Джон Вердън
Намисли си число (39)

Глава 38
Труден тип

Маделайн се протегна към ключа до вратата и включи една от лампите в кабинета. По време на разговора на Гърни с Дърмот здрачът бе отстъпил място на почти пълен мрак.

— Напредваш ли?

— Много! И то — благодарение на теб.

— Пралеля ми Мими имаше божури — обясни тя.

— Коя беше Мими?

— Сестрата на майката на баща ми — отговори му, без да прикрива раздразнението си, че някой, който така умело жонглира с всички детайли дори и по най-сложните разследвания, не може да запомни няколко имена на роднини. — Вечерята ти е готова.

— Ами, всъщност…

— На печката е. Не я забравяй.

— Излизаш ли?

— Да.

— Къде отиваш?

— Казах ти поне два пъти през седмицата.

— Спомням си нещо за четвъртък. Но подробностите…

— … ти се губят в момента, така ли? Нищо ново не ми казваш. Ще се видим по-късно.

— Няма ли да ми кажеш къде…

Но стъпките й вече отзвучаваха в посока задната врата. В указателя липсваше телефонния номер на Ричард Карч от „Куори Роуд“ №349 в Содъртън. След кратко проучване в интернет обаче Гърни откри име и телефон за номерата 329 и 369, които на картата бяха съседни за №349. Плътният глас, който след продължително звънене все пак вдигна телефона на 329-ти номер, отговаряше едносрично. Мъжът категорично отрече да познава когото и да било с името Карч или да знае коя от къщите на улицата му е №349, както и впрочем от колко време той самият живее в този район. Звучеше, сякаш е на път да изпадне в безсъзнание от прекомерна употреба на алкохол или наркотици, вероятно лъжеше по навик и очевидно нямаше да му бъде полезен с нищо.

Жената, живееща на номер 369 на „Куори Роуд“, беше по-разговорлива.

— Имате предвид отшелника ли? — В нейната уста епитетът прозвуча като зловеща диагноза.

— Господин Карч сам ли живее?

— Много ясно, че живее сам — освен ако не броите плъховете, които се заселват там, привлечени от боклука му! Добре че жена му избяга. Не се учудвам, че се обаждате… нали казахте, че сте полицай?

— Следовател със специални правомощия към офиса на окръжния прокурор. — Знаеше, че би трябвало да спомене и щата и окръга, но реши, че подробностите могат да бъдат допълнени по-късно.

— Какво е направил този път?

— Нищо, за което да ми е известно, но е възможно да ни е от помощ за едно разследване, така че трябва да влезем във връзка с него. Дали случайно не знаете къде работи или по кое време се връща от работа?

— Работа?! Ама вие шегувате ли се?

— Господин Карч безработен ли е?

— По-точно ще е да се каже „негоден да работи“. — В гласа й се процеждаше отрова.

— Явно си имате сериозни проблеми с него.

— Той е свиня, глупак, мръсен е, опасен е, луд е, смърди, въоръжен е до зъби — и обикновено е пиян!

— Явно не е особено приятен съсед.

— Ужасен е! Имате ли представа какво е да се опитваш да разведеш из дома си перспективен купувач, докато живеещото до вас човекоподобно, голо до кръста и засмукало поредната бира, упражнява мерника си по боклукчийската кофа?

Макар че знаеше какъв ще е отговорът, все пак реши да зададе и следващия си въпрос:

— Дали не бихте предали едно съобщение на господин Карч от мое име?

— Ама вие подигравате ли ми се!? Бих му предала единствено въже — да се обеси!

— Кога е най-вероятно да си бъде вкъщи?

— Изберете си час — който и да е. Никога не съм виждала тоя лунатик да напуска имота си.

— Случайно да се вижда номерът на къщата?

— Ха! Хич не ви и трябва номер, за да я разпознаете. Не беше завършена, когато го напусна съпругата му — и още не е. Няма фасадно покритие. Няма морава отпред, нито стъпала към вратата. Идеалната къща за едно пълно куку! И още нещо — оня, който се опита да влезе там, най-добре да си носи оръжие!

Гърни й благодари и затвори.

А сега какво?

Имаше няколко души, на които трябваше да съобщи за новото развитие. Първо и най-вече, на Шеридън Клайн. И, разбира се, Ранди Клам. Да не споменаваме капитан Родригес и Джак Хардуик. Въпросът бе на кого да се обади първо. Накрая реши, че всички могат да почакат още няколко минути.

Вместо това затърси номера на полицейското управление на Содъртън, Масачузетс.

Разговаря с дежурния сержант — мъж с дрезгав глас и име, напомнящо на известна марка храна за кучета. Калкън, така се казваше. След като се представи, Гърни обясни, че човек от Содъртън на име Ричард Карч представлява интерес за разследване на убийство в щата Ню Йорк. Добави, че въпросния мъж може би го грози опасност, а очевидно няма телефон. И че е жизненоважно да му се отнесе телефон — или той да бъде заведен при такъв — за да го предупредят за ситуацията.

— Ричи Карч ни е стар познайник — обяви Калкън.

— Звучи така, сякаш сте си имали проблеми с него.

Калкън не отговори.

— Досие ли има?

— Кой казахте, че сте?

Гърни повтори, като този път даде малко повече подробности.

— И това е част от разследване на…?

— Две убийства — едното извършено в северната част на щат Ню Йорк, другото в Бронкс — един и същи модел. Преди да бъдат убити, и двете жертви са получили съобщения от убиеца. Имаме доказателства, че Карч е получил поне едно подобно съобщение. Това го превръща в потенциална трета жертва.

— Тоест, искате Лудия Ричи да се свърже с вас, така ли?

— Трябва да ни се обади незабавно. За предпочитане е да го направи в присъствието на някой от вашите хора. След като говорим с него по телефона, вероятно ще трябва и да го разпитаме в Содъртън — със съдействието на вашето управление, разбира се.

— Ще изпратим кола там, когато успеем. Дайте ми номер, на който да може да ви се обадим.

Гърни му даде номера на мобилния си телефон, за да остави свободен домашния. По него трябваше да се обади на Клайн, Бюрото за криминални разследвания и Клам. Клайн беше излязъл и нямаше да се връща, както и Елън Ракоф, така че обаждането автоматично се прехвърли към друг телефон, който звънна шест пъти, преди някой да вдигне. Гърни тъкмо се канеше да затвори.

— Щимел.

Гърни се сети за мъжа, който бе дошъл с Клайн на срещата с БКР и който приличаше на ням военнопрестъпник.

— На телефона е Дейв Гърни. Имам съобщение за началника ви.

Не последва отговор.

— Там ли сте?

— Тук съм.

Гърни осъзна, че друга покана да продължава няма да получи. Така че каза на Щимел за доказателствата, потвърждаващи връзката между убийства номер едно и номер две. После сподели за третата потенциална жертва, която бе открил чрез Дърмот. Съобщи му и за стъпките, които беше предприел чрез полицейското управление в Содъртън да се добере до Карч.

— Записахте ли всичко?

— Записах.

— След като информирате окръжния прокурор, ще се свържете ли и с бюрото за криминални разследвания, или да говоря директно с Родригес?

Последва кратко мълчание. Гърни предположи, че намусеният му и необщителен събеседник преценява последствията от действията си при двата варианта. Тъй като добре познаваше склонността на повечето ченгета да упражняват пълен контрол, бе около 90 процента сигурен, че ще получи именно такъв отговор:

— Ние ще се погрижим.

След като го отърваха от задачата да се обади на БКР, на Гърни му остана да се обади само на Ранди Клам.

Както обикновено, той вдигна на първото позвъняване.

— Клам — и пак както обикновено, звучеше сякаш страшно бърза и прави поне още три неща, докато говори. — Радвам се, че се обадихте. Точно правя три списъка на пропуските в чековата книжка на Шмит — записани суми, но не и имена, издадени чекове, които не са осребрени, и липсващи поредни номера на чековете. Започнах от най-новите.

— Някъде из списъците ти да е изскочила сумата 289.87 долара?

— Моля?! Как го разбрахте? Това е един от чековете, които са написани, но не са осребрени. Как…

— Винаги иска точно тази сума.

— Винаги? Тоест… повече от два пъти?

— До същата пощенска кутия е изпратен трети чек. Предприели сме стъпки да се свържем с изпращача. Именно затова се обаждам — да ви уведомя, че си имаме работа със стабилен модел. И ако продължава да го следва, то в бунгалото на Шмит трябва да се огледате за куршум от „полицейски специален“, 38-ми калибър.

— Кой е третият?

— Ричард Карч от Содъртън, Масачузетс. Един тип с много труден характер.

— Масачузетс? Божичко, нашето момче бая се е разиграло! Този, третият — жив ли е още?

— След няколко минути ще се разбере. От районното управление изпратиха кола до къщата му.

— Добре. Ще съм ви благодарен, ако ме осведомявате — когато успеете, разбира се — за всичко, което можете. Сега ще вдигна малко пушилка, та дано екипът за събиране на доказателства побърза. Ще ви съобщя, ако открият нещо. Благодаря ви за обаждането, сър.

— Успех. Скоро ще се чуем пак.

Уважението на Гърни към младия детектив нарастваше. Колкото повече слушаше, толкова повече му харесваше чутото — енергия, интелект, посветеност на работата. Имаше и още нещо. Нещо искрено и непокварено. Нещо, което докосна сърцето му.

Той поклати глава като куче, което се отърсва от вода, и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Денят, помисли си, явно го бе изцедил психически повече, отколкото си бе дал сметка. Или пък все още го тормозеше сънят с баща му. Облегна се назад на стола и затвори очи.

Разбуди го телефонът. Всъщност първоначално го сбърка с будилника. Откри, че все още се намира на стола в кабинета си, а вратът му се бе схванал болезнено. Часовникът на китката му показа, че е спал почти два часа. Вдигна телефона.

— Гърни.

Гласът на окръжния прокурор се втурна по линията, както кон изхвърча по пистата в началото на надбягване.

— Дейв, тъкмо разбрах новините. Господи, това нещо продължава да се разраства! Потенциална трета жертва в Масачузетс? Може да се окаже най-големият проклет случай, откакто хванаха сина на Сам, по-голям дори от твоя Джейсън Стрънк. Огромен е! Искам само да чуя от твоята уста потвърждение, преди да говоря с медиите. Имаме неоспорими доказателства, че един и същи тип е убил първите две жертви, нали така?

— Уликите дават сериозно основание да се предположи, че е така, сър.

— Дават основание?

— Сериозно основание.

— Може ли да си малко по-конкретен?

— Не разполагаме с отпечатъци. Няма ДНК. Бих заявил, че двата случая определено са свързани, но същевременно няма как да докажем, че едно и също лице е прерязало гърлата и на двамата.

— Но има силна вероятност?

— Много силна.

— Твоята преценка е достатъчна за мен.

Гърни се усмихна — проявеното доверие бе явна преструвка. Чудесно знаеше, че Шеридън Клайн е от типа хора, които разчитат само на своята преценка, но същевременно си оставят вратичка — в случай че нещо се обърка и им потрябва някой, който да понесе вината.

— Бих казал, че е време да поговорим с приятелчетата от „Фокс Нюз“. Това означава, че довечера трябва да се свържа с БКР и да изготвим общо изявление. Осведомявай ме за всяко развитие, Дейв, особено ако касае ситуацията в Масачузетс. Искам да знам всичко!

Клайн затвори, без да си направи труда да каже „Дочуване“.

Явно планираше да направи грандиозно шоу от публичното оповестяване на случая. Предстоеше медиен цирк, а той щеше да се изяви в ролята на конферансието — преди да му хрумне на окръжния прокурор на Бронкс или на някой от другите окръзи, където може би се бе развихрил убиецът, да се възползват от тази възможност за популяризиране на личността си.

Устните на Гърни се свиха от отвращение, като си представи предстоящите пресконференции.

— Добре ли си?

Той изправи сепнато глава и видя Маделайн, застанала на вратата на кабинета.

— Божичко, как…

— Бе така погълнат от разговора си, че не чу, когато влязох.

— Да, явно не съм. — Той погледна към часовника си и запримига. — Е, къде ходи?

— Помниш ли какво ти казах на излизане?

— Че няма да ми кажеш къде отиваш.

— Не, че вече два пъти съм ти казвала.

— Добре, добре. Виж, имам работа.

Телефонът се прояви като истински съюзник и иззвъня. Обаждаха се от Содъртън — но не беше Ричард Карч. Полицаят се казваше детектив Говацки.

— Имаме проблем — заяви той с равен глас. — След колко време можете да сте тук?