Джон Вердън
Намисли си число (12)

Глава 11
Една необичайна религиозна служба

От паркинга Гърни тръгна по павирана пътека, която заобикаляше голямото имение, очевидно използвано за офис и лекционен център. По нея стигна до по-малка къща, отново в колониален стил. Разстоянието между двете бе около петстотин метра. Край пътеката имаше малка табела, на която със златни букви бе написано „частен дом“.

Преди да успее да почука, Марк Мелъри отвори вратата. Облеклото му бе подобно на онова, което бе носил при посещението си в Уолнът Кросинг — небрежно-скъпо — и му придаваше вид на богат земевладелец, особено на фона на архитектурата в стил крал Джордж и разточителния пейзаж.

— Приятно ми е да те видя, Дейви!

Гърни влезе в просторно антре с кестенов под, обзаведено с антики, а Мелъри го поведе към удобен кабинет в задната част на къщата. Силен огън пращеше и изпълваше стаята с аромат на череша. Право срещу камината бе разположен диван, а от двете му страни — по едно голямо кресло със странични облегалки за главата, като по този начин местата за сядане оформяха полукръг пред огъня. Когато се настаниха в креслата, Мелъри попита дали се е затруднил при обиколката си из имението. Гърни му предаде трите странни разговора, които бе провел, а Мелъри обясни, че тези три лица са гости на института и поведението им се дължи на терапията за преоткриване на собствената им личност.

— По време на престоя си при нас — каза той, — всеки гост изиграва десет различни роли. Първият ден, например, е „Онзи, който прави грешки“ — предполагам, че именно нея е играел Уърт Партридж, англичанинът, когато си го срещнал. На следващия ден става „Онзи, който помага“ — затова Сара е предложила да ти паркира колата. Друга роля е „Онзи, който се противопоставя“. Дамата, с която си се сблъскал накрая, явно е изпитвала твърде голямо удоволствие от представлението.

— А какъв е смисълът?

Мелъри се усмихна.

— През целия си живот хората играят определени роли. Съдържанието им — сценарият, ако предпочиташ — е предсказуем и подчинен на строга логическа последователност, макар рядко да се възприема съзнателно или като въпрос на избор. — Явно набираше скорост, независимо че навярно бе използвал тези встъпителни изречения стотици пъти. — Това, което правим тук, е много просто, макар голяма част от гостите ни да го считат за твърде задълбочено и сложно. Ние ги караме да осъзнаят какви са ролите, които несъзнателно играят, каква е ползата и каква — цената им, а също и как се отразяват на околните. Когато гостите ни успеят да съзрат ясно модела си на поведение, ние им помагаме да осъзнаят, че всеки модел е въпрос на избор. Могат да го запазят или отхвърлят. А после — и това е най-важната част — ние им предоставяме програма, начин на действие, с която да заместят разрушителните модели с по-здравословни.

Безпокойството му, забеляза Гърни, намаляваше, докато говореше. Темата бе извикала библейски блясък в очите му.

— Между другото, възможно е всичко това да ти звучи познато. Модел, избор, промяна — това са трите най-използвани думи в мръсния и захабен от употреба речник на себепознанието. Само че нашите гости твърдят, че онова, което правим тук, е различно. Онзи ден един от тях ми заяви: „Господ държи това място на дланта си“.

Гърни се опита да прикрие скептицизма в гласа си:

— Явно терапевтичният ефект е много силен.

— Някои хора смятат така.

— Чувал съм, че някои ефективни терапии залагат на конфликтността и сблъсъците.

— Не и тук — увери го Мелъри. — Нашият подход е мек и приветстващ. Любимото ни местоимение е „ние“, не „ти“ или „вие“. Говорим за нашите провали, страхове и ограничения. Никога не сочим с пръст хората и не обвиняваме тях за нещо. Вярваме, че обвиненията по-скоро биха издигнали по-високо стените на отрицание, отколкото да ги разрушат. След като прегледаш някоя от книгите ми, ще разбереш по-добре тази философия.

— Просто си мисля, че понякога на земята се случват неща, към които няма как да се приложи философия.

— Думите съвпадат с делата ни.

— И няма никакви сблъсъци?

— Защо продължаваш да настояваш?

— Просто се зачудих дали не си сритал някого в топките достатъчно силно, за да му се прииска да отвърне.

— Подходът ни не разгневява хората. Освен това, което и да е това приятелче с писмата, със сигурност е от онази част от живота ми, която няма нищо общо с института.

— Може би да, а може би не.

Мелъри се намръщи объркано.

— Той се е спрял на пиянските ми години, захванал се е с нещо, което съм направил, докато съм бил пиян, така че трябва да е било преди да основа института.

— От друга страна, може да е някой, с когото имаш взаимоотношения в настоящето и който е прочел за пиенето в книгите ти, а сега иска да те изплаши.

Докато погледът на Мелъри изследваше новите възможности, в помещението влезе една млада жена. Имаше интелигентни зелени очи и червена коса, хваната на конска опашка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Мисля, че трябва да прегледате телефонните си съобщения. — Тя подаде на Мелъри малка купчинка розови бележки.

Изненаданото му изражение подсказа на Гърни, че не му се случва често да го прекъсват по този начин.

— Или поне — добави тя, като повдигна вежда многозначително — бележката най-отгоре със сигурност ще представлява интерес за вас.

Мелъри я прочете два пъти, после се наведе и я подаде през масата и на Гърни, който също я изчете два пъти.

На реда за адресата пишеше „Господин Мелъри“.

На реда за подателя — „Х. Арибда“.

„От всички несъмнени истини,

които ти не помниш,

ето двете най-жестоки:

всяко действие цена си има,

а цената — срок за плащане.

Ще ти звънна тази вечер да ти обещая,

че ще се видим през ноември,

или най-късно през декември.“

Гърни запита младата жена дали собственоръчно е записала съобщението. Тя погледна към Мелъри.

Той се извини:

— Съжалявам, трябваше да ви запозная. Сю, това е един мой стар и много добър приятел, Дейв Гърни. Дейв, запознай се с прекрасната ми асистентка, Сюзън Макнийл.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

Тя се усмихна учтиво и отговори:

— Да, аз записах съобщението.

— Мъж или жена?

Тя се поколеба:

— Странно е, че питате. Първото ми впечатление бе за мъж. Мъж с тънък глас. А после вече не бях толкова сигурна. Гласът се промени.

— По какъв начин?

— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.

— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?

Тя отново се поколеба.

— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.

— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.

— Точно така.

— Тоест, той трябва да ви е казал, че подредбата на стиховете е важна и че трябва да ги запишете точно както ви ги диктува.

— А, разбирам. Да, той ми каза къде започва и свършва всеки стих.

— Беше ли казано нещо друго, каквото и да е, което не е написано тук?

— Ами… всъщност да, той каза още нещо. Преди да затвори, попита дали съм пряко подчинена на господин Мелъри в института. Потвърдих и тогава той заяви: „Няма да е зле да си потърсите нова работа. Чувам, че духовното обновление е отмираща индустрия“. После се разсмя. Явно смяташе това за много смешно. Накрая ми нареди веднага да предам съобщението на господин Мелъри. Затова и го донесох от офиса. — Погледът, с който стрелна Мелъри, бе разтревожен. — Надявам се да не съм сбъркала.

— Не си, точно така трябваше да направиш — успокои я Мелъри, имитирайки човек, който контролира ситуацията.

— Сюзън, забелязах, че говориш за човека, оставил съобщението, като за „него“ — намеси се Гърни. — Означава ли това, че си напълно сигурна, че е бил мъж?

— Така мисля.

— Той намекна ли по някакъв начин по кое време смята да се обади довечера? Даде ли някакви указания?

— Не.

— Има ли нещо друго, което да си спомняш — каквото и да е, независимо колко незначително ти се струва?

Между веждите й се появи лека бръчка.

— Побиха ме тръпки от него… останах с впечатлението, че не е особено приятен човек.

— Разгневен ли звучеше? Груб? Заплашваше ли?

— Не, съвсем не. Беше учтив, но…

Гърни я зачака да намери подходящите думи.

— Може би защото беше прекалено учтив. Или пък заради странния глас. Не съм съвсем сигурна кое точно предизвика онова притеснително усещане. Изплаши ме.

След като Сюзън напусна, Мелъри замислено се загледа в пода между краката си.

— Време е да отидеш в полицията. — Гърни реши, че това е най-подходящият момент да каже онова, което мислеше.

— Полицията в Пиъни? Божичко, самото име звучи като на кабаретно гейшоу!

Гърни не обърна внимание на несръчния му опит да се пошегува.

— Тук не става въпрос само за няколко откачени писма и едно телефонно обаждане. Имаме си работа с някой, който те мрази, който иска да се разплати с теб. Попаднал си на мерника му, а той може би се кани да дръпне спусъка.

— Наистина ли? Х. Арибда?

— По-вероятно онзи, измислил въпросния псевдоним.

И Гърни разказа на Мелъри онова, което си бе припомнил с помощта на Маделайн за Харибда в гръцката митология. Заедно с факта, че не бе успял да открие официални данни за никакъв Х. Арибда в Кънектикът или в съседните му щати, а бе използвал всички възможни търсачки и бе ровил из какви ли не сайтове.

— Водовъртеж? — запита Мелъри обезпокоено.

Гърни кимна.

— Господи! — възкликна Мелъри.

— Какво има?

— Най-ужасяващият ми страх е от удавяне.