Пол Дохърти
Сянка над короната (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Корбет запази в съзнанието си като спомен от банкета само едно огромно, яркоцветно петно. Стените на залата бяха покрити отгоре до долу със скъпи парижки гоблени, навсякъде пламтяха ослепително факли, поставени в специални скоби, забити в камъка. В другия край на залата, на издигнат подиум, бе поставена маса, зад която бяха насядали мъже със сурови лица, облечени в скъпи роби, поръбени с хермелин и самур. Но дори от мястото, където стоеше, Корбет забелязваше проблясването на ризниците, които мнозина носеха под робите. Въпреки това Съветът на регентите бе направил всичко необходимо, за да се съхрани спокойствието — внасянето на оръжия в залата бе забранено и в сенчестите ъгли на залата стояха немалко войници от кралската стража. По-долу от огромната посребрена солница се простираха безкрайно дълги маси, край които седяха приближени, писари и прислужници на благородните лордове. Шумът беше оглушителен — никой не млъкваше, тук-там някой издигаше глас, ако спорът станеше по-остър, и навсякъде се долавяше някаква атмосфера на очакване, на напрежение. Всички се правеха, че се интересуват единствено от това, което се случва непосредствено около тях, но тайно наблюдаваха подиума, където бяха насядали най-видните благородници в държавата.

Бенстийд премина с широки крачки през залата и дипломатично се представи поред пред главите на най-големите благороднически родове в Шотландия. Сетне представи и Корбет, който забеляза, че мнозина от властните благородници изобщо не му обърнаха внимание, но за сметка на това епископ Уисхарт от Глазгоу, съсухрен старец с кафяво лице, набръчкано като черупката на орех, го оглежда дълго и съсредоточено изпод тежките си клепачи. Вниманието му привлече и друг мъж — почти гигант, със стоманено-сива коса, пронизващи сини очи и жестока уста. По-късно Бенстийд му обясни, че това е лорд Брус, водачът на едната благородническа фракция. Той също огледа Корбет много внимателно, преди да се извърне и да продължи да се взира мрачно в залата.

Бенстийд и Корбет седнаха на края на една от масите, непосредствено пред подиума, и веднага след това се разнесе прокънтя тръбен звук. Епископ Уисхарт измърмори молитвата и пирът започна. Неколцина музиканти с флейти, цимбали и барабанчета се опитваха да свирят за гостите, но музиката се загуби в шума от разговорите веднага, след като сервираха първото ястие. Корбет бе чувал, че шотландците са суров народ, но сега си каза, че готвачите тук биха могли да представят изкуството си редом с най-добрите майстори в Европа. Пред всеки гост имаше вместо поднос къс твърд, стар хляб. Върху него безброй запотени, забързани момчета сервираха ястие след ястие — трябваше да поставят храна пред безчислените гости, като същевременно се стремяха да избягват похотливите пощипвания на не един от тях. Имаше бульони, сетне месо, варено в сос от захар и карамфил, подправено с канела и джинджифил и гарнирано с печени глигански ребра. Прясно свинско, намазано със сос от жълтъци, стафиди, шафран и пипер и запечено в тесто; пай, пълнен с риба; печени миноги; овче месо, цели фазани, дъждосвирци, бекасини. Виното се лееше от каните в чашите, които гостите често пресушаваха шумно на една глътка. Както винаги, Корбет не яде много. Апетитът му намаля още повече, когато забеляза как едно от момчетата, които носеха храната, търка гноящото си ухо. Той отпиваше полека от виното и разменяше по някоя учтива фраза с Бенстийд. Посланикът от своя страна насочи разговора към сложните ходове на шотландската политика.

— Огледай се, Корбет. Тази зала е пълна с хора, които с най-голямо удоволствие биха прерязали взаимно гърлата си. Александър държеше здраво юздите им в железния си юмрук. Бог знае какво ще се случи сега!

— А ти какво предвиждаш? — попита Корбет.

— По-скоро ме питай от какво се боя — отвърна Бенстийд. — Ако начело на тази страна застане неподходящ крал, насилието, което ще избухне, би преляло като вълна и оттатък границата.

В себе си Корбет се съгласи с думите му. Припомни си земите, които бе прекосил на път за Шотландия. Огромни пространства незащитени равнини, изложени беззащитни на внезапни нападения, плячкосване и дори окончателно завоюване. Бенстийд се приведе над масата, защото искаше да продължи да говори, но осъзнавайки нарастващия интерес на съседите им по маса към разговора, изгледа многозначително Корбет и млъкна. Около тях разговорът вървеше на приливи и отливи. Корбет трудно разбираше говора на някои от сътрапезниците си поради акцента им и се задоволи да оглежда хората наоколо. Установи, че още една група мъже на отсрещната маса изглеждат някак откъснати от околните, а един от тях се взираше в гърба на Бенстийд с такава отровна ненавист, че Корбет се стресна. Той се приведе през масата и стисна ръката на Бенстийд.

— Зад теб седят неколцина мъже… — започна той шепнешком.

— Тези мъже — прекъсна го кисело Бенстийд, — са пратеници на краля на Франция, начело със своя водач, Амори дьо Краон. Дребен, напрегнат мъж с брада и увиснали мустаци, който вероятно ме гледа така, като че ли би ме убил на място?

Корбет кимна.

— Чудесно! — усмихна се Бенстийд. — Умишлено седнах с гръб към него. Дьо Краон никога не може да устои на оскърбление.

— Защо той е тук? — попита Корбет.

— По същите причини, поради които сме тук и ние — отвърна Бенстийд. — За да наблюдава развоя на събитията и да докладва на онзи лицемерен мръсник с каменното лице, Филип IV. Разбира се, има и други причини — Бенстийд се озърна и се приведе заговорнически през масата. — Дьо Краон сигурно се чуди за какво ли си говорим. Господарят му, кралят на Франция Филип IV, мечтае за две неща сега, когато Шотландия загуби един силен монарх. Първо, да влезе в съюз с шотландците, като по този начин попречи на нашия върховен господар да предяви справедливите си претенции към ангаийските земи, които сега се владеят от Франция. Второ — Бенстийд плъзна пръст по ръба на чашата си, — второ, Филип се надява Едуард да се опита да завоюва Шотландия, за да бъде въвлечен по този начин в тежка и продължителна война.

— А дали ще стане така? — поинтересува се Корбет с невинен тон.

Бенстийд направи гримаса.

— Не! — отвърна той. — Едуард Английски не поставя в уста хапка, която ще му преседне.

Корбет кимна и имаше намерение да продължи разговора, когато внезапно избухнала суматоха в другия край на залата привлече вниманието на гостите и ги накара да притихнат. Двама млади мъже с лица, пребледнели от пиене, се бяха изправили с ножове в ръка, и всеки чакаше нападението на противника. Корбет си мислеше, че става дума за обикновено пиянско перчене, но внезапно единият се хвърли напред. Избухна страшен шум, хората викаха, разхвърча се храна, търкаляха се чаши и кани, разля се вино и ейл. Гостите наставаха от местата си и започнаха да се бутат и блъскат един друг. И други от присъстващите наизвадиха ками и по всичко личеше, че предстои разчистването на не една и две стари разпри. Корбет си проправи път в тълпата и застана с гръб, опрян в една колона. Така и никога не можа да разбере какво се случи тогава, може би това бе един от миговете, когато колелото на Фортуна се завърта рязко, или пък ставаше дума за намеса свише и проява на Божие милосърдие. Чу се рязък тръбен звук, той се обърна в посока на звука и усети как една кама прелетя на косъм от бузата му и отскочи от колоната. Стреснат, писарят се озърна, но установи, че не би могъл да прецени кой е хвърлил камата. Наведе се и вдигна оръжието, което едва не се бе забило в гърлото му. Вероятно в тази зала имаше стотици такива, които хората носеха, за да режат храната си с тях. Корбет я пусна обратно на земята, тръбачите отново надуха бузи, и в залата нахлуха стражи с дълги копия, започнаха да кръстосват насам-натам и да възстановяват реда. Изправиха масите и пейките, свестиха изгубилите съзнание, а двамата младежи, чиято разпра предизвика бъркотията, бяха отведени, разкървавени и разчорлени, вън от залата.

Пиршеството продължи, но сбиването бе нарушило празничната атмосфера. Корбет седна отново на мястото си, опитвайки се да не обръща внимание на Дьо Краон, който се хилеше, като че ли внезапно бе научил нещо много забавно. Бенстийд, който също се върна, раздърпан и с изпоцапано лице, измърмори, че някой се е опитал да го наложи в суматохата, вероятно човек на французите, и че има намерение да си тръгва скоро. И други гости наставаха да си вървят, а двамата английски пратеници напуснаха местата си и тръгнаха насам-натам из залата, между различните групи. Аарон, телохранителят на Бенстийд, се появи изневиделица и двамата с господаря му излязоха. Корбет се извърна и видя, че и французите си тръгват. Присмехулната усмивка не слизаше от лицето на Дьо Краон. Бенстийд бе казал на Корбет, че не е необходимо да се връща в абатството и че може да спи в голямата зала заедно с други придружители на благородници, и Корбет бе приел с благодарност. Чувстваше се уморен, виното го беше хванало, а го обзе и страх — ако наистина го преследваше убиец, тесните улички на Единбург през нощта биха му предоставили нови възможности. Тълпата вече се разотиваше и писарят се озърташе за подходящо място за спане, когато Бенстийд се появи отново, този път придружаван от слаб, изгърбен човек с воднисти очи, червен пиянски нос и рядка брадица. Новодошлият бе облечен в пищни одежди с украса от жълта коприна, препасан със златист копринен шнур, много подобен на този, който ползваше самият Бенстийд, но непознатият го бе навързал на множество възли, за да не се плъзга надолу по дрехата му.

— Мастър Корбет — поде Бенстийд, — позволи ми да ти представя великия познавач на медицината, кралския лекар Дънкан Макеърт.

Корбет се взря в състареното от пиене лице и осъзна, че Бенстийд говори с присмех. Макеърт сигурно беше шарлатанин като мнозина свои колеги, които прикриваха незнанието си зад надути пози, странни лекове, астрологични предсказания и съставяне на хороскопи. Въпреки това се поклони почтително; Бенстийд каза на Корбет, че се надява да го види скоро и ги остави насаме, като кимна леко и смигна на писаря.

Корбет отведе Макеърт до най-близката маса, разчисти място и го покани да седне.

— Мастър Макеърт — поде той, докато наливаше две чаши вино, — много съм благодарен, че ме удостои с вниманието си. Разбрах, че ти си подготвил тялото на покойния крал за погребението. Питам се…

— Няма какво да се питаш, Корбет — отвърна с писклив глас Макеърт, сграбчи трескаво чашата си и започна да пие, сърбайки шумно. — Няма какво да се питаш. Кралят бе намерен от група конни стражи, изпратени от добрия епископ Уисхарт. Откриха тялото му на скалите под Кингхорн Нес; любимата му бяла кобила Тамезин лежеше наблизо — и конят, и конникът бяха със счупени вратове. Тялото на краля, заедно със седлото и сбруята, бяха донесени тук, в замъка.

— А други рани и счупвания имаше ли? — настоя Корбет.

— Разбира се — отвърна Макеърт. Дъх на вкиснало вино подразни обонянието на писаря. — Краката на краля бяха счупени, имаше рани и сжулвания от главата до петите, по цялото тяло. Сигурно съзнаваш, че кралят бе паднал не само от голяма височина, но и прибоят бе блъскал тялото му напред-назад из скалите — той сниши глас. — Лицето му беше маса от разкъсана плът, бе почти неузнаваем.

— Сигурен ли си, че е бил кралят?

Макеърт го изгледа. По подпухналото му от пиене лице плъзна странно изражение.

— О, да, беше кралят — той се засмя. Смехът му звучеше като конско цвилене. — Да знаеш, цялата история би харесала на краля. Беше луд по маскаради и театри — той въздъхна. — Само че игрите му продължиха прекалено дълго. Не, Корбет, Александър загина, когато падна от скалата. Тялото му беше сварено, плътта — отделена от костите, натъпкано с ароматни треви и запечатано в оловен ковчег. После го отнесоха в абатството Джедбърг и тленните му останки бяха положени редом с тези на предците му.

— Кога беше погребението? — попита рязко Корбет. Макеърт присви очи, сведе поглед към покритата с петна от вино маса, помърмори нещо на себе си, после каза:

— Кралят загина на 18 март, а погребението се състоя единайсет дни по-късно, на 29 март.

— Това не е ли малко прибързано? — настоя Корбет. Макеърт изкриви лице, натопи пръст в локва вино и започна да рисува по масата.

— Не — каза той. — Трупът на краля не представляваше приятна гледка. Морската вода беше проникнала в него, дори след обичайната подготовка за погребението беше трудно да го поддържаме в приличен вид.

— Кралицата дойде ли да види тялото?

— Не — дойде сухият отговор. — Тя нито за миг не е напускала Кингхорн. Защо — лекарят се опита да съсредоточи мътния си поглед върху лицето на Корбет, — защо всъщност задаваш всички тези въпроси?

— От любопитство — отвърна Корбет с успокояващ тон, — от обикновено любопитство, мастър Макеърт. Виждам, лекарю, че си проницателен и разумен мъж, затова исках да те питам какво е станало с двамата оръженосци, които придружавали краля през онази нощ?

— Странно е, че ме питаш за тях — измърмори Макеърт. — Единият, Патрик Ситън, очевидно е яздил прекалено бързо и се движел много преди краля. Той стигнал до Кингхорн. Когато откриха тялото на негово величество, той се върна тук, в замъка, затвори се в стаята си и остана там — Макеърт въздъхна дълбоко. — Разпитваха го всички, кой ли не мина през стаята му, включително и мастър Бенстийд, френският посланик, лордовете Брус и Комин, епископ Уисхарт, но той се държеше като обезумял. Просто сиседеше и мърмореше нещо несвързано, залиня и предаде Богу дух. Дори аз не можах да постигна нищо.

— Какво мърмореше?

— Нищо особено — повтаряше все едно и също „сенки, сенки при Кингхорн Нес“. Намираш ли някакъв смисъл в това?

— Не — съгласи се Корбет. — А вторият придружител? Какво стана с него?

Макеърт се прозя и стана.

— Време е да си лягам — заяви той рязко. — Въпросите ти ме изтощиха. Вторият оръженосец, Томас Ерсилдун, е още тук. Разпитваха и него, но той пък не е особено интелигентен, а и като ездач не го бива. Конят го хвърлил през онази нощ и той останал на брега. Има свидетели, които са готови да потвърдят това под клетва. Опасявам се, че междувременно той се е превърнал в посмешище за придворните, презиран от повечето и съжаляван от малцина, които се вслушват в постоянните му уверения, че няма вина за нещастието. Тръгвам си. Ще ти изпратя утре Ерсилдун. Нали оставаш в замъка тази нощ?

Корбет кимна.

— Да, ще спя тук, в залата — каза той. — Благодаря за любезната ти помощ, мастър Макеърт.

Лекарят кимна и пожела сухо лека нощ на Корбет. Писарят стана, протегна се и се озърна в тъмнеещата зала, осветена тук-там от пропукващите и гаснещи факли. Намери си място между двамина хъркащи стражи и легна да спи, без да забележи фигурата, която го наблюдаваше от сенките.

Мълчаливият наблюдател се взираше от мрака към мястото, където се бе разположил Корбет. Най-много от всичко му се щеше да забие веднага камата си в гърлото на досадния писар, но съзнаваше, че нито времето, нито мястото са подходящи за такова нещо. Горчиво съжаляваше, че ножът, хвърлен по време на празненството, пропусна целта си — защото знаеше, че Корбет е опасен. Мълчалив, ненатрапчив, той постоянно задаваше въпроси и събираше сведения. Сигурно бе успял да научи нещо и от онзи глупак Макеърт. Човекът изруга под нос натрапника, който би могъл да съсипе грандиозните планове на господаря му. Все пак, щеше да се намери подходящо време — и подходящо място. В Шотландия имаше предостатъчно диви земи, безлюдни пътища и пусти поля. Някой ден Корбет щеше да остане сам и беззащитен — и тогава той щеше да се справи с него по свой начин.