Пол Дохърти
Сянка над короната (13)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Яздиха кратко, но напълно достатъчно Корбет да чувства болки по цялото тяло, сякаш го бяха били. Селкърк ги преведе през града, нагоре по скалистото възвишение, преминаха дървения подвижен мост и влязоха в замъка. Освен че го болеше цялото тяло, Корбет бе вир-вода и му се повдигаше. Смъкнаха го от коня и го повлякоха към високата кула. Опита се да възрази, но Селкърк го удари през устата и го бутна през обкованата с гвоздеи врата. Писарят се подхлъзна, залитна и се запрепъва надолу по тесни каменни стъпала, които водеха към подземията на кулата. Беше тъмно и влажно; стените блестяха от стичащата се по зеленикавия мухъл вода. Когато Корбет стигна най-долу, го посрещна тъмничарят, облечен с мръсен кожен елек, панталони и ботуши, изгледа го отегчено и прибра наметалото, колана и камата му. Поиска от Селкърк някаква заповед, той му подхвърли малък пергаментов свитък и му нареди да побърза. Тъмничарят въздъхна, избра един ключ от връзката, която висеше на колана му и потътри тлъстото си тяло по тесен, слабо осветен ходник, край многобройни килии. Спря пред една, отключи вратата и подкани Корбет с жест да влезе. Селкърк го блъсна вътре и го накара да седне на една каменна издатина в стената, подобна на пейка; развърза глезените и китките му и веднага ги окова в белезници, привързани с вериги към стената. Корбет можеше да се движи, но белезниците се впиваха в плътта му при всяко по-рязко движение. Селкърк се изправи, огледа добре Корбет и го потупа покровителствено по главата.

— Е, мастър писарю — каза той иронично. — Опитай сега да кръстосваш из цяла Шотландия.

Поклони му се на подбив, разсмя се и излезе. Тъмничарят излезе след него и заключи вратата зад себе си.

Корбет остана неподвижен, вперил поглед в мократа стена; килията беше тясна и задушна — през един зарешетен отвор високо в стената влизаха малко въздух и светлина. В най-отдалечения ъгъл имаше няколко стиски слама, хвърлени на пода — той предположи, че това е постелята му. Изправи се, но установи, че веригата е прекалено къса и не може да стигне дори дотам. Отпусна се на пейката и се зачуди колко ли ще го държат на това място. Обвинен беше в убийство и държавна измяна, но чие убийство и в какво се изразяваше държавната измяна? Зарешетеният отвор над главата му потъмня и Корбет затрепери от студ — беше все още мокър от пътуването под дъжда, а сега му беше и студено и го измъчваше глад. Появи се тъмничарят с чаша блудкава вода, купа недоварено месо и малко твърд, престоял хляб. Корбет погълна лакомо храната под безразличния му поглед, но когато се опита да зададе някакъв въпрос, тъмничарят го удари през устата, взе купата и излезе, клатушкайки се, от килията. Корбет се опита да заспи, но не можа и остана да лежи така, треперещ от студ. Направи опит да подреди мислите си, но без успех — така и не можа да се успокои. Чу драскане по пода на килията и забеляза две тъмни сенки точно пред ивицата слаба светлина под вратата. В килията се промушиха още плъхове и Корбет започна да ги рита, без да обръща внимание на букаите, които се впиваха в глезените му. Плъховете се разбягаха и той се отпусна отново на пейката, задъхан, почти хлипащ от страх и гняв. Впери очи в решетката на стената и се замоли по-бързо да дойде утрото.

Отворът в стената започна да изсветлява, а скоро и слънчевите лъчи проникнаха в килията. Тъмничарят се върна с кана вода. Корбет я изпи, седнал сред мръсотията, вперил очи в прозорчето, преследван от страхове за следващата нощ. Постара се да се успокои и да си обясни защо трябваше да бъде арестуван, и кой стоеше зад всичко това. Малко успокоение му донесе мисълта, че поне случаят го срещна със сър Джеймс Селкърк, същия, който бе открил тялото на крал Александър. Каза си кисело, че може би дори ще успее да го поразпита, ако се удаде такава възможност. Замисли се отново върху тайнствените обстоятелства около смъртта на краля, но виденията, които му се бяха явили в селото на пиктите, го преследваха натрапчиво. Поспа малко, но сънят му бе прекъснат грубо, когато вратата на килията се отвори с трясък и вътре влезе Селкърк. Той освободи краката му, издърпа го рязко, докато писарят стъпи на крака и го изтика навън. После го поведе напред по коридора, нагоре по стълбите, и най-сетне се озоваха навън, на чист въздух и светлина. Корбет се обърна към Селкърк.

— Къде ме водиш? — попита той настоятелно.

— Водя те при епископ Уисхарт, англичанино. Корбет поклати глава.

— Държа да получа обратно наметалото си, камата и колана — каза той. — А също и топла храна и вино.

Селкърк се ухили и отвърна:

— Ти си предател и затворник. Нямаш право да предявяваш претенции.

Корбет бе толкова изтощен, че всичко му беше все едно.

— Аз съм упълномощен представител на английската корона — реши да послъже той. — Държа да получа вещите си и храна.

Селкърк кимна.

— Така да бъде — измърмори той. — Това не променя нищо. Ела.

Той го отведе в кухнята на замъка, където един от готвачите даде на Корбет ейл и блюдо, пълно с месо и зеленчуци. Когато той се нахрани, Селкърк му подхвърли вещите, които бе взел вчера; Корбет ги взе и последва Селкърк по някакви стълби, които водеха нагоре в замъка, докато накрая двамата се озоваха в малка, полутъмна стая.

В другия край на стаята, в кръга светлина, хвърляна от факлите по стените и няколко свещи, седеше дребен, плешив мъж, потънал в диплите на богатата си роба. Корбет позна Уисхарт, епископа на Глазгоу. Той вдигна очи, когато Корбет влезе.

— Влизай, писарю — подвикна той и остави ръкописа, който четеше. — Хайде, сър Джеймс, дай стол на госта!

Корбет седна, а епископът наля чаша греяно вино с подправки и му я поднесе. Селкърк се отпусна на друг стол до него. Епископът се зае да подрежда свитъците на масата пред себе си, докато Корбет, вбесен от целия фарс, не стана, за да напълни отново чашата си.

— Ваша милост — започна той рязко — бях арестуван и хвърлен в тъмница, без никой да ми е предявил обвинение. Аз съм писар от съда и кралската канцелария, служа на негово величество краля на Англия. Освен това съм упълномощен пратеник на негова светлост английския лорд-канцлер. Уисхарт се усмихна.

— Мастър Корбет — отвърна той, — не ме е грижа, дори да си брат на английския крал. Кой ти дава право да обикаляш страната и да разпитваш шотландците за смъртта на техния крал? Кой ти е дал такива пълномощия?

Корбет отдавна се боеше от този въпрос, съзнавайки, че рано или късно някой ще му го зададе. Той сви рамене, за да прикрие смущението си.

— Аз съм пратеник — каза той. — Това ми е работата, да събирам сведения. Пратениците на вашия двор вършат същото в Англия.

Уисхарт се усмихна едва доловимо и се приведе напред, опирайки пръстите на ръцете си един в друг.

— Мислиш, че покойният крал е станал жертва на убийство, така ли? — попита той.

— Да, убеден съм в това — каза бързо Корбет. — Сигурен съм, че е бил убит. Бих могъл да те излъжа, да се опитам да те заблудя, но вместо това ти казвам чистата истина. Зная, че е бил убит, но от кого и защо — това не мога да разбера.

Уисхарт кимна и Корбет почувства, че напрежението в стаята спадна осезаемо.

— Мастър Корбет — започна епископът. — Аз също предполагам, че негово величество може да е бил убит, но не ме е грижа! — Той размаха предупредително пръст към Корбет. — Не ме разбирай погрешно. Александър не беше съвършен, и в никакъв случай не бе въплъщение на добър християнин и рицар, но като крал управляваше Шотландия добре. Опази я от обвързване с тази или онази чужда сила, не ни въвлече във войни извън нашите граници, не ни постави под чуждо влияние. — Гласът на Уисхарт зазвуча по-силно и вдъхновено. — Единственото, за което ме е грижа, англичанино, повече, отколкото за близките ми и дори за църквата, е Шотландия. Александър служи вярно на Шотландия, но се провали, защото не се погрижи да остави наследник, въпреки че взе за жена тази френска уличница.

— Кралица Йоланда е бременна — възрази Корбет, учуден от реакцията на епископа.

— Кралица Йоланда — отвърна епископът твърдо, — не е бременна. Това е сигурно; сега тя ще се върне във Франция, унищожавайки всякакви надежди за съюз.

— Но все пак е била бременна, нали? Уисхарт поклати глава.

— Не. Било е това, което лекарите наричат „фалшива бременност“, предизвикано от внезапната смърт на съпруга й, и чувство за вина, свързано с тези събития. Или Бог знае какво друго!

— Ами съюзът? Уисхарт отново се усмихна.

— Нима не знаеш? Александър проявяваше интерес към новия френски крал, Филип IV, и неговите планове за Европа. Бракът с Йоланда дьо Дрьо беше само първата стъпка към установяването на съюз между двете държави. — Уисхарт сви рамене. — Действително, това се пазеше в тайна. Идеята не ми се нравеше, но Александър беше упорит. Той така и не прости обидата на вашия крал.

— Каква обида? — отвърна Корбет, искрено удивен. — Кога е било това?

— През 1278 година — отвърна Уисхарт. — В Уестминстър, по време на коронацията на вашия крал. Едуард I поискал с право от Александър да положи клетва за васалска вярност за своите земи в границите на Англия и Александър се съгласил. Но сетне англичанинът поискал от краля да положи подобна клетва и от името на Шотландия. Александър основателно отказал, изтъквайки, че правото да управлява му е дадено от Бога, а не от Едуард. Тази обида той никога не прости на Едуард.

— Не знаех това — промърмори Корбет. — Но ти каза, че също си убеден в убийството.

— Не — възрази Уисхарт. — Казах, че може и да е бил убит. Но като се има предвид какъв живот водеше, много вероятно бе рано или късно да го сполети насилствена смърт. А ако наистина е бил убит, не е толкова важно кой точно е извършил убийството, а защо. Ако става дума за лично отмъщение… — Уисхарт замълча и сви рамене. — Но ако това е политическо убийство, което има отношение към съдбата на Шотландия, тогава то представлява интерес за мен.

— Значи Твоя светлост не се вълнува особено…

— Моя светлост — прекъсна го Уисхарт, — се вълнува дори много. Но какво бих могъл да сторя? Да настоявам за публично разследване на смъртта на краля? А какво ще стане, ако се окаже, че виновникът е лорд Брус например, а? Знаеш ли, мастър писарю? Гражданска война, ето какво. Не, това не е начинът.

— Така че — поде Корбет, — ти се интересуваш от всичко, което бих открил. А защо тогава ти трябваше да ме хвърляш в тъмница и да ме излагаш на грубостите на това нищожество? — Корбет посочи Селкърк.

Селкърк се наежи и понечи да се изправи, но Уисхарт го възпря с жест.

— Да, Корбет, извънредно много ме интересува всичко, на което се натъкнеш при търсенията си. Сър Джеймс и килията трябва да ти послужат просто като предупреждение да не стигаш прекалено далеч, и да не си въобразяваш много поради това, че в момента държавата ни е отслабена.

— Ами обвинението в убийство? — попита тихо Корбет.

— но — отвърна с усмивка епископът, — става дума за убийството на Томас Ерсилдун, оръженосецът, когото си разпитвал надълго и нашироко през нощта след пиршеството. Открили го удушен в църквата „Сейнт Джайлс“ преди седмица — епископът потисна прозявката си. — Беше млад, силен мъж, та се съмнявам, че ти би могъл да го удушиш. Освен това междувременно научихме, че в деня, когато е бил убит, ти си бил далеч от Единбург. Все пак смъртта му беше добър претекст да те арестуваме и задържим, в случай, че ти хрумнеше да се оплачеш на господарите си в Лондон!

Корбет седеше мълчаливо и мислеше. Ерсилдун беше мъртъв. Това сигурно имаше някакво значение, но той беше много зает да следи думите на Уисхарт, за да има възможност да обмисли този въпрос. Освен това беше изтощен и му се спеше.

— И тъй — каза той уморено, — какво искаш от мен?

— Засега нищо — отвърна Уисхарт. — Искам само да знаеш, че няма да те задържа в тъмницата, нито пък ще те пропъдя от Шотландия — но при едно условие. Ако разбереш със сигурност, че кралят е бил убит, да ми го съобщиш, и да ми кажеш и името на убиеца. В замяна на това аз — епископът се поизправи в стола си, — ще ти помагам, с каквото мога. Сър Джеймс Селкърк — той кимна с глава на рицаря, седнал до Корбет, — ще ти оказва помощ, каквато пожелаеш. Какво ще кажеш, английски писарю?

Корбет се опита да събере мислите си. Ако не приемеше, това би означавало край на мисията му. Ако приемеше, трябваше да сподели поне някои от заключенията си с Уисхарт. Той кимна.

— Ще приема предложението на твоя светлост, но първо трябва да ти задам някои въпроси.

Уисхарт бе видимо изненадан, но прие.

— Така да бъде. Какви са тези въпроси?

— Ти си присъствал на заседанието на съвета през нощта, когато загинал кралят. — Уисхарт кимна. — Забеляза ли нещо необичайно? Знам, че настроението на краля се подобрило внезапно — първо бил много мрачен, а после изведнъж грейнал от радост. Знаеш ли каква е била причината?

Уисхарт поклати глава.

— Не, и аз забелязах промяната в настроението му, но не обърнах особено внимание, защото крал Александър поначало беше лесно възбудим, с променчив нрав. Съветът бе свикан по съвсем незначителен повод. Струва ми се, че Ситън знаеше нещо повече, но тук може да ти помогне вашия посланик Бенстийд, двамата със Ситън бяха много близки. Помня само, че по едно време кралят разговаряше развълнувано с Дьо Краон, и че Дьо Краон изглеждаше много доволен. Останалото го знаеш.

Корбет загледа внимателно Уисхарт. Искаше му се да се махне оттук, за да размисли спокойно. Беше му ясно защо Уисхарт бе наредил да го арестуват, а после да го доведат тук гладен и изтощен; искал е да му заложи клопка. Внезапно му стана ясно, че и епископът, като всички останали е убеден в някаква негова друга, тайна мисия, и че се е надявал да измъкне от него признание. А тъй като не успя, щеше да го ангажира с действителното издирване на убиеца на краля. Какво пък, сви рамене Корбет. Щеше да продължи издирването, а сетне щеше да се върне в Англия. Въпросът кой ще наследи шотландския престол не го вълнуваше. Но съществуваха още неизяснени въпроси.

— Знаеш ли дали в дните непосредствено преди смъртта си — поде той, — кралят е вършил нещо необичайно? Нещо, неприсъщо за него?

Уисхарт помисли малко, после поклати глава.

— Не — отвърна той. — Беше кисел и избухлив. Знам, че се канеше да изпрати личния си изповедник, отец Джон, в Рим с някаква тайна лична мисия, която не бе обсъждал нито с мен, нито със Съвета.

Корбет долови нотка на засегнато самолюбие у този висш свещенослужител, който държеше да е осведомен за всичко.

— Замина ли отец Джон?

— Не — каза Уисхарт. — Всъщност, точно преди да потегли за Кингхорн, кралят ми нареди да предам на отеца да не тръгва, а да чака завръщането му в замъка.

Корбет потри уморено очи, правейки се на по-изтощен, отколкото беше всъщност.

— Твоя светлост — каза той, — наистина трябва да поспя.

— Можеш да останеш в замъка, тук си добре дошъл — каза епископът.

— Не, не, трябва да се върна в абатството. Но бих се радвал, ако сър Джеймс ме придружи по обратния път. Не са малко неприятностите, които могат да сполетят непредпазливия пътник.

— Много вярно! — възкликна Уисхарт. — Безгрижието е опасно нещо! Сър Джеймс, ще бъдеш ли така добър?

Селкърк кимна и Корбет се сбогува набързо с епископа.

Връщането в абатството не бе ознаменувано с никакви събития. През повечето време яздиха в мълчание. След като събуди вратаря, дърпайки с все сила звънеца при портата, Корбет влезе в Холируд, посрещнат от разтревожения приор и угрижения Ранулф. Отказа да отговаря на въпросите им, но ги успокои, и освободи сър Джеймс Селкърк с покровителствено потупване по бузата, сякаш той бе обикновен паж. Следващите два дни прекара в килията си, за да се възстанови от пътуването и прекараната в тъмницата нощ. Не разказа нищо за премеждието нито на Ранулф, нито на приора, но ги увери многократно, че всичко е наред, и ги остави да се грижат за него. Стигаше му да лежи, да размишлява и да преценява. От време на време записваше на малки късчета велен хрумванията си, свързани с наученото през изминалите седмици. Започваше да се очертава някаква схема на събитията, но тя беше все още неясна и объркана.

На третата вечер след завръщането му от замъка той внезапно обяви, че тръгва за Кингхорн. Ранулф простена и започна да възразява, но Корбет, напълно отпочинал, настоя слугата му да стегне багажа и да предприеме необходимите приготовления. Нареди също на останалите си двама спътника, които Бърнел бе пратил с него, да го придружат, въоръжени до зъби. Купи провизии за пътуването от кухнята на абатството и уведоми приора, че ще отсъства поне два дни. Приорът се осведоми за причината на това пътуване.

— Казвам ти го поверително — отвърна Корбет. — Трябва да видя кралицата, преди тя да отпътува обратно за Франция.

— Но тя е бременна! — възкликна монахът. — Не е възможно да се върне в родината си!

— Ако беше бременна — каза загадъчно Корбет, — никой не би я пуснал да си върви.

Приорът поклати смаяно глава и си тръгна.