Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crown in Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Елена Караманска

Източник: http://dubina.dir.bg, 1 май 2007 г.

 

Издание:

Пол Дохърти

Сянка над короната

Средновековни загадки (2)

 

© Издателство „Еднорог“, 2004

© Мария Лазарова, превод, 2004

© Христо Хаджитанев, художник, 2004

ISBN 954-9745-74-0

 

Paul Doherty „Crown in Darkness“

Copyright © 1988 P.C.Doherty

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Рано на следното утро Корбет и тримата му спътници потеглиха към Куйнсфери, добре въоръжени. Не срещнаха никакви препятствия по пътя си, макар Ранулф да настояваше, че видял някакъв ездач, който ги наблюдавал, докато прекосявали моста при Далмени. Корбет не пренебрегна предупреждението и напомни още веднъж на всички да бъдат бдителни, докато не стигнат до другия бряг на Форт. Прибраха конете в конюшнята край къщурката на лодкаря и платиха, за да ги нахранят и наглеждат, докато господарите им се върнат. Лодкарят бе отвъд Форт, затова Корбет позволи на спътниците си да починат; отвориха вързопите с провизии, хапнаха, пийнаха и после полегнаха на песъчливия бряг, обрасъл тук-там с трева. Наслаждаваха се на обедното слънце, заслушани в птичето чуруликане, в постоянното жужене на пчелите и песните на щурците. Корбет задряма. Събуди го Ранулф с вестта, че лодкарят се е върнал. Корбет отиде да говори с него; първоначално човекът отказа да ги превози, твърдейки, че е уморен и иска да си почине. Корбет предложи да плати двойно повече от обичайната сума, и скоро всички бяха в лодката, на път към отсрещния бряг. Лодкарят хвърли поглед към тежката кесия на писаря и попита с хитро изражение дали той не би искал да научи още нещо. Писарят поклати отрицателно глава.

— Е — поде задъхано лодкарят, докато теглеше греблата, — аз пък мисля, че знам нещо ново, което бих могъл да ти разкажа.

— Какво е то? — попита развълнувано Корбет. Човекът се ухили.

— На този свят нищо не е безплатно, сър, и човек като мен трябва да работи, за да изкарва прехраната си.

Корбет бръкна в кесията и извади няколко монети.

— Да видим тогава дали ще заслужиш това. Човекът спря да гребе и се облегна на веслата.

— Става дума за другия лодкар, дето се удави. В същия ден, когато кралят прекоси Форт, само че рано сутринта, той превозил някакъв французин през реката.

— Това ли е всичко? — попита разочаровано Корбет. Човекът сви рамене.

— Така разказва вдовицата му — отвърна той. — Рекох си, че новината ще струва нещо!

Корбет подхвърли монетите в скута му и човекът започна отново да гребе.

Пристанаха в Инвъркийтинг и тръгнаха нагоре, по скалистия път. Лятното слънце напичаше гърбовете им. Минаха край Абърдур и стигнаха Кингхорн Нес. Корбет им показа мястото, откъдето се предполагаше, че е паднал крал Александър, после заслизаха надолу по пътеката към Кингхорн. Когато пристигнаха, установиха, че в замъка цари суматоха; дворът беше пълен с коли, натоварени догоре с денкове, сандъци и вързопи. Наоколо се щураха слуги, благородници крещяха заповеди, така че на пътниците им се наложи да отведат сами конете си в конюшнята, вече почти напълно празна. Корбет нареди на спътниците си да почакат и тръгна да търси Александър, кралския доставчик. Откри го в един ъгъл на залата, полупиян. Той впери мътен поглед в писаря и зяпна.

— Виж ти, това бил Корбет, английският писар — изфъфли той. — Още въпроси ли имаш?

Корбет се усмихна тактично и седна срещу него.

— Да — каза той. — Честно казано, има още въпроси и първият от тях гласи: Какво е всичко това? Защо е цялата тази суматоха? Какво става?

— Какво става ли? — измърмори Александър. — Кралицата заминава, ето какво става. Френските кораби са потеглили и са вече близо. Ще пристанат в Лийт след някой и друг ден, и тогава тя ще си тръгне — той се оригна шумно. — И по-добре, така казвам аз. Бременна била! Толкова е бременна, колкото съм и аз!

— Че защо и е било да се преструва? — попита Корбет. Събеседникът му избърса устни с мръсния си ръкав.

— Откъде да знам. Женски истории. Чувал съм, че такива неща са ставали и преди — той се приведе, почесвайки червения си нос. — Пък може да е заради французите!

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Корбет.

— Ами кой знае — поде Александър, — може пък французите да са й казали да се престори на бременна, че да остане по-дълго в Шотландия!

— И защо е трябвало да остава тук? Александър се зазяпа в някаква точка над главата на Корбет.

— Откъде да знам — измънка той. — Само така си мисля, това е всичко.

Корбет помълча, сетне подхвана отново.

— Кажи ми — обърна се той към Александър, — Кой е французинът, прекосил устието на Форт, но така и не пристигнал в Кингхорн?

— Кой е човекът, предал известието на портата на Кингхорн, писмото до кралицата, в което пишело, че кралят ще пристигне по-късно същия ден, и че тя трябвало да нареди на доставчика да чака него и спътниците му с коне в Инвъркийтинг? Та дори била спомената любимката му, кобилата Тамезин. Най-загадъчното е, че известието е било получено тук часове преди кралят изобщо да реши да потегли за Кингхорн.

— И най-важното — какво е научил Александър по време на заседанието на съвета, та настроението му се е подобрило толкова рязко? Какво го е накарало да потегли на път, излагайки се на огромна опасност — искал е да ухажва кралицата, от която изобщо не се е интересувал в продължение на седмици преди това?

— Защо най-сетне, след като кралят не пристигнал в Кингхорн, кралица Йоланда не е изпратила хора да го търсят? Каква е истинската причина за нейната фалшива бременност?

Корбет уморено огледа списъка. Изобщо не напредваше. Може би беше време да си тръгва, за да уведоми Бърнел, че се е провалил. Опита още веднъж да се срещне с кралицата, но нейният дебел и надут шамбелан го уведоми грубо, че кралица Йоланда напуска Шотландия, и че няма намерение да си губи времето в разговори с когото и да било. Отчаян, Корбет реши да остане още малко, а после да се върне в Единбург. Помоли Ранулф да се опита да измъкне междувременно някакви сведения от новата си любовница, но не вярваше, че от това ще излезе нещо. Изминаха още два дни, кралицата така и не пожела да се види с него и той нареди на Ранулф да стяга багажа. Прислужникът отново имаше възражение, но Корбет беше непреклонен и младият човек трябваше да се подчини. Въпреки това не спря да мърмори за странните хрумвания на господаря, заради които препускат като луди насам-натам из тази дива страна, толкова различна от Лондон, и толкова по-скучна. Тъкмо беше намерил разтуха, и Корбет отново го повеждаше на път. Помислеше ли за лейди Агнес, Ранулф въздишаше отчаяно — тя се оказа страстна любовница, още от първия път, когато вдигна дантелените й фусти. Оттогава досега лейди Агнес дори не чакаше подкана, а когато двамата лежаха изтощени в постелята й, го забавляваше с остроумието си и уменията си да имитира кого ли не — особено онзи надут английски писар, Хю Корбет. Ранулф въздъхна. Надали щеше някога да разбере господаря си. Зае се бавно да събира багажа си, напомни на спътниците си да сторят същото, и се сбогува по подобаващ начин с лейди Агнес. Седмица след като пристигнаха в Кингхорн, те потеглиха на път, обратно към Инвъркийтинг.

Ранулф се опита неколкократно да заговори господаря си, но той беше прекалено потиснат, за да отговаря на въпросите му.

— Така или иначе разговорът с лейди Йоланда нямаше да си струва труда — опита се да го успокои Ранулф. — Лейди Агнес ми каза — все се подбиваше и говореше за девственици, които се правят на бременни!

Корбет дръпна рязко юздите на коня си и се обърна към стъписалия Ранулф.

— Какво?! — изрева той. — Какво била казала? Ранулф повтори последните си думи.

— Истина ли е това?

пристигнал в Кингхорн?

— Разбира се — потвърди мрачно прислужникът. — Точно така казваше. Защо?

— Няма значение.

Корбет бръкна в кесията си.

— Вземи тези златни монети и върви — върни се в замъка и помоли лейди Агнес да дойде при нас в Инвъркийтинг. Ако не приеме златото, предупреди я, че ще се върна със заповед за арестуването й. Върви!

После се обърна към единия от хората на Върнел.

— Дай му коня си, ти ще вървиш пеш. Продължиха към Инвъркийтинг и влязоха право в кръчмата, където бе казал, че ще чака Ранулф. Писарят не можеше да си намери място от вълнение. Смътните идеи, които се въртяха в ума му, добиваха ясна форма и последователност. Сенките се оттегляха и на тяхно място се появяваше нещо съвсем разбираемо. Разположи се край една мръсна маса и зачака нетърпеливо пристигането на Ранулф. Когато той най-сетне се появи, съпроводен от видимо смутената лейди Агнес, Корбет незабавно му нареди да излезе и посочи на дамата пейката срещу себе си. Наля й чаша от най-доброто вино, което можеше да предложи западналата кръчма, и се приведе напред.

— Лейди Агнес, кажи ми какво си имала предвид, когато си говорела за девственици, които се преструват на бременни?

Жената, и без това зачервена, пламна цялата, докато си играеше с чашата.

— Това беше шега — измънка тя. — Искаше ми се да развеселя Ранулф.

— Не, Агнес — прекъсна я рязко Корбет. — Помниш ли деня, когато лейди Йоланда ме прие? Тогава тя ме уведоми, че е бременна, или, както се изрази тя, „утробата й била благословена“. Тогава ти се изсмя. Кажи ми истината, или ще се наложи да те разпитват други хора.

Агнес прехапа пълничката си долна устна и се озърна плахо.

— Сега вече сигурно е все едно, нали френската кучка заминава. Няма спор — продължи тя тихо, — крал Александър беше луд по нея, но бракът им си остана неконсумиран.

— Какво? — възкликна Корбет. — След пет месеца брачен живот?

— Първоначално лейди Йоланда се оправдаваше с това, че се чувствала зле след пътуването по море, после пък каза, че дошло времето… — Агнес се поколеба и смънка — … на месечното й кръвотечение. После започна да се оплаква, защото научила за любовниците на краля, и настоя те всички да бъдат отдалечени от кралския двор. Настоя публично кралят да докаже, че нито една от тези уличници не е останала в обкръжението му, преди тя да го допусне в леглото си. А през последните седмици преди смъртта на негово величество вече си измисляше какво ли не, само и само да става за извинение да не го допусне до себе си.

— Откъде знаеш всичко това? Очевидно не ви свързваха топли чувства, та не ми се вярва да си й била довереница. Забелязах това още по време на първото ми посещение в Кингхорн.

Агнес кимна.

— Ненавиждах тази капризна кучка. Крал Александър нареди да постъпя в нейната свита; беше ми скучно, и от време на време подслушвах разговорите й с единствената френска придворна дама, която тя доведе със себе си, едно момиче на име Мари. Мислеха, че аз не разбирам френски, но аз знам отлично езика, майка ми беше французойка. Разбрах всичко, което каза тя онзи ден, когато те прие в Кингхорн, затова едва не се разсмях на глас.

— Как мислиш, защо Йоланда е отказала да допусне краля в леглото си? — попита Корбет.

Агнес сви рамене.

— Чувала съм за такива случаи. Млади момичета, прекалено подплашени от разказите за болката, която изпитваш първия път. Манастирите са пълни с такива наивници. — Тя се засмя на собствената си шега. — Не е изключено Иоланда да се е бояла от краля, но — допълни тя — може пък да предпочита жени. Понякога се усъмнявах, когато я наблюдавах с онова момиче, Мари. Кралят — продължи тя замислено, като че ли говореше на себе си, — можеше да я принуди, но това не му беше присъщо. Никога през живота си не бе принуждавал жена да споделя леглото му. Освен това ми се струва, че искрено я обичаше.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? — попита Корбет.

— Това — отвърна лейди Агнес и стана, — е всичко, което мога да ти кажа, защото това е всичко, което знам. Ще ти бъда благодарна, ако разрешиш на Ранулф да ме съпроводи обратно до Кингхорн.

Корбет кимна и жената излезе.

Писарят изчака завръщането на Ранулф, после всички тръгнаха надолу към пристана, качиха се на лодката и поеха през реката. Лодкарят ги забавляваше с доста солени историйки за похожденията на крал Александър, Ранулф се смееше и се заяждаше. Корбет го слуша мълчаливо, докато стигнаха пристана в Далмени.

— Кажи ми — поде той тогава, — нали спомена нещо за вдовицата на лодкаря, който се удавил? Къде живее тя?

Лодкарят посочи към една ниска дървена къща със сламен покрив малко по-надолу по брега.

— Там ще намериш горката женица, Джоун Тагарт. Мъжът й получи кралско разрешително да превозва хора и стоки през Форт малко преди да загине.

Корбет кимна; нареди на Ранулф да прибере конете им и да ги оседлае, а той се упъти към дома на Джоун Тагарт. На вратата го посрещна дребна кестенява жена, заобиколена от няколко шумни и мръсни деца. Те огледаха невъзмутимо Корбет, а после се скриха зад полите на майка си и започнаха да се кискат. Корбет се поклони и попита:

— Ти ли си Джоун Тагарт?

— Да.

— Аз съм Хю Корбет, кралски писар. Моля те да поговорим за смъртта на мъжа ти. Не искам да те разстройвам.

Жената го гледаше, без да пророни дума.

— Разбираш ли английски?

— Аз съм англичанка — отвърна бързо жената. — От граничните земи съм. Какво те интересува смъртта на мъжа ми?

— Той загина през същата нощ, когато загина и кралят, нали? — попита Корбет.

— Не е загинал — отвърна веднага жената, — а е бил убит, но никой не иска да ми повярва.

Тя се обърна и пропъди децата.

— Никой не иска да ми повярва — продължи вдовицата, — но мъжът ми беше моряк, имаше опит с водата — тя примижа към слънцето. — Някакъв французин, не съм го виждала, го беше наел. Сутринта на деня, когато загина кралят, този тайнствен французин нае лодката на съпруга ми и му нареди да го откара до Инвъркийтинг. После мъжът ми се върна, много възбуден, и ми каза, че ще трябва да прекоси реката още веднъж, късно вечерта. Времето се влоши и вечерта над Форт вилнееше буря. Молих го да не тръгва, но той беше все така радостно възбуден. Каза, че французинът щял да му плати щедро.

— И после? — попита Корбет.

— После той тръгна. — Жената замълча за миг, примигна, за да пропъди сълзите от очите си, преглътна и продължи: — Намериха го на другия ден, тялото му се люшкаше по очи в плитчините.

— Ами лодката?

— Беше завързана на пристана — отвърна жената. — Кралският следовател дойде и каза, че мъжът ми сигурно е бил пиян, паднал във водата и се удавил. В края на краищата, по тялото му нямаше никакви следи.

— А ти защо мислиш, че е бил убит? — настоя Корбет. Джоун отметна прошарената вече коса от челото си.

— Отначало — започна тя бавно, — и аз повярвах, че е било нещастен случай, но после, когато вече беше късно да предприема каквото и да било, се сетих за начина, по който бе привързана лодката — тя погледна Корбет право в очите. — Моряците и лодкарите си имат начини да завързват възли. Лодката на мъжа ми беше завързана на пристана, но бих се заклела, че той в никакъв случай не е вързал този възел. Убедена съм, че е прекосил Форт още веднъж с този французин, който и да е той. Когато се е върнал обратно, е бил убит. Лодката е изтеглена на брега и завързана от чужди ръце — сигурно от човека, който го е убил.

Корбет се загледа в дървената къща зад гърба й.

— Уверена ли си — попита той, — че онзи човек е бил французин?

— Да, мъжът ми каза така. Защо, да не би да знаеш кой е?

Корбет си помисли за Дьо Краон с неговата злобна усмивка, после в мислите му изплува лицето на Брус с жестоката линия на устата, Брус, който говореше съвършено френски.

— Не, мадам — излъга той, — не познавам никакви французи. Но защо не се обърнеш към властите, защо не пратиш молба до Съвета на регентите?

Джоун сви рамене.

— И кой би ми повярвал?

— Вярно, права си — измърмори Корбет, поклони се и се канеше да си върви, когато жената изведнъж се вкопчи в ръкава му.

— Сър! — изплака тя. — Децата и аз умираме от глад! Корбет се взря в измъченото й лице и уплашените очи, бръкна в кесията си и й подаде няколко монети.

— Благодаря ти — каза той. — Ще се опитам да ти помогна, но не знам ще успея ли да направя нещо.

Корбет се упъти бързо към мястото, където Ранулф и другите двама го чакаха с конете.

— Разполагайте се тук — каза той рязко. — Смятам да се върна на другия бряг на Форт. Дребна работа е — допълни той, без да обръща внимание на стона, изтръгнал се от устните на Ранулф, — но има нещо, което трябва да си изясня.

После заслиза надолу, където лодкарят тъкмо изтегляше лодката на брега.

— Трябва да се върна — заяви той. Лодкарят сви рамене.

— Ще ти струва доста.

— Знам — отвърна сопнато Корбет. — Но този път не искам да приставаме в Инвъркийтинг — той се взря отвъд водите на реката, — а на някое тайно място, далеч от човешки поглед, на което бих могъл да намеря подслон за коня си, без да възбуждам подозрения или нечие любопитство.

Лодкарят кимна.

— Знам такова място, но това ще ти струва още повече. Влизай в лодката.

Двамата се качиха и лодкарят изтика лодката по течението. Когато загреба напред, той започна да обяснява какво има предвид.

— Има пещери — каза той, — нагоре по брега на Форт, на запад от Инвъркийтинг. Ще те отведа там.

Човекът изпълни обещанието си. Слязоха на пясъчен бряг — над тях се издигаха скали, които се простираха по протежение на брега докъдето поглед стигаше. Лодкарят махна с ръка.

— Ако се качиш там горе — поясни той, — ще ги видиш. Приличат на малки стаи, издълбани в камъка. Някога са ги ползвали пирати, но негово величество покойният крал прочисти страната от тях — с огън, меч и бесилки. Искаш ли да те почакам?

— Да — отвърна Корбет, — ако не открия това, което търся, ще се върна да ти кажа.

Корбет пъхна още една монета в ръката на лодкаря, и докато той се разполагаше в сянката на лодката, писарят започна мъчителното катерене по стръмния скат. Стигна до мястото, където под надвисналите скали се простираше широко равно пространство. Сега разбра това, което му бе обяснил лодкарят. В основата на високите скали, като изсечени от човешка ръка, се виждаха отворите на няколко пещери, подобни на широки стаи, като килиите в някой манастир. Корбет прегази през тежкия, мокър пясък и влезе в първата. Тук имаше следи от човешко присъствие, боклуци, изпотрошени глинени съдове, странни знаци по стените на пещерата, чието продължение тънеше в пълен мрак. Когато Корбет забеляза това, сърцето му се сви. Ако всички пещери бяха толкова дълбоки, или ако са били използвани само от хора, които са навлизали дълбоко в тях, търсенето можеше да му отнеме и месеци. Реши първо да надникне в другите пещери, с надеждата там да открие търсеното. Щастието му се усмихна едва в четвъртата. Веднага след входа се натъкна на купчини конска тор. Писарят я докосна и прецени, че тук са били прибирани коне през последните два-три месеца. Имаше и други следи — изпокъсани чували, в които имаше още овес, както и една тъмна, мокра буца от нещо, което някога е било сено. Доволен, той коленичи, изми ръцете си в локва вода и заслиза надолу, където лодкарят го чакаше търпеливо.