Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crown in Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Елена Караманска

Източник: http://dubina.dir.bg, 1 май 2007 г.

 

Издание:

Пол Дохърти

Сянка над короната

Средновековни загадки (2)

 

© Издателство „Еднорог“, 2004

© Мария Лазарова, превод, 2004

© Христо Хаджитанев, художник, 2004

ISBN 954-9745-74-0

 

Paul Doherty „Crown in Darkness“

Copyright © 1988 P.C.Doherty

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ПЕТА

На другата сутрин Корбет спа до късно, без да чуе камбаните на абатството, нито пък да се пробуди от обичайния шум, който вдигаха монасите, докато се заемаха с ежедневните си задължения. Малко преди обяд го събуди отговорникът на послушниците с вестта, че Джон Бенстийд е пратил да го повикат и трябвало да се представи незабавно в замъка. Корбет се облече припряно, отказа любезно предложения му кон, но прие услугите на водач, който да му посочи пътя през Единбург към замъка. Тръгнаха под ситния дъждец, и се заизкачваха нагоре по скалистото възвишение, което според монасите носело името „Тронът на Артур“. Колко различен бе Единбург от Лондон! В качеството си на кралска резиденция, градът бе построен по някакъв предварителен план — дълги, тесни улици с каменни къщи, и фасади, украсени с кръстосани греди — някои залепени една за друга, други разделени от съвсем тесни проходи, които водеха към малките дворчета отзад. Имаше и магазини — изградени простичко, съвсем открити отпред, сергии и многобройни кръчми. Корбет винаги бе считал Лондон за мръсен, но Единбург го надминаваше многократно — всякакви боклуци, отпадъци от храна, счупени нощни гърнета, че дори трупове на мъртви животни задръстваха улиците.

Шумът беше нетърпим — каруците се кандилкаха по неравните пътища, търговията вървеше, тук-там някой търговец дори сграбчваше Корбет за ръката, за да му предложи пай с месо, парче плат, прясна риба, уловена във Форт, или бадеми, стафиди и орехи, докарани от близкото пристанище Лийт. Корбет с мъка разбираше говора им и бе дълбоко благодарен за яката тояга, с която спътникът му толкова умело си проправяше път през тълпата. Минаха покрай старата църква „Сейнт Джайлс“ и прекосиха широка ливада, която водачът му нарече „Лаунмаркет“ — просторната площ обикновено се ползваше за панаири и празненства. Тук се изпълняваха и екзекуциите, затова гниещите трупове на четирима престъпници все още висяха на бесилката.

Продължиха нагоре по стръмния склон и най-сетне влязоха в замъка. Вътре ги очакваше невероятен хаос — прислужници сновяха напред-назад, крещяха и жестикулираха, каруци, натоварени с провизии, правеха опити да влязат или излязат през портата на крепостта. Коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха, коняри и конярчета се опитваха да ги успокоят и да ги отведат. Въоръжени стражи с ливреи, украсени с кралския герб на Шотландия, се опитваха да въведат някакво подобие на ред, но положението не се облекчаваше от тълпата придворни, които също се навъртаха в двора и подвикваха всякакви нареждания към цяла армия прислужници в ливреите на всевъзможни благороднически родове. Корбет се обърна към водача си, за да го попита какво става, но човекът бе проявил здрав разум и се бе измъкнал незабавно. Тогава писарят сграбчи първият попаднал му прислужник, който се опитваше да отведе един кон към конюшните в другия край на двора, но глупакът така и не можа да разбере думите му.

Единственият отговор, който Корбет получи, бе неразбиращ поглед, съпроводен с няколко измърморени под нос ругатни.

Английският писар стоеше като вкопан в земята и се чудеше дали да не си тръгне, когато усети, че някаква ръка докосва леко рамото му. Обърна се и видя Джон Бенстийд, чието дружелюбно лице бе озарено от усмивка, която сякаш просеше извинение.

— Мастър писарю — каза той тихо, — благодаря ти, че пристигна толкова бързо. Хайде, да се махаме от тази бъркотия.

Корбет го последва и двамата прекосиха двора на крепостта. Английският посланик си проправяше внимателно път през тълпата, после го поведе по стръмна стълба нагоре в централната част на замъка. Изкачиха още доста стъпала и най-сетне Бенстийд въведе Корбет в малка, мрачна стая. В единия й ъгъл имаше сламеник, виждаха се още и обикновена дървена маса, димящ Мангал и няколко грубо сковани стола. Бенстийд въздъхна и посочи на Корбет един стол, а сам той се отпусна на друг, близо до масата и подпря глава с ръка.

— Какво се е случило? — попита Корбет. — За какво трябваше да се явя толкова спешно и каква е тази бъркотия?

— Съветът на регентите — поде уморено Бенстийд — свиква Великия съвет. Ние не сме поканени на него, но ще присъстваме на голямото пиршество след съвета. Канцлерът Уисхарт, епископ на Глазгоу, покани всички чуждестранни пратеници на празненството — той наля на Корбет разредено вино, сипа сетне и на себе си и отпи малко, докато изучаваше внимателно лицето на писаря.

— Имаш много дела, нали, мастър Корбет? — попита той.

— Да — отвърна тактично Корбет, — опитвах се да разбера какво точно става в Шотландия. Нашият крал и канцлерът — излъга той — ще бъдат много благодарни за всяко сведение.

— Е, и откри ли нещо?

— Не — излъга отново Корбет. — Александър III е мъртъв, загинал, когато конят му се подхлъзнал и паднал при Кингхорн Нес. Поднесох на вдовицата съболезнованията на канцлера, а сега трябва да остана тук, докато получа нови нареждания.

— Защо се интересуваш от смъртта на Александър? — настоя Бенстийд. — Да не би да мислиш, че около нея има нещо съмнително?

— Мисля — отвърна Корбет предпазливо, — че обстоятелствата около смъртта на краля са загадъчни и си струва да се проучат.

Бенстийд изду устни, после въздъхна.

— Внимавай, писарю — каза той. — Шотландците много мразят чужденците да си врат носа в техните работи — особено ако са „Сасенах“, както наричат нас, англичаните. Но това не означава да не проявяваш интерес към събитията. Нашият върховен повелител, кралят — допълни той саркастично, — е винаги готов да слуша клюки от чуждите кралски дворове.

Корбет реши да не обръща внимание на сарказма и да не се поддава на провокации. Взря се в добродушното, кръгло лице на събеседника си, в ярките му сини очи и осъзна, че Бенстийд просто се опитва да го въвлече в разговор.

— Защо се събира съветът? — попита той. Бенстийд стана и отиде до леглото в ъгъла. Повдигна сламеника и измъкна отдолу малка кожена кесийка — Корбет знаеше, че посланиците и писарите носят документи в такива кесии. Бенстийд огледа внимателно кесията, счупи печата, и извади отвътре малък свитък, който подаде на Корбет.

— Прочети това — подкани го той. — Това е черновата на доклада, който трябва да изпратя на краля. В него описвам положението в Шотландия така, както аз го виждам. Докладът не съдържа никакви поверителни сведения. — Той се усмихна и хвърли кос поглед към Корбет. — Поне засега. Хайде, чети!

Корбет разви свитъка и зачете, като пропусна обичайните любезности в обръщението:

„Джон Бенстийд до Негово Величество… и тъй нататък, и тъй нататък. Такива са новините от кралския двор в Шотландия. Негово Величество Александър III загинал, след като паднал с коня си от Кингхорн Нес през нощта на 18 март. Всеизвестно е, че кралят отивал при новата си съпруга, кралица Йоланда, която живее в един замък наблизо. Голяма скръб тежи над кралството, а също и опасения за близкото бъдеще. Както е известно на Твое величество, крал Александър бе женен за блаженопочившата ти сестра Маргарет. Децата от този брак, принцовете Александър и Дейвид, също са мъртви. Единствената жива издънка на рода е внучката на Александър Маргарет, наречена Момичето от Норвегия, дъщеря на норвежкия крал Ерик II, който взе за съпруга единствената оцеляла дъщеря на Александър III. Маргарет е само на три години, което едва ли е подходяща възраст да поеме управлението на кралството. Въпреки това, на 5 февруари 1284 година в Скуун[1] Александър накара всички благороднически родове на Шотландия да положат клетва, че ще признаят Момичето от Норвегия за негова наследница, в случай, че тя остане единствена издънка на рода. Пратениците вече заминаха за Норвегия, където трябва да обяснят създалото се положение на крал Ерик и да го помолят да изпрати детето обратно в Шотландия колкото е възможно по-скоро.

Но опасността от размирици не е отминала. Никога досега жена не е седяла на престола на Шотландия, и немалко хора повтарят под нос, че съществува стара келтска традиция, според която след смъртта на краля властта поема най-близкият му кръвен родственик. Поради това сега в Шотландия престолът се клати, а короната е по-близо ту до единия, ту до другия големи благороднически родове със законни претенции към властта. Това са родовете Комин и Брус, сред които има мъже с кралска кръв, тъй като и двата рода произлизат пряко от Дейвид, граф Хънтингдън, прачичо на Александър III и внук на предишен крал. Между двата рода винаги е съществувала вражда, но сега те приличат на настръхнали хрътки, които се въртят и зъбят една на друга, готови да се впуснат в бой при първото предизвикателство от страна на противника.

Единствената сила, която ги удържа, е Църквата — тя е и единствената стройна организация в страната, която обединява множеството племена и разпокъсаното общество в единна държава. Двамина от висшите духовници, епископите Уисхарт от Глазгоу и Фрейзър от Сейнт Андрюс, отново призоваха всички прелати, абати, приори, както и графове и барони, и всички добри люде в кралството да се съберат в Скуун и да подновят клетвата за вярност към своята кралица отвъд морето, Момичето от Норвегия. Всички, под страх от отлъчване от църквата и вечно проклятие, се заклеха да поддържат и пазят мира в страната. Лордовете и висшият клир постигнаха целите си, съставяйки регентски съвет, който трябва да представя цялото благородническо съсловие на кралството. В Съвета влизат графовете Бюкън и Файф, сър Джеймс Стюарт и Джон Комин, и, разбира се, самите епископи. Трима от тези така наречени «Пазители» отговарят за реда и спокойствието в Шотландия на север от река Форт, а другите трима, особено Уисхарт, трябва да упражняват властта в южните земи. Хората приемат нещата такива, каквито са, макар да биха предпочели те да са такива, каквито би трябвало да бъдат. Независимо от Съвета на регентите големите барони набират войски, укрепяват замъците си и се готвят за война, ако мирът се окаже нестабилен. Твое величество познава лично мъжете от рода Брус. Тримата — дядото, бащата и внукът — носят едно и също име, Робърт, и никога не пропускат да напомнят на хората, че в жилите им тече кралска кръв и че имат сериозни претенции към шотландския престол. През 1238 година, както сигурно е известно на Твое величество, когато нямало наследник на престола, тогавашният шотландски крал пак свикал най-видните благородници, и в тяхно присъствие и с тяхно съгласие обявил решението си родът Брус да поеме короната, ако той умре без наследници. Надеждата на клана Брус се оказала напразна, тъй като наследник все пак се родил. Независимо от това, макар и за кратко хората от рода усетили вкуса на кралската власт и мнозина твърдят, че това само е заострило апетита им.

Засега в кралството цари спокойствие, но аз се наемам да изпращам сведения на Твое величество за всички нови събития. В шотландския кралски двор ни приемат добре — като приятели на всички и ничии врагове. Приех с радост пристигането на Хю Корбет, писар в Кралската канцелария, изпратен на север от Твоя канцлер. Присъствието му тук със сигурност ще бъде от полза за мисията ни. Бог да пази Твое величество. Написано в Единбург, май, 1286“.

Корбет огледа за последен път документа и го върна на Бенстийд.

— Много точно описание на положението в Шотландия — отбеляза той. — Мислиш ли, че ще избухне война?

Бенстийд поклати глава.

— Не, все още не. Александър успя да укрепи кралството. Ще изминат месеци, може би дори година, докато нестабилността се почувства. Много зависи от пристигането на Момичето от Норвегия и от това, кому ще бъде обещана ръката й. Тогава — кимна той бавно, — може наистина да се стигне до война.

Разговорът им мина на други теми. Корбет разказа за досегашния си живот, за участието си в походите в Уелс и за работата си в кралската канцелария. Бенстийд, единствен син на заможен фермер от Съсекс, разказа как считал, че е призван да бъде свещеник, за интереса си към медицината и за бързото си издигане, когато бил приет на кралска служба. При споменаването на медицината Корбет заслуша по-внимателно.

— Наистина ли — попита той, — си учил медицина в колеж?

— Да — кимна Бенстийд. — По едно време вярвах, че съм призван да стана лекар, или хирург. Учил съм известно време в Париж, в Падуа и в Салерно. — Той се взря внимателно в Корбет. — Затова те попитах защо се интересуваш от смъртта на крал Александър. Аз лично разпитах кралския лекар Дънкан Макеърт, който приготви тялото за погребение в абатството Джедбърг. Той именно ми описа раните по тялото на краля. Макеърт е още тук, в замъка. Ще се опитам да го намеря и да ви запозная.

— Да не би той да има някакви тайни сведения за смъртта на краля? — попита Корбет.

Бенстийд помълча.

— Не — рече той след малко. — Александър е умрял от счупване на врата, след като паднал от коня. Не обръщай внимание на глупавите пророчества и слуховете за проклятие! Той загуби първата си жена и двамата си сина; като се има предвид колко пиеше, за да забрави нещастията си, и обичая му да препуска като луд нощно време, за да задоволи всяка своя сладострастна прищявка, бе само въпрос на време да се пребие някъде по този начин.

— Ще рече, смъртта на Александър не е изненадала поданиците му?

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Бенстийд.

— Искам да кажа — подхвана полека Корбет, — че родовете Комин и Брус сигурно не са… ммм… — писарят помълча, търсейки подходящата дума — особено разстроени от случая, който им предоставя нова възможност да заявят претенциите си към шотландския престол.

— Внимавай какво говориш, Корбет! — отвърна Бенстийд. — Представителите на благородническия дом на Комин почти не стъпват в двора, а макар Брус да бе близък с Александър, покойният крал нито веднъж не е споменавал нещо за някакви техни права върху престола. Да — заключи той замислено, — сега мнозина следят неотклонно всяко действие на Брус. Той иска короната, мастър Корбет, желае я така, както всеки от нас копнее за царството небесно. Но все пак внимавай много, какво говориш и какво вършиш. Никой в рода Брус не се стряска пред насилие, и никой не би се отнесъл безразлично към това, което говориш!

Корбет тъкмо кимаше в знак на съгласие, когато едно почукване на вратата прекъсна разговора им и в стаята влезе нисък, набит човек, към когото писарят незабавно изпита необяснима неприязън. Новодошлият имаше безизразно, глуповато лице, изпъкнали зеленикави очи и рядка, мазна кестенява коса. Той започна да прави някакви знаци с ръце и Корбет загледа удивено Бенстийд, който му отговори с подобни знаци. Човекът впери поглед в Корбет и Бенстийд се обърна към писаря.

— Извини ме, мастър писарю. Позволи ми да ти представя Аарон, когото покръстих в нашата вяра. Той е глухоням и може да общува само със знаци. Още от студентските ми години в Италия е мой телохранител. Дойде да ни съобщи, че пирът скоро ще започне, и че трябва да слезем незабавно долу.

Корбет кимна и последва посланика и неговия телохранител. Излязоха от стаята и се упътиха към голямата зала на замъка.

Бележки

[1] Близо до шотландския град Пърт се намира историческото абатство Скуун, където още от древни времена са коронясвани шотландските крале. Там се е съхранявал «Камъкът на съдбата» — съгласно писаното в една стара хроника, «Никой крал няма правото да държи в ръцете си съдбините на Шотландия, ако не е седял на камъка на коронацията в Скуун». Келтското име на камъка, Lia Fail, означава в превод «Говорещият камък», защото според поверието камъкът произнасял името на този, който трябвало да бъде крал. Неизброими легенди са свързани с произхода и съдбата на този камък. Сигурно е само, че след като разбива войските на шотландците, за да ознаменува и символично върховенството на Англия, крал Едуард I нарежда да откарат Камъка на съдбата от Скуун в Уестминстърското абатство. Там камъкът остава в продължение на векове, положен в основата на старинния престол, на който биват коронясани всички крале на Англия, а впоследствие и на Великобритания — до 30 ноември 1996 година, празника на Свети Андрей, патронния светец на Шотландия, когато е върнат в Единбургския замък. — (Бел. ред.)