Пол Дохърти
Сянка над короната (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Сатаната наистина бродеше из Шотландия, и то най-често из покоите и коридорите на Единбургския замък. Крал Александър бе мъртъв. Тленните му останки гниеха под сивите плочи на абатството, дошъл бе краят на силното му управление, и в замъка се сбираха благородниците на страната за предстоящия съвет, шушукаха и заговорничеха. Идваше краят на стари приятелства, изковаваха се нови съюзи, рушаха се стари, защото властните барони, придворни и висши чиновници бяха надушили властта, съзнавайки, че достъпът до богатство и влияние е открит, тъй като престолът нямаше истински наследник. Александър ги бе държал изкъсо, бе ги владял със силната си десница, но сега висшите благородници бяха опиянени от съзнанието за свобода и могъщество.

В своите покои лорд Брус също споделяше тези чувства, но си оставаше практичен човек, уверен, че властта може да бъде спечелена и овладяна. Седеше, стиснал здраво чаша, пълна с вино, и се взираше през прозореца в падащия мрак. Кралят бе мъртъв. И слава Богу, каза си Брус. Развратник! Женкар! Добър воин, наистина, но кланът Брус имаше не по-малко право на трона, отколкото бе имал Александър, а сега тронът бе свободен. Брус се поразмърда и уви по-плътно наметалото около себе си. Неминуемо щеше да има объркване, помисли си той, и от хаоса трябваше да се появи един силен владетел. Мъж, годен да управлява с желязна ръка, да държи в страх дивите северняци, мореплавателите от островите, а и богатите барони от нормански произход, населяващи юга. Брус бе доволен, че Александър загина. Изпита чувство на вина от мислите, които нахлуха в съзнанието му. Трябваше да се изповяда, да получи опрощение, защото дори мисълта за смъртта на богопомазана особа бе държавна измяна. За миг Брус се зачуди дали действително носи някаква вина и каква ли е тя, задето бе пожелал смъртта на краля, защото едва не бе заподскачал от радост, когато донесоха трупа от Кингхорн. Редно бе да потиска такива мисли — нищо чудно това да призове сянката на Александър от ада, за да търси отмъщение.

В други стаи на замъка много мъже — благородни лордове и хората от техните свити, седяха и обсъждаха това, което щеше да стане оттук нататък. Александър имаше наследница принцесата, която живееше в норвежкия кралски двор, но тя беше невръстна и болнава. Нима бе годна да управлява? И кой оставаше тогава? Комин^[1]? Балиол^[2]?. Не биваше, разбира се, да забравят и Едуард Английски.

Епископ Уисхарт, канцлер на Шотландия, обмисляше всички тези имена. Седеше пред гогсалището си, потънал в диплите на голямото си наметало, без да забелязва студа, който нахлуваше през процепите под вратата и по дървените капаци на прозорците. Свещите, поставени в големи железни свещници, хвърляха слаба светлина, но Уисхарт предпочиташе мрака, че дори и студа. Така успяваше да мисли по-логично, да крои планове, да обмисля и предвижда.

Уисхарт имаше само една голяма любов и тя бе Шотландия. Беше му все едно кой ще управлява кралството, стига владетелят да бе смел, силен и готов да защитава страната срещу заобикалящите я врагове. Уисхарт бе образован мъж. Бе пътувал из Европа и бе станал свидетел на много събития, бе видял как владетелите на двете велики кралства, Филип Френски и Едуард Английски, градят държави и създават нации. Бе видял как се строят пътища, как се събират армии, как се издигат замъци, как се прокарват закони и се упражнява правосъдие, а през това време Шотландия си оставаше сбор от различни племена Единствено желязна хватка стоманената десница на един безмилостен крал би удържала този народ и би възцарила мир в държавата.

В сърцето си Уисхарт скърбеше за Александър. Не го беше харесвал приживе като човек. Покойният беше развратник и преследваше жените, сестрите и дъщерите на благородниците също като разгонено куче. Но си оставаше фактът, че Александър бе силен крал. А сега го нямаше, беше си отишъл внезапно и оставил след себе си загадка. Уисхарт се размърда неспокойно. Не беше ли редно да проучи въпроса? Бог му бе свидетел, мнозина бяха желали смъртта на Александър. Клановете Брус и Комин, мъжете, чиито съпруги бяха любовници на краля — те всички имаха своите мотиви. Уисхарт присви очи и се взря в пламъка на свещите. Имаше и слухове, предупреждения за близката смърт на Александър, доста преди той да загине. В същия този замък, месеци преди трагедията, имаше кралско пиршество. Александър бе тук, заобиколен от любовници и приятели, всички ядяха и пиеха. Уисхарт не бе присъствал на пира, но по-късно му разказаха историята — как Александър внезапно се взрял към далечния край на залата, изпуснал чашата си и пребледнял.

— Какво ти е, господарю? — развикали се придворните. Александър тръснал глава, вдигнал ръка и посочил към сенките в дъното на залата.

— Там има някакъв човек — казал той тихо. — Монах. Мъж в погребално одеяние. Не го ли виждате?

— Не, господарю — отвърнали всички. Александър продължил да се взира в същата посока, напълно изтрезнял — към видението, което явно само той можел да забележи.

— Дошъл е да предизвести смъртта ми — продължил той спокойно. — Да ми каже, че ще загина скоро, и то от насилствена смърт!

Предполагаемото видение разтурило пира, след появата му кралят бил потиснат в продължение на седмици, докато най-сетне природната му жизненост и здрав разум отхвърлили мисълта за него, и той сам решил, че призракът е бил резултат на прекаленото пиене.

Уисхарт прехапа устни. Самият той не вярваше в привидения. Не му се вярваше Бог да отделя време, за да се меси в незначителните човешки дела. Дали не е била някаква измама, дължаща се на осветлението в залата. А може би някой бе насадил съзнателно илюзията в съзнанието на краля? Имаше и други загадъчни събития. Да вземем например пророчествата на Томас Стихоплетеца, известен също като Томас от Лиърмаут, самопровъзгласил се за пророк, който твърдял, че е видял насън смъртта на краля и постоянно отправял към него предупреждения в тромави четиристишия. Уисхарт изсумтя. Някой ден хората му щяха да се доберат до мастър Лиърмаут и да го поразпитат. Нима наистина бе пророк? Или си пъхаше носа в черна магия? Но какъвто и да беше, пророчествата му за смъртта на Александър се оказаха ужасяващо верни.

Уисхарт имаше чувството, че е застанал на кръстопът, но и двата пътя, които се пресичаха тук, тънеха в мрак. От едната страна стоеше проблемът с разследването на обстоятелствата около смъртта на краля, с необходимостта убиецът да бъде разкрит, ако наистина ставаше дума за убийство. От другата — още по-неотложният проблем с наследника на Александър. Бароните бяха положили клетва да защитават каузата на неговата внучка, която бе в Норвегия, но нима едно тригодишно дете би могло да управлява Шотландия? Дали не трябваше на престола да дойде някой друг? А може би, ако тръгнеше по единия път, накрая двата щяха да се съберат в далечината? Може би въпреки всичко Александър не е бил убит, може би наистина е било злополука. Може пък да бе станал жертва на някой ревнив съпруг, който не е издържал да наблюдава как кралят преследва и прелъстява жена му. Да, наистина можеше да има и други причини. Ами ако някой от другите претенденти за престола бе поръчал убийството?

Уисхарт се замисли за Едуард Английски, но отхвърли незабавно тази мисъл. Едуард беше във Франция, нямаше никакви признаци, че той се бърка във вътрешните дела на Шотландия, като изключим това, че бе изпратил тук посланика си Бенстийд и онзи любопитен писар, Корбет. Бенстийд бе пристигнал тук преди Александър да загине, а пък Корбет, така донесоха шпионите на Уисхарт, не бил изпратен лично от краля, а от онази стара лисица Робърт Бърнел, канцлера на Англия. Уисхарт бе наредил да следят внимателно Корбет, но всички донесения доказваха, че писарят не е изпратен от Едуард. Уисхарт се замисли какво ли ставаше в действителност в английския кралски двор. Дали и там няма разцепление? Тъй или иначе, епископът бе уверен, че англичаните в момента не представляват заплаха. Уисхарт стана и прекоси потъналата в сенки стая, за да затвори по-добре един от дървените капаци на прозорците. После се обърна и протегна ръце над един от горящите мангали, за да се стопли. Французите, каза си той, бяха друго нещо; техният посланик, Дьо Краон, беше вече тук, и постоянно шушукаше и заговорничеше с онази кучка, вдовстващата кралица. Уисхарт потри ръце, пукайки с кокалчетата на пръстите си, и се опита да овладее надигналия се гняв. Никога не бе харесвал кралица Йоланда, с нейните превземки и високомерие. Не му се понрави и решението й да се оттегли в Кингхорн и да се държи настрани от краля. Говореха, наистина, че Александър бил луд по нея, но все пак нещо не бе наред. Предполагаше се, че тя е бременна. Може би Шотландия все пак щеше да се сдобие със законен наследник на престола, но дали бебето щеше да бъде момче, и кой щеше да го закриля през годините, докато възмъжее? Уисхарт въздъхна дълбоко. Разбира се, не биваше да забравя и рода Брус — лорд Брус, който би трябвало да се готви за смъртта, вместо да се меси постоянно в политиката, като че ли бе млад придворен в началото на дворцовата си кариера.

Уисхарт си припомни мига, когато бе научил за пиршеството през онази съдбоносна нощ. Брус бил там, присъствали и английският, и френският посланик. Дьо Краон изглеждал разстроен. Бенстийд, привидно невъзмутим, си тръгнал рано, а пък Брус почти не се стараел да скрие убийствената омраза в погледа си всеки път, когато го насочел към краля. В началото на вечерта кралят бил мрачен, после, изведнъж, по съвсем неприсъщ за него начин, настроението му рязко се повишило, той се развеселил, пил много, и тогава заявил, че ще прекара нощта с кралицата, а сетне препуснал в страховитата буря, за да намери смъртта си, падайки от скалите над Кингхорн. Дали някой го е причаквал там, запита се Уисхарт. Надали. Никой, присъствал на пиршеството, не би могъл да прекоси устието на Форт в такова време и с такава бързина, освен това той знаеше от шпионите си, че само кралят е прекосил бурните води на реката през онази нощ. Дълбоко в себе си Уисхарт бе убеден, че кралят е бил убит, но нямаше представа как, защо и от кого. Старият епископ се размърда неспокойно, докато вятърът виеше яростно около кулата на замъка. Макар никога да не се бяха срещали, той би се съгласил с Корбет: сатаната наистина бе наблизо — набираше войнството си като гной в тежка рана.