Сюзън Луис
Мания (7)

Шеста глава

Шест седмици по-късно нещата не се бяха подобрили съществено. Аналайз беше единственият човек, който се отнасяше любезно с Кори, но за съжаление рядко се задържаше в офиса. Или беше излязла да снима, или се уединяваше в монтажната, или си стоеше у дома, за да се възстанови от поредния махмурлук.

Кори вече беше открила причината за враждебното отношение на секретарките към нея. Очевидно смятаха, че мястото на помощник-проучвател е трябвало да бъде предложено на някоя от тях и че Кори явно ги е прецакала. Понякога се изкушаваше да им каже да вземат проклетото й място, но успяваше да си държи езика зад зъбите и да си гледа работата. Колкото до останалите, вече беше открила, че зад тяхната враждебност стои Алън Фокс. Доста по-възрастен от повечето репортери, той беше в играта от много време, изживяваше се като някакъв Ромео и поради това, че в отсъствието на Люк представяше програмата, с него се държаха като с шеф, а и той се вземаше насериозно. Кори не беше сигурна дали е заради старшинството, постиженията или хапливото му остроумие, но очевидно всички — продуценти, сътрудници и репортери — бяха готови винаги да му играят по свирката. Кори забеляза и че когато в края на деня Алън Фокс поканваше някои хора да пийнат по нещо в бара, никой не смееше да му откаже; както и че тя никога не получи такава покана.

Очакваше с нетърпение дните, когато му се налагаше да излиза извън офиса във връзка с някой материал, защото тогава поне можеше да диша. Беше се превърнала в прицел на подигравките му, още по-болезнени, защото ги поднасяше във форма, която тя невинаги проумяваше. Когато Алън отсъстваше, и другите сякаш я оставяха на мира.

Най-зле се чувстваше, когато офисът беше пълен, но всички мълчаха, а тя нямаше какво да прави. Освен в случаите, когато Аналайз беше там, никога не я включваха в разговора, така че нямаше друг избор, освен да седи в ъгъла и да гледа през прозореца на високата сграда съседните покриви или Темза. От време на време се опитваше да облекчи острите пристъпи на стеснителност с четене на вестник, но какъвто и вестник да хванеше, веднага се намираше кой да го поиска. Кори просто се усмихваше и му го подаваше. Нито за момент не си позволи да покаже, че това я обижда и че направо й се гади от мисълта, че на никого от тях не му стиска да се опълчи срещу Алън. Просто приемаше всичко, бе винаги учтива, а след това се връщаше в самотата на апартамента в Риджънтс Парк и плачеше, докато заспи.

Всъщност, когато Аналайз беше в офиса, положението й не се подобряваше кой знае колко, но тогава поне Аналайз, а не Алън Фокс бе център на вниманието. Аналайз бе толкова жизнена, весела и скандална, че очевидно всички я обичаха. И нищо чудно, след като освен палавото чувство за хумор, добротворната честност, съчетани с остър ум, тя притежаваше забележителната способност да се оставя да я дразнят и не по-малко забележителния талант да кара всеки да се чувства специален.

Странното бе, че тя сякаш изобщо не забелязваше нещастието на Кори. Просто се държеше така, сякаш всичко върви по мед и масло, сякаш за Кори е истински купон да работи в TW и животът е просто прекрасен. Всички знаеха за връзката й с Люк — Аналайз не правеше нищо, за да я крие — но какво мислеха за това, Кори не знаеше, не беше посветена в кулоарните клюки. Не можеше обаче да не забележи тъмните кръгове, които се появяваха понякога около очите на Аналайз. Неизменното оправдание на Аналайз беше махмурлук, но Кори невинаги й вярваше, понеже имаше дни, когато обичайната й веселост звучеше доста фалшиво. Кори бе сигурна, че това има нещо общо с Люк, и се чудеше какво ли означава за него тяхната връзка; предполагаше, че не е същото, както за Аналайз.

Все още не беше говорила с Люк Фицпатрик и се съмняваше, че той знае за съществуването й. Кабинетът му, подобно на този на Боб, беше извън главната работна зала, но за разлика от него, нямаше прозорец, през който да наблюдава движението на екипа. Освен това не беше в офиса всеки ден; но когато идваше, беше истинско удоволствие за Кори да гледа как се шегува с всички или променя идеите им така, че в резултат неизменно ставаха по-добри. Инстинктивно го харесваше, главно заради това, че не се надуваше с популярността си сред зрителите. Кори се удиви, когато научи, че някои негови почитателки наистина му изпращат свои голи снимки заедно с потресаващо подробни обяснения какво биха искали да направят с него. Когато обикаляха от ръка на ръка в офиса, тези снимки никога не стигаха до Кори, но тя разбираше от кикота и коментарите на колегите си, че не всички са на жени. Джулия, секретарката на Люк, имаше неблагодарната задача да отговаря на писмата на почитателите му и да пъха снимка с автограф във всеки плик. Пола също искаше една, но Кори нямаше смелостта да поиска.

През повечето време тя мълчеше и наблюдаваше всичко отстрани. Като цяло положението й бе истински ад, но вече бе готова по-скоро да умре, отколкото да се откаже. Смяташе да използва времето си тук, за да се учи. Вече поглъщаше всяка попаднала й информация и внимателно следеше как се правят предаванията, от проучването до излъчването. Водеше си записки по време на оперативките, които се провеждаха в работната зала, и се опитваше да проумее за себе си защо някои неща се получават, а други — не. Започна да си купува вестници, за да попълни познанията си за събитията по света, така че когато настъпеше подходящият момент, щеше да прати TW по дяволите и да си намери работа в друга компания от телевизионния бранш. Място, където най-сетне щяха да й дадат шанс да се изяви. Където тя щеше да се издигне до върха. И където, дай боже, можеше един ден да се окаже, че от нея зависи дали да бъдат назначени или не Алън Фокс и неговите тъпи клакьори. Тогава на свой ред щеше да ги гледа как страдат. Нямаше търпение да дойде този ден.

 

 

— Сърцето ти не е чак толкова кораво, че да таи такава злоба — й каза Пола един ден, когато Кори най-сетне й разкри как стоят нещата в TW.

— Недей много да залагаш на това — сопна й се Кори.

— Залагам твърдо. Не забравяй, че те познавам. Колкото и да ти се ще, не си способна на омраза или отмъщение.

— Промених се.

— Не чак толкова. Добре де, може и да си станала малко по-корава, а и кой знае, това може и да е за добро. Но корав не означава безчувствен и злобен. Означава да отстояваш своето и да им показваш, че струваш повече, че си по-добра от тях. Последното, което би искала, е да станеш като тях, да паднеш до тяхното ниво.

— Ама ти не знаеш какво е тук! — възрази Кори.

— Известно ми е, че не знам. Но слушай, Кори, ако бях на твое място, щях да намеря начин да ги обезоръжа. Направи нещо, за да ги накараш да те харесват. Сигурна съм, че можеш да го постигнеш, а и така победата ти ще бъде много по-удовлетворяваща, да не говорим, че ще е повече от полезна — отколкото да се тровиш с мисли как си щяла да ги сдъвчеш и да ги изплюеш. Знам, че ще постигнеш тази победа, ако си наумиш.

— Откога си станала толкова мъдра?

— Откакто пораснах достатъчно голяма, за да разбера съвета, който Едуина ни даваше. Каквото посееш, такова ще жънеш. И ако се чувстваш самотна и изпълнена с горчивина, ако смяташ, че се отнасят зле с теб, и се самосъжаляваш, така и ще свършиш, колкото и да си успяла в професионално отношение. Не им позволявай да ти сторят това, Кори, те не го заслужават — а ти заслужаваш много повече.

Последва дълга пауза. Накрая Кори прошепна неохотно:

— Предполагам, че си права.

Пола веднага усети сълзите в гласа й. Знаеше, че е заради споменаването на Едуина.

— Всички ние те обичаме, Кори — каза меко тя. — И ти стискаме палци. Можеш да го направиш, можеш да го постигнеш. Просто не го забравяй. Сега всичко, за което си мислиш, е материалният успех, „постигането на целта“. Но то е нищо, ако не е придружено с личен успех. Такъв успех, без който е невъзможно да бъдеш щастлива. Така че недей да си чак толкова горда, та да не можеш да прощаваш, и не се хвърляй слепешката да отмъщаваш. Първо се запитай кого всъщност ще нараниш. Себе си. Ето кого. Така че не го прави, заради самата себе си.

— Ех, да беше толкова лесно! — подсмръкна Кори.

— Зная, че не е. Просто ми обещай, че няма да се вкисваш заради това, заради тях, и няма да си мислиш колко би искала да им го върнеш, поне докато не си опитала по другия начин.

Пола зачака отговор. Накрая гласът на Кори долетя по жицата.

— Добре, ще опитам — каза тя. — Но отсега ти казвам, ако не се получи, ще…

— Спести си заплахите — прекъсна я Пола. — Не знаеш какво може да те очаква зад ъгъла. А и честно казано, след като положението не би могло да се влоши повече…

— Зная, може само да се подобри. И по-добре да се окажеш права, само това мога да кажа, защото ще ми е страшно неприятно сама да се поставям в неизгодна позиция, за да бъда мила с онези скапаняци.

— Можеш да го направиш — засмя се Пола. — Ти можеш всичко.

— Кой го казва?

— Аз. Че кой друг?

— Майка ми, която, изглежда, продължава да живее в теб — усмихна се Кори. — Ето кой.

 

 

Филип Денби наблюдаваше жена си. От мястото пред огледалото, където си оправяше вратовръзката, виждаше само профила й. Тя наклони лице към светлината и го обърна първо на едната, след това на другата страна, преди да захвърли поредния чифт безценни обици, за да го замени със следващия. После вдигна лице и очите му се плъзнаха надолу по дългата, тънка шия до леко загорелите й рамене. Тенът беше безупречен като диамантите на ушите й, а ледено сините й очи — също толкова твърди и прозрачни.

Филип седеше пред своето огледало в своята съблекалня. Вратата зееше отворена, беше я оставил така, след като преди няколко минути тя го бе извикала да си каже мнението за роклята, която бе избрала да облече за коктейла. Както винаги, Октавия имаше безупречен вкус. Роклята от черно кадифе, дълга до коленете, но оставяща раменете открити, бе творение на италиански дизайнер. Октавия бе подбрала за тоалета си подобаващо дълги ръкавици и черни чортови обувки с високи тънки токчета и пришити фалшиви диаманти. По-рано същия ден сребристорусата й коса бе прибрана в кок, придържан от обсипана с полускъпоценни камъни черна дантелена мрежа. На шията й висеше крушовидният диамант, който й бе подарил преди три седмици за годишнината от сватбата им.

Когато го видя, че я наблюдава, Октавия стана и се обърна към него.

— Какво мислиш? — попита го тя и плъзна длани по хълбоците си.

— Много са хубави — отговори Филип, като правилно предположи, че става дума за обиците.

— Нали? — измърка тя, отново се обърна към огледалото и нацупи устни.

Филип продължи да я наблюдава с безизразно лице. Можеше да се каже, че сега, на четиридесет и шест години, Октавия е толкова хубава, колкото и в деня, в който се беше оженил за нея. Така и трябваше, след като пластичните й операции му струваха цяло състояние. „Дали има място по тялото й, което да не е минало под ножа? — запита се той. — Вероятно не.“ Всичко, което можеше да се направи по нея — подпъхване, опъване, заменяне или възстановяване, — се правеше, а което трябваше да се премахне, изчезваше. Косата й биваше боядисвана редовно, ходеше веднъж в седмицата на солариум и два пъти седмично на маникюристка, а всяка сутрин тренираше с личния си треньор в гимнастическата зала, която Филип бе направил в мазето на дома им в Челси.

Неволно се запита колко ли пъти тази вечер ще им повторят, че са красива двойка. И приятели, и непознати го отбелязваха така често, че вече звучеше банално. Идеалното семейство, така бяха писали за тях в „Харпърс“ преди няколко месеца, и ако се съдеше само по външността и материалното им благосъстояние, не можеше да отрече, че очевидно имат всичко. Дори никога не бяха обсъждали това, което липсваше в живота им — според него, защото предполагаше, че според Октавия такова нещо просто не съществува. Само няколко седмици след сватбата беше открил, че е неспособна да обича, както и да разбере горчивината, която се надигаше у него в случаите, когато го караше да правят любов.

Никога не бе стигала до оргазъм, поне не с него. Филип отдавна вече не правеше опити в тази насока, понеже Октавия му бе казала, че наистина не иска — че за нея това би било нещо унизително.

Когато влезе в съблекалнята й, тя се парфюмираше със скъп парфюм, Филип застана зад нея, сложи ръце на хълбоците й, погледна отражението й в огледалото и промърмори:

— Ммм, мирише хубаво.

— Филип, моля те — каза тя, като се освободи от ръцете му. — Ще ми развалиш прическата.

— Извинявай — смотолеви Филип, без да е сигурен защо изобщо я е докоснал.

— Не трябваше ли вече да си долу, за да провериш дали всичко е наред? — попита тя, остави парфюма на тоалетката и вдигна четчицата за червило.

Филип потисна с мъка желанието си да помете с юмрук всички шишенца от тоалетната масичка и кимна.

— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да тръгна? — попита я. — Нещо да направя за теб?

— Не. Нищо — отвърна тя очевидно почти без да го слуша.

„Защо, о, защо се държа така сервилно с нея? — запита се яростно той, докато прекосяваше стаята. — Защо не намирам сили да й се опълча, да й кажа искрено какво мисля за нея и да се пръждосам от този брак-фарс?“

Докато стигне до вратата, стомахът му завря от напрежение. Цели два часа събираше кураж да й каже, че другата седмица ще замине за няколко дни, и досега не беше успял. Често пътуваше по работа и тя нямаше нищо против, но проблемът бе, че пътуването, което бе планирал за следващата седмица, не беше служебно и ужасно се страхуваше, че тя ще поиска да отиде с него.

Почти беше излязъл, когато думите неочаквано се изтърколиха от устата му.

— О, скъпа, за малко да забравя! Следващата седмица заминавам за два дни в Испания.

— Наистина ли? — каза тя, като оправяше контура на устните си. — Какво има в Испания?

— Голф — усмихна се нехайно той, но ръката му стискаше здраво бравата.

Четчицата за устни замръзна във въздуха и Октавия се обърна бавно към него.

— Голф? — повтори тя и едва не си позволи да сбърчи съвършеното си чело. — Отиваш в Испания, за да играеш голф?

Филип се засмя сконфузено.

— Не е нещо нечувано — каза той. — Много хора го правят, и то постоянно.

— Сигурна съм, че е така — рече Октавия, — но не и ти. Поне досега. Как така изведнъж ти се прииска?

Край. Нямаше да има пътуване до Испания. Тя го подозираше и никога нямаше да го пусне, след като доводите му й се струваха съмнителни. Усети, че го пробожда остро чувство на тъга и яд, задето за кой ли път вече му се налага да разочарова Пам.

— Няколко приятели от банката са решили да ходят — рече унило той — и ме поканиха. Идеята ми се стори добра.

Когато вдигна поглед, за свое удивление видя, че тя се усмихва, и за момент надеждите му се възвърнаха.

— Колко хубаво, че си открил малко свободно време — каза провлечено тя. — Толкова се радвам, Филип!

Не можеше да повярва на ушите си и за миг се изкуши да й благодари, но следващите й думи го спряха.

— Семейство Де Уитни ни поканиха на хижата си в Гщад да покараме ски следващата седмица — рече тя. — Разбира се, аз им казах, че и дума не може да става, понеже си страшно зает. Но сега… Е, веднага ще им се обадя, че ще отидем другия вторник. О, скъпи, това е просто великолепно! Всъщност не ти се играеше голф, нали? Не, разбира се, че не. Такава скучна игра. И виж само колко ловко те избавих от всички онези простаци от средната класа, които щяха да настояват…

— Всъщност — прекъсна я Филип — нямах нужда да бъда спасяван. По-скоро исках да отида.

— О, не ставай глупав, Филип! Ти мразиш голфа.

— Харесвам голфа, Октавия.

— Не, не, не! Ти се отвращаваш от него, а в Гщад все пак ще е забавно, макар карането на ски да е малко отегчително. Но нали знаеш колко са гостоприемни семейство Де Уитни. Човек няма как да не си прекара добре, когато скъпата Рамона е негова домакиня. А ти обожаваш да караш ски, нали, скъпи? Уменията ти в тази област са просто несравними.

Вярно, Филип беше добър скиор и от безбройните им приятели вероятно най-много му се нравеха Рамона и Айвън де Уитни. Но точно сега му се ходеше в Испания.

— Вече направих резервация за билетите до Барселона — възрази неубедително той.

— Билети? — каза Октавия и поклати леко глава, с което искаше да покаже, че нещо не разбира.

Филип се изчерви и тъкмо щеше да направи опит да й обясни, когато лицето на Октавия засия.

— Ах, да! — извика тя. — Имал си намерение да ме вземеш с теб? Колко мило от твоя страна, скъпи. Но не ми е в стила да играя ролята на голф-вдовица, а и така ми се иска да отидем в Гщад. Винаги можеш да отмениш резервациите, нали? Да, разбира се, че можеш. Накарай онази твоя удивително предприемчива малка секретарка да се погрижи за това. Полийн или както там й беше името.

— Знаеш много добре, че името й е Пам — отвърна дръзко Филип.

— Така да бъде. Е, накарай я да се заеме с това. Може едновременно с това да ни резервира и билети за Швейцария. О, Филип, ужасно ме зарадва! Още утре сутринта ще тръгна да напазарувам.

Едновременно с това го наблюдаваше внимателно и Филип знаеше, че очаква да протестира, но нямаше никакъв смисъл. Вече се беше досетила за намерението му да отиде там с Пам; издаваше я предложението й Пам да отмени резервациите. Филип нямаше представа дали семейство Де Уитни наистина са ги поканили, но това едва ли имаше значение, след като така или иначе щяха да отидат в Гщад. Все пак щеше да уреди билетите сам, струваше му се жестоко да накара Пам, а вероятно именно такова бе желанието на Октавия.

— Ще се занимая с това още утре — каза той, обърна се и излезе от стаята.

По природа мразеше насилието, но понякога си представяше как ръцете му се сключват около онази отблъскващо изящна шия и образът бе толкова жив, така властен, че се плашеше до смърт. И както винаги, само мисълта за Пам бе в състояние да му върне равновесието. Колко пъти, откакто я познаваше, бе благодарил на бога за Пам? С нея се чувстваше мъж. Пам му позволяваше да я обича, да я цени, да я обсипва с всичката доброта, която се страхуваше да покаже на жена си, защото Октавия считаше нежността и щедростта за най-досадните от всичките му слабости. А и Пам понякога го насърчаваше да се държи властно с нея, защото знаеше, че му е необходимо да се чувства господар на някоя жена, за да си възвърне мъжествеността, която Октавия почти беше унищожила с безразличието си.

Той не заслужаваше такава преданост, знаеше го, но Пам твърдеше обратното. Тя го познаваше така, както Октавия никога не го бе познавала и никога нямаше да го опознае. Знаеше колко копнее той да обича някоя жена, да усеща, че може да й отдаде цялото си сърце, без да се страхува, че тя ще злоупотреби с него или ще му се подиграе. Само с Пам си позволяваше да се разкрива напълно, да се отдава по начин, който обикновено би го накарал да се срамува.

Той беше до Пам, когато почина съпругът й, подкрепяше я през най-трудните месеци от живота й и най-вече я изслушваше, когато усетеше нуждата й да говори. Тя беше видяла, дори и тогава, в най-мрачните дни на скръбта си, какво удоволствие му доставя да бъде необходим, за пръв път в живота си да почувства, че няма защо да се страхува от някоя жена. С течение на времето бе започнала да го разбира, да милее за него и накрая да го обича — дълбоко и безусловно. А сега, след посещението на Кори, искаше да му помогне.

Филип въздъхна. Нямаше да му е лесно да свикне с мисълта за смъртта на Едуина, не и след като бе носил толкова дълго тежкото бреме на вината — чувство, за което винаги бе вярвал, че един ден ще може да облекчи, като успее да се реваншира по някакъв начин. Едуина бе единствената жена, която бе обичал преди Пам, и Пам неведнъж го беше насърчавала да я намери. Но той така се срамуваше от начина, по който я беше изоставил, че се страхуваше да я погледне в очите. Знаеше, че няма да го понесе, ако Едуина не му прости, но още повече се страхуваше, че тя ще му откаже достъп до тяхното дете. Детето, което през годините бе расло в мечтите му, синът — негов и на Едуина — който, без Октавия да подозира, бе вписан като единствен наследник в завещанието на Филип.

Ала сега всичко се бе променило — синът всъщност не беше никакъв син. Потресът и разочарованието му бяха почти непоносими. Но в дните след обаждането на Тед Брейтуейт, преди Кори да дойде в кабинета му, Филип бе направил всичко възможно, за да потисне своята неприязън и страх, че в живота му се е появила още една жена. Още една жена, която да го преследва и презира. Но не успя: вината му взе връх и той я използва като оръжие, с което да нарани дъщерята на Едуина, всъщност своята собствена дъщеря.

И след като Кори напусна кабинета му, затръшвайки вратата след себе си, Филип се почувства толкова отчаян, че Пам започна да се безпокои за здравето му; тъкмо затова бяха намислили да отидат в Испания, Филип имаше нужда да поговорят, да реши какво ще направи за Кори — дъщерята, която вече знаеше, че ужасно му се иска да познава. Но как, след като в живота му цареше такава бъркотия? Не можеше да позволи Кори да се забърква в кошмара, който го преследваше на всяка крачка, при всяко негово движение. Трябваше, като неин баща, да я предпази от това, както правеше за Пам, без тя да подозира.