Сюзън Луис
Мания (24)

Двадесет и трета глава

В петък вечерта Аналайз отлетя за Шотландия с Филип. Кори ги изпрати с уверенията, че ще бъде наред, а в противен случай ще им се обади. Вече се беше успокоила достатъчно, за да се усмихва на начина, по който се бе оставила да бъде повлечена от паниката на Пола. Не че думите на приятелката й не звучаха смислено — ако изобщо нещо звучеше смислено в момента — но просто на Кори й се струваше, че няма смисъл да се притеснява за поведението на Люк, след като е решил да изчезне. Не знаеше къде е и трябваше да признае, че е доста заинтригувана от това, но той бе казал на Боб, че ще отсъства поне две седмици, а засега само това имаше значение. Поне що се отнасяше до Люк Фицпатрик. Защото, когато се върна в ателието си от летището, най-много я безпокоеше фактът, че все още не са се чули с Кристъс.

Не бяха минали и петнадесет минути, когато тя захвърли книгата, която четеше, и посегна към телефона. Ама че глупост! Това не можеше да продължава повече. Щом се налагаше да преглътне гордостта си, щеше да го направи. Но телефонът иззвъня, преди ръката й да докосне слушалката.

Тя изруга под нос, задето моментната й смелост бе осуетена, и се изкуши да го остави да си звъни. Но накрая все пак вдигна.

— Ало? — рече троснато тя.

— Какво, по дяволите, правиш там? — кресна Кристъс.

— Какво мислиш, че бих могла да правя — отвърна Кори с абсолютно същия тон, макар да чувстваше, че по лицето й се разлива усмивка. — Тук си живея.

— Не се инати, Кори. Трябваше да бъдеш тук с мен.

— Кой го казва?

— Аз. А сега си качи проклетия задник на някой влак и ела тук веднага.

— Май започваш да ме приемаш като някаква даденост — рече тя, радостна, че Кристъс не може да види лицето й. Усмивката й бе станала толкова широка, че й причиняваше болка. — Искам да кажа, тази седмица дори не си направи труда да ми се обадиш, но понеже сега така ти изнася, очакваш да хукна презглава.

— Не съм забелязал и ти да прибягваш до телефона! — злъчно отбеляза Кристъс.

— Аз ли се измъкнах, без да кажа довиждане?

— Не исках да те будя.

— Можеше да оставиш бележка.

— Е, извинете, мадам. А сега ще се качиш ли на влака, или да дойда да те взема?

— Ще се кача на влака, но гледай да не ми правиш подобни забележки, защото просто ще направя кръгом и ще си замина!

— Как пък не! Върви да си приготвяш багажа.

— Кристъс — рече Кори точно когато той се канеше да затвори.

— Да?

— Не се ли обезпокои поне мъничко, че не се обадих?

— Цяла седмица не бях на себе си.

— О! Лъжеш като дърт циганин, Бенати!

— Попитай твоята приятелка Пола — каза той и затвори.

 

 

— Добре, добре, признавам, че му се обадих — отвърна Пола — и наистина му казах, че имаш някакъв пристъп на детинска гордост. Все някой трябваше да го направи, след като ти си такава идиотка.

— Ще ти простя, ако ми кажеш защо не ми позвъни без твоята помощ!

— Не ти се е обадил, защото, ако не броим това кой е — което го прави много зает човек, миналата седмица е изминал целия път до Лондон, за да те измъкне от проклетата монтажна и да прекара цялата нощ с теб в утоляване на ненаситния ти сексуален глад, за да ти повтаря колко много те обича, докато ти нито веднъж не си му отговорила със същото. Свършил е цялата работа, докато ти и пръста си не си помръднала. Не ти ли хрумна, че той също има гордост! И ако питаш мен…

— Не толкова бързо — прекъсна я Кори. — Нима ти е казал всичко това?

— Е, не с толкова много думи. Но това е същината. Както и да е, вече ти се обади, така че не губи повече време, ами заминавай за Уилтшайър.

 

 

След малко повече от два часа Кори слезе от влака на спирка Чипънхам и се озова в толкова гъста мъгла, че на два метра от себе си не виждаше нищо. Тя дръпна шалчето върху устата и нахлупи по-здраво филцовата си шапка, за да се предпази от щипещия студ. Тук бе поне с пет градуса по-студено, отколкото в Лондон, освен това там нямаше такава мъгла. Сякаш пристигам в друга страна — мислеше си тя, докато се придвижваше бавно към неясната светлина, която, изглежда, водеше към изхода. Беше се обадила на Кристъс или по-точно на Джийни, за да каже в колко часа пристига влакът, но не можеше да види никого от тях.

След това някой я повика по име от сивата маса и тя се усмихна. Не беше гласът на Кристъс, но имаше американски акцент.

— Кори! Кори Браун, там ли си?

— Насам! — извика тя и движейки се по посока на гласа, се добра до мистериозния мъж.

— Здрасти — рече Кори. Когато го погледна, й се наложи да придържа шапката си, за да не падне; толкова висок беше.

— Здрасти — отвърна той, докато вземаше чантата й. — Аз съм Ричард, съпругът на Джийни. Кристъс не можа да дойде, трябваше да се срещне с Бъд Уинтърс, изпълнителния продуцент, който от цяла седмица ни трие сол на главите. Най-добре да си седят в Черната кула, ако питат мен. На терена няма полза от тях. Както и да е, да видим сега как ще се приберем в хотела.

— Или поне как ще се измъкнем оттук — засмя се Кори.

Няколко минути по-късно се качваха в минито, което Джийни беше наела за себе си и неохотно бе отстъпила на Ричард само защото бе сигурна, че няма да го повреди по някакъв начин.

— Направо ме подлудява — каза Ричард на Кори, докато се движеха бавно към едва различимите светофари. — Човек ще си помисли, че става дума за бебе, а не за някаква шибана кола — извинете лошия ми френски, както бихте казали вие, англичаните.

Кори се смееше най-вече защото Ричард изглеждаше толкова комично с волана между коленете си.

— Времето отдавна ли е такова? — попита тя.

— Цяла седмица. Кристъс направо получава оргазъм…

— Искаш да кажеш, че е доволен! — прекъсна го Кори. — А на мен ми се струваше, че мъглата ще направи снимките почти невъзможни.

— На него му харесва! Казва, че точно това искал. Но ако питат мен, това си е небивал кошмар. Опитай се само да нагласяш осветлението в мъгла, по-точно казано, опитай се да намериш някого от шибаните осветители в мъглата! — Той се ухили. — Но се справяме. А Бъд Уинтърс се чуди как да си докара язва, нали затова му се плаща. Направо си умря от кеф, като видя какво сме заснели.

— Искаш ли да ми разкажеш епизода, който сте заснели тази седмица? — рече Кори.

Докато Ричард й разправяше, украсявайки диалога с множество цветисти описания, Кори се сгуши по-удобно в палтото си, за да слуша. Чак след половин час Ричард каза:

— … Та горе-долу това се опитваме да направим. И в случай че това те интересува, искам да ти съобщя, че се изгубихме.

Смеейки се, Кори отвори картата, която намери на задната седалка, и откри, че не са много далече от Бат. Най-сетне успяха да тръгнат в правилна посока. Повече от час след пристигането на влака най-сетне спряха пред хотел „Касъл Коум Мейнър Хаус“.

Кори вече беше слязла от колата и се опитваше да не се разсмее, докато гледаше как Ричард се опитва да се измъкне от минито, когато Кристъс внезапно изникна от мъглата.

— Къде, по дяволите, бяхте? — попита той, като изгледа гневно Ричард. — Вече смятах да тръгвам да ви търся.

— О, я стига! — изрева Ричард, полуседнал, полулегнал на земята. — Докарах ти я, нали? И в случай че не си забелязал, има мъгла.

— Добър вечер, Кристъс — рече любезно Кори. Едва различаваше лицето му, но усещаше, че все още е намръщен. Кристъс дръпна рязко Ричард да стане, заобиколи колата, грабна багажа й и буквално я повлече към хотела.

Няколкото души от екипа, които все още стояха пред запалената камина във фоайето, вдигнаха погледи при влизането им. Без да им обръща внимание, Кристъс я поведе покрай тях нагоре по стълбите по един старовремски коридор с дъбови греди и я вкара в стаята си.

— Натам — кресна той и й посочи тясното коридорче.

Кори тръгна начело, като пътьом хвърли поглед към широкия свод вдясно, който водеше към луксозна мраморна баня. Точно зад нея имаше тежка махагонова врата и когато я отвори, Кори откри, че води към прекрасна спалня с огромно пиринчено легло, рязко скосен таван от дъбови греди, старинни мебели и огромен каменен свод пред камина, в която проблясваше слаб огън.

— Така — рече Кристъс, след като затвори вратата с ритник и я обърна към себе си. — Никога повече не ми прави такива номера, чуваш ли? Недей да си мислиш, че си играя с теб, Кори. Вече ти казах, че те обичам, и сега ти го повтарям. Но в никакъв случай няма да търпя тази твоя нелепа гордост да застава между нас.

— Ами твоята гордост? — отвърна ядно Кори. — Можеше да ми се обадиш.

— Имах нужда да чуя телефонен звън, да чуя гласа ти отсреща и да зная, че си си направила труда да намериш номера ми и да ми се обадиш. Нима искам твърде много, след като дори не пожела да ми кажеш, че ме обичаш?

— Не. Но престани да ми крещиш, иначе ще си отида.

— Почакай само да видиш какво ще стане, ако направиш и една крачка към тази врата. И престани да говориш като американка. Ти си англичанка. Обичам те, защото си англичанка. Обичам те, защото ме подлудяваш с това, че си англичанка. И на какво се смееш?

Кори му кимна да погледне зад себе си.

Кристъс се обърна и видя, че Джийни стои от другата страна на леглото.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — ревна той.

— Ричард взе ключа за нашата стая и понеже не исках да притеснявам никого, седнах тук до камината да си чета книгата — сви рамене тя очевидно без ни най-малко да се смути.

— Разкарай се оттук!

Тя отдаде покорно чест.

— Тръгва, господарю.

Докато минаваше покрай Кори, й намигна, а точно преди да затвори вратата, прошепна на Кристъс:

— Имаш страшна техника на съблазняване, шефе. — После разшири ужасено очи и побърза да дръпне вратата.

— Не се смей, това само я окуражава — рече Кристъс, обърна гръб на Кори и се ухили против волята си.

— Искаш ли да ме целунеш?

— Не.

— Е, жалко, защото аз искам.

Кори уви ръка около врата му и го притегли към устните си. Той не се възпротиви, само я притисна по-здраво и не след дълго я положи върху леглото, което бе толкова високо, че според нея това бе единственият достъпен начин да се озове там.

 

 

На другата сутрин Кори се събуди от странен звън, който идваше някъде от вътрешността на стаята. Кристъс, както забеляза, докато се измъкваше от завивките, вече беше излязъл и докато се озърташе из стаята, опитвайки се да открие откъде идва тихият звън, смътно си спомни как сутринта по никое време се бе навел да я целуне. Тя се усмихна на себе си, слезе от леглото, като пътьом забеляза дървените стъпала до него, уви се в халата на Кристъс и изприпка по коридорчето да отвори вратата, откъдето най-сетне бе открила, че идва звънът.

Беше келнер с табличка със закуска — и бележка!

Кори му посочи масичката за кафе пред канапето, отвори бележката и откри, че това е карта с указания как да стигне до Парсънидж Уудс и надраскано на ръка съобщение от Джийни, че може да дойде при тях, когато поиска.

Малко след десет, стиснала картата в ръка и изключително доволна, че се е сетила да си донесе своята, Кори излезе от двора на хотела и тръгна по павираната уличка към запазеното в древен стил селце Касъл Коум. Мъглата все още не се беше разсеяла, така че не виждаше много добре, но Маркет Крос бе означен ясно на картата й и тя се досети, че това трябва да е покритият монумент в средата на пътя между хотел „Касъл“ и гостилницата „Уайт Харт“, пред който стоеше в момента. От дясната си страна смътно различаваше шосето, което лъкатушеше между старинни къщички. Никой не се мяркаше наоколо и всичко бе тъй застинало в тайнствената зимна тишина, че Кори почти усети как се пренася във времето преди стотици години, когато е било създадено селцето.

Следвайки указанията на картата си, тя се обърна кръгом и тръгна нагоре по хълма в търсене на Дауър Хаус. Тъкмо започваше да се ядосва, че е дошла на такова красиво място във време, когато не може да види почти нищо, и Дауър Хаус изникна пред нея. Кори пресече улицата и започна да се изкачва по тясната кална пътека в гората.

Беше изминала около петнадесетина метра, когато някакъв глас извика:

— Хей, ти там! Снимачната площадка ли търсиш?

Кори се взря през мъглата и едва различавайки човешка фигура на известно разстояние пред себе си, отговори утвърдително.

— Продължавай право нагоре — каза й гласът, — но внимавай къде стъпваш, че кажи-речи половината сутрин съм прекарал на задник по тази пътека.

Кори чу приглушените гласове още преди да стигне до малката полянка в гората, където я чакаше Роджър, някакъв трети асистент. В падината между крехките, голи дървета зад него отговорниците по храненето бяха приготвили горещо кафе и супа и, изглежда, половината екип се бяха сгушили тук, за да се възползват.

Роджър тъкмо се готвеше да предложи нещо на Кори, когато радиостанцията му изпращя и от нея прозвуча глас:

— Тишина там на кафето, готвим се да снимаме!

— Тихо всички! — изкрещя Роджър.

Реакцията им бе мигновена и Кори чака сякаш цяла вечност в мъглата и щипещия краката й студ, преди същият глас да каже по радиостанцията:

— Свършихме!

— Всъщност къде снимат? — попита тя Роджър.

— Ей там, горе — отвърна той и посочи към мъглата. — Те са в една падина близо до гората. Между другото ти ли си Кори Браун?

— Да.

— Джийни ми каза да те очаквам. Веднага ли искаш да се качиш при тях, или ще пиеш едно кафе?

— Ще се кача, ако нямаш нищо против — рече тя.

Когато излязоха горе на поляната, подминавайки нехайно табелите „Влизането забранено“, Кори видя около двеста или повече мъже, които обикаляха наоколо и потропваха с крака по заскрежената трева. Всички бяха облечени във военни униформи от деветнадесети век. Гледката на облечените в алено войници, които изникваха от белите облаци на мъглата, бе толкова впечатляваща, че Кори се закова на място. Но скоро се върна рязко в реалността, защото върволица асистенти започнаха да разнасят кафе и супа. След това, водени през тълпата от един глас по радиостанцията на Роджър, двамата най-сетне стигнаха до мястото, където монтираха камерата. Кристъс стоеше наблизо с Ричард и още няколко души и по лицето на Кори веднага се разля усмивка, когато видя, че освен тежките ботуши, обичайните дънки и анорака за ски, си е сложил и ловджийска ушанка, чиито уши висяха спуснати. В този момент той се кикотеше и изглеждаше толкова хубав и смешен, че Кори усети непреодолимо желание да го прегърне. Роджър понечи да му се обади, но тя го докосна по ръката и каза:

— Не, не го прекъсвай. Ще почакам тук.

Известно време го наблюдава, усещайки такава гордост, че едва се сдържа да не се ококори в сладникаво обожание. Приближи се още малко и го чу да казва, че иска камерата да се движи срещу потока от панически бягащи крака.

— Това ще е допълнителен ефект — прибави той — и сигурно ще го използвам неведнъж.

Докато говореше, той се придвижваше заднишком към Кори, а след това се обърна и за нейно удивление я прегърна с една ръка и я целуна пред всички.

— Как си? — промърмори той и дъхът му обгърна лицето й с бяла мъглица.

— Чудесно. А ти?

— Страхотно.

— Влюбих се в шапката ти.

— Аз пък се влюбих в теб.

След това, почти на момента, Кори беше забравена и той тръгна обратно към камерата, слушайки с половин ухо асистент-режисьора, докато крещеше на звукооператора да отиде при него.

Кори си намери едно удобно местенце, където се надяваше, че няма да се пречка, но само след няколко минути беше обкръжена от хора, които нямаха търпение да й се представят.

— Ето какво става, когато си момичето на режисьора — каза един глас зад нея, след като един младши гримьор хукна обратно към снимачната площадка.

Кори се обърна и едва не се стъписа, когато се озова лице с лице с Пейдж Спенсър. А дали беше Пейдж Спенсър?

Жената се усмихна на очевидно озадаченото й изражение.

— Аз съм дубльорката на Пейдж — обясни тя. — Пейдж ме помоли да те поканя на кафе в нейната каравана. Тя е ей там — прибави жената, сочейки към някакво място, което дори не се виждаше.

На Кори ужасно й се искаше да откаже, но понеже не виждаше как може да го направи, грабна чантата си и последва дубльорката.

— Здрасти — рече Пейдж и й протегна ръка. Беше застанала на стъпалата на караваната си и успяваше да изглежда, както си помисли Кори, обезсърчаващо царствена.

— Аз съм Пейдж Спенсър — рече тя, — а ти, предполагам, си онази Кори Браун, за която всички говорят.

Кори се усмихна, докато се ръкуваше с нея, без изобщо да е сигурна, че й е приятно да се сблъска с едно от миналите гаджета на Кристъс, особено при положение, че беше поразително красива.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя.

— Хайде, влизай — каза Пейдж и се отдръпна навътре.

Когато Кори бе настанена и учтиво прие предложението за кафе, Пейдж премина направо на въпроса.

— Имам нещо за теб — каза тя и бръкна в джоба си. — Това е адресът на един доктор, при когото ходих. Кабинетът му се намира на Харли Стрийт. Иди на преглед веднага щом се върнеш в Лондон. Аз се оказах чиста, слава богу. И искрено се надявам ти също да си, скъпа.

— Моля? — попита Кори, след като едва не се задави с кафето си.

Пейдж завъртя очи.

— Така си и мислех. И на теб ли не е казал кучият му син?

— Какво да ми каже?

Пейдж поклати глава, остави чашата си, облегна се назад и скръсти ръце върху оръфаната рокля, с която беше облечена.

— Дръж се здраво, мила — рече тя, — защото тока здравата ще те раздруса. — Поколеба се за момент, като гледаше Кори с присвити очи, сякаш я преценяваше, а след това сви рамене и каза: — Е, няма как другояче да го кажа, освен направо. Бенати има гонорея.

Чашата на Кори издрънча в чинийката.

— Той какво? — ахна тя.

— Шшт! Теб може и да не те е грижа кой ще разбере, но мен дяволски ме интересува. Защо иначе мислиш скъсах с него?

Кори вече едва сдържаше усмивката си.

— Трябва да има някаква грешка — рече тя и се наведе напред, за да остави кафето на масата. — Имам предвид…

— Виж, малката — прекъсна я Пейдж, — разбирам, че не ти се иска да го повярваш; по дяволите, да не мислиш, че на мен ми се искаше? И искрено съжалявам, че аз трябва да ти го кажа, но ние, момичетата, трябва да се поддържаме. Казвам ти, че копелето има гонорея и я разпространява из целия шибан екип.

За Кори това бе толкова немислимо, че колкото и искрена да изглеждаше Пейдж, просто не можеше да й повярва. Но после Пейдж изрече думите, които я убедиха окончателно.

— Чакала си го да ти се обади цяла седмица, права ли съм?

Кори се напрегна.

— Аха, така си и помислих. Секретарката на Бъд Уинтърс беше тук до вчера — отлетя обратно снощи. Кога точно ти се обади Бенати?

— Снощи — каза сковано Кори.

— Схващаш ли за какво става дума? Опитах се да кажа на Шийла, преди да е отлетяла за Щатите, но я изпуснах. Трябва да го приемеш, мила, този човек носи зараза и я разпространява наляво и надясно. Точно така я е и пипнал.

Вторият асистент задумка по вратата и извика:

— Първи екип на площадката!

— Викат ме — каза Пейдж и се изправи. — Ти остани да си допиеш кафето; има и телефон, ако искаш да се обадиш на доктора да си запишеш час. Аз лично смятам да съдя това копеле веднага щом завършим филма. — И излезе.

През останалата част от предобеда Кори наблюдава в някакво вцепенение трескавата дейност, която кипеше около нея. Дърводелци, отговорници по реквизита, дизайнери на костюми, осветители — толкова много хора дойдоха да побъбрят с нея, всички заинтригувани да се запознаят с жената, която Кристъс Бенати беше поканил на снимачната площадка, но макар че Кори успя да проведе някакъв учтив разговор с всеки, не запомни почти нищо от това, което й казваха. През цялото време в ушите й ехтяха само думите на Пейдж.

Когато стана време за обяд, Кристъс дойде да я намери и като метна ръка през рамото й, каза, че ще обядват в неговата каравана.

— Би ми се искало да сме само двамата — рече той докато я водеше нататък, — но двама от актьорите искат да поговорим за следобедните сцени. И се стегни, човекът за връзки с пресата също ще бъде там.

— Защо да се стегна? — измънка Кори.

— Защото никога не можеш да разчиташ, че такъв човек ще си държи устата затворена, дори и ако го предупредиш, че собствената му работа зависи от това. Още утре ще сме се появили във всички неделни вестници.

— Разбирам — отвърна Кори.

По време на обяда Кори не каза почти нищо и яде още по-малко. Все още не беше сигурна дали вярва на Пейдж, но ако това бе истина, ако наистина беше прекарал седмицата със секретарката на Уинтърс… Ако наистина имаше гонорея и се беше любил с нея, знаейки това… Не, това бе немислимо!

Внезапно чу, че Кристъс обявява край на обяда и отпраща всички.

— Добре — каза той, когато затвори вратата и се обърна към Кори. — Да чуем.

— Кое?

— Това, което те яде, каквото и да е то.

След като не виждаше друга алтернатива, Кори му подаде бележката, която Пейдж й беше дала.

— Това е телефонът на един доктор на Харли Стрийт — обясни тя. — Пейдж ми го даде и ми каза да отида да се прегледам.

— За какво да се прегледаш? — попита Кристъс, който според Кори придоби убедително слисан вид.

— За гонорея.

Той вдигна бавно поглед към нея и Кори се уплаши, когато видя как недоумението му се превръща в гняв.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че според думите на Пейдж имам гонорея? — попита той някак твърде тихо.

Кори кимна.

— Тя самата се била прегледала и няма, но…

— Ами разбира се, че няма да има! — кресна той. — Или поне не от мен. Не виждаш ли какво прави? Просто се опитва… — Той млъкна внезапно и Кори го видя да се намръщва замислено, вперил поглед в бележката.

„Връзката ми с Пейдж се разпадна подозрително бързо, точно когато се борех с желанието си да се обадя на Кори — мислеше си той, — и единственият човек, който знаеше, че Пейдж представлява пречка…“

Кристъс шляпна бележката на масата, обърна се и тръгна бесен към вратата.

— Джийни! — изрева той, когато подаде глава навън.

Джийни беше приседнала недалеч на пътеката и водеше безцелен разговор с един от асистент-гримьорите, но в мига, щом чу Кристъс да вика, скочи на крака и промърмори:

— Мама му стара, разбрал е!

После се обърна кръгом и затича в срещуположната посока. Никога в живота си не се бе радвала толкова, че има мъгла.

Едва доста по-късно следобед, когато Кристъс се рееше на безопасна височина върху крана сред мъглата, Джийни се осмели отново да доближи снимачната площадка. Откри Кори седнала на стъпалата на караваната с реквизита, но понеже не искаше да се навърта дълго време тук, я попита дали не би искала да се поразходят.

— Всичко е наред — засмя се Кори, когато снимачната площадка остана зад гърба им и тръгнаха през зимните отпадъци от дърветата, — не е нужно да ми обясняваш, вече зная истината, но се страхувам, че не мога да те успокоя що се отнася до Кристъс. Беше направо бесен, всъщност и на мен още не ми е простил напълно, задето повярвах.

— Ох, мамка му! — изстена Джийни. — Май ще е по-добре да започна да си съчинявам надгробния надпис, знам си, че няма да ми се размине току-тъй. Но трябва да разбере защо съм го направила.

— Мисля, че го разбира, но му се щеше да го беше направила по друг начин — изкикоти се Кори, хвана Джийни под ръка и докато се плъзгаха по пътеката, покрита с мокри листа и кал, прибави: — Всъщност май би трябвало да ти благодаря.

— Много ми се иска и той да разсъждаваше по този начин — изстена Джийни.

Повървяха в мълчание под свода от голи трошливи клони, които едва се виждаха сред кълбестите дихания на мъглата. От дърветата, подобно на дъжд, падаше полустопен скреж и само шляпането на стъпките им нарушаваше тишината.

Бяха стигнали до един прелез в края на гората, когато Кори спря внезапно и каза:

— Джийни, знаеш ли нещо за — поради липса на по-подходяща дума каза — приятелството на Кристъс с Люк Фицпатрик? Съжалявам, че питам, не искам от теб да бъдеш недискретна, но просто не знам как да повдигна въпроса пред него.

— Защо? — попита Джийни.

Кори сви рамене.

— Предполагам, защото сега всичко между нас с Кристъс е така прекрасно, че не искам да го развалям по какъвто и да било начин. А имам усещането, че ще го разваля, ако попитам за Люк Фицпатрик. Или по-точно, ако го попитам за Люк и за това какво знае Люк за връзката му с Анджелик Уорн… Нали разбираш, зная, че Кристъс не иска да говори за това, а и повече или по-малко сключихме споразумение да не се питаме за миналото си, но просто чувствам, че това е нещо, за което трябва да знам.

Джийни въздъхна, поклати глава, обърна се, за да се облегне на прелеза, и се загледа в оловносивия зимен пейзаж, който плуваше в морето от мъгла пред тях.

— Не зная какво знае Люк — рече тя, — но предполагам, че какво то и да е, не е истина. Знаеш ли, преди го харесвах, но все повече ми се струва, че у него има нещо странно. Не може да няма, след като двама души като теб и Кристъс толкова се дразнят от него. Както и да е, все пак не съм аз тази, която трябва да ти каже за Анджелик. Ще ти кажа едно нещо, няма от какво да се страхуваш, защото през всичките години, откакто го познавам, никога не съм го виждала така хлътнал. Снощи го чух да ти казва, че те обича, и е искрен, Кори, но това ваше споразумение е чиста лудост. Не бива да се опитваш да криеш от него разни неща, не позволявай и той да крие нещо от теб, защото така няма да стигнете доникъде. А това би било жалко, защото сте просто родени един за друг.

— Но ще има много проблеми — рече прозаично Кори. — Като разстоянието, възрастта…

— За какво говориш? — засмя се Джийни. — Разбира се, той е по-възрастен от теб с колко, дванадесет, четиринадесет години? Е, и? Това е нищо. Добре де, разстоянието би могло и да бъде проблем, но когато двама души се обичат, намират начин. Разправял ли ти е за техните и за това как са се събрали?

Кори кимна.

— Познаваш ли ги?

— Разбира се. Те са направо страхотни. Баща му има магазин за деликатеси, а майка му направо подлудява стария. Така се обичат, че ще е страхотно все още да си толкова влюбена, като стигнеш тяхната възраст. Кристъс направо умира за тях. Знаеш ли, че майка му иска от него да спечели „Златната палма“? „Оскар“-ите не са достатъчно добри за госпожа Бенати. Тя иска френската филмова награда. И Кристъс ще направи всичко, за да й угоди. Всъщност навремето тя го е насърчила да влезе във филмовата индустрия. Татко Бенати искал той да поеме магазина. Разбира се, старият се гордее с него повече, отколкото би признал. Казва му, че ако не донесе вкъщи „Златната палма“ на майка си, ще завещае всичко на дъщеря си.

— Не знаех, че Кристъс има сестра — рече Кори.

— Франсин. Тя е с няколко години по-малка от него, предполагам на около тридесет и седем. Намери си страхотна работа в една нюйоркска банка. Омъжена е, но нямат деца. Май Кристъс веднъж ми каза, че причината била в мъжа й. Много сплотено семейство са Бенати. А татко Бенати иска внуци.

— Чакай, чакай, много се разбърза! — извика Кори, като вдигна ръце. — Кажи ми някои от лошите му страни.

— Искаш да кажеш, че още не си видяла достатъчно от тях? Като например колко е избухлив? И той е направен от кал като всички, но Бог му е дал малко повече талант… — Джийни се смееше, но когато се обърна към Кори, очите й се бяха разширили от ужас. — Мамка му! Ето го и него, което означава, че екипът е разпуснат. Не му казвай, че сме говорили за него, и не ни оставяй сами след тази работа с Пейдж Спенсър, защото иначе още следващата седмица ще трябва да идваш за погребението ми.

Кори прехвърли крака обратно през прелеза, за да наблюдава приближаването на Кристъс. Улови погледа му и видя как на устните му се появява същата онази топла усмивка.

— Вие двечките опознавате ли се? — рече той, когато стигна при тях. — Не вярвай на нищо от това, което ти каже. — Като смъкна Кори в прегръдките си, я целуна. — Добре ли се чувстваш? — прошепна. — Не се ли отегчаваш?

— Не се отегчавам — усмихна се тя, като задържа лицето си близо до неговото и го прегръщаше през кръста.

— Мхм!

— Ти още ли си тук, Джийни? — рече той, без да отмества очи от лицето на Кори.

Джийни сви рамене.

— Ами аз май ще се поразходя — рече тя, но когато тръгна нагоре по хълма, Кристъс я повика и тя отново се обърна.

— Не си мисли, че съм забравил — каза й той.

— Не, господарю — отвърна тя, с което разсмя Кори.

— Как върви там горе? — попита Кори, когато той отново се обърна към нея.

Кристъс направи гримаса и вдигна поглед към сивото небе.

— Мъглата започва да се разнася, но губим светлина, така че днес няма да има повече снимки. По-късно трябва да видя заснетото, но преди това имаме два часа само за нас двамата. Имаш ли предвид нещо определено?

Кори се ухили.

— Е, след като питаш… — рече тя и се усмихна неловко.

Той повдигна вежди.

— Тук?

Кори се засмя.

— Малко е студено. — След това се повдигна на пръсти, за да достигне устните му, и прошепна: — Този път ми се иска да опитаме нещо по-различно.

— О, така ли? Като какво например? — усмихна се той.

— Като да ме заведеш обратно в стаята си и да разбереш.

След по-малко от половин час вратата на стаята му беше здраво заключена, телефонът изключен и Кори стоеше гола до ръба на масивното легло. Кристъс я беше прегърнал и тя му казваше какво точно иска.

Той затвори очи и отпусна глава назад.

— По дяволите, Кори! — изстена. — Не зная дали е заради английския ти акцент, когато го казваш, или защото съм сигурен, че никога досега не си го правила, но ми взе акъла, знаеш това, нали?

— Надявах се и ти да направиш същото с мен — усмихна се Кори, а след това се качи на леглото и се отпусна назад, опряна на лакти, за да го гледа как се съблича.

Изчака, докато Кристъс легна до нея, прегърна го и каза:

— Вече съм готова. Не ме карай да чакам.

Той кимна, преобърна я внимателно, коленичи между краката й и като я повдигна на колене, проникна в нея отзад.

Така той придобиваше достъп до всяка част от тялото й; знаеше го, както го знаеше и той, и двамата го желаеха. Само дето не бяха очаквали да свършат толкова бързо.

— Господи, колко те обичам! — промърмори той накрая и я притегли в прегръдките си.

Кори повдигна лице, за да докосне с устни бузата му, а след това легна на рамото му и се заслуша във все още учестеното биене на сърцето му, докато събираше кураж да му зададе въпроса, който вече пареше на устните й. Едва когато той преметна единия си крак върху нея и я придърпа още по-близо, Кори каза, съвсем колебливо:

— Достатъчно ли ме обичаш, за да ми разкажеш за Анджелик Уорн?

Вместо да се отдръпне веднага от нея, както беше очаквала, Кристъс я прегърна още по-здраво.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

Насърчена от реакцията му, Кори вдигна лице, погледна го и каза:

— Бих искала да узная какво всъщност се е случило между вас двамата… Дали някое от нещата, които се изписаха след смъртта й по вестниците са верни…

Той намести главата си още по-удобно на възглавницата, пое си дълбоко дъх и като й хвърли един бърз поглед, впери очи в тавана и попита:

— Какво ти е казал Фицпатрик?

Полуусмихната, задето се е досетил за това, Кори отвърна:

— Каза ми, че още не си я забравил. Че просто ме използваш. Намекна и че по някакъв начин си свързан със смъртта й…

По устните на Кристъс пробяга мрачна усмивка.

— Така си и помислих. Не ти ли каза направо, че съм я убил?

— Не.

Кристъс изглеждаше изненадан.

— Е, мен пък точно в това се опита да ме обвини. Аз наистина имам нещо общо със смъртта й, но не е това, което Фицпатрик се опитва да ти внуши.

Кори изслуша мълчаливо неговия разказ за любовта му към Анджелик, след това за болката и шока от смъртта й. Тя го улови за ръката, когато й каза за бебето, което така и никога нямаше да разбере дали е било негово — личеше си, че тази мисъл ще го преследва най-дълго.

— Ето защо — завърши той — не исках отново да се обвързвам. Видях как любовта може да разруши една връзка, защото Анджелик искаше от мен повече, отколкото можех да й предложа, и това я съсипа. Не можех да се доверя отново на някоя жена от страх да не ми причини същото. Звучи малко егоистично, нали, след като тя е мъртва, а аз жив, но такова е положението. Всъщност беше — поправи се той, като я погледна. — Но трябва отсега да се разберем за нещо, Кори, когато казвам, че те обичам, аз съм искрен, но не давам никакви обещания. Просто не знам как ще се развият нещата между нас…

Кори сложи пръст на устните му.

— Нека да не говорим за това сега — каза тя. — Ще се тревожим за тези неща, когато му дойде времето.

С цялото си сърце желаеше да е изрекла искрено тези думи, но не беше. Искаше й се, страшно й се искаше да чуе, че те двамата имат някакво общо бъдеще, защото едва тогава можеше да рискува да му признае колко много го обича.