Сюзън Луис
Мания (29)

Двадесет и осма глава

— Бенати? — каза Радклиф в слушалката. — Мисля, че трябва да дойдете тук. Доведете и Денби със себе си.

— Какво се е случило?

Радклиф помълча малко. Това не беше за телефон, но имаше едно нещо, което можеше да му каже.

— Жабарите току-що ми казаха, че един таксиметров шофьор липсва от вчера следобед — рече той. — За последен път е видян да извежда от летището две жени, които отговарят на описанието на Кори и Аналайз.

— Ами Фицпатрик?

— Нищо, но работят върху това. Както и да е, от Лондон току-що пристигна един човек и аз искам двамата с Денби да се срещнете с него.

— Кой е той?

— Един лекар. Сега говори с жабарите, но докато пристигнете, ще е приключил. Ще бъдем в моя хотел. — И затвори.

Няколко минути по-късно Кристъс качи Филип във взетото си под наем пежо. Колата потегли с рев от хотел „Мажестик“. Лицата и на двамата бяха изопнати и съсредоточени в невъзможно натовареното движение. Кристъс държеше заплашително ръка върху клаксона и на кръстовищата минаваше на червено. Следваше ги конвоят от журналисти, които бяха скочили в колите си в момента, в който бяха видели Кристъс и Филип да се качват в тяхната, и сега предизвикваха още по-голяма бъркотия с усилията си да не изостават.

— Мамка му! — измърмори неочаквано Кристъс.

— Какво има? — попита Филип.

Кристъс поклати глава и като натисна здраво педала, сви рязко по булевард „Карно“. Това, което току-що си бе спомнил, нямаше нищо общо с мястото, към което се бяха отправили. Беше забравил да закара майка си на прожекцията на „Следи от минали животи“. Но тя щеше да разбере. Знаеше какво означава за него всичко това и ако трябваше да я цитира, то бе дяволски по-важно, отколкото „Златната палма“.

Един час по-късно, когато излизаха от асансьора, Радклиф, вече уведомен от рецепцията, ги чакаше на вратата на стаята си.

— Какво става? — поиска да знае Кристъс. — Намериха ли вече шофьора?

— Още не — отвърна Радклиф и им направи знак да влязат в стаята. — Но ме държат в течение.

Когато Кристъс влезе в безличната стая, следван от Филип, един мъж малко над петдесетте с лъскава сребърна коса и слабовата фигура се обърна от терасата, където гледаше разсеяно оживената улица долу.

— Доктор Хоровиц, Кристъс Бенати, Филип Денби — каза Радклиф, когато Хоровиц влезе в стаята.

Когато тримата мъже се ръкуваха и всички, с изключение на Кристъс, се настаниха, Радклиф каза:

— Докторът прочел във вестниците, че търсим Фицпатрик. Отишъл в полицията в Лондон, а сега е тук, за да ни помогне. Има да ви каже нещо, ами…

Кристъс се намръщи, когато видя, че Радклиф очевидно изпитва неудобство, сякаш му се искаше докторът да не си е направил този труд.

— По-добре разкажете на господин Денби и господин Бенати това, което казахте на мен, докторе — рече неубедително инспекторът.

— Да — отвърна Хоровиц и като махна мъничките си очила, вдигна сериозните си сиви очи към Филип. — Най-дълбоко ви съчувствам за напрежението, на което несъмнено сте подложени, господине — каза той с едва забележим акцент. — Иска ми се да разполагах с власт да облекча страданието ви. За нещастие обаче ми се струва, че по-скоро ще го засиля, така че ще ви помоля да се подготвите за шок.

В очите на Филип проблесна паника и той запоглежда ту към Хоровиц, ту към Кристъс. Щом докторът изказваше съчувствие единствено към него, то тогава…

— Аналайз! — извика той и понечи да се надигне. — Какво има? Какво се е случило с нея?

— Все още не знаем — рече Радклиф и сложи ръка на рамото му, за да го задържи на място. След това се обърна към лекаря и промърмори: — Продължавайте.

Докторът кимна с мрачна усмивка.

— Страхувам се, господин Денби, че Аналайз, вашата най-малка дъщеря… Ами страхувам се, че тя не е ваша дъщеря.

— Какво? — изсъска Кристъс.

— Какво говорите? — извика Филип. След това се обърна рязко към Радклиф. — Какво става? — попита вбесено той. — Кой е този човек? Как смеете…

— Моля ви — прекъсна го Радклиф, — изслушайте го.

— Не! Проклет да съм, ако стоя тук и слушам тези брътвежи…

— Денби! — рече сурово Радклиф. — Вие не сте неин баща. Знам, че така си мислите, но не сте. Съжалявам, че трябваше да го научите по този начин, но това рано или късно щеше да стане…

Пребледнял и разтреперан, Филип се обърна към Кристъс.

— Дано да можете да го докажете — каза Кристъс на Хоровиц със заплашително тих глас.

Хоровиц хвърли поглед към Радклиф, който извърна глава, с което даваше да се разбере, че в момента му се иска да е навсякъде другаде, но не и тук.

— Довършете — промърмори Радклиф в шепата си.

Хоровиц отново се обърна към Филип.

— Люк Фицпатрик е биологичният баща на Аналайз — рече безизразно той.

Кристъс погледна изумено Филип.

— Вие сте луд! — извика Филип и скочи на крака. — Този човек е луд! — изрева той на Кристъс. — Махнете го оттук! Просто го махнете от мен, преди да съм…

— Денби! — изрева Радклиф и когато Филип се хвърли към Хоровиц, се изстреля като куршум между двамата мъже и бутна Филип обратно на стола му.

— Какво се опитвате да направите с него? — кресна Кристъс на Хоровиц. — Момичето има връзка с Фицпатрик от повече от две години…

— Зная — отвърна сериозно Хоровиц. — Тоест вече зная.

Известно време двамата мъже само се гледаха. В очите на Кристъс гореше враждебност, а тези на лекаря печално настояваха, че това е истината. Накрая Кристъс сведе поглед надолу, хвана се с две ръце за главата и се извърна.

— Не мога да повярвам! — промърмори той. — Мамка му, просто не мога да повярвам!

— Искате ли малко бренди, господин Денби? — попита Радклиф и разтърси Филип за ръката. — Да ви донеса ли нещо от минибара?

Филип седеше прегърбено на стола и пепелявото му лице изразяваше дълбоко, мъчително недоумение. Изглеждаше така, сякаш някой му бе нанесъл смъртоносен удар и той не можеше да проумее защо е още жив.

— Просто донесете! — каза му троснато Кристъс.

Докато Радклиф прекосяваше стаята, за да отиде до минибара, Хоровиц се приближи до Филип, сложи ръка върху неговата и каза:

— Съжалявам, господин Денби. Наистина ужасно съжалявам.

Филип примигна, но нямаше начин да се разбере дали е чул думите му. Сякаш се беше изгубил, оплел в отчаянието, чиито размери Кристъс дори не можеше да си представи. Все пак се посъвзе, когато Кристъс пое чашата от ръката на Радклиф и я вдигна към устните му.

— Благодаря — прошепна Филип и взе чашата от ръката му. Опита се да се усмихне, но устните му само се изкривиха в гримаса, която изразяваше болка и объркване.

— Не е нужно да продължаваме — рече Кристъс и го стисна леко за рамото. — Ако имаш нужда от малко време…

Филип поклати глава.

— Не, мисля, че е по-добре да чуем всичко. Все пак това би могло да е някаква грешка. Искам да кажа, присъствах, когато Аналайз се роди. Видях как се появява на бял свят…

Едва тогава Филип и Кристъс се спогледаха и сякаш едновременно започнаха да осъзнават, че Октавия…

— Не е възможно! — рече Филип с ужас в очите. После се обърна към Хоровиц. — Виждате ли, наистина има някаква грешка. Жена ми винаги е знаела за връзката на Аналайз и Люк, не би позволила това да продължи… Исусе Христе! Дори не би позволила връзката им да започне, ако е знаела, че Люк е бащата на Аналайз!

— Страхувам се, господин Денби — каза сериозно Хоровиц, — че именно това е направила.

Кристъс го погледна втрещено.

— Да не би да се опитвате да кажете, че собствената майка на Аналайз й е позволила да има любовна връзка с Фицпатрик, макар да е знаела, че тя е дъщеря на Фицпатрик?

— Да, господин Бенати, точно това се опитвам да кажа.

Кристъс отново се обърна към Филип, който се бе хванал с две ръце за главата.

— Каква е тази жена, за която си се оженил? — промърмори невярващо той. — Що за майка е тя, по дяволите?

Филип не отговори, но и никой не очакваше от него подобно нещо. Стореното от Октавия бе такова, че едва ли можеше да намери думи; всъщност едва ли някой от тях би могъл.

— Аналайз знае ли? — попита Кристъс Хоровиц.

— Не ми е известно — отвърна той. — Едва ли…

— Мисля, че знае — прекъсна го Филип и когато всички се обърнаха към него, видяха как през пръстите му се процеждат сълзи. — Това обяснява защо направи опит за самоубийство — продължи сподавено той. — Обяснява и защо оттогава се държи така с майка си и с Люк.

— Боже господи! — промълви Кристъс.

— Мисля — каза Филип, като вдигна глава и погледна Хоровиц с разширени, измъчени очи, — че е по-добре да започнете от самото начало.

— Да, разбира се — рече Хоровиц. После се върна на стола си и погледна Радклиф и Кристъс, сякаш ги подканваше да направят същото. Радклиф се подчини, но Кристъс отиде до прозореца и го затвори, за да изолира стаята от шума на уличното движение.

— Познавам Люк Фицпатрик от доста години — започна Хоровиц, след като Кристъс се обърна и облегна рамене на прозореца. — Сестра му Шивоун е в моята клиника.

— Шивоун? — прекъсна го Филип.

— Чували сте за нея? — заяви Хоровиц с очевидна изненада.

Филип кимна.

— Много пъти е споменавал това име, но ние не знаехме коя е. Не знаехме, че е имал сестра.

— Не са много хората, които го знаят. Тя е при мен от 1985 година, когато Фицпатрик я доведе в Англия; преди това е била в някаква частна клиника в Ирландия, Фицпатрик никога не говори за нея, поне така мислех; не искаше никой да разбере.

— Какво да разбере? — попита Кристъс, когато Хоровиц млъкна.

Хоровиц погледна Радклиф.

— Фактически — каза той, като отново се обърна към Филип и Кристъс — Шивоун Фицпатрик е мъртва от двадесет години.

Кристъс и Филип го погледнаха изумено.

— Мъртва душевно — обясни Хоровиц, — защото вече не е била в състояние да приеме живота си такъв, какъвто е. Виждате ли, тя и Люк… — Той си пое дълбоко дъх. — Шивоун и Люк са жертви на един от най-ужасяващите случаи на насилие над деца, с които съм имал нещастието да се сблъскам.

И Кристъс, и Филип изглеждаха слисани — това бе последното, което всеки от тях бе очаквал да чуе.

— Само Люк бе в състояние да ми каже какво им се е случило — продължи Хоровиц. — Шивоун вече не говори. Баща им, главният извършител на насилията, е излежал присъдата си за тези престъпления. Бил е освободен през 1985 година, когато Люк доведе Шивоун при мен. Старецът вече е мъртъв, почина същата година.

— Ами братята на Люк? — попита Филип.

Хоровиц поклати глава.

— Той няма братя. Само двамата с Шивоун са. Израснали са в затънтената ферма на родителите си в Южна Ирландия. Люк е с осем години по-голям от сестра си и доколкото може да си спомни, преди раждането на Шивоун в семейството им не е имало насилие. Според него всичко е започнало, когато Шивоун станала на пет годинки. Не е много сигурен за възрастта й, но си спомня, че била много малка, когато един ден заварил баща си да я опипва по начин, за който Люк е знаел, че не е редно. Когато се опитал да я издърпа от баща си, старецът го пребил така, че момчето едва не изпаднало в несвяст. След това побоищата ставали все по-редовни — те били нещо, на което баща им очевидно се наслаждавал, Люк го е усещал още тогава, но споменът, останал най-ясно в съзнанието му, е как майка им стои отстрани и гледа.

Много скоро Шивоун също станала жертва на бащината им ярост. Незаслужените си наказания децата изтърпявали като пленници — били връзвани, без каквато и да е възможност да се защитават. Стояли на двора с дни, вързани за шиите като кучета. През цялото време ги държал гладни; давал им само паници с вода, от които трябвало да пият като животни. Накрая ги подлагал на неописуемо извратен сексуален тормоз, за да им даде да ядат. Мисля, че майката се е чувствала безпомощна пред съпруга си, за да се намеси или да се опита го спре, когато той заставял Люк да извършва полови сношения с нея и Шивоун. Били както вагинални, така и анални. По време на тези сношения Филип Фицпатрик… — Той направи пауза, когато Филип се сепна при споменаването на името му. — Да, това има връзка — каза му Хоровиц, — но ще стигнем до него по-късно. А сега да продължа… По време на тези сношения Филип Фицпатрик карал жена си или дъщеря си да се молят на Люк да продължи, и то с думи, които не бих искал да повтарям. Достатъчно е да се каже, че всяко известно на Филип Фицпатрик сквернословие е било предавано на децата му — и тези думи събудили у Люк някакъв първобитен инстинкт, който, въпреки ужаса и отвращението, предизвиквал у него почти примитивна възбуда. Тя му давала възможност да извършва унизителните сношения, които баща му изисквал от него. По време на сеансите ми с Люк той ми каза, че дори и сега изпитва необходимост да чува как жената изрича тези думи, за да може да се люби с нея.

Люк издържал на този отвратителен живот до шестнадесетгодишната си възраст, когато избягал. Отишъл в Англия, в Лондон. В град с такива размери можел да бъде сигурен, че баща му никога няма да го намери. Намерил си работа като портиер в „Савой“ — бил хубаво момче и въпреки преживяното, притежавал характерен ирландски чар, който вероятно му е помогнал да бъде назначен на тази работа. Несъмнено му е помогнал и да привлече вниманието на една дама, която по това време живеела в хотела, докато ремонтирали къщата й в Лондон. Името й не е от значение, Люк и без това твърди, че не си го спомня, но определено си спомня живота, в който го е въвела тази жена, поне с тридесет години по-възрастна от него. Това бил животът на лондонското висше общество — театрални премиери, кралски чайове, благотворителни балове и така нататък. Ходели със самолет до най-екзотичните кътчета на света, а когато най-сетне се прибрала в дома си в Белгрейв, тя взела Люк при себе си. Наела учител, за да работи над произношението му и за да изличи следите от ирландски акцент, и го пратила на курс по журналистика, който да изостри ума му. Похарчила цяло състояние, за да го облече и възпита… и да се перчи с него пред приятелите си на елитните им партита. На едно от тези партита той срещнал двадесет и три годишната Октавия Фарингтън Денби.

Когато Хоровиц млъкна, Кристъс и Радклиф се обърнаха и погледнаха Филип, но лицето му бе непроницаемо.

— Продължавайте — каза тихо той.

— Ами според Люк — продължи Хоровиц — той и Октавия веднага усетили привличане. По онова време не знаел, че е омъжена, но признава, че и да го е знаел, това едва ли е щяло да го спре. Дали вие, господин Денби, сте присъствали на въпросното парти или не, ми се струва маловажно, ако това, което Люк ми е разправял за вашата съпруга, е вярно.

— Като например?

Хоровиц прокара пръст по яката си и на лицето му за пръв път се появи смущение.

— Мисля — каза той, — че моралът на съпругата ви може би не е…

— Мисля, вече установихме, че жена ми няма никакъв морал — прекъсна го сковано Филип. — И ми позволете да ви уверя, докторе, че нищо, което бихте могли да ми кажете за нейната разпуснатост, няма да ме изненада.

— Разбирам — отвърна безстрастно Хоровиц. — Ами според онова, което ми е разказвал Люк, той и жена ви са имали полов контакт още същата вечер, в банята на тяхната домакиня. По онова време Люк е бил на осемнадесет, но единствената му — да я наречем нормална — връзка с жена била с неговата менторка. За пръв път му се случвало да спи с жена на възраст, близка до неговата, и съпругата ви още в самото начало му завъртяла главата. През следващите три седмици се срещали всеки ден, но после положението се променило драматично.

През двете години, откакто напуснал дома си, Люк нито за момент не престанал да мисли за Шивоун. Фактът, че бил оставил сестра си на милостта на баща им, е нещо, за което никога не успял и може би никога няма да си прости. И когато само няколко седмици след началото на връзката им госпожа Денби започнала да проявява малко необичайните си сексуални предпочитания, целият кошмар от живота му в Ирландия го връхлетял отново. Госпожа Денби го карала да прави с нея неща, които баща му го бил заставял да върши с майка си и с Шивоун, и в резултат на това Люк започнал да се обърква и да губи ориентация. На този етап все още смятал, че е влюбен в госпожа Денби, и за пръв път в живота си споделил с някого какво е преживял като дете. Госпожа Денби така се възбудила от разказа му, че го накарала да демонстрира каквото може върху нея. С други думи, започнала да го принуждава отново да преживява случилото се. И той все повече се обърквал. Накрая, макар в сексуално отношение все още да бил подвластен на страстта си към госпожа Денби, започнал да я намразва и да копнее за Шивоун. По време на полов акт с госпожа Денби често си представял, че е с Шивоун или дори с майка си, а госпожа Денби правела всичко възможно да насърчава тези негови фантазии. Ако опитвал да се върне в реалността и осъзнавал, че не е нито с Мери, нито с Шивоун Фицпатрик, госпожа Денби започвала да му се присмива и да го подиграва за неговите перверзни фантазии, което неизменно принуждавало Люк да я бие — а тя искала именно това. И докато Люк я налагал, го наричала „тате“ и го молела да престане. Това до такава степен му напомняло за неговите преживелици, че според мен именно тогава — преди всичките тези години — самоличността на Люк за пръв път е започнала да се слива с тази на неговия баща.

Независимо от всичко, както вече казах, вината, която изпитвал към Шивоун, го измъчвала много — до такава степен, че накрая си наложил да се върне в Ирландия. Отишъл…

— Извинете ме — прекъсна го Филип. — Но кога точно се е случило това? Знаете ли?

Докторът сбърчи чело, докато ровеше из паметта си.

— Според мен — отвърна бавно той — това е станало в ранното лято на шестдесет и седма.

Филип кимна и му направи знак да продължи.

— Люк се върнал в Ирландия — рече Хоровиц — с намерението да отърве Шивоун от баща им. И за мен вече няма никакво съмнение, че именно случилото се при завръщането му в родния дом е причина за онова, което по-късно е направил с проститутките.

Намерил Шивоун на двора, заключена в малка клетка заедно с любимите си зайци. По онова време все още говорела, макар и рядко, но когато Люк я попитал от колко време стои там, не могла да си спомни.

— На колко години е била тогава? — попита Кристъс.

— На тринадесет — във физическо, но не и в умствено отношение, защото, сигурен съм, по онова време психиката й вече е била доста увредена. Единствените същества, към които се привързала след заминаването на Люк, били нейните зайци. И доколкото въобще говорела, говорела само на тях…

— Не ходела ли на училище? — попита Филип.

Хоровиц поклати глава.

— Никога не е стъпвала в училище. Филип Фицпатрик се отървал от властите, като им казал, че сам обучава децата си. Което, в известен смисъл, и правел. Но както вече казах, за Шивоун най-скъпите същества на света били нейните зайци и когато Люк я вдигнал на ръце, за да я внесе в къщата, тя му се примолила да вземе и тях. Според Люк тя не знаела кой е, дори не изглеждало да я е грижа; за нея било важно само зайците да са с нея. Докато Люк я внасял заедно с животинките в къщата, баща им ги наблюдавал от един прозорец на втория етаж. Майка им била в кухнята и когато Люк влязъл с Шивоун, тя започнала да се държи така, сякаш двамата току-що са се върнали от игра. Люк така се разярил, че загубил самообладание и започнал да я бие. Не бил в състояние да разбере как е могла през всичките тези години да стои и да гледа как насилват децата й като животни. Мери Фицпатрик не направила нищо, за да се защити, отървал я съпругът й и преди Люк да разбере какво става, баща му надвил до такава степен, че няма спомен как се е озовал вързан за стола със запушена уста — знае само, че по време на последвалите събития, станали причина за сегашното състояние на Шивоун, бил вързан за стола, без каквато и да било възможност да спре баща си.

Радклиф, който вече беше чувал тази история, прокара длан по умореното си лице. Изобщо не беше сигурен, че му се иска пак да я слуша. Кристъс и Филип седяха, без да помръдват.

— Филип Фицпатрик — продължи Хоровиц — заповядал на жена си да държи Шивоун, а той вземал зайците един по един и трошал вратовете им пред очите й. След това държал трупчетата над нея, за да може кръвта да се стича върху нея.

— Мили боже! — промърмори Кристъс.

— Боя се, че това не е всичко — каза Хоровиц. — След това накарал жена си да сготви зайците и принудил Шивоун да ги изяде. Оттогава Шивоун не е проронвала и дума.

Последното изречение замря в тежка, трагична тишина. Четиримата мъже се мъчеха да се преборят със сърцераздирателните картини, които Хоровиц бе извикал в съзнанията им. И четиримата преживяваха един и същи безсилен гняв, примесен с влудяваща жал към момиченцето, чиято душа е била умъртвена от собствения му баща. Едва когато алармата на една кола навън запиука пронизително, сякаш ги викаше обратно в реалността, Радклиф се покашля и се обърна към Кристъс и Филип.

— При убийствата на проститутките имаше една подробност, която държахме в тайна — рече той. — А именно, че по труповете, освен собствената им кръв, откривахме и заешка. А съдържанието на всеки от стомасите… Заешко.

Филип попита Хоровиц:

— Какво е станало с Шивоун след това?

— Случило се това — отвърна Хоровиц, — че Люк уведомил полицията. Баща му бил арестуван, Шивоун отведена в болница, а Мери Фицпатрик се самоубила. Люк не отишъл на погребението й — мразел я, задето е позволила да се случи всичко това, и все още я мрази. А той си намерил работа в един ирландски вестник, за да може да посещава редовно Шивоун, а когато станала на шестнадесет, я преместил от държавната клиника в частна. През годините Люк правил всичко възможно, за да предизвика проблясък в съзнанието на сестра си. Дори, с мое лично позволение, наскоро донесе в клиниката зайци с надеждата шокът да предизвика у нея някаква реакция. Неуспехът ужасно го разстрои. След това остана при мен известно време, за което ще ви разкажа след малко. Но знаейки всичко това, смятам, че гневът и отчаянието, които изпитва, задето не може да върне съзнанието на сестра си, са се отприщили върху проститутките. Разбирате ли, иска му се баща му да е убил Шивоун, често ми го е казвал. Дори е изразявал желание лично да освободи Шивоун от този ад. Но истината е, че нищо на света не би могло да го накара отново да й стори нещо лошо. Така че е съвсем вероятно, връзвайки, биейки и накрая убивайки проститутките, да си е представял в болното си съзнание, че е своят баща и извършва онова, което той така и не е извършил.

Радклиф извади пакет цигари и предложи една на Кристъс. Кристъс поклати глава, обърна се и впери невиждащ поглед през прозореца към триъгълното парче море в края на улицата.

— Струва ми се — рече Филип, — че пропуснахме голям период от време. Искам да кажа, проститутките бяха убити едва миналата година.

Хоровиц се обърна от минибара, откъдето си взе минерална вода, и седна.

— Едва през 1985 година, когато доведе Шивоун в Англия, Люк започна да гради кариера на телевизионен журналист. Както всички знаете, той постигна голям успех в тази област — и тъй като съм единственият тук, който го е познавал по онова време, мога да кажа, че като се имат предвид преживените в детството му травми, той изглеждаше сравнително уравновесен. Не че смутът в душата му не се е проявявал. През годините, по негови собствени признания, се е опитвал да изнудва много хора. Никога не го е правил за лична изгода, а от злоба — нещо, което понякога му е трудно да контролира. Сякаш се опитва да отмъсти на света, че е бил лишен от нормален живот. Също така в миналото е имало случаи, когато яростта му е придобивала патологична форма, но всеки път ми се обаждаше по телефона или дори идваше да ме види лично. Всъщност това се случваше рядко, най-вече след посещенията му при Шивоун, когато бездруго беше в клиниката. А престоите му в делнични дни бяха резултат от размишленията му върху случилото се — така че единственото решение бе повече да не мисли за тези неща. Но това, разбира се, е просто невъзможно, а и продължителното потискане на такива силни чувства е нездравословно. Все пак за един дълъг период от време това вършеше работа и кой знае, можеше и да е завинаги, ако точно тогава, по един жесток каприз на съдбата, не бе срещнал Аналайз.

Филип се размърда неспокойно. Лицето му отново бе пребледняло.

— Именно необикновената прилика на Аналайз с Шивоун — продължи Хоровиц — е привлякла Люк в началото. Срещнали са се, както съм сигурен, че знаете, господин Денби, в един лондонски нощен клуб. Люк вече бил доста пиян, Аналайз също, но не дотолкова, че в края на вечерта да забравят да си разменят телефонните номера. Аналайз му се обадила на следващия ден. Той отишъл в апартамента й. След няколко минути се озовали в леглото, а след няколко дни Люк за пръв път в живота си бил влюбен.

Срещаше се с Аналайз от месец, когато за пръв път ми каза за нея. Беше дълбоко загрижен за приликата й с Шивоун — страхуваше се, че се влюбва в Шивоун, а не в нея. През следващите няколко седмици прекарахме много часове в разговори и накрая стигнах до извода, че онова, което Люк изпитва към Аналайз, е напълно нормално. Всъщност беше, имайки предвид, че по онова време никой от нас не знаеше истината. Както и да е, с ваша помощ, господин Денби, Аналайз и Люк основаха „TW Пръдакшънс“ и може би си спомняте, господине, че именно на тържеството по случай новината, че TW за пръв път си е осигурила програмно време, Аналайз за пръв път е представила Люк на майка си. Люк веднага познал госпожа Денби, а с разпознаването дошло и ужасяващото откритие защо Аналайз му напомня за Шивоун.

Сигурен съм, че си спомняте, господин Денби, как в онази вечер Люк внезапно е напуснал тържеството. Всъщност той дойде право при мен. Мъката му, както можете да си представите, беше безмерна. Остана три дни и през това време успях да го убедя да отиде и да поговори с госпожа Денби — макар роднинската му връзка с Аналайз да бе несъмнена, смятах, че това трябва да се установи със сигурност. Госпожа Денби, разбира се, го потвърди.

Едва ли е нужно да ви обяснявам, господа, че целият свят на Люк се обърна с главата надолу. Всичко, което се бе стремял да забрави, се връщаше отново в живота му по зловещата прищявка на съдбата. И първата любов, за която бе смятал, че е изцяло чиста, бе всичко друго, но не и такава. Естествено, това, което най-много го измъчваше, бе, че прави със собствената си дъщеря същото, каквото е правил и баща му с Шивоун. Не със същата бруталност, разбира се, но все пак имаше сексуална връзка с нея. И на всичкото отгоре майката на Аналайз позволяваше всичко това, както го бе позволявала и неговата майка. Само дето госпожа Денби е насърчавала това активно. И като капак на всичко вашето име, господин Денби, е същото като на баща му. Съвпаденията, шокът, трагичното ехо от собственото му детство застрашиха сериозно неговия разсъдък. Той не можеше — а и кой ли от нас би могъл — да приеме факта, че животът му е изиграл такъв чудовищен номер. Беше влюбен в Аналайз, не искаше да се отказва от нея, но знаеше, че трябва. Опита се и до тази седмица си мислех, че е успял. Знаех, че е продължил връзката си с госпожа Денби, но едва напоследък, когато дойде да прекара четири седмици в клиниката, ми каза на какво го е подлагала през всичкото това време. Знаейки колко отчаяно страда, тя е стимулирала неговото объркване относно самоличността му и е успяла до такава степен, че той искрено вярваше, че е баща си. Наричала го е „копелето Филип Фицпатрик Денби“, използвайки вашето име, господин Денби, за да го обърка още повече. Внушила му е да ви измъчва или изнудва по всевъзможни начини. Отначало се съпротивлявал, но когато госпожа Денби го заплашила да каже на Аналайз какъв й е всъщност, Люк се подчинил. Не минало много време и душевното му състояние се влошило до такава степен, че вече не знаел кой е или кои са всички останали. Разбира се, имало дни, дори седмици на прояснение, по време на които многократно се опитвал да скъса с Аналайз, но никога успешно. Тя го обичала също колкото и той нея и независимо от жестокото му държане, не искала да го изостави. А той просто нямал сили да я изпъди.

Тук трябва да подчертая, господа, че от две години насам не знаех какво става в съзнанието или живота на Люк. Той престана да ми се доверява от момента, в който съобщи, че скъсал с Аналайз. Едва напоследък, когато прекара повече време в клиниката, научих поне отчасти случилото се. Той ми каза, господин Денби, че се е опитвал да ви накаже за всичко, което е било сторено на Шивоун. Разбира се, не уточни как ви наказва, но сега вече знаем, че го е правел чрез проститутките. Призна ми за ужасната криза на самоличността, която преживява, и за убедеността си, че ако успее да си осигури разбирането на Кори, тя ще му помогне.

Кристъс вдигна рязко глава.

— Какво би трябвало да означава това? — попита той.

Хоровиц въздъхна.

— Мисля, че поне според Люк Кори е единственият член от семейството на господин Денби, който е останал недосегаем за покварата. Предполагам, че отначало е искал да прелъсти Кори, за да може да измъчва господин Денби, но когато душевното му състояние се е влошило, той започнал да гледа на нея в различна светлина. Трябва да разберете, той не може да си представи себе си извън това семейство или може би ще е по-точно да кажа, извън собствения си кошмар. Следователно смята, че неговото спасение трябва да дойде от същото това семейство. Или както се оказва, от Кори. Но така и не е успял да я привлече, макар да е опитвал какво ли не. А тя, както знаем, е влюбена във вас, господин Бенати. Дълбоко съм убеден, че именно затова последните искрици надежда — а всъщност и разсъдък — на Люк са угаснали.

През следващите няколко минути се възцари потискаща тишина. Филип седеше, заровил глава в ръцете си, Кристъс все още стоеше до прозореца, вперил невиждащ поглед в притъмняващото небе, а Радклиф пушеше мълчаливо поредната цигара, Филип се обади пръв:

— След 1967-а, когато се е върнал в Ирландия, ходил ли е до Лондон?

Хоровиц се намръщи.

— Сигурен съм, че е ходил, но до 1985-а не е живял там.

— Разбирам — каза Филип и още когато го изричаше, си личеше, че е потънал дълбоко в собствените си мисли. После, когато вдигна очи, видя, че останалите го чакат да продължи. — Просто се опитвах да свържа момента, в който жиголото на Джералдин Ласитър изчезна, с… някои други неща, които се случиха по онова време — обясни той.

Кристъс вдигна рязко глава.

— Коя?

— Джералдин Ласитър, жената, която… го е образовала.

— Значи си го спомняте? — попита Хоровиц.

— Не си спомням да съм се запознавал с него — отвърна Филип, — но знаех за съществуването му. Всички знаеха.

— Бихте ли ни казали какви са тези други неща, които съвпадат по време с неговото изчезване? — попита Радклиф.

Филип поклати глава.

— Не, все още не — отговори той. — Бих искал първо да поговоря с жена си.

Всички понечиха да възразят, но нещо в очите на Филип ги спря.

— Спомняте ли си връзката на вашата съпруга с Люк? — попита Хоровиц.

— Да, спомням си я — отвърна Филип.

Минутите се точеха една след друга, докато го чакаха отново да заговори. Накрая Кристъс пръв наруши мълчанието.

— И докъде ни довежда всичко това? — каза той, обръщайки се към Хоровиц. — Все още не знаем къде са…

— Страхувам се, че трябва да зададете този въпрос на господин Радклиф — отвърна Хоровиц.

— Тогава може би трябва да ни кажете — рече Кристъс, понеже знаеше, че на този етап Радклиф не би могъл да му отговори на въпроса — каква опасност смятате, че ги заплашва?

Изражението на Хоровиц, когато погледна Радклиф, бе еднакво обезпокоително и за Кристъс, и за Филип, който слушаше напрегнато. То очевидно показваше, че докторът иска разрешение от него да разкрие най-лошите си опасения. Радклиф му кимна едва забележимо и Хоровиц отново се обърна към останалите.

— Мисля, че в най-голяма опасност засега е Аналайз — каза той. — Приликата й с Шивоун ще го обърка и разгневи, а ако вече е разбрала, че Люк е неин баща, то е твърде вероятно държането й към него да наподобява държането на Шивоун към неговия баща. И Люк като нищо може да откликне така, както баща му се е отнасял с Шивоун.

— Бог да ни е на помощ! — промълви Филип, отпусна глава назад и затвори очи.

Но Радклиф пръв зададе въпроса, който му бе на върха на езика:

— Филип Фицпатрик никога не е стигнал дотам, че да убие Шивоун — каза той. — Следователно можете ли да потвърдите, че Люк ще се придържа към това поведение?

Бледото лице на Хоровиц се изопна от притеснение.

— Не, не бих могъл да твърдя това.

— А Кори? — попита Кристъс, неспособен да погледне към Филип.

Когато Хоровиц срещна погледа на Кристъс, в сивите му очи личеше явно съчувствие.

— Както преди малко казах — отвърна той, — от известно време Люк е убеден, че единствено любовта и състраданието на Кори могат да направят живота му смислен. Такова фаталистично убеждение е, разбира се, безразсъдно, но и в неговото душевно състояние напоследък разсъдъкът изобщо е под въпрос. Той вижда Кори като човека, който може да излекува нанесените му рани… Смята, че се нуждае, че не може без нея — в живота или в смъртта.

В стомаха на Кристъс заклокочи водовъртеж от страх.

— Какво имате предвид, като казвате „в смъртта“? — попита той.

Хоровиц го погледна и примигна тъжно.

— Смятам, че Люк е решил да се самоубие — каза той. — Ако го направи, страхувам се, че ще поиска да вземе и Кори със себе си.

Лицето на Кристъс бе пребледняло като на мъртвец и всеки мускул от тялото му се беше изопнал.

— Моля ви да разберете, господин Бенати — продължи Хоровиц в неубедителен опит да го успокои, — че това са само предположения. Не мога да бъда напълно сигурен какво ще направи Люк.

И беше ясно, че не може. Но изобщо не се съмняваше, че Люк е загубил всякакъв контрол над себе си. Вече не можеше да му се повлияе по никакъв начин, разсъдъкът му бе загубен завинаги. Ала нищо нямаше да постигне, ако кажеше това на Кристъс. Нито един от присъстващите не биваше да усети истинските страхове на Хоровиц — какъв дял от униженията, насилието и ужаса в детството на Люк ще бъде отсъден на Кори и Аналайз, преди да намерят смъртта си.