Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Луис. Мания

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2001

Редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 954-459-833-2

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Една седмица след погребението на Едуина Тед Брейтуейт помоли Кори да дойде при него. Кори очакваше това и дори беше изненадана, че е чакал толкова дълго. Що се отнася до нея, тя можеше да чака много повече.

След смъртта на Едуина се справяше с всеки ден поотделно. Винаги мислеше само за това, което правеше в момента; не си позволяваше да плаче повече от няколко минути непрекъснато; не се оставяше да бъде погълната от вакуума на всеобхватното вцепенение, което постоянно я дебнеше. Правеше чай за сякаш безкрайния поток от посетители, утешаваше Пола и леличка Хати, понеже знаеше, че нейната затвореност ги натъжава не по-малко от смъртта на Едуина, и слушаше търпеливо, мълчаливо утешителните думи на преподобния Фокс.

Всъщност, макар отдавна да знаеше, че майка й ще умре, сега, когато това най-сетне се случи, тя се чувстваше толкова опустошена, парализирана и сломена от скръб, че не смееше дори да се замисли колко е дълбока загубата й от страх да не се удави в нея.

Все пак никога не отказваше да говори за Едуина, но само с Пола и леличка Хати. Споделяше с тях спомените си и често се смееше, като се сещаше за някоя характерна за майка й дреболия. Разгледа внимателно старите снимки и раздаде много от тях на онези, които обичаха Едуина, но запази най-скъпите за себе си. Нощем лежеше сама и се питаше дали сега майка й е щастлива. Чудеше се и дали Едуина я вижда, дали може да я чуе. Искаше й се да мисли, че е така.

Дрехите на Едуина бяха вече опаковани и скоро щяха да бъдат отнесени в благотворителния магазин; шкафчето й за лекарства беше изпразнено, омразните перуки и подплънки за сутиени — изхвърлени. Кори не отказваше да признае, че Едуина я няма, но изглеждаше прекалено сдържана и се владееше толкова добре, че Хати и Пола се безпокояха.

Но сега предстоеше може би най-трудното изпитание в живота й. Знаеше, че чичо Тед я е повикал, за да й прочете завещанието на Едуина. В съзнанието на Кори то, а не погребението, бе последният контакт с майка й. След това нямаше да има нищо друго. Едуина щеше да си отиде завинаги. И понеже познаваше твърде добре майка си, Кори усещаше, че сигурно й е оставила в завещанието си някакво необичайно съобщение, и не знаеше как щеше да го понесе. Още отсега, докато си обличаше палтото, за да прекоси площада, усещаше как в очите й напират сълзи на отчаяние и самота.

Чичо Тед, който я чакаше на вратата, я издърпа от дъжда и я прегърна топло. Кори остана в обятията му за момент, целуна го по бузата, подаде чадъра си на леличка Хати и тръгна след тях към библиотеката на чичо Тед. Докато момичето се настаняваше на коравия стол пред бюрото му, Тед погледна жена си. Лицето й бе тъжно, също като неговото. Тя знаеше колко труден за съпруга й и още по-тежък за Кори ще бъде този разговор. Нито Тед, нито Хариет имаха представа как ще реагира Кори на онова, което й предстоеше да научи, но и двамата се страхуваха. Хариет видя безжизнения поглед и невинните й, зачервени от вятъра страни и усети такава жал, че едва не скочи да я прегърне.

Чичо Тед извади часовника от джобчето на жилетката си, погледна го нервно и се настани на големия кожен стол зад бюрото. Кори го чакаше мълчаливо да започне, без да сваля очи от лицето му, но в изражението й вече започваше да се появява недоумение. Не беше обичайно чичо Тед да не може да намери думи, а сега очевидно доста се затрудняваше. Той се усмихна неловко, а после отклони очи към оловните стъкла на прозорците и се загледа в мократа от дъжда градина.

Кори се наведе напред и сложи ръце върху неговите.

— Винаги можем да го отложим за друг път — усмихна се тя. — Искам да кажа, предполагам, че мама е оставила всичко на мен, така че всъщност няма нужда…

Тед я погледна и гласът й увисна в топлия въздух. Кори наклони въпросително глава и каза с неуверени шеговити искрици в лешниковите си очи:

— Предполагам, че нямам дългове.

Най-сетне Тед се засмя.

— Не. Не, скъпа моя, определено нямаш дългове.

— Това поне е облекчение.

— Но мисля, че трябва да се подготвиш за малка… изненада.

Шеговитите искрици тутакси изчезнаха.

— Каква изненада?

Тед отвори папката на бюрото си и се втренчи в нея.

— Чичо Тед?

Той вдигна поглед, усмихна й се, а после отново стана сериозен и каза, свеждайки очи:

— Е, скъпа моя, освен магазина и къщата, майка ти ти е оставила и около четвърт милион лири.

Тед вдигна очи и видя точно онова изражение, което очакваше — на изумление и недоумение.

Секунда-две Кори само примигваше. След това се засмя:

— Но магазинчето за дрехи не би могло да прави толкова пари. И не правеше. Сигурна съм, нали аз водя счетоводството.

— Права си — каза й Тед. — Не е правело. Тези пари, с изключение на двадесет хиляди лири, са от баща ти.

— От баща ми? Искаш да кажеш… Но мама никога не ми е споменавала за това. Чичо Тед, сигурен ли си, че си разбрал правилно? Тоест, ако татко след смъртта си е оставил всичките тези пари на мама, тя щеше да ми каже.

Тед поклати глава.

— Не, нямаше да ти каже. Не ти каза. Мисля, че е искала много пъти, но… ами… Кори, истината е, че баща ти не е оставил парите, когато е умрял. Разбираш ли, той не е мъртъв.

Кори отново се вторачи в него. Жестоко прехапаните й устни потреперваха потресено. След това, за негова изненада, започна да се отдръпва назад, сякаш той си правеше с нея някаква жестока и нелепа шега.

— Както вече ти казах — започна Тед, — мисля, че майка ти много е искала да ти каже истината, но…

— За какво говориш? Истината е, че той е мъртъв. Загинал е, когато съм… — Отново млъкна, когато видя, че той поклати глава.

— Баща ти си е съвсем жив, Кори. Нямаш представа колко съжалявам, че трябваше да научиш по този начин…

— Не! Спри, спри! — извика Кори. — Нещо бъркаш. Майка ми щеше да ми каже, ако беше жив. Сигурна съм. Искам да кажа, защо би го скрила от мен?

— Имаше си причини, Кори. Не мисля, че се е гордяла с тях, но е взела това решение още преди да се родиш.

— Не, не вярвам! Не би го скрила… Ние си казвахме всичко!

Тед само я погледна съчувствено с кръглите си сини очи. Кори се извърна, като клатеше механично глава. Неочаквано я вдигна. В очите й се четяха обида и безкраен гняв.

— Значи ме е лъгала! Значи нито една от историите, които ми е разправяла, не е истинска?

Тед пое дълбоко дъх, свали си очилата и прокара длан по брадичката си.

— Истински са — каза той, — поне отчасти, но…

— Защо на теб е казала, а на мен не? — извика Кори. — Просто не мога да повярвам…

— Не ми е казвала, скъпа моя. Поне отначало. Знам всичко от баща ти.

— Искаш да кажеш, че го познаваш?

— Да. Бях негов адвокат… или по-точно адвокат на баща му. Само за провинцията, разбира се, с делата им в Лондон се занимаваше друг, но въпросът с Едуина бе мое задължение.

— Въпросът с Едуина! О, боже, направо не мога да повярвам! Да не се опитваш да ми кажеш, че той я е изоставил, че й е платил да му се махне от главата? Да не искаш да ми кажеш, че го е обичала през всичките тези години, а той… — Кори не успя да продължи. Очите й зашариха из стаята, като че ли търсеха да открият някакъв смисъл. Внезапно се почувства зашеметена, сякаш в безтегловност. Струваше й се, че се носи из заплетените, застрашителни разклонения на някакъв сън, на някакъв кошмар.

Тед я изчака отново да го погледне. Кори се мъчеше да се овладее, да започне отново да вижда и да чува нормално, но пред нея бе само образът на майка й и чуваше само нейните думи. Тя стана, заобиколи стола и отиде да притисне чело в успокояващо хладния прозорец. Загледа се в това село, което познаваше откак се помни и което сега й изглеждаше непоносимо чуждо.

— Каза ли нещо? — попита тя, смътно долавяйки, че Тед й говори.

— Казах, че имам желание да ти кажа какво всъщност се е случило. Но може би трябва да изчакаме…

Кори поклати глава. Очите й бяха приковани в гъстите сиви облаци, надвиснали грозно над селото.

— Не, не искам да чакам — каза безизразно тя. — Кажи ми.

Тед стана и отиде до вратата.

— Хати! — извика той. — Донеси ни чай.

Няколко минути по-късно, когато жена му влезе с подноса, Кори отново седеше на стола. Тя вдигна поглед към разтревоженото лице на леличка Хати.

— Ти знаеше ли? — попита я тихо.

Хати преглътна с мъка и кимна и Кори отново усети онази странна безтегловност.

— И така — каза тя, когато Хати затвори вратата зад гърба си.

— И така — повтори Тед.

Той и подаде чаша чай, взе своята и седна. Секунда-две я гледа с обич, възхищавайки се от вътрешната сила, която светеше в очите й. Последните няколко години не бяха леки за нея, но от две седмици насам сигурно преживяваше същински ад. И ето че сега му се налагаше да притури още към нещастието й, а тя седеше, вече напълно овладяна, с вдигната брадичка, и само леките сенки под очите й издаваха на какво напрежение е подложена. Щеше му се да не беше чак толкова храбра, да даде воля на чувствата си, да си позволи облекчението, от което толкова се нуждаеше. „Но това ще стане по-нататък“, каза си той, просто се надяваше това да се случи колкото може по-скоро.

Тед отпи от чая си и отново постави чашата в чинийката.

— Зная за историята, която Едуина ти е разказвала — каза той на един дъх, — и е вярно, че е работила в един магазин за дрехи в Брайтън, когато е срещнала Филип, твоя баща. Също така е вярно, че са се влюбили от пръв поглед. Според думите на баща ти Едуина не приличала на никое от момичетата, които познавал. В нея нямало маниерничене, нямало лукавство, само невинност и, както знаеш, голяма хубост. Тя му имала доверие и го обичала и в пристъп на младежки романтизъм Филип решил, че трябва да се ожени за нея, преди да я лиши от девствеността й. Така и направил.

Не казали на никого, преди да свърши меденият им месец. Именно тогава започнали неприятностите. Когато я завел у тях.

Майката и бащата на Филип побеснели, Филип току-що бил завършил университета и те имали големи планове за бъдещето му, което включвало блестящ брак с Октавия Фарингтън, дъщерята на един близък приятел на семейството.

Изглежда, че Сирина, майката на Филип, още от самото начало е проявила извънредна жестокост към Едуина и доколкото аз познавам Сирина, не ми е трудно да го повярвам. Отнасяла се към майка ти като към същество, лишено от нормална човешка чувствителност. Освен това застанала зад Харолд, твоя дядо, когато заплашил Филип, че ще го лиши от наследство, ако веднага не сложи край на брака си. Единственият човек, който проявявал някаква добронамереност към Едуина, била Корнилия, бабата на Филип. Майка ти те е кръстила на нея — усмихна се той.

Кори не каза нищо.

— Сирина незабавно се заела да убеждава Филип, че Едуина е неспособна да подпомогне напредъка му в кариерата и в обществото — продължи Тед — и ще му е в тежест, ако не и по-лошо. Самият Филип бил объркан и, не трябва да забравяме това, твърде млад. Мисля, че в началото се е опитвал да защитава Едуина, но Сирина бе костелив орех, а и — не може да й се отрече — доста умна жена. Нужни са й били само няколко седмици, за да му докаже колко е неспособна неговата съпруга да се адаптира в техния свят. Разбира се, може би Едуина е щяла да се справи, ако й бяха дали шанс, но Сирина се погрижила това никога да не стане. Общо взето щяло да бъде по-добре, настоявала тя, Филип да оставя Едуина у дома, вместо да я представя в елитния си кръг от приятели. Било за доброто на самата Едуина, понеже толкова очебийно се притеснявала от хората, които я превъзхождали, че щяла да постави в неудобно положение не само себе си, но и него самия. За да запази мира с майка си, Филип приел да й се подчинява безпрекословно. Дали Едуина се е съпротивлявала — не знам. Знам само, че накрая никой не можел да се опълчи срещу Сирина и Едуина решила да си отиде. Все още обичала Филип, въпреки слабостта му, но знаела, че не е щастлив. И разбира се, тя също. Когато Корнилия научила, че Едуина има намерение да си отиде, й предложила да се намеси, но Едуина не й позволила. Не искала заради нея да започват семейни вражди. Така че малко преди смъртта си Корнилия ме извика и ме помоли да се заема с тези неща. Харолд и Филип дойдоха при мен и се споразумяхме на Едуина да бъде прехвърлена една значителна сума, която двамата с нея инвестирахме през годините, за да започне сама съвсем отначало. Скоро след това последва разводът. Едуина реши да се установи в Амбърсайд, понеже семейство Денби — семейството на баща ти — имат имение наблизо.

Тед млъкна, когато очите на Кори потъмняха и в тях проблесна нещо. Почака я да проговори, но тя остана мълчалива.

— Едуина вярваше — продължи той, — че в Амбърсайд винаги ще се чувства близо до Филип, макар да знаеше, че вероятно никога повече няма да го види. И не мисля, че го е виждала оттогава. Освен веднъж. Година след като ти се роди. Беше в деня, в който Филип се ожени за Октавия Фарингтън. Венчаха се тук, в „Сейнт Мери“, и Едуина, както и всички останали от селото, отиде да гледа. Взе те със себе си, в количката, и застана в края на тълпата, а когато булката и младоженецът излязоха от църквата, се обърна и си отиде. Не искаше той да я вижда. А мисля, че не искаше да види и теб. Дали Филип е знаел, че Едуина живее тук, в Амбърсайд, не мога да потвърдя със сигурност, по-скоро се съмнявам в това. Той никога не ме попита какво е станало с нея, а и тя не ме е молила да му кажа. Всичко, което знам и което е известно и на самата теб, е, че майка ти така и не престана да го обича. — Искаше му се да добави, че е истинска трагедия, задето Едуина е пропиляла любовта си по човек като Филип Денби, който по негово мнение никога не я бе заслужавал. Но вместо това само си пое дълбоко дъх, издиша бавно и рече: — Съжалявам, че трябваше аз да ти го кажа, Кори, но така пожела Едуина.

Последва дълго мълчание. Кори вече не усещаше странната безтегловност, но се чувстваше предадена и я болеше; в гърдите й се надигна гняв, че родителите й са били толкова слаби, и омраза към Сирина, бабата, която никога не бе познавала.

Накрая, когато се обади, гласът й прозвуча дрезгаво:

— Баща ми знае ли… Знае ли, че съществувам?

Тед поклати глава.

— Разбирам. — Кори вдигна ръка към устата си и започна да си гризе ноктите — нещо, което не бе правила от дете. Но после се опомни, дръпна рязко ръка и отново погледна Тед. — Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Не, мисля, че това е всичко.

Кори кимна.

— Баба ми и дядо ми, жив ли е още някой от тях?

— Не.

— Знаеш ли къде е баща ми сега?

— Да.

— Поддържаш ли връзка с него?

— В известен смисъл — да.

Лицето на Кори остана абсолютно безизразно.

— Разбирам. Е, изглежда, имам да помисля за доста неща, така че, ако не възразяваш, ще си тръгвам.

— С леличка Хати се надявахме да останеш за вечеря.

— Не. Предпочитам да остана сама, ако нямаш нищо против.

— Кори — каза меко Тед, докато й помагаше да си облече палтото, — зная, че си ядосана, но, моля те, не съди твърде сурово майка си. Не й е било леко.

— Да, предполагам, че не е — отговори сковано Кори. — Ще ти се обадя утре — и изтича навън в гаснещия следобед.

 

 

— Как е могла да ме заблуди, че всичко е било просто прекрасно, след като се е отнесъл така с нея? — вилнееше по-късно тя пред Пола. — Как може да е бил толкова слаб, толкова безгръбначен, че да я остави да си отиде така лесно? Чичо Тед каза, че в началото са били влюбени, защо тогава не я е защитил? Господи, мразя го! Толкова го мразя, че ми се иска да го убия. И собствената ми майка! Как се е оставила да пропилее живота си по този начин — и то за човек като него!

— О, стига! — рече Пола. — Съдиш двама души, които дори не познаваш.

— Тя ми е майка!

— Да. Но тогава е била младо момиче. Млада булка. Тази личност ти не познаваш. Не знаеш какво й е било, колко страдания е трябвало да изтърпи от майка му.

— Но защо живя с тази лъжа? Защо никога не ми каза истината?

— Вероятно защото не е искала да те нарани.

— Но аз имах право да познавам баща си. Той е имал право да ме познава. Тя ни е лишила от това.

— Откъде знаеш? Може и да му е казала. Може да не го е било грижа. — Пола изстена вътрешно, когато усети колко са нетактични думите й. — Но сега не те лишава от това, нали? Ако не искаше да знаеш за него, никога нямаше да помоли Тед…

— Ами годините, през които растях? Дори и да не ме е искал, пак е трябвало да ми каже.

— Кори, ти какво би направила на нейно място? Имам предвид, ако е казала на баща ти, но него не го е било грижа? Едуина е знаела, че въпреки всичко ще пожелаеш да се срещнеш с него, и дори за миг не мога да си представя, че би позволила да се сблъскаш с неговото безразличие. Или още по-лошо. Ами ако се окажеше, че те иска? Тя никога нямаше да успее да се пребори със семейството му. Щеше да те загуби, а имаше само теб.

— Никога нямаше да я напусна! — извика Кори и ритна решетката на камината. — Тя е трябвало да знае това. Ох, защо сега не е тук, по дяволите!

Пола поседя мълчаливо минута-две, като усещаше, понеже обичаше Кори, част от изписаната на лицето й болка.

— Зная, че не това ти се иска да чуваш сега — каза накрая тя, — но баща ти едва ли е чак толкова лош. Искам да кажа, че ако беше, Едуина нямаше да го обича толкова много и толкова дълго.

— Аз пък искам да го мразя, благодаря! — озъби се Кори. После си погледна часовника. — Не е ли време да нахраниш Бет?

Пола въздъхна примирено и стана.

— Защо не дойдеш на вечеря?

— Не. Не, благодаря — рече кратко Кори.

— Значи смяташ да си седиш самичка и да се самоизмъчваш?

— Да.

Пола я погледна тъжно, но знаеше, че няма никакъв смисъл да я разубеждава.

— Е, знаеш къде съм — каза тя, докато излизаха в коридора, — само трябва да вдигнеш телефона. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.

— Не, не го знам! Вече не знам на кого мога да имам доверие. Искам да кажа, щом собствената ми майка можа да постъпи така с мен… — Гласът й се скъса, но тя бързо се окопити и отвори входната врата. — Да, знам, че винаги ще бъдеш до мен. Благодаря.

Кори застана на вратата и се загледа в отдалечаващата се фигура. Чувстваше се празна и вцепенена. Ала когато вятърът развя тъй познатите й руси къдрици, изведнъж й се прииска да повика Пола обратно. Отвори уста, но оттам не излезе никакъв звук.

Затвори вратата, седна на най-долното стъпало и положи глава върху скръстените си ръце. В къщата бе настъпила неподвижна, тежка тишина. Дълго седя напрегната, като едва смееше да диша, задушавайки се от всепоглъщащата празнота. Чувствата й се надигаха така диво, така неудържимо, че не смееше да помръдне. Трябваше да се държи, не биваше да се отпуска. Ако го направеше, това щеше да означава, че признава, че най-сетне се е предала… Но нищо, всичко беше наред… Можеше да понесе това, гневът щеше да я подкрепя. Кори вдигна бавно глава. С ъгълчето на окото си мярна познат цвят. Тя се обърна и видя ръкава на майчиното си палто, метнато под нейното в долния край на парапета. Без да се замисли, протегна ръка и го докосна, а след това се примъкна по-близо и скри лице в него. Усещаше миризмата на майка си, сякаш Едуина стоеше тук, до нея.

Внезапно усети как сърцето й набъбва от болка и как болката се заизкачва към гърлото й. Кори извика, тялото й се разтърси от ридания и тя се вкопчи отчаяно в ръкава, сякаш той бе ръката на Едуина.

— О, мамо — изхълца, — защо не ми каза? Нямаше нужда чак толкова да ме пазиш. О, мамо, мамо, какво ще правя без теб? Сега си съвсем сама. Не мога да понеса мисълта, че си съвсем самичка в тъмното. Върни се при мен, моля те!

 

 

Една седмица по-късно Кори отново седеше в библиотеката на чичо Тед. Косата й бе прибрана в стегната конска опашка, а луничките по носа изпъкваха ясно на фона на все още бледото й лице. Беше спокойна, но спокойствието й вече не изглеждаше така заплашително. Докато слушаше какво е намислила, Тед за пореден път се изненада от тази нейна вътрешна сила, която не беше наследила нито от баща си, нито от майка си. Каза му, че възнамерява да се премести в Лондон, както си е мечтала някога. Пола и Дейв щели да вземат къщата й под наем, а дали не би искала леличка Хати да поеме магазина? Тук и двамата се усмихнаха, понеже знаеха, че Хати ще подскочи от радост, когато чуе това предложение.

Тед остави ума си да поблуждае. Вече виждаше у новата, макар и крехка Корина самоувереност, с която тя се опитваше да се опълчи срещу съдбата, и това го тревожеше. Много млади хора все още вярваха, че Лондон е градът на златните възможности, но това време отдавна беше отминало — ако изобщо някога бе съществувало. Сега конкуренцията там бе толкова безскрупулна, че плашеше дори и него. Не че не вярваше в способностите й да оцелява, просто се страхуваше какво ще й струва това на Кори. За разлика от нея, мъжете в селото, а сигурно и жените, твърде добре забелязваха достойнствата на нейната външност. Тя се смяташе за прекалено висока, прекалено едра и толкова грозна, че да ти се доплаче. Вярно, не беше красавица, но тялото й бе дар от бога. Закръглено и здраво, то излъчваше чувственост, каквато рядко бе виждал у други жени. В какви ли неприятности щеше да я забърка това? Толкова мъже биха се изкушили от невинността на младата девойка — за тях момиче като Кори щеше да бъде просто манна небесна. „Но тя има пари — утеши се сам Тед, — а и разполага с моята помощ, за да започне. Наследила е нещичко от баба си“, мислеше си радостно той. Точно в този момент Кори каза нещо, което го върна рязко в реалността. Беше го очаквал, разбира се, но не толкова скоро.

— Сигурна ли си? — попита я. — Хубаво ли го обмисли?

— Да, така ми се струва — отвърна Кори. — А и какво толкова да му мисля? Имам баща. Естествено, че бих искала да се запозная с него. Доколкото разбрах, живее в Лондон, нали?

Тед кимна.

— Естествено не искам да ходя у тях. След като е женен повторно, това сигурно би предизвикало куп проблеми. Не мога да кажа, че изпитвам някакви топли чувства към него, не и след като съм наясно как се е отнесъл към майка ми. Но съм готова да му дам шанс. Да се надяваме, че и той е готов на същото. — После, когато Тед не каза нищо, продължи: — Пола ме обвиняваше, че осъждам и него, и мама. Права е. Поне доскоро беше така. Сега всичко, което искам, е да се срещна с Филип Денби; заради самата себе си. И така, можеш ли да уредиш това, чичо Тед?

Тед сви замислено устни и се залюля на стола си.

— Да, мога да го уредя — отговори той. — Ако си абсолютно сигурна, че искаш точно това.

— Сигурна съм. Все пак бих предпочела да не знае коя съм. Поне в началото. Предполагам, че това ще усложни задачата ти, нали?

— Малко. Но не е невъзможно. Ще си помисля как да го направя.

— Аз вече измислих — рече Кори, облегна се назад и кръстоса крак върху крак.

В очите на Тед проблеснаха весели искрици.

— И какво искаш да направя? — попита той.

За момент избликът на напористост у Кори сякаш поспадна, но насърчена от обичта в погледа на Тед, тя каза:

— Когато отида в Лондон, ще трябва да си намеря работа, нали? Така че би могъл да помолиш баща ми да помогне. Нямам предвид той самият да ме назначи, а по-скоро да ме свърже с някой подходящ човек. Зная, че нямам кой знае какви умения, освен да въртя магазин, но съм готова да почна от нулата и да се издигна с труд.

Тед се ухили.

— Докъде? До президентски пост?

Кори също се ухили.

— Не го изключвай като възможност.

— И от коя точно област се интересуваш?

Кори го изгледа срамежливо и избута с език бузата си навън.

— От медиите — отговори той вместо нея. — Добре де, знам, че искам луната, звездите и цялата галактика…

— Така е. Особено в днешно време. Толкова малко работни места и толкова много кандидати. Доста по-квалифицирани от теб. Все пак бих могъл да уредя нещо. По-точно баща ти би могъл. Той е банкер, а банкерите познават много хора. А и вероятно ще прояви още по-силно желание да помогне, ако узнае, че си негова дъщеря.

— Наистина възнамерявам да му кажа, но бих искала първо да се запозная с него. Да видя що за човек е.

— Добре. Само ми кажи, когато се приготвиш за тръгване. Помислила ли си за жилище?

— Известно време ще поживея под наем, докато си купя. С четвърт милион лири бих могла да си позволя нещо прилично дори в Лондон, нали?

— О, безспорно. Но какво ще кажеш за идеята да си потърсиш съквартирантка?

— Пола вече ми го предложи, но не съм убедена, че искам да живея с някой друг. Ще си помисля.

— Помисли. Лондон е опасен град. Не мога да бъда спокоен, ако знам, че си сама. А Хати още по-малко.

Кори завъртя очи.

— Виж какво, не искам да се притеснявате за мен. Ще ви се обаждам редовно, ще бъдете в течение на всичко, което ми се случва. А и знаеш, че винаги можете да ми дойдете на гости.

— Всъщност очаквахме, че ще искаш да си починеш — рече Тед.

— Да се презаредиш, преди да тръгнеш да си търсиш късмета.

— Вече съм го намерила — засмя се Кори. — А и ми се иска да се захващам за работа.

 

 

Кори прекара следващите две седмици в терзания. Сега, когато бе взела решение да замине, Амбърсайд изведнъж така й домиля, че не виждаше как ще се откъсне от него. Тук се чувстваше спокойна и в безопасност; познаваше всички и всички я познаваха. Осъзна, че едно е да имаш амбициите да излезеш навън, в големия свят, а съвсем друго е да ги осъществиш. А денят на заминаването приближаваше и това започваше да я изнервя до такава степен, че ако не беше обещала на Пола къщата, може би щеше да се откаже. От друга страна, мисълта да остане тук завинаги й се струваше непоносима.

Макар Кори да не даваше израз на чувствата си, Пола усещаше тази вътрешна борба и в последния момент реши да замине с нея за Лондон и да остане няколко дни, за да я подкрепя морално. Разбира се, трябваше да вземе и бебето, но тъй като Тед беше уредил Кори да отседне в апартамента на фирмата му в Риджънтс Парк, Дейв настоя, че няма нищо против, и дори им предложи да ги закара.

Впечатленията от първите няколко дни в Лондон се оказаха доста смущаващи. Дейв остана само за съботната нощ, но чак докато си легна, не спря да се диви на луксозния апартамент със зелени плюшени килими, изискана кожена мебел и цели две бани. Кори и Пола бяха по-впечатлени от гледката към Риджънтс Парк и не по-малко от съдомиялната машина, която нито едната от двете не успя да задейства.

Сега Дейв го нямаше и оставени на самотек, нито Кори, нито Пола знаеха какво да правят и къде да отидат.

Решиха първо да изучат метрото. Макар Кори да беше идвала в Лондон и преди, като ученичка, скоро разбра, че това не е същият град, който бе живял в паметта й през всичките тези години. Какво ли се е случило, чудеше се тя, с онези ярки светлини? Къде е трепетът, вълнението, с което сякаш бе наелектризиран въздухът последния път, когато бяхме тук? И как, за бога, изобщо ще се запозная с някого, след като всички тези лица гледат така безизразно, така равнодушно и всички така ужасно са се забързали за някъде? Воят и писъците на полицейските сирени, на които пригласяше враждебният рев на автомобилни клаксони, създаваха една нестихваща тревожна какофония; гъмжащите от хора улици, наблъсканите една в друга мрачни сгради и бездушната сивота, в която тънеше градът, бяха не по-малко страшни от тлъстите заглавия за ужасяващи престъпления във вестниците.

Кори се мъчеше да не се обезсърчава и наистина се поободри, когато отидоха в Ковънт Гардън и побродиха сред странните, прекрасни сергии, отрупани с ръчно майсторени играчки, възглавнички с богати бродерии и екзотични бижута. Ходиха на концерт в Албърт Хол и през по-голямата част от времето се смяха на бебето, което седеше с разширени от почуда очи в кенгуруто и сякаш потропваше с краче в такт с музиката. Посетиха също Хайд Парк и Бъкингамския дворец, а в последната вечер от престоя на Пола отидоха на кино, където Бет проспа блажено филма на Бенати с участието на Анджелик Уорн.

— Странно, как всичко това ми се струваше недостижимо, когато живеех в Амбърсайд и само си мечтаех за него — каза Кори, когато излязоха на Кързън Стрийт. — А сега, когато се намирам тук, в самия център на събитията, ми се струва, че съм на светлинни години далеч. Правилно ли постъпвам? Или съм напълно откачила?

— И двете — засмя се Пола. — Но трябва да опиташ. А когато си намериш работа, е, тогава сигурно ще имаш повече приятели, отколкото можеш да понесеш. Но ако се почувстваш самотна, можеш винаги да си идваш у дома през почивните дни. С влака не е много път.

— Предполагам, че на вас двамата с Дейв не би ви хрумнало също да се преместите тук, нали? — попита мрачно Кори.

— Не е за мен да вися по каишите в метрото — сбърчи нос Пола.

— Искам да ти кажа, в случай че не си забелязала, аз съм точно толкова висока, колкото носът ми да се намести удобно в съседната подмишница. Някой път сигурно ще се задуша от нечия телесна миризма.

Кори се разсмя и я прегърна.

— Просто бъди благодарна, че не си джудже — каза тя. — О, колко ще ми липсваш! — Но не прибави колко я плаши мисълта, че Пола заминава на следващия ден.

— И ти ще ми липсваш — каза Пола и преглътна буцата в гърлото си. Никога не беше казвала това на Кори, но самата мисъл да живее без нея й се струваше непоносима. Дейв го знаеше и именно по тази причина й бе позволил да дойде в Лондон, но как, за бога, щеше да се сбогува? И още по-лошо, как щеше да остави Кори сама в този ужасен град?

На следващата сутрин, когато се събуди, Кори видя, че Пола говори с Дейв по телефона.

— Току-що го попитах дали мога да остана до края на седмицата — каза тя, когато свърши. — Докато се срещнеш с баща си. Той каза, че няма нищо против, но трябва да се върна за почивните дни.

— О, Пола! — възкликна Кори. — Това е страхотно. Мисълта за заминаването ти наистина ме хвърля в ужас.

— И аз така предполагах — засмя се Пола, взе препечената филийка, която Кори й беше намазала с масло, и седна до лъскавия бял плот на масичката за закуска. Прозорците зад нея бяха запотени и навън пръскаше ситен дъждец. Доскоро Пола смяташе, че в Амбърсайд вали много, но в Лондон, изглежда, дъждът не спираше никога.

— Кори — каза тя след малко, — знаеш ли, не си длъжна да останеш тук. Искам да кажа, никой няма да си помисли лошо за теб, ако си промениш решението.

Кори се обърна, затегна колана на халата си и пъхна ръце в джобовете му.

— Наистина е ужасно, нали? — каза тя. — Толкова мрачно, толкова потискащо.

— Заради рецесията е — рече Пола. — Освен това моментът не е особено подходящ за търсене на работа.

— И аз точно това си мислех. Знаеш ли, деветдесет процента от мен искат да се върна у дома с теб; по-точно деветдесет и пет. Но останалите никога няма да ми простят, ако дори не се опитам, след като така или инак вече съм тук. Все пак нямам намерение да полагам напразни усилия. Ще се обадя на чичо Тед да ми уреди среща с баща ми и после ще решавам.

— Искаш да кажеш, че ако баща ти не ти намери работа, ще се върнеш у дома?

— Вероятно — каза Кори и се разсмя при вида на облекчението, което се изписа по лицето на Пола. — От теб се очаква да ме подкрепяш, а не да се молиш баща ми да не направи нищо. — После направи гримаса. — Чудя се какъв ли човек ще се окаже.

— Смяташ ли да му кажеш коя си?

— Това до голяма степен зависи от него. Ще постъпя така, както ми подскаже инстинктът. — Кори придърпа един стол и седна. — Много мислих за мама през последните няколко дни — каза тя и подпря брадичка на дланите си. — Е, предполагам, че това не те изненадва кой знае колко, но си мислех за живота й; всъщност за живота въобще. Искам да кажа, всъщност всички се стремим към едно, и също, нали? Към някакъв хепиенд. Но има ли такова нещо? За нея поне нямаше, нали? Чудя се дали изобщо за някого има. Но предполагам, че трябва да продължаваме да вярваме, иначе всичко би загубило смисъл.

— Този мрачен град вече започва да ти се отразява зле — потръпна Пола.

— Не, ти само си помисли. Има ли такова нещо като щастлив край? Искам да кажа, в крайна сметка всички умираме, нали? Това ли е то хепиендът, който всички чакаме?

— О, Кори!

Кори се засмя.

— Е, кой знае. Смъртта може да е просто върховното изживяване. И ако е така, всъщност има ли значение какво правим през живота си?

— Накъде биеш?

— Опитвам се да погледна философски на предстоящата среща с баща си — човек, който е провалил поне един хепиенд със сигурност.

— Може би не трябва да се замисляш чак толкова. Не очаквай прекалено много, просто се надявай да не е малодушното мамино синче, какъвто е бил по времето на Едуина.

— Боже опази! — потръпна Кори. — Но ще видим.

 

 

Три дни по-късно Кори стоеше на Треднидъл Стрийт заедно с рехавия, но постоянен поток от коли и огромното напрежение между нея и внушителната викторианска фасада на търговската банка, на която баща й понастоящем бе директор. Под палтото си носеше нов зелен костюм от „Некст“, бяла блуза и черни обувки с ниски токове. Косата й бе хлабаво завързана с черна кадифена панделка ниско на тила. Не беше сложила нито грим, нито бижута.

За пръв път, откакто беше пристигнала в Лондон, не валеше, макар че въздухът бе усоен, а в канавките се разливаха тъмни локви. Тя си погледна часовника. Беше рано, но реши, че трябва да влезе, преди куражът съвсем да я е напуснал.

Беше тръгнала с оптимизъм, напомняйки си, че дотук преместването й в Лондон е протекло съвсем гладко, главно благодарение на Тед, и може би съдбата се опитва да й покаже, че това е правилната стъпка.

— Ами виж само — говореше тя на Пола тази сутрин, — кой друг има толкова добра приятелка, която идва и му помага да се установи, чичо, който му урежда луксозен апартамент, и баща, който му намира работа?

„Само времето — каза си тя сега — придава такъв мрачен оттенък на нещата, както и това, че с всеки изминал ден мама ми липсва все повече.“

Чичо Тед не й бе казал нищо за разговора си с Филип, така че, докато се изкачваше до четвъртия етаж с асансьор, който днес можеше да се види само във филмите от четиридесетте, Кори изобщо не можеше да си представи, че е такъв невероятен късмет не само да се срещне с баща си толкова скоро, но и изобщо да се срещне с него. Обикновено на човек от ранга на Филип и през ум нямаше да му мине да пропилее петнадесет минути от скъпоценното си време за някакво момиче с уплашени очи, което, подобно на хиляди други, е решило да си опита късмета в Лондон. Всъщност, когато Тед му се обади, Филип Денби отказа, заявявайки, че е твърде зает. Тед обаче настоя, така че Филип му предложи да я прехвърли на един от служителите на своя отдел „Личен състав“. Но Тед не го остави да се измъкне — каза му, че двамата с Хати биха сметнали за голяма лична услуга от негова страна, ако се съгласи да приеме лично момичето, Филип все още не се оставяше да бъде убеден и за момент Тед се изненада, но после си спомни за репутацията, която Филип си беше спечелил през годините. Но колкото и безскрупулен и високоуважаван да бе той в деловите среди, Тед — или по-точно Хати — знаеше от възможно най-достоверния източник — съпругата на Филип, че той си е останал емоционално слаб. Използвайки това, Тед най-сетне успя да го склони.

Асансьорът издрънча и спря. Жилестият младеж, който се бе качил с нея, я поведе по централната пътека на един същински рай за компютърни маниаци, където дузина или повече души си гледаха тихо работата и дори не вдигаха поглед да видят кой минава покрай тях. Кори бе въведена в един кабинет в края на залата, където имаше още компютри — по цялата стена и още няколко на колички. „Колко странно изглеждат на фона на тази строга викторианска обстановка“, мислеше си Кори, когато една жена в спретнат тъмносин костюм стана от огромното си дъбово бюро и с усмивка, която разхубавяваше иначе грозноватото й лице, й подаде ръка и се представи като Пам, личната секретарка на господин Денби.

До този момент Кори се чувстваше като в транс. Тя дори би предпочела да си остане в това състояние, тъй като вече бе твърде късно за отстъпление, а мисълта, че нейният баща — човекът, който й бе дал живот и чиято кръв течеше във вените й — най-вероятно се намира зад онази зловеща затворена врата вдясно, направо я паникьосваше.

— Оттук — казваше в този момент жената и преди Кори дори да си помисли да хукне към изхода, я въведе в кабинета на баща й, излезе и затвори вратата след себе си.

Кабинетът имаше висок таван, старинни мебели и лампа над бюрото и беше още по-внушителен, отколкото си го бе представяла. Всяка стена представляваше библиотека с подвързани с кожа томове на… Какви книги съдържаше тази библиотека, тя не би могла да каже, макар че хвърли поглед към тях, преди да го прикове в човека, които седеше с наведена глава зад махагоновото бюро и пишеше.

Кори стоеше неловко, притиснала чантата до гърдите си, и се чувстваше отчайващо старомодна в кафявото си палто от туид. Забеляза, че косата му е гъста и лъскава и е със същия цвят като нейната — кафява. Беше очаквала да е посивяла. „Ръцете му са красиви, артистични — мислеше си тя, докато ги гледаше как се движат по страницата — а лицето му…“ Сърцето й се преобърна. Беше вдигнал глава и я гледаше — и то със същите лешникови очи като нейните. Усмихваше й се със собствените й устни и дори носът, скулите и брадичката му бяха като нейните. Приликата бе поразителна, не можеше да не я забелязва и той. За момент Кори се почувства изиграна, задето почти мъжките черти, с които бе живяла цял живот и които бе смятала за толкова грозни, стояха така красиво на него.

— Кори? — каза той, стана и протегна ръка. — Кори Браун?

— Точно така — смотолеви тя, пристъпи към бюрото и пое ръката му. Отпуснатото му ръкостискане я накара да се почувства някак странно.

— Моля ви, седнете — каза той и махна към един стол.

— Благодаря.

— Тед ми каза, че си търсите работа — рече той, като също седна и опря ръце на бюрото. — Не съм съвсем сигурен дали бих могъл да ви бъда от полза, но ако ми кажете какво образование имате, бих могъл да се обадя на няколко места…

— Знаете ли коя съм аз? — попита Кори. Беше толкова изненадана от собствените си думи, че едва се сдържа да не погледне зад себе си, за да види кой ги е изрекъл. Но остана така, вперила очи право в баща си, макар сърцето да гореше болезнено в гърдите й. Той отвърна безстрастно на погледа й, ала в един миг, толкова кратък, че не беше сигурна дали го е видяла, в очите му пробяга уплаха.

Точно тогава Кори разбра. Разбира се, че знаеше коя е, но сега, седейки тук, не можеше да проумее как не се е сетила преди. Тед Брейтуейт му се обажда и го моли да се срещне с една млада жена на име Кори Браун. Какъвто и да бе Филип Денби, не беше глупав. Сигурно се беше сетил коя е много преди нейното пристигане. Но възнамеряваше да се преструва, че не знае.

Секундите минаваха и с всяка следваща Кори усещаше как атмосферата се насища с враждебност.

— А трябва ли? — попита накрая той. Пълничките му устни се бяха свили в тънка усмивчица.

Ако беше показал някаква изненада, ако в очите му бе проблеснало поне някакво чувство, отговорът на Кори може би щеше да бъде друг. Но сега каза, като се обливаше ту в гореща, ту в студена пот:

— Мисля, че би трябвало. Всъщност смятам, че знаете.

Очите му се впиха в нея. Кори усети, че решителността й отслабва, но вече нищо на света не можеше да я принуди да отмести поглед.

Филип много пъти беше използвал този поглед в бизнеса, почти винаги успешно, но сега, изправен пред пламенното предизвикателство в очите на Кори и изкривените й в горчиво обвинение устни, той пръв се отказа от битката.

— Вие сте приятелка на Тед и Хати Брейтуейт — каза той, вече гледайки на друга страна.

Кори знаеше, че диша твърде учестено. Гърлото й се беше свило, но тя направи усилие и изрече:

— Нещо повече от това. Аз съм дъщерята на Едуина Браун. И вие го знаете.

В очите му отново се появи онази уплаха и… нима? Да, така беше — отвращение. Сякаш всеки момент щеше да потръпне от погнуса.

Последва най-дългото и мъчително мълчание в живота на Кори — друг от триковете на Филип. Но тя не се помръдна, твърдо решена, че баща й трябва да проговори пръв. Накрая, когато това стана, в гласа му прозвучаха пискливи нотки.

— Тогава защо не преминем веднага на въпроса? — попита той. — Какво точно искаш от мен?

Кори едва не се олюля от цинизма в думите му. Не знаеше какво да каже. Въпросът бе толкова неочакван, че нямаше отговор.

— Искам обяснение — чу се да казва. Далеч не се чувстваше толкова уверена, колкото звучеше, но, слава богу, той нямаше как да го знае.

— За какво? — попита Филип.

— А вие как мислите?

— Ти ми кажи.

— Аз съм ваша дъщеря, а това ви прави мой баща или поне така се води. Затова мисля, че вие трябва да ми кажете.

Филип махна отегчено с ръка и се облегна назад.

— Какво искаш? — повтори той. — Или по-точно колко? Доколкото си спомням, цената на майка ти беше сто хиляди…

— Как смеете! — кипна Кори. — Не съм дошла за пари, а да дам възможност на двама ни да се опознаем. И може би да наваксаме пропуснатите години. Но сега се радвам, че сме ги пропуснали. Що за баща би…

— Майка ти избяга от мен! Тя взе парите на баща ми и си отиде. Що за майка би…

— На ваше място щях да внимавам в приказките — предупреди го Кори и си пое дъх да каже още нещо, но онемя от изненада, когато Филип неочаквано отпусна рамене и се прегърби отчаяно.

— Шантаж! — изстена той. — Дошла си да ме изнудваш. Искаш да ми съсипеш живота, да ме накараш да си платя за онова, което сторих на майка ти. Но няма да ти се размине, чуваш ли? Ще ти платя веднъж, но ако си мислиш…

— Не ви искам парите! — извика Кори, но Филип не я слушаше.

— Винаги съм знаел, че ще стане така — продължаваше той. — Знаех, че един ден ще дойдеш. Мислех си, че си момче. Винаги съм вярвал, че Едуина ме е дарила с момче. Но ти! Ти не си…

— Само за момент! — прекъсна го Кори. — Да не искате да ми кажете, че когато майка ми ви е напускала, вие сте знаели, че е бременна? Че…

— Дори не приличаш на нея — продължи той, сякаш не я бе чул. После прокара длани по лицето си. — Мислех си, че ще се върне при мен. Че ще ми доведе моя син… Но тя ме мразеше, никога не ми прости, а сега те е изпратила да ме измъчваш… Не разбира ли? Защо не й кажеш, че…

— Майка ми е мъртва! — извика Кори.

Лицето на Филип побеля. Той се втренчи в Кори, но беше ясно, че не я вижда.

— Едуина — промълви Филип. — Едуина мъртва? — След това очите му фокусираха Кори. — О, боже, само да знаеше колко ми е тежко!

Кори го изгледа с отвращение. Нито за момент не си бе помислил за нея, собствената му дъщеря, която бе загубила майка си. Нито следа от състрадание, само самосъжаление. Изведнъж усети, че иска да го нарани така дълбоко, както той я беше наранил.

— Как умря? — попита мрачно Филип. — Кога? О, боже, не мога да повярвам. Попита ли за мен? А…

— Не мисля, че имате право на каквито и да било обяснения — отвърна презрително Кори. — Пропилях си времето, като дойдох при вас, и няма да ви притеснявам повече.

— Не! Не, чакай! — извика Филип, когато я видя да тръгва към вратата.

Кори се обърна и в очите й се появи съвсем истински гняв.

— Не виждам какво да чакам — рече ядно тя. — Повече няма да ме видите. За мен вече сте мъртъв.

Секунди след като вратата се затръшна зад гърба й, Филип чу как Пам се промъква тихичко в кабинета му. Той се беше захлупил върху бюрото, заровил глава в ръцете си. Отначало се чувстваше твърде потресен от случилото се, за да вдигне глава. Можеше да мисли единствено за Едуина и за своята вина, добила с течение на годините чудовищни размери. Винаги се беше надявал, молил един ден тя да се върне при него. Да му каже, че му прощава; да му вдъхне смелостта да разкрие на Октавия, че никога не я е обичал, че през целия си живот е обичал една жена, жената, за която Октавия дори не бе чувала — Едуина Браун. Именно това го крепеше през всичките години на мизерния му брак. Но сега Едуина я нямаше. Не можеше да повярва. Не искаше да го повярва. Ако го направеше, нямаше да има на какво повече да се надява. Нямаше да има за какво да мечтае. Щеше да затъне завинаги с Октавия — Октавия, която толкова приличаше на майка му…

Но ето че Кори дойде, седна срещу бюрото му и му каза, че Едуина е мъртва. И в онзи момент в нейно лице виждаше само виновницата за гибелта на мечтите си. В онези кратки мигове бе изпитал омраза към нея. Дори и сега не искаше да повярва, че тя е негова дъщеря. Едуина го бе дарила със син, беше сигурен в това. Синът, за когото винаги бе мечтал. Но не. Беше му дала Кори и той не можеше да прикрие неприязънта си не само защото тя не беше момче, а и защото дори не приличаше на майка си. Кори го беше измамила. Кори бе унищожила мечтите му.

Но след това видя болката в очите й. Внезапно почувства неудържимо състрадание, като си помисли за мъката, която сигурно бе понесла след смъртта на майка си. Заболя го за нея, но вече бе твърде късно. Беше видял, беше усетил презрението в гласа й, когато му каза, че повече няма да я види. И нямаше, Филип знаеше това, и сърцето му вече се късаше при тази мисъл.

— О, Едуина! — проплака безгласно той. — Едуина, прости ми!

Почувства нечия ръка на рамото си, вдигна глава и видя лицето на Пам. Всеотдайната и любяща Пам, която нищо не искаше и никога за нищо не го съдеше, а искаше само да бъде щастлив.

Внезапно по вените му се разля заслепяваща ярост. Той погледна отново Пам и й каза троснато:

— Заключи вратата!

Пам прекоси покорно стаята и врътна ключа. Когато се върна, Филип вече се беше изправил. Панталоните му зееха разкопчани. Тя се усмихна тъжно, с разбиране, повдигна полата си, свали чорапогащника и пликчетата си и се приближи до него. Устните му замачкаха ожесточено нейните, пръстите му се впиха със злоба в заобления й задник. Знаеше, че не бива да постъпва така с Пам, но не можеше да се спре. Той я блъсна върху бюрото и проникна в нея.

Облада я яростно, почти опиянен от властта над жена, от това, че можеше да я подчинява на желанията си. По време на акта ръмжеше и стенеше, а омразата му към Октавия разпалваше всеки негов тласък. Когато беше с Пам, не се чувстваше неудачник. Когато я чукаше, комплексите му изчезваха. Но вината, вината за онова, което бе сторил на Едуина, а сега и на Кори — щеше ли някога да се отърве от нея?

Филип се отдръпна рязко, оправи си дрехите, отиде до прозореца и се втренчи мълчаливо в улицата долу. След малко Пам дойде и застана до него. Той трепна, когато усети ръцете й да докосват лицето му, но й позволи да го обърне към себе си. Дълго стояха и се гледаха, после Пам го прегърна и го пусна едва когато той се наплака.

 

 

Кори се върна в апартамента на Риджънтс Парк. Пола я чакаше и само един поглед към лицето на Кори й бе достатъчен, за да разбере какво й бе необходимо.

— Започвам да събирам багажа — каза тя.

— Не!

Пола се обърна.

— Той е точно такова слабохарактерно, малодушно подобие на мъж, от каквото се страхувахме — рече Кори. — Но аз нямам нужда от него. Мога и сама да се справя. Ще постигна целта си, каквато и да е тя. Ще стигна до върха и ще му покажа, че никога не ми е била необходима помощта му.

Пола я наблюдаваше и когато усети цялата болка и заслепяващата мъка на своята приятелка, разтвори ръце. И Кори, с едва чуто ридание, се хвърли в прегръдките й.

 

 

— Кори беше — каза Тед, след като затвори телефона.

Хати беше застанала зад него.

— Досетих се — усмихна се тя.

Тед сви рамене, прегърна жена си с една ръка и я поведе към дневната.

— Предполагам, че нещата с Филип не са потръгнали много добре — рече Хати, докато всеки се настаняваше на своето кресло.

— Не. Казала му е коя е.

— Разбирам. Смяташ ли да поговориш с него?

— Не. Тя не иска. Но смята да остане в Лондон.

Хати го погледна изненадано.

— И каза, че не се нуждае от ничия помощ.

— Ха! — възкликна Хати. — Не бива да й обръщаш внимание. Всеки се нуждае от помощ в началото.

— Въпреки това не съм сигурен как би приела в момента една такава намеса — каза неуверено Тед.

— Каза ли й за Аналайз?

— Не. Не смятах, че моментът е подходящ. А и бих искал първо да поговоря с Аналайз.

— Е, ако успееш да го уредиш, Тед Брейтуейт, няма да има по-щастлив човек от Кори. Телевизията е една от областите, в които се прониква най-трудно; няма да успее без твоите връзки. А знаеш, че дълбоко в сърцето си тя иска именно това. Опита с баща си и се провали. Вината за това не е твоя, нито пък нейна, но сега има нужда от истински пробив, затова й дай този шанс.

Тед продължаваше да се колебае.

— Тед, едва ли е кой знае каква намеса, ако проведеш един телефонен разговор. След това всичко ще зависи от Кори.

Тед повдигна вежди.

Без да обръща внимание на иронията му, Хати продължи:

— Върви и се обади на Аналайз Капсакис. Върви, защото ако не го направиш ти, ще го направя аз.