Кей Хупър
Тайната на Куин (4)

Трета глава

По-късно Морган се упрекна за това, ала истина бе, че търсеше Куин из музея почти целия петък. Не беше лесно предвид тълпата, изгаряща от нетърпение да види „Загадките на миналото“ в първия ден от откриването, но не преставаше да се оглежда.

Дори бе обърнала по-голямо внимание на облеклото си — елегантна черна пола под коляното, бяла блуза с дълъг ръкав и една наистина красива, бродирана с мъниста жилетка в богато златисто, черно и нюанси на ръждивочервено. Тоалетът й завършваше със семпли черни обувки с ток, а дългата й черна коса бе прибрана в изискана френска прическа.

Морган си беше казала, че се облича така само заради официалното откриване на „Загадките“ — като директорка на изложбата трябваше да е в най-добрата си форма, — но не си вярваше. Облякла се бе така заради Куин и го знаеше.

Искаше да изглежда… изтънчена и интелигентна. И висока.

И ако й бе минало през ум, че към външния й вид може да се добави и определението секси, то тя го бе пренебрегнала. Търсеше Куин през целия ден, взирайки се в лицата от тълпата за онова, вдълбано в съзнанието й. Мислеше си, че го прави съвсем незабелязано — щастлива илюзия, която се разсея, щом Сторм се появи от компютърната зала някъде към три следобед.

— Знаеш ли, на твое място не бих очаквала да го видя в близките час-два — провлече дребничката блондинка, приближавайки Морган във фоайето на музея. Малкият рижав котарак Беър, както обикновено, стоеше на рамото й — същинско котешко копие на собственичката си.

— Да видя кого? — Морган мушна бележника си под мишницата и се опита да изглежда невинно.

Сторм леко присви устни, зелените й очи играеха.

— Алекс Брандън.

— По дяволите, толкова ли е очевидно?

— Боя се, че да. Начинът, по който не преставаш да се взираш във високите руси мъже, трудно може да се пропусне. Всъщност забелязах го, като те гледах на монитора.

Морган въздъхна и отново изруга, но без особен плам или притеснение.

— Ами добре тогава, защо да не очаквам да го видя в близките час-два.

Преди да отговори, Сторм по навик се огледа наоколо, за да се увери, че не ги подслушват.

— Има нужда от малко сън, не е ли тъй? Доколкото ми е известно, цяла нощ е на пост или прави обиколки и понеже колекцията е в най-голяма безопасност през деня, когато музеят е пълен с хора, това е най-подходящото време за почивка.

— Знам. — Морган се намръщи на нетърпеливостта си.

Сторм се засмя.

— Сигурно не си е легнал по-рано от седем-осем тази сутрин, тъй че навярно е станал едва преди час. На твое място бих му дала време за бръснене, за душ, а също и за закуска.

— Убеди ме. — Морган въздъхна. — Ако продължава така, май никога няма да го видя през деня. Е, беше в апартамента ми, няколко дни, докато се възстанови, ала не сме излизали навън, тъй че всъщност не съм го виждала как изглежда на слънчева светлина.

— Една от амбициите ти?

— Смей се колкото искаш, но да.

— Защо ще се смея? На мен желанието ти ми изглежда съвсем разумно. Особено ако таиш подозрение, че може да е вампир.

Морган изгледа приятелката си сериозно.

— Не, видях отражението му в едно огледало у Лио снощи.

— О! Е, това май доказва, че не е творение на нощта. Поне не такова творение. Всъщност не съм сигурна дали би могъл да бъде друг.

— Само вампирите са известни с прелъстителния си, по смъртоносен чар — напомни й Морган, все още сериозна.

Сторм кимна натъжено.

— И аз така си мислех. Май ще трябва да носиш кръст, преди да си установила със сигурност.

Морган мълчаливо пъхна пръст в разтворената яка на блузката си и извади фина златна верижка, на която се поклащаше златно кръстче. Сторм се взря в кръста, после срещна изпитателния поглед на Морган. Изведнъж и двете прихнаха. Сторм възкликва с леко недоверие в гласа:

— Боже мой, този мъж трябва да има особен ефект върху теб, щом сериозно допускаш, че може и да не е като нормалните хора.

— Нека го наречем чародеец. Поне три четвърти от същността му е на чародеец. — Морган се спря. Погледна към бележника си, за да си напомни, че й плащат, за да си върши работата. — Хмм… Трябва да направя още една обиколка на изложбата и да се уверя, че всичко е наред. Ако някой попита…

— Веднага ще му кажа къде си — увери я Сторм.

— Ако си истинска приятелка, трябва да ме нашибаш с камшик, преди да съм се превърнала в пълна глупачка — каза Морган малко тъжно. — Достатъчно е този лукав дявол да се усмихне и да каже нещо — каквото и да е — и аз забравям всичките си добри намерения.

С бегла усмивка Сторм рече:

— С радост бих те нашибала, стига да смятах, че се нуждаеш от това.

— Днес не мога да заблудя никого, нали?

— Не. Но това не бива да те обезпокои. Всички понякога вършим необмислени неща, Морган. Знам го от баща си. Струва си да го запомни човек.

— Ти правила ли си такива? — попита Морган любопитно.

Крехката блондинка се усмихна.

— Разбира се. Влюбих се в Улф насред една много заплетена ситуация, когато не можех да му разкрия истината за себе си. Беше и глупаво, и безразсъдно, но накрая се оказа, че всичко е наред. Още нещо, което можеш да запомниш: често определението за някое глупаво действие е просто… лошо избран момент.

Морган кимна замислено и остави приятелката си, проправяйки си път през пълния с посетители музей към изложбата, разположена на втория етаж в западното крило на огромното здание.

Безразсъдна глупост. Добро определение, помисли Морган. В края на краищата всеки с малко ум в главата не би назовал подобна интрига между известен крадец на бижута другояче, освен безразсъдна глупост. Лош момент, а? О, да, и това също.

Но осъзнаването на тези факти изобщо не е в състояние да втълпи малко здрав разум в иначе разумната ми глава, помисли тя кисело.

Пропъждайки за момент Куин от мислите си, Морган се насочи към крилото с изложбата с обичайната си походка, ала нащрек, като установяваше по реакциите на посетителите и по струпванията тук и там кои експонати от колекцията на Банистър предизвикваха по-голям интерес. Драсна няколко бележки в бележника си, напомняния да увеличи осветлението по ъглите, за допълнително плюшено въже, което да пренасочва движението в съответната зала, за преместването на една неудачно разположена пейка от сегашното й местонахождение.

През остатъка от следобеда Морган безмилостно насочваше цялото си внимание върху работата и изпълняваше задълженията си с обичайната компетентност. Отговори на няколко въпроса на хора, които знаеха, че е директор на изложбата — включително неколцина репортери, отразяващи официалното откриване, върна няколко загубили се деца на родителите им и се справи с няколко случайно включени аларми.

Поговори за малко с Макс и жена му Дайна, дошла в музея да види как вървят нещата, и с Улф, който се навърташе наоколо през целия ден, дискретно наблюдаващ колекцията, застрахована от работодателя му Лойдс от Лондон. Не мерна никъде Джаред, което не я изненада; двамата с Дани се бяха оженили миналата неделя и сега прекарваха повечето си време в усамотение — и кой би могъл да ги кори?

Освен това Джаред, подобно на Куин, без съмнение щеше да е в района на музея най-вече през нощта, тъй като крадецът, когото възнамеряваха да примамят, със стопроцентова сигурност щеше да направи хода си през нощта.

Морган се сещаше за това инцидентно през деня отчасти защото все си намираше работа и отчасти защото смъртоносният ужас, който Нощната сянка всяваше, бе нещо, за което не обичаше да си спомня. Вършеше си задълженията и беше някъде към шест часа — посетителите на музея вече се насочваха към изходите, а тя правеше последната си за деня обиколка на изложбата, — когато видя Куин.

Стоеше сам до остъклената витрина, където се намираше впечатляващият диамант „Болинг“. Беше облечен спортно, с черни панталони, кремаво поло и черно кожено яке, разтворено на гърдите. С ръце в джобовете и наведена глава той съсредоточено се взираше в безценния седемдесет и пет каратов светложълт диамант във форма на сълза. От специалното осветление на витрината лицето му изглеждаше някак в сянка, сякаш изпито от глад… или алчност.

Всъщност може би осветлението нямаше нищо общо с това.

Морган спря под рамката на вратата и го загледа мълчаливо, с известно неудобство. Последните посетители минаваха покрай нея, увлечени в разговор, а тя механично кимна на един от пазачите, извършващ обичайната си обиколка из залите, но без да може да откъсне очи от Куин.

Макс Банистър, който в никакъв случай не бе глупак, а признат познавач на човешкия характер, вярваше, че този мъж гледа на колекцията му само като на стръв, с която да уловят в капана един далеч по-опасен крадец. Улф рискуваше работата си и неопетнената си репутация, вярвайки в същото — или защото се доверяваше на преценката на Макс. Дори Джаред, въпреки горчивия гняв заради престъпния живот на брат си, изглежда, не допускаше, че Куин има апетити към колекцията на Банистър.

Морган също го бе повярвала. От момента, когато й каза, че работи за Интерпол, за да помогне в залавянето на друг, много по-опасен крадец, тя не се съмняваше, че той е тук точно за това — макар да се чудеше за мотивите му.

Ала като го гледаше сега как се е втренчил в диаманта „Болинг“, почувства, че гърлото й се стяга, а ръцете й внезапно изстинаха. Лицето му бе тъй застинало, очите толкова странно напрегнати, че Морган не можеше да не се запита…

Дали загадъчният Куин не правеше от всички им глупаци?

Поемайки си дълбоко въздух и като държеше бележника си, сякаш беше щит, тя бавно тръгна към него. Очевидно той знаеше, че е бил наблюдаван, защото заговори разсеяно, щом го приближи:

— Здравей, Морган. Знаеш ли историята?

— На „Болинг“? — Остана доволна от спокойния си глас. — Не, всъщност не, освен че носи проклятие. Като директор на изложбата задълженията ми са само административни. Разбира се, знам всички факти за експонатите — тегло в карати, класа на всеки камък например — но не вярвам в проклятия, а и скъпоценните камъни никога не са били любимата ми тема.

— Значи като археолог предпочиташ развалините. Керамични отломки на изровени от земята предмети?

— Нещо такова!

Внезапно той извърна глава и й се усмихна.

— Мислех си, че „Диамантите са най-добрите приятели на момичетата“^[1].

— Не и на това момиче. Да си призная, дори не ги харесвам. Рубин — да; сапфири и смарагди — определено; но не и диаманти, дори цветните.

— Смяташ ги за прекалено твърди? Прекалено студени? — Любопитството му изглеждаше искрено.

— Не знам защо, никога не съм се замисляла. — Тя промени темата: — Откога си тук?

— От няколко минути. — Той се огледа наоколо с критично преценяващо изражение. — Разполагането на изложбата е отлично. Поздравления.

— Говориш като познавач.

— Разучавал съм доста отблизо известен брой подобни изложби през годината — скромно й напомни той.

И доста ловко бе обрал няколко. Морган въздъхна.

— Аха. Е, за тази заслугата не е изцяло моя. Заедно с Макс подредихме експонатите, но и Улф и Сторм си казаха думата за охраната, а Дани помогна за осветлението. — Замълча, после добави: — Вече познаваш Сторм. Тя ми каза, че Улф ви е запознал снощи, но не знам дали Джаред те е запознал с Дани.

Преди той да успее да отговори, един ясен и любезен глас съобщи по радиоуредбата, че музеят затваря след петнайсет минути. Куин изчака да свърши съобщението и едва тогава кимна в отговор.

— Да, запозна ме. Всъщност точно преди да се оженят миналата неделя. Дано този път имат повече късмет.

— Не си ли я познавал, когато са били женени преди?

Куин се обърна с лице към нея. Усмихваше се, но на меката светлина зелените му очи изглеждаха притворени.

— Не. Преди десет години завършвах колеж — тук, в Щатите.

— Чудех се защо нямаш акцент — измърмори Морган. После, възползвайки се от предразположението му да говори за миналото си, добави: — Май оттогава държиш Джаред на разстояние. Искам да кажа, нали е станал полицай.

Вместо отговор Куин вметна:

— Двамата сме много различни, нали? Джаред каза, че го е забравил след нощта, когато ме простреляха. Каза ми още, че те е помолил да не разправяш за случилото се.

— Беше по-скоро заповед, отколкото молба — поясни Морган, без да е сигурна дали е докоснала някаква чувствителна струна, или Куин се измъква поради някаква друга причина. И дали изобщо се измъква. — Не ме бива много да се подчинявам на заповеди.

— Ще го имам предвид в бъдеще — промърмори Куин.

Тя трябваше да потисне импулса си да продължи разговора на тази тема и макар и трудно, съумя.

— Не е ли опасно, предвид обстоятелствата, да има такова напрежение помежду ни?

— Ни най-малко. И двамата сме професионалисти. — С ловко движение Куин я улови за ръката, обърна я и се насочи към вратата. — Музеят затваря, не чу ли? Може да изглежда странно, ако не си тръгнеш навреме.

Морган разбираше от половин дума, затуй се отказа и от въпроса за отношенията с брат му. Поне за момента.

— Мислиш ли, че наблюдава музея? Нощната сянка, имам предвид.

— Нямам представа — призна Куин нехайно. — На негово място щях вече да съм готов с плана си. И тъй като знаем, че е прекарал поне една нощ в разузнаване на сградата, обзалагам се, че и той е готов. От нас се иска да разберем какво смята да предприеме — и кога.

— Не виждам как можеш да направиш това. Как изобщо може да стане.

Продължавайки да я придържа леко под лакътя, докато я извеждаше от западното крило по посока на централното стълбище, Куин вдигна рамене.

— Понеже не съм ясновидец, трябва да разчитам на логиката си, основана на методите на действие на Нощната сянка и на миналите му кражби. Което всъщност е… много малко.

— Е, сега вече ме изпълни с увереност.

Той весело се усмихна на сарказма й.

— Не се тревожи, Морган, аз съм като котките — никога не падам по гръб.

И за скъпоценните, камъни ли се отнасяше? Но не можеше да произнесе въпроса си на глас. Вместо това каза:

— Довечера ще бъдеш ли в музея?

— От полунощ нататък. Ще сменя Джаред. Разделили сме си дежурството.

Морган го погледна, докато слизаха по стълбите към фоайето.

— Май не ти тежи да дежуриш по нощите?

Куин прихна.

— Да речем, че живея като вампир — никога в леглото преди зазоряване и рядко на крака преди залез-слънце.

Аналогията му съвпадаше шокиращо със собственото й сравнение и Морган едва се сдържа да не посегне към кръстчето на шията си. За бога! Само защото мъжът беше очарователен и загадъчен — и работеше през нощта — не означаваше, че е Дракула!

— Слънцето още не е залязло — чу се да казва тя, установявайки с облекчение, че гласът й е спокоен. — Не се ли страхуваш, че ще изгориш в пламъци или ще се превърнеш на прах?

— Не, но тези дълги летни дни сигурно са кошмарни за истинските вампири — отбеляза той замислено.

— Истинските… — Морган се спря. — Напоследък гледам доста филми с вампири по кабелната. Но твоето извинение какво е?

— Твърде много нощи прекарвам, увиснал на някоя сграда като прилеп — отвърна той делово, после, почти без пауза, продължи: — Морган, имам настроение за италианска кухня и се сещам за един страхотен ресторант близо до залива с най-добрия готвач по крайбрежието. Идваш ли с мен?

Спрял беше във фоайето, на половината път между будката на пазача и главния вход, и макар вече да бе пуснал лакътя й, Морган имаше любопитното усещане, че все още я докосва.

Попита директно:

— Работа или удоволствие?

Той й отвърна с готовност, широко усмихнат:

— Твоята компания винаги е удоволствие за мен, скъпа. Ще ти призная обаче, че съществува вероятност в ресторанта да се намира и някой, когото бих искал да държа под око.

— Кой?

— Предпочитам да не ти кажа. — Щом тя се намръщи, Куин добави: — Подозренията не са факти, Морган, и далеч не са доказателство. Предпочитам да не споменавам имена пред никого, докато не се уверя.

— Искаш да кажеш, че дори Макс, Джаред и Улф не знаят, че ти вече се досещаш кой може да е Нощната сянка?

— Знаят, че имам предположения — призна Куин. — Ала не знаят кого следя.

Имаше известен брой въпроси, които тя би искала да му зададе, но един поглед наоколо й показа, че са сами във фоайето, с изключение на пазача в будката, който дискретно ги наблюдаваше, затуй реши, че сега не му е нито времето, нито мястото за дълги разговори.

— Италианска кухня ми звучи страхотно — каза тя. — Ще отида да проверя за последно някои неща и да си взема сакото.

— Ще те чакам тук.

Тъй като бе съвестна и делова жена, Морган се отби на две места, преди да стигне до офиса си — провери пазачите в залата за охрана, а после и Сторм в компютърната зала, за да се увери, че всичко е наред при преминаването на музея в режим на нощна охрана. Един от пазачите, наблюдаващ контролните монитори, я попита дали русият мъж във фоайето е в „поменика“ — списък на лицата, ползващи се със специално разрешение да влизат в музея по всяко време — и Морган се позамисли, преди да отговори.

— Не — каза тя накрая, изхождайки от необходимата за случая предпазливост. После доуточни: — Не, докато Макс или Улф не го потвърдят. Но вероятно често ще се навърта наоколо през деня. Името му е Александър Брандън, колекционер. Попитай Улф дали е безопасен, става ли?

— Дадено — каза пазачът и си записа.

Когато Морган влезе в компютърната зала, където беше работното място на Сторм, завари дребничката блондинка облегната назад в стола, с крака върху бюрото и с котарака, заспал в скута й, да се взира в един видеоекран, окачен в ъгъла на претъпканото с апаратура помещение. Чрез компютърната клавиатура на бюрото си тя можеше да управлява програмата за охрана на музея така, че да вижда всяка част от сградата на екрана, и в този момент наблюдаваше фоайето. По-точно — един висок рус мъж, застанал в търпеливо очакване.

— Здравей — каза Морган, решавайки да не коментира. — Някакви проблеми, преди да си тръгна?

— Не, никакви. Поправих оная джаджа в системата и мисля, че повече няма да има случайни аларми. — Блестящите зелени очи на Сторм се върнаха върху монитора и се усмихнаха, когато Куин се обърна и погледна право в камерата, която не би трябвало да вижда. — Виж това. Когато дойде тук преди малко, го наблюдавах из целия музей и винаги знаеше къде са камерите — дори и най-майсторски скритите. Улф каза, че има шесто чувство, що се отнася до всякакъв вид камери, насочени към него, че ги усеща някак си. Нищо чудно, че полицията не е успяла да го улови върху лента или филм.

Морган проследи погледа на приятелката си и посрещна с печална усмивка жизнерадостното намигване на Куин към камерата. Когато заговори, в гласа й звучеше неувереност:

— По дяволите! Точно когато си мисля, че съм наясно с него, започвам да се съмнявам. Наистина ли този път е на страната на закона?

Сторм я погледна, повдигайки вежди.

— Може би точният отговор е „този път“. Дори да допуснем, че Макс, Улф и Джаред са прави, като му се доверяват за колекцията — а никой от тях не е глупак, знаем го и двете, — какво ще предприеме той после? Да речем, че малкият ни капан се задейства и Нощната сянка свърши зад решетките — тогава какво? Ще се освободи ли Куин от каишката на Интерпол, за да изчезне в прегръдките на нощта? Ще отиде ли в затвора за минали престъпления? Или планът за него е да бъде… консултант или нещо от тоя род за ченгетата?

Припомняйки си предишен разговор с Куин, Морган каза:

— Обясни ми, че е бил доста деен, а това означава съд и много вероятно затвор. Каза нещо, в смисъл че предпочита да играе по свирката на Интерпол. И това сигурно е единственият отговор, който ще получа.

Сторм сви устни замислено и нежно погали спящия Беър.

— Много умно от страна на Интерпол, ако възнамеряват да се възползват от талантите му.

— Аха. За тях ще е много по-полезен вън от затвора. Дори и никога да не успеят да възстановят някоя открадната от него вещи бас държа, че биха предпочели да го използват, вместо да го следят. — Морган въздъхна. — Което ме навежда на една мисъл: Интерпол действа главно в Париж и други части на Европа — значи там ще действа и той.

— Как е френският ти? — попита Сторм сериозно.

— По-добре от латинския.

— Мога да ти давам уроци — предложи блондинката.

Морган се вторачи в приятелката си.

— Нали говориш френски с южняшки акцент?

— Да, според Джаред, но никога не съм имала проблеми с разбирането.

— Е, тогава може и да обмисля предложението — каза Морган. — Сега обаче единствената френска дума, от която имам нужда, е „довиждане“. А нея вече я знам. — Тя поклати глава, преди приятелката й да успее да отговори. — Както и да е. Сега отивам да ям в италиански ресторант и ще се опитам да си припомня всичките логични и разумни доводи, поради които не бива да си губя ума.

— Успех! — промърмори Сторм.

Морган продължи към офиса си, остави бележника на бюрото и облече стилния златист блейзер, който бе носила сутринта. После заключи и се върна при чакащия я във фоайето Куин.

Когато приближи, завари го да разговаря с Улф. Не можеше да чуе какво казва експертът по охраната, ала бе леко намръщен. Куин го слушаше с приятна, но уклончива полуусмивка; изглежда, това бе единственият му отговор на думите на Улф. Щом забеляза Морган, Куин отклони поглед към нея, а Улф се извърна, заговаряйки я малко рязко:

— Тук ли си утре?

— След като откриха изложбата? Разбира се. От днес до затварянето й ще работя шест дни в седмицата.

Улф повдигна вежди.

— Макс знае ли?

— Говорихме за това — усмихна се Морган. — Не беше особено щастлив, но щом му казах, че оставам със или без заплащане, се предаде. Наредено ми е да правя продължителни обеди и да се изнизвам по-рано при първа възможност, и ми е забранено да затъмнявам вратите в неделя. Защо, трябвам ли ти за нещо утре?

— Ще те уведомя.

— Окей! — измърмори тя, чудейки се дали пък Улф не се чувства неудобно да обсъжда с нея въпроси по охраната в присъствието на Куин. Напълно разбираемо, ако бе така.

Улф погледна Куин, после Морган, понечи да каже нещо, но накрая поклати глава като човек, признаващ, че положението е излязло извън контрола му.

— Приятна вечер — каза малко сухо и ги остави, насочвайки се към офиса си.

Като се взираше след мургавия мъж, Куин замислено рече:

— Нямаш ли чувството, че Улф е недоволен от нас?

— Да, но не го виня. Случи ли се нещо с колекцията на Банистър, Лойдс ще понесат загуба за милиони.

Куин я улови за ръката и я поведе към изхода.

— Така е. А аз казах ли ти, че ти самата днес изглеждаш за милиони?

Думите му я завариха неподготвена — по дяволите, мъжът можеше да звучи изненадващо и изнервящо искрен. Но Морган бързо дойде на себе си и съумя да отговори с похвално спокойствие, докато пресичаха тротоара пред музея.

— Не, не си ми казал. — Последните зари на отминаващия ден проблясват красиво по светлорусата му коса, разсеяно установи тя.

— Страхотна си. И в джинси изглеждаш умопомрачително, но така си много шик. — Поведе я към ниската черна спортна кола, паркирана до бордюра.

— Благодаря. — Чудейки се дали не й прави комплименти, за да й отвлича вниманието, Морган запази мълчание, докато Куин я настаняваше на мястото до шофьора. Изчака го да седне до нея и заговори едва когато малката кола с приглушено ръмжене се отдели от бордюра.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

Той й отправи бърза усмивка.

— Първо трябва да го чуя.

— Хмм. Познаваш ли охранителната система на музея и на изложбата? — Беше се запитала за това едва след като Сторм бе установила, че той „усеща“ — или знае — разположението на всички видеокамери.

— Нима наистина смяташ, че Джаред ще ми се довери чак дотам?

— Това — отвърна тя настойчиво — не е отговор.

Куин се усмихна под мустак.

— Морган, инстинктът ми подсказва, че съм събудил подозренията ти.

— И това не е отговор. Виж, Алекс, съгласихме се, че истината помежду ни е хлъзгава материя. — Полуизвърната на седалката, Морган изучаваше профила му. Красив профил, вдъхващ доверие, но и действащ разсейващо. — Затуй, моля те, отговаряй ми без шикалкавене, когато е възможно. Ако не желаеш да ми отвърнеш, просто кажи — този твой маниер ловко да избягваш някои теми няма да доведе до особено доверие помежду ни.

— Да-а, боях се от това. — Спирайки колата на светофара, мъжът я погледна малко по-сериозно. — Ще се опитам да не го правя толкова често.

Забеляза, че не й обеща да престане да го прави.

— И тъй — знаеш ли или не каква е системата за сигурност?

— Не знам. Навярно бих могъл да я науча от Макс — който ми се доверява впрочем, — но реших да не го правя. Шансовете да предвидя ходовете на Нощната сянка са по-добри, ако подходя към охраната по неговия начин. Единственото ми преимущество е, че знам, че тя има слабо място.

— Капанът? Да не е програмата за сигурност на Сторм?

— Не знаеше ли?

Морган въздъхна.

— Срам ме е да го призная, но дори не съм питала.

С разбиращ тон Куин рече:

— Ситуацията е доста усложнена.

— Няма значение. Знаеш ли къде е капанът?

— Да, знам. Казах на Улф, във фоайето, точно преди ти да дойдеш, и той потвърди моите предположения.

— Значи затова бе намръщен?

— Нали ти казах, че не е много доволен от нас. Обясних му, че капанът само изглежда като пропуск в охраната, но е направен нарочно, за да примами Нощната сянка и да го задържим, преди изобщо да успее да се добере до колекцията.

— Обяснението успокои ли го?

Куин се усмихна.

— Не. Изглежда смята, че Нощната сянка може да заподозре капана и да намери свой начин за проникване в музея.

— Защо ще го заподозре?

— Заради мен. — Въздъхна. — Крадците нямат обичай да се преследват един друг в тъмна доба, Морган. Аз обаче го проследих в нощта, когато проучваше музея, нощта, когато стреля по мен. Той сигурно няма обяснение за това. Знае, че не ме е убил, понеже нападението не бе оповестено от полицията, тъй че продължава да ме смята за потенциален проблем.

— Но не знае кой си — бавно изрече Морган.

— За него аз съм загадка, а човек като Нощната сянка ненавижда загадките.

Тя леко се намръщи, докато изучаваше лицето му.

— Знаеш ли, всеки път, щом заговориш за Нощната сянка, добивам усещането, че има и още нещо. Казваш, че не знаеш много за него… но аз не мисля така.

— Морган, днес си пълна с въпроси.

— Това предупреждение ли е?

— Наблюдение.

Може и така да беше, но тя реши бездруго да изостави темата. Куин вече й бе отговорил на повече въпроси, отколкото бе очаквала, и предпочиташе да спре, за да си запази предимството. Пък и точно в този момент стигнаха ресторанта и Морган се умълча, изпълнена с предположения.

Мълчеше, докато той паркира колата и после заобиколи, за да й отвори вратата. Когато заговори, тонът й бе сух:

— Значи „При Тони“ е най-добрият ресторант по крайбрежието, а?

— Така мисля — отвърна Куин невинно, докато затваряше вратата след нея и поемаше ръката й.

— И сигурно фактът, че е любимо място на колекционери и търговци на произведения на изкуството, е просто съвпадение?

Той я погледна развеселено със зелените си очи.

— Не, не е. Забавно, нали?

— Понякога направо ме влудяваш.

— Внимавай къде стъпваш, Морган — измърмори той, вероятно имайки предвид неравните плочести стълби, които водеха към входа на ресторанта.

Макар още да нямаше седем часът, заведението бе пълно повече от половината; много музеи наоколо затваряха в шест, а тук, както Морган бе споменала, бе любимо място не само за вечеря, но и за разтоварване. Освен че бе отлична, храната се поднасяше в огромни количества и на приемливи цени, а ненатрапчивите, но добре обучени келнерки запомняха името ти на третия път.

Или в случая с Куин — на втория.

— Обядвах тук в сряда — обясни той на Морган, щом келнерката ги поведе към една от свободните маси и любезно попита „господин Брандън“ дали не иска кафе, както обикновено.

Морган — и тя позната на келнерката отпреди — прие думите му с кимване и някак печално, а после се огледа делово наоколо, любопитна дали няма да забележи кой е човекът, когото Куин възнамеряваше да държи под око.

Един поглед й бе достатъчен да разбере, че ще е невъзможно. Повече от дузина хора, свързани по някакъв начин със света на изкуството — колекционери, шефове и работници от различни музеи, галерии и магазини в района, — бяха пръснати из ресторанта. Дори Лио Касали, домакинът им от партито предната вечер, и Кен Дуган — директор на музея, където се помещаваше изложбата „Загадки на миналото“, бяха тук, и двамата в привлекателна дамска компания. Освен това бе почти сигурна, че е мярнала Кийн Тайлър, инспектор от полицията на Сан Франциско, хранещ се усамотено в един слабо осветен ъгъл.

— Предаваш ли се? — промърмори Куин.

Морган разгъна салфетката и я постави на скута си, изцяло погълната от действието.

— Не знам за какво говориш — отвърна му любезно.

— Искаш да ме убедиш, че не се опитваш да разбереш кого ще наблюдавам? — Той й се усмихна дяволито. — Замалко да успееш, скъпа, но съветът ми е — не се опитвай да играеш покер с изпечен картоиграч.

Тя свъси вежди.

— Благодаря за поредното предупреждение. Забравих, че можеш да изглеждаш като невинно агънце и в същото време ръкавите ти да се пълни с козове.

Облягайки се назад, за да позволи на келнерката да постави пред него кафето, Куин рече:

— Не знаех, че агнетата имат ръкави.

— Знаеш какво искам да кажа. Твоите ръкави, пълни с козове. — Морган се пресегна за захарта и си сипа щедро в кафето, а после изобилно добави сметана.

Куин я наблюдаваше с болезнено изражение на красивото си лице.

— Американското кафе е толкова ароматно, защо го превръщаш в десерт?

Откакто бе прекарал известно време в апартамента й, Морган знаеше как пие кафето си.

— Виж, само защото вие, супермъжете, смятате, че да пиеш нещо невероятно горчиво е върхът на гастрономическото преживяване, съвсем не го прави такова.

— Горчиво ли е кафето? — попита обезпокоено келнерката. — Съжалявам.

Морган я погледна разсеяно и после осъзна, че над тях се е надвесила привлекателна червенокоса глава с бележник и молив в ръка, готова да вземе поръчката им за вечеря.

— Мога да ви направя нова каничка…

— Не, чудесна е. — Морган погледна Куин, който изучаваше менюто с една от своите влудяващи усмивчици, после извърна очи към притеснената келнерка: — Наистина. Просто имах друго предвид. — Тя припряно взе листа с менюто.

Няколко минути по-късно, след като си бяха поръчали вечерята и келнерката се бе отдалечила към кухнята, Морган намръщено погледна мъжа насреща.

— Не се получи.

— Кое не се получи?

— Опитът ти да отвлечеш вниманието ми. Дали да не започна да налучквам кого ще наблюдаваш?

— А аз да ти отвръщам с „топло“ или „студено“? — Куин поклати глава. — Съжалявам, Морган — няма да стане.

Тя почувства разочарование, ала не бе особено изненадана. Той бе къде-къде по-добър картоиграч и Морган знаеше, че е безсмислено да се надява да й каже нещо, което не би искал тя да знае.

— Щом не става, не става — раздразнено отвърна тя.

Куин се усмихна, но очите му изведнъж се натъжиха.

— Представи си, откриеш, че познаваш човека, когото аз подозирам. Ще можеш ли да го погледнеш, да говориш с него със същата лекота, с която си го правила преди? Можеш ли да си сигурна, че без да искаш, няма да се издадеш и да го накараш да застане нащрек — нещо, което с положителност би осуетило плановете ни, а теб ще изложи на опасност? Можеш ли, Морган?

Замисляйки се за момент, тя въздъхна:

— Не, не мисля. Не съм толкова добра актриса.

— Ако това би те накарало да се почувстваш по-добре, тази е главната причина да не кажа и на останалите. Защото са нужни стоманени нерви — или може би порочна природа, — за да лъжеш убедително, изправяйки се лице в лице с убиец. Знам по себе си. Знам, че аз мога да го направя. И тъй като не мога да бъда сигурен за никой друг, предпочитам да не поемам риска.

— Значи е някой, когото познавам? Нощната сянка?

— Някой, когото познаваш… ако съм прав.

Морган го изгледа сериозно.

— Имам чувството, че каквото и да кажеш, за теб е сигурно.

Изразителната уста на Куин се изви в странна самоиронична усмивка.

— Което трябва да ми е за урок. Явно не съм изпеченият картоиграч, за какъвто се смятам.

— Не те издава лицето ти. Или дори онова, което казваш — рече Морган разсеяно. — Просто нещо, което чувствам. Но ти си сигурен, нали? Знаеш кой е Нощната сянка.

— Не мога да ти отговоря.

— Искаш да кажеш, че не желаеш.

— Е, добре, не желая. — Куин въздъхна. — Морган, в интерес на нашите развиващи се взаимоотношения, защо не направим споразумение?

— Например?

— Ами да кажем… всеки път, когато сме заедно, да говорим по работа само първия час. След това да се съсредоточим върху нас. Справедливо е, нали?

— Да се съсредоточим върху нас? Имаш предвид да си играем на онази стара игра „ухажване“? — Щом той кимна, Морган замислено го погледна, но този път не търсеше нещо, което би поставило под съмнение думите му. Трябваше да ги приеме като истинска монета, поне засега.

— Е?

— Наистина звучи справедливо. Разбира се, не и когато наоколо ни се случват извънредни събития, например обир на някой музей, двамата с теб — заключени в изоставена сграда, или един от нас — прострелян.

Той тъжно се съгласи:

— Не и при тези обстоятелства, разбира се.

— В такъв случай съм съгласна. — Тя въздъхна. — Май ни манипулираш с майсторска ръка, но приемам.

Куин остави резервите й без коментар; само кимна, все още натъжено.

— Добре. Тогава вечерта е пред нас. До полунощ.

— Мислех, че аз би трябвало да кажа това.

Той й се усмихна.

— В тази версия на приказката конете не се превръщат в мишки, каретата — в тиква или роклята ти — в парцали.

— Просто ти се превръщаш в Куин. — Тя каза това тихо, макар наблизо да нямаше никой.

— Мога да бъда много по-лош, знаеш ли? — каза й той с успокоителен тон. — Мога да стана скучен. — Протегна се през масата и едва докосна ръката й, а показалецът му описа сложна фигура отгоре й.

Морган го наблюдаваше какво прави, мобилизирайки целия си самоконтрол, за да запази изражението си непроменено, макар да подозираше, че ще се разпадне на части. Трябваше да плъзне ръката си встрани, преди да се осмели да го погледне в очите, и изпита гордост от себе си, когато гласът й прозвуча сухо:

— Алекс, знаеш ли какво е определението за мошеник?

— Чаровен негодник?

— Почти улучи — отвърна Морган с въздишка и се облегна назад, за да позволи на келнерката да им сервира.