Кей Хупър
Тайната на Куин (11)

Десета глава

Куин притвори очи и поклати глава.

— Коя истина? — поиска да знае Макс. — Майко, ти знаеше ли, че Алекс е крадец на бижута?

— Разбира се, че знаех, скъпи. Разказа ми всичко, след като извърши първия обир преди години.

— Знаела си, че е крадец?

— О, той никога не е бил крадец, Макс. Мислиш, че не познавам момчетата си? Той просто създаде крадец, измисли го, за да прониква в места, където полицията не може. Защото знаеше, че тактиката му ще сполучи.

Морган изглеждаше доволна от чутото, но не ужасно изненадана. Куин почти бе сигурен, че е разбрала истината. Безпокоеше се за Макс и Улф.

Подсвирквайки си едва чуто, Джаред се бе загледал във върховете на обувките си.

— Джаред?

— Да?

— Откога Алекс е с Интерпол?

— Не съм много сигурен. Алекс, ти трябва да знаеш по-добре.

— Не ме бива много по датите — промърмори Куин.

Тогава се обади Улф, тонът му беше сардоничен.

— Мен обаче много ме бива в ръцете. Искате ли да ви демонстрирам, клоуни такива?

Джаред го погледна, потръпна леко и каза:

— Мисля, че беше… преди около десет години.

Макс си пое бавно въздух, вдишвайки дълбоко, имаше вид на човек, който прави всичко възможно да не даде воля на отрицателните емоции, бушуващи в него.

— Десет години. Цели десет години Алекс се е преструвал на неуловим крадец на бижута.

— Аз съм неуловим — каза Куин с лека тъга. — Цялата идея е никой да не знае кой всъщност съм, Макс.

— Джаред е знаел.

— Трябваше да поддържам връзка. Освен това и аз, и Джаред прекарвахме повечето време в Европа, докато вие двамата рядко идвахте. А когато се виждахме — е, просто не е ставало дума. Ако ме беше попитал, не можех да излъжа. Но никой от вас не ме е питал дали работя за Интерпол.

Той вдигна очи към двамата си по-големи братя, които продължаваха да го гледат гневно, и доби подходящо за случая смирено изражение.

— Не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, нищо ужасно не се е случило, тъй че…

— Ти си обирал хора — каза Улф.

— Е, не съвсем. — Куин погледна към Джаред. — Няма ли да ми помогнеш?

— Първите няколко „обира“ бяха инсценирани с помощта на самите „потърпевши“. След това вече бе лесно Куин да се обвие в мистериозна слава и пресата да повярва, че такъв крадец съществува. Всеки път, щом станеше някой добре планиран обир, все някой произнасяше името Куин. Тъй че репутацията му растеше, а междувременно той използваше своите… — вродени таланти да ни събира необходимата информация и доказателства — поясни Джаред.

Макс погледна към Куин.

— Значи когато дойде при мен с онази скалъпена историйка, че искаш да сътрудничиш на Интерпол за залавянето на Нощната сянка, за да отървеш собствения си задник, всъщност си търсил начин да ме убедиш да рискувам колекцията?

Куин стоически издържа стоманения му поглед.

— Съжалявам, Макс. Мислех, че няма да се съгласиш, освен ако не повярваш, че така ще ми помогнеш.

— Казвах му, че е щура идея — изсумтя Джаред.

— Ти защо не ми каза? — поиска да знае Макс.

— Казвах ти. Често.

— Просто не спомена, че има опасност брат ми да влезе в затвора. — Макс продължаваше да е ядосан. — Което ще рече, че вие двамката чудесно сте се забавлявали в ролите си на отчуждени братя. А аз през цялото време се опитвах да ви помирявам.

Джаред също го изгледа ядосано.

— Хей, не бяхме единствените, които имаха тайни; ти също се оказа много „печен“ лъжец.

Улф се втренчи в Макс.

— Така беше, по дяволите! Защо не ми каза още в началото, че вие тримата ще поставяте капан на Нощната сянка? Оставихте ме да повярвам, че Джаред преследва Куин.

— Само в началото, защото не ми каза, че знаеш, че Куин е Алекс — тросна се Макс.

— Докато не стреляха по него. Не мислех, че ти знаеш.

— Алекс! — смъмри го Елизабет, сякаш бе малко момченце, прибрало се вкъщи с насинено око.

— Съжалявам, мамо — избъбри той.

Макс се взря в него за миг, после погледна Джаред.

— През всичките тези години вие сте го оставяли да…

— Ей, чакай малко. — Изражението на Куин бе сериозно. — Това е моят живот, Макс. И идеята беше моя. На Джаред не му хареса, но знаеше, че ако трябва, ще продължа сам. Просто нямаше друг избор.

— Щом не бях в състояние да го възпра — сухо призна Джаред, — реших, че трябва да направя всичко възможно да го запазя жив. Няма да повярвате какви безумни рискове поемаше…

— Хайде да не говорим за това — прекъсна го Куин.

— Аз обаче искам да знам защо трябваше да те заварвам с ръка върху онзи сейф — намръщено попита Улф.

— Ако си беше стоял в леглото, където трябваше да си — каза му Куин, — това нямаше да се случи. Откъде можех да знам, че си на гости на епископа?

Улф и Макс заговориха едновременно, и двамата не много ясни, ала явно все още нежелаещи да простят на обсадения Куин. Джаред също се включи, защитавайки различни решения, взимани през годините.

Решавайки да прекрати евентуална кавга, Морган внезапно се засмя.

— Какво смешно има? — попита Куин.

— О, боже, каква паяжина сте изтъкали само. Дотам, че и четиримата сте се оплели в нея.

 

 

Слънцето изгряваше, когато Алекс и Морган се върнаха в апартамента й; след напрегнатата нощ и всичкото изпито кафе и двамата се чувстваха бодри. Не говориха много в колата на връщане и едва в апартамента тя усети, че е готова да подхване темата, която ехтеше в главата й.

Вярна на себе си, Морган започна с мек, делови тон, макар цялото й тяло да бе напрегнато в очакване.

— Ще се връщаш ли скоро в Европа? Искам да кажа, знам, че Джаред и Дани ще ходят на меден месец, преди той да се върне на работа, но ти приключи тук и…

Той я улови за раменете и я обърна с лице към себе си, после повдигна нагоре брадичката й, за да не избягва погледа му. Изражението му бе сериозно.

— Имам няколко седмици отпуск — отвърна той. — Помислих си, че мога да използвам времето си за нещо умно.

— О? За какво?

— Да се опитам да оправя нещата с теб.

— Искаш да кажеш, понеже толкова много ме лъга? Няма нищо, Алекс, знам защо го правеше.

— Така ли? — Лицето му бе все така тържествено.

— Разбира се. В известен смисъл ти си като Макс. И двамата пренебрегвате общоприетото, за да не пострадат хората, на които държите. В случая ти не искаше да излагаш на опасност братята си, затова излъга, че си крадец. Сторм беше права, знаеш ли? Наистина си добър въжеиграч.

— Никога не съм искал да те лъжа, Морган.

— Знам. Знам, че това те притесняваше, особено след като ние… след като станахме любовници.

Той се поколеба за малко, после бавно каза:

— Може би сега не е подходящият момент, понеже прекарахме дълга нощ и сме изморени и двамата… но има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Окей.

— Първо, мисля, че трябва да обсъдим тази твоя склонност да се пъхаш между шамарите. Смяташ ли да ми „сервираш“ същото и в бъдеще?

— Ами… — примигна тя.

— Искам да кажа, това е, защото не ми се доверяваше за работата или просто си… импулсивна?

— Второто — реши тя, отвръщайки му със същия сериозен тон. — Понякога просто не мисля.

— Хмм. Странна черта за рационална жена като теб, не мислиш ли?

— Да, така е, но ти си по-безразсъдният от двама ни, Алекс. Имам чувството, че Джаред може да ни разкаже поразяващи истории, ако му позволиш.

— Не променяй темата — строго каза той.

— Алекс, истината е, че обикновено съм разумна и по принцип внимавам да не върша глупави или безразсъдни неща.

— Но? — не я остави мъжът.

— Но… установих, че май ми харесва, когато около мен стават интригуващи, напрегнати неща. Не казвам, че ми е било приятно да те гледам как кървиш на пода ми, а стрелбата по теб снощи сигурно ще ми струва поне два-три кошмара, но се боя, че нищо от това няма да ме спре да… ъ… се пъхам пак между шамарите. Отново бих последвала банда главорези в изоставена сграда, бих се покатерила на пожарна стълба в тъмното, бих се промъкнала в обвита от мъгла градина, за да се добера до къща, в която знам, че живее убиец, ако ти си там.

— А ако мислиш, че съм в опасност?

— Също. Изглежда, просто не мога да се спра.

— Сигурно осъзнаваш, че предвид работата ми вероятно често ще попадам в подобни обстоятелства.

— Предполагам.

— Значи ще бъде глупаво от моя страна да си мисля, че ще бъдеш кротка и… сговорчива съпруга?

— Мога да бъда кротка, ако обстоятелствата го изискват — възрази тя. Едва тогава осъзна какво бе казал и го погледна. Той обхвана лицето й с две ръце, усмихвайки се леко.

— Но никога сговорчива. Ти си умна, чувствителна, твърдоглава, забавна и невероятно страстна. Мисля, че се влюбих в теб още първата нощ, когато те взех в прегръдките си.

— Нима? Ти беше такъв мошеник, Алекс, толкова чаровен и опасен. Направо се отвратих от себе си, когато разбрах какво изпитвам към теб.

— А сега? — промърмори той.

— Сега… все още си чаровен и опасен. Така си създаден. Не бих променила в теб нищичко, знаеш ли? Обичам те.

Той наведе глава и я целуна — бавно, ненаситно, любящо. Очите му бяха премрежени, когато я погледна, а гласът му — дрезгав, когато каза:

— Омъжи се за мен, скъпа.

Както винаги, когато я целуваше, коленете й омекнаха и макар да помисли, че сърцето й ще спре, успя да каже:

— Мислех, че никога няма да го кажеш.

Алекс отново я целуна — страстно и неудържимо, после с лекота я взе на ръце и тръгна към спалнята.

— Искам да прекарам целия ден в леглото с теб — каза й малко заповеднически.

— Звучи ми като план — заяви тя одобрително.

Няколко часа по-късно Алекс се размърда в леглото и с любопитство попита:

— Откъде знаеше, че е Лио?

— Не знаех. — Тя се сгуши още повече в него и се усмихна, когато усети ръцете му около себе си. — Трябваше да те намеря… и нещо ми подсказа, че сигурно си там. Може би имам ангел-хранител.

— А може би аз имам — промърмори Алекс.

Морган си помисли, че е възможно.