Кей Хупър
Тайната на Куин (2)

Първа глава

„Някакъв човек слизал от Йерусалим в Йерихон и бил нападнат от крадци.“

Лука 10:30

— Може ли един танц?

Морган Уест би разпознала гласа навсякъде, дори тук, в имението Сий Клиф, в разгара на елегантното официално чаено парти. Тя вдигна поглед малко сковано и срещна засмените зелени очи на най-известния и най-потаен крадец на бижута в света.

Куин.

Беше се облякъл както подобава за партито, същински красавец в черния изискан смокинг. Русата му коса блестеше, докато й се покланяше леко и с нужната грациозност, и Морган беше сигурна, че поне половината женски очи в препълнената бална зала са вперени в него.

Другата половина просто още не го беше забелязала.

— О, боже! — промърмори тя.

Куин взе питието от ръката й и го остави на близката маса.

— Струва ми се, веднъж вече ти казах, Морган — не съм точно Бог — безгрижно отвърна той.

Докато я водеше към дансинга, Морган си помисли, че в никакъв случай не би искала да прави сцени. Естествено това бе причината да не се възпротиви на поканата му. Както и причината да изпише на устните си приятна, неангажирана усмивка, въпреки че сърцето й блъскаше в гърдите като механичен чук.

— Какво правиш тук? — попита го с тих, настойчив глас.

— Танцувам с най-красивата жена в залата — отвърна той, придружавайки думите си с притеглящо движение, след което двамата се завъртяха в бавния ритъм на изпълнената с чувство музика.

Морган не се поддаде на ласкателството и леко се отблъсна с ръце, за да не му позволи да я притегли още по-плътно към себе си. Облечена беше в черна вечерна рокля с гол гръб и внезапното осъзнаване на този факт за първи път я накара да изпита стеснение. Трудно й беше да мисли трезво, когато бе близо до него; щом усети тези силни ловки ръце да докосват чувствителната кожа на гърба й, вече знаеше, че изобщо няма да е в състояние да мисли.

Но, разбира се, никак не й се искаше той да разбере това.

— Защо не се откажеш от маниерите си на донжуан и да станеш за малко сериозен? — попита.

Той й се усмихна, танцувайки грациозно и с лекота.

— Това е самата истина, скъпа.

— Е, да — въздъхна Морган и погледна наоколо малко нервно, въпреки че продължаваше да разтяга устни в любезна усмивка и да говори достатъчно тихо, за да не я чуят. — Виж, около колекцията на Лио Касапи се навърта цял отбор бодигардове, а сред гостите има поне едно ченге. Сигурно не си мислиш, че…

— Ти си тази, която си мисли, Морган. — Той също говореше тихо, но с обичайния си нехаен глас. — Предпочитам прикритието на нощта и анонимността на маската, не помниш ли? Освен това би било крайно невъзпитано; не бих си и помислил да лиша домакина ни от скъпоценностите му. Не, тук съм просто като гост — със специална покана. Александър Брандън на вашите услуги, мадам. Приятелите ми ме наричат Алекс.

Докато танцуваше като автомат, вперила поглед в него, Морган си припомни няколко неща. Първо, Куин беше само един прякор, псевдоним на крадеца без лице, измислен от един английски журналист преди години. Много вероятно Александър да бе истинското му име — вярваше, че е така, защото й го беше признал почти на смъртно легло. Но тъй като той и Джаред Чевълиър бяха братя, без съмнение презимето Брандън не беше нищо повече от едно прикритие.

Второ, ако Куин беше поканен в къщата на Лио Касали, някой трябва да бе гарантирал за него. Макс навярно? Всъщност той беше единственият, който би могъл да го стори, помисли тя. Макс Банистър май бе единственият човек, комуто Лио би се доверил, за да покани непознат в къщата си.

И трето, цялата тази ситуация става прекалено заплетена, помисли Морган. Изложбата „Загадките на миналото“ щеше да се открие за посещения утре, петък. Макс и Джаред, който работеше за Интерпол, използваха показването на колекцията на Банистър като примамка за един крадец, но не за Куин, тъй като той работеше с тях. Улф Никерсън, експерт по охраната от Лойдс, Лондон, отговаряше официално за безопасността на колекцията и Морган не беше сигурна докъде се простира информацията му, макар да смяташе, че той познава Куин.

Беше се стигнало дотам, че Морган вече не знаеше с кого колко може да споделя и това започваше да я изнервя.

— Танцуваш божествено, Морган — каза Куин с присъщия си неустоим чар, като й се усмихваше. — Знаех си, че ще бъде така. И ако се отпуснеш още съвсем мъничко… — Ръката му лекичко притисна талията й, опитвайки се да я привлече по-близо.

— Не — каза тя, устоявайки на натиска му, без да бърка ритъма.

Усмивката му малко се изкриви, ала закачливите му зелени очи искряха очаровани.

— Такова нежелание да ми се довериш! Искам само да се потопя в атмосферата на танца и да те притисна по-силно.

Морган не се остави да я прилъжат. Беше й почти невъзможно, но не го направи.

— Зарежи атмосферата. И така си ме прегърнал достатъчно.

Закачливият му поглед за миг се спусна към дълбокото деколте на черната й вечерна рокля и той изрече с копнеж:

— Но не достатъчно близо за мен.

През целия й зрял живот — дори още през пубертета — Морган беше в почти непрестанна борба с онези хора, най-вече мъже, които бяха склонни да приемат, че щедрият й бюст е обратнопропорционален на коефициента й за интелигентност. Затова винаги се наежваше, щом някой мъж обърнеше внимание на физиката й, било то с дума или с поглед.

Всъщност всеки мъж — с изключение на Куин. Той притежаваше странната дарба да казва невероятно скандални неща и в същото време тя да изпитва желание да се изкикоти. Освен това Морган чувстваше, че похотливостта му по някакъв комичен начин се съчетаваше с искреното му възхищение от фигурата й.

— Е, ще се наложи да страдаш — каза му тя с възможно най-строгия си тон.

Той въздъхна:

— Страдам от нощта, когато те видях, Морган.

Тя не си направи труда да му припомни двата случая, когато най-открито го бе подканила да й стане любовник; сега той беше в настроение за словесни излияния и нямаше да й обърне внимание. Освен това не искаше да изтъква, че й беше отказал.

— Лошо ти се пише — промърмори тя.

— Трудна жена си. Казвал съм ти го и преди, нали?

Когато й го каза, беше облечен в хавлия и носеше превръзка. Морган пропъди спомена.

— Виж, просто искам да знам какво правиш тук. Само не ми казвай, че, за да танцуваш с мен.

— Добре, няма — отвърна й с вежлив тон. — Тук съм, за да присъствам на едно парти.

Морган изскърца със зъби, ала продължи да се усмихва.

— Не съм в настроение за словесни двубои. Макс ли те доведе тук?

— Бях в списъка на поканените от самото начало, скъпа.

Тя забрави да се усмихва и го погледна намръщено.

— Какво? Не е възможно. Лио отдавна възнамеряваше да организира парти вечерта преди откриването на „Загадките“ и разпрати поканите още преди месец, всъщност преди почти два месеца. Не виждам как ти…

Куин поклати леко глава, после я поведе извън дансинга. Останалите гости не им обърнаха особено внимание, ала Морган улови погледа на Макс Банистър, който ги наблюдаваше от другата страна на стаята; очите му бяха неразгадаеми.

Сега, когато знаеше, че Куин — поне за момента — помага на Интерпол да залови друг крадец, Морган не се чувстваше толкова обезпокоена заради предишните си срещи с него, а и след като му беше помогнала да се възстанови от огнестрелната рана преди няколко седмици, вече не го възприемаше като непознат. Но знаеше също така, че контактите им — все още това бе думата — щяха да й донесат допълнителни усложнения в и без това заплетената ситуация около изложбата на „Загадките“.

Макс беше в правото си да се безпокои заради нея, помисли тя. И сигурно се притесняваше, макар да не й бе казал нищо. Ала той бе човекът, който й плащаше да ръководи изложбата му, не да се сближава с крадец на бижута.

На нея тъй или иначе не й беше работа да общува с известен престъпник.

Странно, все забравяше, че Куин е точно такъв.

Той я изведе от балната зала, без да й даде възможност да протестира, като с лекота намираше пътя през късия коридор към хладната безлюдна тераса. Лио не беше отворил френските прозорци на залата навярно защото валеше, когато партито започва; застланата с плочи тераса бе все още влажна и гъстата мъгла, плъзнала откъм градината, вече я обгръщаше. Но домакинът бе предвидил и възможността някой гост случайно да излезе навън: окачил беше фенери в японски стил, които осветяваха терасата и градината, имаше и маси и столове, но бяха мокри от дъжда.

Всичко блестеше от влагата, а от мъглата градината изглеждаше призрачна. На терасата беше много тихо, някак неестествено тихо. За това допринасяше и заглушаващият ефект на гъстата мъгла; музиката от балната зала и шумът на океана се долавяха едва-едва.

Морган реши, че Куин иска да говори с нея, без да рискува да бъде чут от някой вътре, затуй не направи опит да се възпротиви или да попита защо я бе извел тук.

Като все още я държеше за ръка, Куин приседна на каменната балюстрада, опасваща терасата, и тихо се засмя, сякаш развеселен от някакъв остроумен виц.

— Искам да ми кажеш нещо, Морган. Помисляла ли си някога, че аз бих могъл да бъда и… нещо повече от Куин?

— Какво искаш да кажеш?

Широките му мощни рамене се повдигнаха леко, а живите, му очи се задържаха върху лицето й.

— Ами Куин е нощна птица. Името му е прикритие, прозвище…

— Псевдоним — притече му се тя на помощ.

Той се засмя глухо.

— Точно така, псевдоним. Искам да кажа; че се движи в тъмното, лицето му е маскирано и скрито от хората — повечето хора, имам предвид — и само малцина знаят нещо повече за него. Но невинаги е нощ, Морган. Маските изглеждат малко странно на дневна светлина, а и Куин едва ли би притежавал паспорт или шофьорска книжка — още по-малко смокинг. И тъй, кой мислиш, че съм, когато не съм Куин?

Колкото и странно да бе, този въпрос никога не бе занимавал Морган.

— Ти си… Алекс — отвърна тя малко безпомощно.

— Да, но кой Алекс?

— Откъде да знам.

— Наистина откъде да знаеш. В края на краищата Алекс Брандън се появи едва вчера. От Англия. Аз съм колекционер.

Дръзката му прямота оказа върху Морган обичайния си ефект; тя не знаеше дали да се изсмее, или да го халоса с нещо. Значи Алекс Брандън се представяше за колекционер.

— Кажи, че се шегуваш — примоли се тя.

Той отново се засмя, гласът му все още звучеше приглушено.

— Боя се, че не. Самоличността ми за през деня е доста известна. Александър Брандън има една приятна къща в Лондон, оставено му от баща му, както и апартаменти в Париж и Ню Йорк. Има двойно поданство — английско и американско. Ръководи известен брой инвестиции, също наследени, тъй че всъщност не му се налага да работи, освен ако сам не пожелае. Обича да пътува. И колекционира скъпоценни камъни.

Морган усети как челюстта й увисна. С приглушен звук, който можеше да се вземе и за смях, Куин безгрижно продължи:

— Семейството му е доста уважавано. Би могла да го видиш, включено в почти всеки списък на изтъкнатите и богати фамилии и от двете страни на Атлантика. А Лио Касали му изпрати покана за партито още преди два месеца и той я прие.

— И това ако не е наглост — изрече Морган смаяно.

Знаейки, че тя няма предвид Лио, Куин тъжно въздъхна:

— Знам. Не търся опрощение.

С намръщено лице тя каза:

— Оттам ли те познава Макс? От безупречния втори живот, който си създал за себе си, имам предвид? Ами Улф?

— Срещал съм се и с двамата на няколко пъти през годините. Ала съвсем доскоро никой от тях не знаеше, че съм Куин — измърмори мъжът.

— Трябва да е било шок за тях — каза тя.

— Аха.

Морган все още беше намръщена.

— Значи… сега ти си открито тук, в Сан Франциско, като Александър Брандън — потомък на благородническо семейство и добре известен сред своите среди като колекционер на редки скъпоценни камъни?

— Точно така.

— Къде си отседнал?

— Имам апартамент в „Империал“.

Това бе един от най-новите и най-луксозни хотели, украсяващи Ноб Хил, факт, който не би следвало да изненадва Морган. Ако Куин играеше ролята на богат колекционер, естествено бе да е отседнал в най-добрия хотел в града. Ала тя не преставаше да се чуди…

— Интерпол ли плаща сметките? — попита директно.

— Не. Аз.

— Ти? Чакай малко. Харчиш собствените си пари, спечелени вероятно по нечестен начин, за да си осигуряваш прикритие, с което да помогнеш на Интерпол да залови крадец, само защото в противен случай те очаква затвор?

Куин леко я дръпна за ръката и тя пристъпи още по-близо към него: сега стоеше почти между коленете му.

— Толкова цветисто представяш нещата. Не си права, разбира се. Не знам защо това трябва да те изненадва, Морган.

— Да, но ме изненадва. — Тя продължаваше да размишлява, без да усеща близостта им. — Ужасно сложна ситуация за някой, който просто се опитва да отърве затвора. Особено ако… Този друг крадец сторил ли ти е нещо? На теб лично?

Гласът на Куин прозвуча сухо:

— Искаш да кажеш нещо друго, освен че ми пусна куршум?

Изведнъж Морган си припомни: Куин, лежащ в леглото й в безсъзнание, с онази ужасна рана високо на гърдите, и нещо в нея се стегна при спомена от болката. С усилие го пропъди, ала това я подсети, че тогава трябваше да зададе още един въпрос — но не го бе сторила, просто, защото бе попаднала под омайващото влияние на Куин.

— Той ли стреля по теб? Затова ли го правиш? Защото е стрелял по теб?

Куин държеше ръката й на бедрото си и се взря в нея за миг, преди да срещне очите й. Под мекия блясък на фенерите и светлината, разсейвана от пълзящата наоколо мъгла, лицето му изглеждаше необичайно сериозно.

— За повечето хора тази причина би била достатъчна.

— И друга ли има?

— А трябва ли да има?

Морган кимна:

— За теб? Да, така мисля. Направи всичко възможно да ме убедиш, че действаш само за себе си, но някак си ми е трудно да го повярвам. Щом си толкова егоистичен и зает единствено със себе си, защо просто не си изиграеш ролята и да приключиш с Интерпол? Защо ще излагаш себе си и собствените си пари на риск, щом не се налага?

— Кой казва, че не се налага? Интерпол не гали с перце, скъпа.

— Може да е така, но имам чувството, че имаш и други мотиви, освен спасяването на кожата.

— Не ме рисувай в благородни краски, Морган — каза той тихо. — Още първата буря ще ги отмие. И ще останеш разочарована от онова, което ще видиш под тях.

В думите му имаше намек за нещо, което вече се бе опитвал да й каже, предупреждение да не се увлича по него, и макар Морган да оценяваше предупреждението, твърдо бе решена да не му позволи да я държи настрана — дори и за да й спести любовно разочарование.

Беше престъпник, да. И както собственият му брат горчиво се бе изразил, оплячкосваше Европа вече почти десет години. Сега беше от страната на ангелите само защото бе за предпочитане пред затвора.

Тя знаеше това, знаеше всичко. Ала от нощта, когато двамата се бяха срещнали преди няколко седмици — девет седмици и три дни, ако трябваше да бъде точна, тя водеше безуспешна борба със здравия си разум.

Ех, само ако не беше тъй привлекателен, печално помисли тя. Ала беше. Престъпник с чар. Зеленоок дявол, който можеше да открадне огърлица направо от врата й, а след това да я вбеси, подарявайки й на шега евтин пръстен, и после, сякаш нищо не е било, да се появи на прага й, ранен и уязвим, поверявайки й живота си. Имаше бърза мисъл, беше много интелигентен, с чувство за хумор и добри маниери — ако последното може да се твърди за крадец.

Той имаше… стил. Нещо, което досега Морган не бе срещнала у нито един мъж, и беше неочаквано секси.

— Морган?

Тя примигна, осъзнавайки едва сега, че мълчанието й бе продължило минути.

— А?

— Чу ли какво казах?

Морган не издържа и се усмихна — гласът му прозвуча тъй засегнато.

— Да, чух какво каза.

— И?

— Ами не те рисувам в благородни краски. Нито в позлатени. Просто ми се струва, че не преследваш този крадец само защото е стрелял по теб, или защото Интерпол смята, че си големият им шанс. — Тя го погледна замислено. — Кой е всъщност този друг крадец? Все забравям да попитам.

Той направи пауза, този път няколкоминутна, и когато най-сетне заговори, гласът му бе необичайно равен и отсечен.

— Интерпол го нарича Нощната сянка. Действа от около осем години. Може и повече, но толкова със сигурност. Най-вече тук, в Щатите, но на няколко пъти и в Европа. Изключително добър е. И убива всеки, който му се изпречи на пътя.

Морган не усети, че се бе разтреперила, докато Куин не пусна ръката й, за да свали сакото си и да завие с него раменете й. Не възрази, само тихо каза:

— Тук не е студено. Но начинът, по който говореше…

Ръцете му останаха на раменете й, дългите му пръсти едва потрепваха.

— Прости ми, Морган. Не уважавам особено убийците.

Обгърната от топлината на сакото му, вдъхваща познатото му ухание и усещаща с цялото си същество докосването му, Морган с усилие задържаше вниманието си върху разговора им.

— Особено когато един от тях е стрелял по теб?

— Особено тогава.

Тя леко поклати глава, объркана и заинтригувана от мъжа, който с лекота можеше да признае, че вече десет години е сред най-известните крадци в света и в същото време да говори за наклонността към насилие у друг крадец с такава смразяваща погнуса в гласа. Нищо чудно, че не можеше да повярва в лошотията му, и как да повярва, когато думите му вече няколкократно показваха, че притежава непоклатими принципи — макар тя все още да не бе наясно за същността им.

— Кой си ти, Алекс? — попита го тихо.

Той стисна здраво раменете й, притегли я още по-близо и чувствената му уста се изви в лека, изненадващо самокритична усмивка.

— Аз съм Куин. Без значение за кого или за какво се представям, аз съм Куин. Никога не го забравяй, Морган.

Тя не устоя и вдигна ръце към широките му гърди, пръстите й се мъчеха да усетят топлината на кожата му през тънката материя на бялата риза. Двамата бяха много близо, толкова близо, че тя почувства как изцяло се предава на властта му. И макар едно тъничко здравомислещо гласче вътре в нея да я предупреждаваше строго, че мъжът вече два пъти я бе отблъсквал — бог знае поради какви причини, — тя просто не можеше да се откъсне от него.

Беше я целувал веднъж преди, за да я разсее и открадне от врата й огърлицата, и втори път, в изоставената сграда, когато за малко не се простиха с живота си. След това, дори през дните и нощите, които беше прекарал в апартамента й, докато се възстановяваше от раната си, той много внимаваше да не позволи на желанието си да се възпламени в нещо по-сериозно, помежду им. А когато тя бе запратила по дяволите предпазливостта си, мъжът просто си бе тръгнал, а заедно с него и онова, което го караше да се въздържа.

Морган би трябвало да се чувства засегната след всичко това, ала имаше усещането, че той ще се върне отново. И той се върна. Привидно — за да й благодари за грижите, докато го бе лекувала, но всъщност, помисли тя, защото му се искаше да я види. Защото не бе устоял на порива, както сам веднъж го бе нарекъл, не бе устоял на импулса да пресече тънката линия, която го отделяше от непозволеното.

Защото искаше онова, което си бе втълпил, че никога не може да има.

Тя смяташе, че той съвсем искрено вярва, че е неподходящ за нея, и това бе причината да я отбягва с шега или да й напомня кой всъщност бе винаги щом потърсеше близостта му. И навярно беше прав, каза си тя яростно. Без съмнение щеше да се окаже крайно неподходящ за нея и тогава можеше да обвинява единствено себе си, задето е била тъй неразумна да се влюби в крадец.

Но всичко това не я предпази от желанието да се разтопи в прегръдките му, когато той внезапно я притегли към себе си, и не й попречи да вдигне подканящо лице към него. При допира на твърдите му топли устни тя измърка от нескрито удоволствие и тутакси отвърна.

Куин не бе планирал подобно нещо, когато бе извел Морган навън да говорят — но всъщност плановете му никога не се осъществяваха по очаквания начин, щом тя бе до него. Притежаваше способността да го кара да забрави всичките си добри намерения.

Пътят до ада е постлан с добри намерения.

Уместна поговорка, помисли той, после престана да мисли, защото усещаше бедрата й между своите, прекрасните й гърди, притиснати към неговите, и меките й търсещи устни върху своите. Гладката материя на сакото му покриваше гърба и раменете й и той не можеше да усети голата й плът, но си представяше копринената й топлота и това бе достатъчно да го накара почти да загуби контрол.

Едната му ръка се плъзна по гърба й към тила, оголен от елегантната прическа, и той улови главата й здраво, сякаш тя можеше да опита да се изплъзне. Но не опита. Устните й се разтвориха под настоятелния натиск на неговите, тръпките по тялото й бяха последвани от трепета на желанието дълбоко в него.

Куин искаше повече, много повече, и ако наблизо имаше легло — по дяволите, достатъчна бе и една постелка — той сигурно би забравил за всичко останало, освен за жената в обятията си. Но нямаше легло или постелка — само една мокра тераса, опасала балната зала, в която партито бе в разгара си и където той би трябвало да се оглежда за безпощадния крадец.

— Извинете. — Гласът бе по-скоро рязък, отколкото извинителен, и доста настойчив.

Куин бавно повдигна глава, взирайки се в сънливите очи и замаяното изражение на Морган, и ако не беше кръвно свързан с мъжа, който ги бе прекъснал, сигурно с най-голямо удоволствие би извършил убийство.

— Махай се, Джаред — каза, гласът му все още звучеше неуверено.

Куин изруга грубо, но брат му не помръдна. Ала реакцията му върна Морган в действителността. Тя рязко се отдръпна от него, примигна, смаяна от факта, че напълно бе игнорирала присъствието на близо стотина души, забавляващи се на няколко метра от тях.

Единствената й утеха бе, че и Куин бе също толкова объркан и този път не я бе отблъснал — но това бе слабо успокоение.

— Аз… аз се прибирам вътре — промърмори тя, изненадана от дрезгавия си глас. — О, сакото ти! — Смъкна сакото от раменете си и го подаде на Куин, след което почти избяга в къщата.

Той не я последва.

Морган автоматично се отправи към балната зала, но в късия коридор бе пресрещната от дребна блондинка с гневни зелени очи, която тутакси я улови за ръката и я отклони по посока на дамската тоалетна.

— Вън изглежда малко влажно — провлечено каза Сторм Тримейн.

— Спря да вали — каза Морган, за да чуе как ще прозвучи гласът й и с облекчение установи, че е почти нормален.

— Нима? Добре, че ми каза.

Морган бе озадачена от ленивия й коментар, докато не се погледна в огледалото на тоалетната.

— О, боже! — простена тя.

— Помислих си, че ще е добре да се приведеш в ред, преди каймакът на обществото в Сан Франциско да си е направил изводите — каза Сторм, докато сядаше на тапицирания стол. Приятелката й седна на другия. Слава богу, бяха сами в просторното помещение.

— Къде ти е чантата?

— Не знам. Май на малката масичка в балната зала. Май.

Морган се опитваше да напъха немирните кичури на дългата си черна коса обратно в елегантната прическа, чудейки се какво точно я бе развалило — влагата навън или пръстите на Куин.

— Ето вземи. — Сторм й подаде малка четка за коса и няколко фиби. — Гримът ти е наред. С изключение на…

— Знам — промърмори Морган, наясно за размазаното си червило. Който и да я погледнеше, и за секунда не би се усъмнил, че току-що е била страстно целувана.

Облягайки се на фаянсовата тоалетка, докато наблюдаваше приятелката си, Сторм каза:

— Куин?

— Откъде знаеш кой е бил? Искам да кажа… — Морган се спря с въздишка, досещайки се — Улф, разбира се. — Откакто Сторм се бе сгодила за Улф Никерсън, помежду им нямаше тайни.

— Разбира се. Той ни запозна тъкмо преди вие двамата да се уедините на терасата. Значи твоят Куин е Александър Брандън, а?

— Така казва. — Успяла да се справи с косата си, Морган посегна към червилото на Сторм, за да отстрани следите на опустошение и по устните си.

— Член на висшето общество, тъй да се каже. Интересна идея, признавам, особено ако е сигурен, че крадецът, когото преследва, също се представя за светска персона.

Морган върна червилото и много внимателно попита:

— Я ми кажи, Сторм, има ли някой, който да не знае какво възнамерява да прави Куин?

— Вън от нашия малък кръг — да, надявам се. — Сторм се усмихна леко. — Улф каза, че сигурно ще ме замериш с нещо, ако ти кажа всичко, което знам, но аз разчитам на благия ти нрав.

— О, нима? На твое място не бих разчитала. Точно сега настроението ми не е блестящо.

Сторм тържествено каза:

— Е, тогава рискувам да си навлека гнева ти.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Всъщност аз не работя в „Ейс Сикюрити“ — изрече Сторм с тържествен глас. — Работя за Интерпол.

На Морган не й беше нужно да се погледне в огледалото, за да разбере, че е зяпнала от изумление.

— Интерпол? Като Джаред?

— Аха. Той ми е нещо като шеф, поне за тази задача. Надявам се, че тази стая не се подслушва — добави тя замислено, оглеждайки се наоколо.

— Защо ще се подслушва?

— Не се сещам за никаква причина. — Сторм извинително добави: — Превръщат ни в параноици.

Морган се разкъсваше между любопитството и раздразнението: любопитство, защото нейният доста обикновен свят през последните два месеца се бе разширил и вече включваше крадци на бижута с международна известност и агенти на Интерпол, а раздразнение, защото хората около нея я слагаха в сметката при осъществяването на плановете си без нейно съгласие. Развеселена, Сторм подхвърли:

— Хайде, не се впрягай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз нямах представа до оня ден, че Куин е замесен и че всички момчета го познават.

Внезапно заинтригувана, Морган рече:

— Куин ми каза, че Макс и Улф са узнали за „подвизите“ му наскоро. Улф каза ли ти как е станало?

— Ъхъ. Заловили са го тъкмо когато е обирал един сейф в Лондон преди година.

Морган примигва.

— Ама че среща.

— Улф я нарече „напрегната“.

— Мога да си представя. — Морган въздъхна. — Чудя се Макс как е разбрал.

— Нямам идея. А Джаред е толкова докачлив, че не смея да го попитам. Разбира се, не го виня. Не е шега работа за полицай от международен ранг да открие, че собственият му брат е международно известен крадец. Странно е някак.

— Меко казано — промърмори Морган, припомняйки си как Джаред й бе казал „да не си втълпява идеята за някакви благородни черти у Куин само защото в момента помага на Интерпол“.

— И вашата връзка е странна — тихо каза Сторм.

Странна? Морган се замисли над думата и установи, че приятелката й бе подбрала подходящо определение.

Като директор на една несъмнено впечатляваща колекция от скъпоценни камъни и произведения на изкуството Морган имаше достъп до нещо, за чието притежание би копнял всеки крадец. Всеки.

Лесно беше да се каже, че колекцията е в безопасност, що се отнася до Куин, понеже в момента той беше на страната на властта, заел се да помогне в залавянето на крадец, когото очевидно презираше. Лесно бе за такъв красив мъж да я омае с чара си и да я възпламени с желанието си. Съвсем лесно бе, взирайки се в пленителните му зелени очи, да убеди себе си, че вижда в него нещо, което би изненадало околните — една напълно неподозирана почтеност.

Лесно бе да си каже, че не е глупачка.

Морган погледна отражението си в огледалото и видя там една възвърнала елегантността си жена, чиито устни обаче още носеха беглите следи на ненаситна целувка.

— Странна — повтори тя. Да, би могло да се каже и така.