Кей Хупър
Тайната на Куин (8)

Седма глава

Когато Морган най-сетне отвори очи, в стаята бе светло и за момент остана да лежи по корем в средата на леглото, сънливо примигвайки, със затоплено под завивките тяло. Чувстваше се прекрасно. И по-различно. Толкова отпусната и доволна, че й идеше да измърка като котка, която се изтяга на слънце. Всеки сантиметър от тялото й бе съживен по странно нов начин и имаше особеното усещане, че сърцето й бие из цялото тяло.

Не искаше да мърда, не й се правеше нищо, което би могло да промени блаженото й чувство на удовлетвореност. Ала не бе жена, която може да стои мирно дълго време, освен ако спи, и сънливостта я напусна. Постепенно фокусира погледа си върху часовника на нощното шкафче. Дванайсет. Дванайсет на обяд.

Мръщейки се, Морган се изправи на лакти и се взря в часовника. Дванайсет на обяд. Не беше спала толкова до късно от години — защо, за бога… и после си спомни.

Всичко се върна изведнъж в съзнанието й и тя се изви рязко, за да огледа спалнята, без да обръща внимание на внезапната болка в мускулите от бързото движение. Освен нея, в стаята нямаше никой. Но… онези дрехи върху облегалката на стола не бяха ли негови? Черен пуловер, панталон, грижливо сгънати… Да, негови бяха.

Морган се надигна в леглото и едва тогава долови тиха музика от другия край на апартамента. Не чуваше Куин, но беше сигурна, че е там. Усещаше близостта му със странна вътрешна увереност, която и преди бе забелязала. Миг по-късно се плъзна към края на леглото и рязкото пробождане в глезена й напомни за премеждието от миналата нощ. Не изглежда толкова зле, реши тя, само леко подут, с морав цвят. Като се изправи предпазливо, усети съвсем слаба болка.

Щом отиде в банята, разбра, че Куин наскоро си бе взел душ; въздухът бе още влажен, а също и хавлията, преметната през шината на завесата. Помисли си, че сигурно е използвал електрическата самобръсначка, която му бе набавила при предишния му престой тук.

Тя също влезе под душа и се отпусна блажено под топлата струя, която галеше нараненото й тяло. Забеляза още няколко по-леки синини, резултат от борбата й на пожарната стълба, и поради това, а и от необичайно активната нощ, определено се чувстваше малко схваната.

Топлата вода със сигурност й помагаше и тя се задържа под душа, миейки косата си и усмихвайки се при спомена от пръстите му, заровени в къдриците й. Когато най-после излезе и уви косата си с хавлия, се чувстваше все още леко скована, но много по-добре. Затършува в тоалетните шкафчета под мивката и откри шише лосион за тяло с аромата на парфюма, който използваше, и втри малко от него в кожата си. Знаеше, че не толкова лосионът, колкото самото масажиране отпусна мускулите й и намали напрежението им — но меката ухаеща кожа бе допълнителен ефект, който всяка жена с любовник тутакси би оценила.

Морган уви около тялото си друга хавлиена кърпа и започна да суши косите си. Докато сешоарът й шумно работеше, тя се замисли върху това. Любовник. Такъв ли щеше да бъде Куин? Не знаеше, наистина не знаеше. Моментът, предвид обстоятелствата, едва ли бе най-добрият, а дори и да беше, Куин не бе човек, когото можеш да наречеш предсказуем.

Или стандартен. Като се знаеше кой и какъв беше, напълно бе възможно интерлюдията с нея да не бе нищо повече от отдих насред напрегната ситуация, който да го освободи от стреса чрез чисто сексуално разтоварване.

Това бе потискаща вероятност, реши тя, но трябваше да я приеме за логична и напълно възможна. В края на краищата той бе необичайно красив и очарователен мъж около тридесетте и макар мистериозният Куин да не се бе излагал на риск с любовни авантюри, дневното му превъплъщение в Алекс несъмнено му бе позволявало да не страда от липса на женска компания. Доказателствата бяха несъмнени; бе умел и нежен любовник, а това изискваше опит и основно познаване на женското тяло и онова, което би му доставило удоволствие.

Морган изобщо не бе шокирана от тази констатация. Всъщност дори не бе особено изненадана. Беше умна жена и бе разполагала със седмици, откакто срещна Куин, за да прецени нещата. Бе мислила за него и за евентуалната връзка между им почти до най-малките подробности.

Не че това й бе помогнало кой знае колко. През последните дни себе опитала да не се поддава прекалено на емоциите си, за да може да размисли върху възможните последици от пускането на много известен и много загадъчен крадец на скъпоценности в леглото си, но щом това вече бе факт, старанието й бе излишно. Останаха само емоциите, а всичко, което те й казваха, бе как се чувства. Обичаше го. Въпреки убедителните доводи против, въпреки здравия разум и последиците, тя го обичаше.

И това бе нещо, с което трябваше да се справи, независимо какво щеше да й донесе бъдещето. В момента, в който бе изсушила косите си, Морган вече бе решила да се остави на интуицията си по отношение на този нов завой във връзката им. Пък и имаше ли друг избор? Животът й бе точно дефиниран и разстлан пред него като на длан; нямаше загадки, скрити факти, фалшиви имена… нямаше лъжи. Коя и каква бе тя — за него бе очевидно. От друга страна, кой и какъв бе той бе забулено в тайна. Единственото нещо, което Морган със сигурност знаеше, бе, че заниманията му са опасни.

Тъй че поне докато не щракнеше капанът, подготвян за Нощната сянка, инстинктът й подсказваше да приеме каквото й се предлагаше и да бъде търпелива според възможностите си. Веднъж щом това приключеше и той можеше да й каже истината, тогава може би щеше да стане дума и за тяхното общо бъдеще. А може би и не.

Може би Куин щеше да се върне в Европа, към живота, който предпочиташе и толкова добре познаваше. Без нея.

Пък и тъй или иначе нищо не би могла да направи, за да го накара да я обича или да остане с нея. По-вероятно бе да улови мълния в бутилка, отколкото да задържи него, а и последното нещо, което би избрала, бе да го види, хванат натясно. Каквото й да предприемеше той, трябваше да е негово собствено решение, без натиск от нейна страна.

Върна се обратно в спалнята, все още в плен на мислите си, и се поколеба за миг, преди да извади от шкафа златистожълт копринен пеньоар. Беше от типа дрехи, които една неомъжена жена би купила, но не би носила просто защото пеньоарът бе шит, за да бъде оценен от мъж; нещо богато и елегантно, което галеше тялото й с чувствено докосване.

Е, призна тя мълчаливо, все пак имаше натиск… точно така, натиск. В края на краищата едва ли жена, вярна на природата си, просто ще стои и ще остави мъжа, когото обича, да взима решения, без да му се напомни за преимуществата, които притежава. Така беше честно.

Без да е суетна, Морган знаеше, че изглежда добре в измамно семплата роба. Цветът й отиваше, а искрящата материя прилепваше по тялото й точно където трябва. Тя не се сдържа и се усмихна леко, като завързваше колана, припомняйки си развлечения анцуг и чехлите с помпони от изминалата нощ. Ама че промяна — от най-непретенциозното към суперелегантното.

Тя влезе боса във всекидневната. Празна, с приглушено звучаща музика. Продължи към кухнята и там откри Куин, с гръб към нея, зает с приготвянето на нещо, което приличаше на апетитна купчинка палачинки. Тъй като й бе помагал в кухнята по време на възстановяването си, Морган не бе изненадана от способностите му. Облечен беше в джинси и бяла риза, избрани между дрехите, останали от предишното му гостуване.

Тя знаеше много добре — фактът, че той все още е тук, бе добър знак (почти беше сигурна, че няма да го намери, като се събуди), но Морган нарочно не пожела да придаде голямо значение на това. Стъпка по стъпка, така трябваше да напредва.

— Здравей — поздрави го нехайно.

Той я погледна през рамо, отвори уста да каже нещо, но тъй и не го изрече. Вместо това се втренчи в нея, а изумруденозелените му очи я изгледаха от петите до блестящата коса; после завъртя ключа на котлона, остави шпатулата на кухненския плот и се приближи.

Няколко минути по-късно, останала без дъх, Морган каза:

— Все забравям колко си голям, докато не застана до теб. Защо така?

— Нямам представа. — Той завря глава във врата й, вдишвайки бавно. — Миришеш прекрасно.

С ръце около шията му и увиснали във въздуха крака, тя измърмори нещо неразбрано, чудейки се как едно толкова стегнато тяло може да й доставя такова удоволствие при допир. Той я бе прегърнал здраво и всъщност ги делеше само ризата му, тъй като нейният пеньоар бе тънък като паяжина. После Куин внезапно вдигна глава и се намръщи, а Морган усети как я пуска обратно на пода.

— Приятно ми беше — запротестира тя.

Мъжът се усмихна леко, но очите му продължаваха да се мръщят. Внимателно отмести косата от врата й.

— Скъпа, аз ли съм ти направил това?

Тя не усети болка, когато я докосна много нежно точно под ухото, но знаеше, че гледа към една малка синина, тъй като я бе видяла преди това в огледалото.

— Не, мисля, че го е направил нашият приятел от пожарната стълба. Ако не носеше ръкавици, сигурно щеше да можеш да снемеш отпечатъците му от мен. Станало е, когато притисна напоеното с хлороформ парче върху лицето ми.

Куин кимна леко, в очите му проблесна израз, който тя не можа да разгадае. Той наведе глава и я целуна, затаил прежната страст.

— Чух душа и си помислих, че ще искаш да закусиш.

Морган му се усмихна.

— Умирам от глад. Само че ти, вместо да изключиш котлона, си го увеличил й палачинките изгоряха.

Като изруга през зъби, той я пусна и бързо се втурна към почернелите палачинки. Морган включи респиратора над печката, но за всеки случай отвори и прозореца, иначе можеше да се задейства противопожарният детектор пред спалнята й. Вътре нахлу хладен въздух и пушекът се разсея, преди да е причинил повече неприятности.

— Добре че приготвих повече тесто — каза той разочаровано, докато хвърляше изгорелите палачинки в кофата за смет. — Трябваше да се досетя, че ще влезеш тук триумфално като Хубавата Елена, предизвикала войната в Троя.

— Ах ти, ласкател такъв! — възкликна Морган.

Разбърквайки тестото, Куин й се усмихна.

— Я ми кажи, Морган, вярваш ли понякога на думите ми?

— На около половината — пресметна тя, докато си наливаше кафе. — Щях да имам сериозна нужда от лечение, ако вярвах на повече от това.

Той се засмя, но й отправи нов поглед, този път по-сериозен.

— Съжаляваш ли?

Спомняйки си думите му за любовта без доверие, тя поклати глава и му се усмихна.

— Не, не съжалявам. Знаех какво правя.

За момент той се съсредоточи върху златистите палачинки, мятайки ги изкусно във въздуха. После тихо рече:

— И двамата си изгубихме ума.

Тъй като допускаше, че подобен разговор може да се проведе, Морган бе подготвена за него и спокойно каза:

— Ако имаш предвид, че може да забременея, не се безпокой. От няколко години взимам хапчета заради нередовния си цикъл.

Той я погледна открито.

— За нищо друго не бива да се притесняваш.

— Нито пък ти. — Тя се облегна на кухненския плот и имитира усмивка на съжаление. — Светът стана опасен, нали?

Куин се наведе и я целуна, този път съвсем леко.

— Винаги е бил, скъпа. Единствената разлика е, че сега опасностите не са толкова очевидни, но затова пък често са фатални.

— Аха. Не е лесно да си възрастен — съгласи се Морган. По природа оптимистка, тя се загледа в него, докато мяташе палачинките във въздуха, като обходи с поглед широките му рамене, гърба и тънката талия, а после тесния ханш и дългите крака. Изглежда страхотно в джинси, помисли тя. Въздъхна почти несъзнателно. — Всъщност… понякога не е чак толкова лошо.

Знаейки за какво си мисли, съдейки по гласа й, той се усмихна, без да я погледне, и промърмори:

— Ти си опасна жена, Морган.

Тя отвърна малко сухо:

— Не, просто нормална.

После отново напълни чашите им с кафе и му помогна да пренесат палачинките на малката й кухненска маса.

Едва по-късно, когато бяха приключили с яденето и бяха почистили кухнята, Морган внимателно насочи непретенциозния им разговор в по-сериозна посока.

— Алекс… няма ли да ми кажеш кой е Нощната сянка?

Той я бе последвал във всекидневната и когато тя зададе въпроса, постави ръце на раменете й, и я обърна с лице към себе си.

— Вече говорихме за това, Морган. Ако се срещнеш лице в лице с човек, за когото знаеш, че е Нощната сянка, ще успееш ли да запазиш самообладание.

— Мисля, че не. — Тя го изгледа продължително. — Но искам да знам до каква степен съм оплескала работата след снощното ми приключение на пожарната стълба.

Той не се направи, че не разбира.

— Може би никак — ако успея да го убедя, че си отишла там да се срещнеш с Алекс Брандън, без да имаш и най-малката представа, че съм също и Куин.

— Защо ще мисля, че мога да открия Алекс на някой покрив, и то посред нощ? — попита тя сухо.

Със същия тон той отвърна:

— Трябва да ми помогнеш да измисля някаква причина. Последното нещо, което искам, е Нощната сянка да започне да се пита дали знаеш, че съм Куин. Понеже заподозре ли го, ще започне да се чуди и защо жена като теб, известна със своята честност и лоялност, ще си мълчи за нещо подобно.

— И ще надуши капан?

— На негово място аз щях.

Морган прехапа долната си устна, после се освободи от ръцете му и седна, предпочитайки стол пред дивана. Трудно й бе да разсъждава ясно, когато той я докосваше, а искаше да помисли върху това.

Куин седна на края на дивана, възможно най-близо до стола й, като я наблюдаваше със сериозен поглед.

— Алекс… той знае, че ти си Куин. Искам да кажа, знае, че Алекс Брандън е Куин. — В гласа й имаше лек въпрос, макар да бе сигурна, че е така.

— Знае.

— Тогава не разбирам. Той знае, че ти си Куин, а ти знаеш, че той е Нощната сянка… и двамата ви търси полицията в няколко страни. И двамата се интересувате от „Загадките на миналото“, защото колекцията на Банистър е нещо, което всеки крадец би пожелал — и всеки от вас знае за интереса на другия. Как се връзва всичко това с поставянето на капан?

Куин се поколеба, после въздъхна.

— Всъщност повече прилича на измама. Виждаш ли, по причини, които предпочитам да не обсъждам, Нощната сянка не може сам да се добере до колекцията на Банистър. Нуждае се от партньор и това съм аз.

Морган отвори уста, но после я затвори. Щом Куин кажеше, че „би предпочел“ да не обсъжда нещо, това означаваше, че няма да го стори. Тъй че вместо да пита за това, тя просто каза:

— Окей. Но защо Куин сам не се занимае с колекцията на Банистър? Имам предвид, защо Куин ще се нуждае от Нощната сянка.

— По няколко причини — отвърна той охотно. — Защото Щатите са… непозната територия за Куин; дори крадец, който по принцип действа сам, трябва да има връзки: вътрешни източници на надеждна информация, доверени хора за снабдяване с материали и екипировка, бързи и безопасни начини за транспортиране, щом работата е свършена. Всичките ми връзки са в Европа — и ще се изпотя доста, докато прекарам колекцията там. И въпреки това съм дошъл тук, защото, както и ти каза, на колекцията на Банистър не може да се устои.

— И тъй… когато се натъквам на друг крадец, който опипва почвата около музея — и оцелявам, след като ме прострелва, — аз си поставям за цел да се свържа с него веднага щом се възстановя. Той естествено е обезпокоен, че съм успял да го открия, но аз му давам ясно да разбере, че не ме интересува особено кой е и че не възнамерявам да оспорвам територията му. Напротив, смятам да се върна обратно в Европа, но страшно искам да взема поне един екземпляр от колекцията на Банистър със себе си.

— „Болинг“? — предположи Морган.

Куин слабо се усмихна.

— Шегуваш ли се? Това уж безобидно парче камък носи проклятие. Всеки път, щом е бивал откраднат в дългата си и живописна история, е носел нещастие на своя крадец.

Стресната, тя каза:

— Не знаех, че има такова проклятие.

— О, да, и има достатъчно доказателства за него. Диамантът попада в ръцете на фамилията Банистър някъде около 1500-та година — законно. Джентълмен на име Едуард Банистър намира камъка в естествения му вид, цял и нешлифован в коритото на един поток в Индия. Просто така си лежал сред пясъка.

— И после кажи, че няма късмет — рече Морган.

— Аха. Както и да е, той дал камъка да се шлифова и го подарил на жена си за сватбата. Първият опит да бъде откраднат бил направен още през медения им месец, а крадецът си счупил врата, докато се опитвал да избяга през прозореца. Според мълвата Едуард се изправил над тялото, увит само в чаршаф, който грабнал в бързината от брачното ложе, и заявил пред всички, появили се на мястото, че явно диамантът е предопределен от съдбата да принадлежи на неговото семейство и затуй оттук насетне трябва да се смята за амулет. После кръстил камъка „Болинг“.

— Защо „Болинг“?

Куин се усмихна.

— Ами Едуард не можел да го нарече „Банистър“, понеже вече имал един с това име. Затова трябвало да измисли друго. Изглежда, притежавал е иронично чувство за хумор, защото крадецът, който си счупил врата, докато отмъквал камъка, се казвал Томас Болинг.

— А камъкът, който не успял да открадне, ще носи името му завинаги. Каква ирония! И странен вид слава.

— Томас Болинг сигурно е щял да остане доволен. Според онова, което се знаело за него, бил едновременно глупав и покварен и щял да си остане неизвестен за историята, ако не била срещата му с този красив жълт диамант.

Морган продължително изгледа Куин.

— Сигурен ли си, че не си измисляш всичко това? Толкова гладко се лее от златните ти уста.

— Кълна се. Питай Макс.

— Хмм. Окей, а после какво станало?

— Ами чрез изричаното на онова, което вярвал, че е достатъчно предупреждение поне за суеверните крадци, старият Едуард, изглежда, е поставил солидна основа за проклятието. Може би съдбата е слушала. Или просто е последвала серия от неудачни опити камъкът да бъде отнет. Във всеки случай диамантът „Болинг“ си е създал интересна репутация. В онези дни сигурно е тежал поне сто карата и дори повече, тъй че представлявал сериозно изкушение. А по-късно, когато бил допълнително обработен и поставен в обков, станал толкова красив, че малцина можели да му устоят.

През следващите четиристотин години имало няколкократни опити да бъде откраднат, някои от тях — забележително изобретателни. Но никой не успявал да го отнеме от семейство Банистър. Всички крадци без изключение умирали — повечето по болезнен начин. Няколко били заловени и починали в затвора, но всички намерили смъртта си заради този камък.

Морган потрепери. Не беше суеверна жена, ала разказът определено я изнерви. Без съмнение, защото бе влюбена в крадец на скъпоценни камъни. Прочисти гърлото си и малко заповеднически каза:

— Ти стой настрана от него.

Той се усмихна и внезапно се раздвижи, плъзна се от дивана и падна на колене пред стола й. Преди да може да направи нещо, ръцете му бяха на коленете й. Морган затаи дъх, щом топлите му пръсти я докоснаха, после много бавно се плъзнаха, уловиха я за дупето под копринения пеньоар и мъжът я притегли към себе си.

— Не възнамерявам да крада „Болинг“, Морган — измърмори той. Очите под полупритворените клепачи я гледаха напрегнато. Целуна я отстрани по врата, а после по гърлото, щом главата й се отпусна върху облегалката на стола. Устните му бавно проследиха триъгълния отвор между реверите на пеньоара, а гласът му стана дрезгав. — Интересува ме смарагдът „Талисман“.

Морган зарови пръсти в гъстата му руса коса и нежно го придърпа, мръщейки се малко унесено, когато той я погледна.

— Интересува те смарагдът „Талисман“?

— Искам да кажа, така мисли Нощната сянка. Не може ли да говорим за това по-късно? — Той захапа леко долната й устна, а после я целуна с неприкрита страст. Пъхна едната си ръка помежду им, само колкото да развърже колана на пеньоара й, и тя почувства как дрехата се разтваря, сякаш специално създадена да се свлича по сгорещена плът. Гърдите й плътно се притиснаха в неговите и усещането на ризата му до голата й кожа я влуди.

Искаше го сега, веднага, и тази примитивна нужда изместваше всичко останало с внезапност, която смътно я плашеше. Ръцете й несъзнателно задърпаха ризата му, а напрегнатото му лице и гладният блясък в очите му й казваха, че и той я желае, колкото тя него.

Притисна се силно към Куин, чувствайки как напрежението в тялото й нараства с бързина, която й отне и последния дъх, и тя изпадна в безтегловност.

Когато кулминацията настъпи, беше бърза и остра, както и възбудата. Омаломощена, Морган остана със заровено във врата му лице, вдишвайки упойващия му мъжки аромат, докато разтуптяното й сърце се връщаше към нормалния си спокоен ритъм. Не искаше да мърда или да отвори очи. Искаше да остане така, докато той я държеше в прегръдките си, и да се наслаждава на усещанията.

Постепенно обаче започна да осъзнава, че позата им, макар и неочаквано еротична, едва ли бе удобна сега, когато страстта отшумяваше. Всъщност, вярна на себе си, внезапно я напуши смях. Стол във всекидневната й, за бога, и то по средата на деня. Сигурно коленете му се чувстваха ужасно въпреки килима, а и тя още не можеше да повярва, че е участвала в подобно нещо.

Той внезапно вдигна глава и я погледна, усмихнат, ала със сериозни очи.

— Ако се засмееш, кълна се, ще те удуша. — Гласът му звучеше дрезгаво.

Тя прочисти гърло и се опита да скрие усмивката си.

— Съжалявам, не зависи от мен. Не че е смешно, просто съм… шокирана. Какво стана? Искам да кажа, в един момент водехме съвършено делови разговор, а в следващия… го направихме.

— Да, направихме го. — Той я целуна, после я пусна и дръпна джинсите си нагоре. — Хайде да го повторим.

Морган усети как я повдига и затаи дъх, щом гърдите й докоснаха стегнатите му мускули. Въобще не беше сигурна, че краката й ще я издържат.

— Чакай малко. — Опитвайки се да мисли ясно, понеже нещо я безпокоеше, тя потупа гърба му в безполезно усилие да привлече вниманието му. — Онова, което ми каза за твоята… твоята хитрост. Тук си само за да заловиш Нощната сянка? Това ли е планът?

— М-да — съгласи се той, като я целуваше по шията.

— Тогава… — Тя простена, щом той захапа мекичкото на ухото й. — Тогава защо взе онази кама в нощта, когато се срещнахме?

— Камуфлаж — измърмори той. — Ти щеше да се учудиш, ако не бях взел нищо онази нощ.

— О-о. И… Алекс, знам, че те питах и преди, но… ти ли открадна диамантите „Карстеърс“?

— Не. — Той престана да се занимава с шията й и я вдигна на ръце. Целуна я пламенно и тръгна към спалнята, добавяйки нехайно: — Взех ги назаем.

Трябваше да мине доста време, преди Морган да събере сили да заговори, а когато го стори, в гласа й се четеше учудване.

— Взел си ги назаем? Ти си лунатик, знаеш ли?

Той се засмя.

Тя не го остави:

— Рискувал си ужасно, за да откраднеш тази огърлица. Можеха да те заловят. Или убият.

— Беше ми необходима, Морган. За да спечеля… доверието на Нощната сянка.

— Откраднал си я за него?

— Взех я назаем, за да мисли, че съм я откраднал за него. Семейство Карстеърс ще си я получат обратно, не се тревожи.

— Щом така казваш. — Като се повдигна на лакът, Морган се взря в спокойното му лице и каза невярващо: — Почти четири следобед е, а ние още сме в леглото.

Той отвори едно блестящо око, после го затвори, прегърна я с една ръка и блажено въздъхна.

— Моята представа за идеално прекаран следобед.

Тя се пресегна и започна да си играе с тъмнорусите косъмчета по гърдите му.

— Да, но аз още не съм говорила с никой в музея. А когато го сторя, какво ще им кажа? Взех си цял ден почивка, нещо необичайно за мен, и то не защото снощи налетях на Нощната сянка на една пожарна стълба.

Куин отвори очи. Те бяха блестящи и я гледаха настойчиво. Усмихна се леко.

— Неприятно ли ще ти е да разберат, че сме любовници?

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Но дали това — че сме любовници — няма да ти създаде проблеми? Имам предвид с Нощната сянка?

След известно мълчание Куин каза:

— Не и ако мога да го убедя, че съм те прелъстил, за да получа информация за изложбата.

Наблюдавайки напрегнатия му замислен поглед, Морган се усмихна.

— Затова ли не си ме питал за подробности от изложбата? За да съм сигурна, че целта ти не е информация?

Той се пресегна и отмести кичур лъскава черна коса от лицето й, а пръстите му гальовно се плъзнаха по бузата й.

— Може би.

Странно, но тя му вярваше. Въпреки целия му чар и неоспоримия му сексуален опит, не беше от типа мъже, които ще прелъстят жена само за да измъкнат информация от нея. Не защото бе непочтено, реши тя, а понеже бе най-предсказуемото нещо — докато Куин бе най-нестандартната личност.

— Скъпа?

Осъзнавайки, че е мълчала прекалено дълго, тя каза:

— Разбирам и ти вярвам. Само се моля Нощната сянка да не се досети; че от мен не можеш да получиш ценна информация. Аз не познавам системата за сигурност.

— Наясно е с какво се занимаваш, защото е добре запознат с работата на музеите, ала се надявам да го убедя, че си ме снабдила с много важна информация. Ако си съгласна, разбира се.

— Слушам те.

Куин леко се намръщи.

— Нека първо помислим. Защо не се облечем и да отидем в музея? Знам, че няма да се успокоиш, докато не се увериш, че покривът не се е срутил в твое отсъствие.

— Много смешно. — Но се усмихваше. — Звучи ми като план.

 

 

Изминаха пеша една пресечка, за да стигнат до колата на Куин, която стоеше, където я бе паркирал предната нощ — разстояние прекалено късо, за да е проблем за все още наболяващия глезен на Морган. Никога не паркирал близо до музея, когато бил Куин, обясни й той, за да не забележели колата му.

— Значи затова е трябвало да ме носиш толкова дълго снощи — заключи тя.

— Това бе една от причините.

Морган не каза нищо и смени темата. Но част от съзнанието й бавно съединяваше различните късчета информация, които бе събрала през последните седмици. Като отхвърляше някои неща и преценяваше повторно други в светлината на новонаученото, тя се опитваше да нареди мозайка, без да е напълно сигурна как трябва да изглежда накрая.

Това бе бавен и доста уморителен процес, ала тя трябваше да продължи по две причини. Защото Куин не желаеше да й каже цялата истина — поне засега — и защото бе прекалено любопитна, за да го чака да й я каже. Имаше аналитичен ум и дори и да не се безпокоеше за мъжа, когото обичаше, пак щеше да размишлява върху ситуацията.

Но по-голямата част от парчетата на мозайката все още се лутаха в съзнанието й, когато стигнаха музея, и Морган се откъсна от разсъжденията си за момента. Оставаше по-малко от час до затварянето и излизащите от музея бяха много повече от влизащите; съдейки по големия поток, изглежда, днес посещението е било внушително.

— Трябва да отида в компютърната зала и в помещението на охраната — каза тя на Куин, докато стояха във фоайето. — За всеки случай.

Той кимна, после вдигна ръката й към устните си и я целуна с нежната интимност на любовник.

— А аз ще поразгледам наоколо.

Морган се поколеба, но после му се усмихна и тръгна по посока на офисите, чудейки се какво ли точно ще разглежда в музея. И за момент не повярва на нехайния му тон, разбира се. Не че го подозираше, просто изпитваше респект към вродената му войнствена природа. Имаше чувството, че никога не би се движил по права линия, ако може да намери крива или ъгъл.

Първо мина през помещението на охраната, разменяйки набързо няколко думи с двама от пазачите, които й казаха, че денят е бил спокоен и освен няколкото загубени деца и караниците на две-три двойки влюбени, не се е случило нищо особено. От години Морган не преставаше да се изумява от изненадващия брой влюбени, избрали да си изяснят нещата в музея. Сигурно смятаха, че огромните ехтящи зали и коридори са много по-закътани, отколкото бяха всъщност.

Тъй като знаеше, как се опазват толкова ценни неща, Морган винаги усещаше наблюдателните очи на видеокамерите, на патрулиращите пазачи и на посетителите и за нея музеите не бяха нито романтични, нито закътани.

Все още с тези мисли в главата, тя тръгна по коридора към компютърната зала и завари Сторм да се мръщи към екрана, натискайки бързо клавишите.

— Здравей! — поздрави Морган, стараейки се да прозвучи колкото може по-нехайно. — Как е?

Дребничката блондинка приключи със задаването на команди, облегна се назад и погледна приятелката си с особен интерес.

— Нищо особено. А при теб как е?

Морган не беше от хората, които лесно губят самообладание, затуй не се изчерви под изучаващия поглед на Сторм.

— Ами — продължи все така нехайно, — по-добре съм от вчера.

— Хм. Даже и след хлороформа?

— Това не беше кулминацията на вечерта.

— И аз така се надявах. Куин?

Морган осъзна, че се усмихва.

— Не личи ли?

— Само… много. — Сторм й се усмихна в отговор. — Малко е обезпокояващо, а?

— Аха. И като прибавиш и всичко останало… Ами да кажем, че приемам нещата както дойдат.

— Може би това е най-доброто. — После приятелката й стана сериозна. — Джаред каза, че според тях те е нападнал Нощната сянка.

— Аха. — Морган не искаше да влиза в повече подробности за нападението; ситуацията бе прекалено сложна. — Просто такъв ми е късметът. Макс появявал ли се е днес? Чувствам се идиотски, че не дойдох на работа.

— Всъщност още е тук. Някъде из музея, струва ми се. Дайна също е тук. В кабинета на Кен е.

Бивша заместник-директорка на музея, Дайна не се водеше официално като негов служител, но през последните няколко седмици често бе идвала да помага, защото работата й харесваше. Кен Дуган бе необичайно зает — заради новата изложба и защото бе дал от своите хора за разрешаването на проблемите на други музеи, а и още не бе успял да намери заместничка на Дайна. При това положение бе повече от доволен, че тя се появява от време на време.

— Ще ида да му кажа едно „здрасти“ — подхвърли Морган. — А после ще се опитам да намеря Макс. Ъ… къде е Беър? — Не виждаше никъде малката животинка.

— С Улф. Той също е някъде из музея. — В този момент компютърът избипка, настоявайки за вниманието на Сторм, и тя се зае с него. — Нещо е нервен. Улф имам предвид.

Това изненада Морган, тъй като рядко бе виждала експерта по охраната да издава някакви чувства.

— Да не е заради капана?

Сторм подаде на компютъра кратка команда, после погледна приятелката си с усмивка.

— Не. Заради една църковна сватба в Луизиана. Беше се съгласил да осигури свещеник още преди Джаред и Дани да се оженят, но не можем да го направим толкова просто. След своите шест сина майка ми започнала да събира пенитата си за сватбата ми от деня, когато съм се родила, и аз не мога да не се съобразя с желанието й. Само че Улф се чувства малко притеснен от бъдещата среща с фамилията и от тежката сватбена церемония.

Развеселена, Морган си помисли, че приятелката й не изглежда особено разтревожена от този факт. Пък и защо да е? Колкото и нервен да бе Улф заради тържествената сватба в Луизиана, любовта му към Сторм бе толкова очебийна, че един файтон роднини съвсем не бяха достатъчни да го накарат да се отдели от нея. За това бе необходимо да се случи нещо изключително. Например краят на света.

— Работата и репутацията му са изложени на риск — каза тя, — а седнал да се безпокои заради някакви си конфети и портокалови цветчета.

— Странно нещо са мъжете, нали?

Морган се засмя, махна с ръка за довиждане и тръгна по коридора. Отби се в офиса си и откри, че бележника й го няма на бюрото, където го бе оставила, после продължи към кабинета на директора на музея в края на коридора. На бюрото на Кен завари Дайна Банистър; красивата изискана червенокоса жена тъкмо затваряше телефона, а леко озадаченото й изражение стана загрижено, щом вдигна поглед и видя Морган на вратата.

— Здравей, добре ли си?

— Чудесно — увери я Морган, знаейки, че жената на Макс не може да не е информирана за онова, което й се бе случило предната вечер. — Всъщност сега всичко ми се струва като някакъв кошмар, сякаш никога не е било.

— Макс каза, че е можело да те убият.

Куин каза същото, припомни си Морган.

— Не знам — толкова бързо стана, че нямах време да се изплаша. Както и да е, вече свърши. — Тя се огледа из разхвърляния кабинет на Кен. — Да си виждала бележника ми? Беше на бюрото ми и реших…

— Този ли е?

— Да, същият. Благодаря. Сигурно е трябвал на Кен. Не биваше да отсъствам днес.

Развеселена, Дайна рече:

— Престани да се чувстваш виновна, за бога. От месеци се товариш толкова много, че малко почивка няма да ти навреди. Освен това, доколкото ми е известно, тук нямаше никакви проблеми.

— Ти нещо се мръщеше, когато влязох — напомни й Морган.

Дайна успокоително поклати глава.

— О, просто говорех със Стюарт Аткинс от музея „Колиър“ и той ми каза, че няколко от музеите в района имат проблеми със системите за сигурност. Алармите изключвали без причина и други такива. Но тук, изглежда, всичко е наред.

— Дано да е така — каза Морган.

— Все пак ще предупредя Макс. За всеки случай.

Морган кимна, съгласявайки се, че така ще е най-добре.

Поговори още малко с Дайна и после се върна обратно в офиса си, за да остави бележника на бюрото. Сетне тръгна да търси Куин.