Кей Хупър
Тайната на Куин (10)

Девета глава

Единствената причина да поеме риска, както Морган обясни по-късно, бе, че познаваше мястото сравнително добре. Дори знаеше кода за отваряне на градинската порта, тъй като съвсем наскоро бе помагала за организирането на благотворителна разпродажба на открито, а неговата градина бе най-подходящата за целта.

Разбира се, оставайки вярна на себе си, Морган не се замисли, че той може да е променил кода (не беше) или че достъпът до къщата може да се окаже доста по-труден.

Във всеки случай не й се наложи да изпробва новопридобитите си умения по отношение на ключалките. Успя да си пробие път през забулената в мъгла градина към терасата, но на две крачки от широката остъклена врата, за която знаеше, че води към кабинета, чифт силни ръце я сграбчиха и грубо я издърпаха от вратата.

Започна да ми става навик, облекчено помисли тя с подкосени крака. Завъртя се в обятията му и го прегърна през врата.

Куин я задържа в прегръдките си за миг, после смъкна долу ръцете и й просъска:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Това се казва посрещане — прошепна тя в отговор. Без маска, но облечен в работния си костюм, той продължи да й се кара.

— По дяволите, Морган, защо не си в леглото.

— Трябваше да дойда — настоя тя, като продължаваше да шепне. — Алекс, сетих се, че…

— Шшт!

Той замръзна на място и в настъпилата тишина Морган можеше да чуе падането на капките вода от бръшляна, пълзящ по стената зад тях. Не чуваше нищо от къщата, но сигурно той бе чул, защото усети как напрежението му нараства. После облечените му в ръкавици ръце обгърнаха лицето й и той я загледа толкова напрегнато, че в тъмното зелените му очи заискриха като на котка.

— Скъпа, послушай ме. Няма време — всеки момент ще влезе в кабинета. Искам да останеш тук, точно тук и да не мърдаш. Разбра ли?

— Но…

— Морган, обещай ми.

Той я целуна бързо, но с такава неутолима страст, че коленете й омекнаха.

— Обичам те — прошепна, откъсвайки устни от нейните.

Морган остана облегната на влажния бръшлян, разтърсена и замаяна, чудейки се дали наистина го е чула да казва това. Опитваше се да дойде на себе си и изведнъж се изплаши като никога досега, защото я прониза смразяващата мисъл, че той не би го казал, ако не смята, че може и да няма друга възможност.

Заради обещанието си не предприе нищо и докато събираше мислите си, той успя да отвори остъклената врата бързо и ловко и да се вмъкне в къщата. Остави вратата открехната така тя щеше да чува какво става в кабинета. От мястото си можеше да го види как дърпа една завеса вдясно на вратата и натиска с облечения си в ръкавица пръст някакви копчета.

После той се отдръпна от вратата и Морган внимателно се премести, тъй че да може да вижда — макар и трудно — в стаята. Знаеше, че осветлението вътре и тъмнината на обвитата в мъгла тераса я правят невидима за онези в стаята, но въпреки това не излезе по-напред, а продължи предпазливо да наднича от ъгъла.

Куин, със съвършено спокойно изражение, прикриващ отлично вътрешното си напрежение, което тя бе усетила, стоеше до камината, изпращаща меки отблясъци. Все още бе с ръкавици, а черната скиорска маска бе пъхната на колана му. Огледа се в стаята, когато вратата откъм коридора се отвори и вътре влезе един мъж и с нотка на нетърпение каза:

— Закъсняваш. Ако твоят човек си е свършил работата, след час всички пазачи в музея ще са упоени.

Морган малко се стресна от гласа му; бе различен от оня, който бе свикнала да слуша. По-бърз, по-остър, с лек акцент и порочна нотка, глас на човек, който лесно би могъл да е световноизвестен престъпник.

Лио Касали, също облечен целият в черно, отиде до бюрото си и се наведе над плановете, разгърнати отгоре. Явно не забеляза, че вратата към терасата е открехната, а и да бе забелязал, не обърна внимание. Изражението на красивото му лице бе сурово.

— Имаме много време — каза с равен глас. — Пазачите ще бъдат обезвредени в един и половина, а ние ще сме в музея много преди това.

— Не искам да поемам никакви рискове — настоя Куин. — Трябва да прекъснем захранването, в случай че някой от пазачите усети газа и се добере до аларменото устройство. Макар че цяла седмица прекъсвахме алармените устройства и повреждахме електрическите инсталации в района, няма гаранция, че „Ейс“ автоматично ще приеме, че някоя от системите отново се е повредила.

Значи затова толкова много музеи имаха проблеми, осъзна Морган.

— Имаме много време — повтори Лио. После, с глава все още надвесена над чертежите, каза: — Я ми кажи нещо, Алекс.

— Стига да мога.

— Защо не носиш оръжие?

Куин късо се изсмя.

— По две доста основателни причини. Защото въоръженият обир води до по-тежка присъда и защото съм слаб стрелец.

— Опасна слабост.

— Така ли? Защо?

— Защото не можеш да се защитиш. Я си представи за момент, че вече си ми ненужен. В края на краищата предпочитам да запазя смарагда „Талисман“ за себе си, защо да развалям колекцията? Пък и ти наистина не ми трябваш, сам мога да изолирам „Ейс“ за около час.

Малко мрачно Куин каза:

— Не съм ти давал кодовете.

— Не, ти много умно ги запази за себе си. — Лио го погледна с бегла, празна усмивка. — Само че забравяш, приятелю, че аз се занимавам с това отдавна. По-отдавна от теб, ако трябва да бъдем точни. Постарах се да си осигуря собствен източник на информация в музея. Макар и да не спя с него.

— Кой?

— Кен Дуган. Много амбициозен човек. Гори от желание да се хареса. Сигурен съм, че той и не е разбрал какво лошо има в това да обсъжда охранителната система в обикновен разговор за надеждността й.

Куин направи крачка към бюрото, но спря рязко, щом Лио бръкна в отвореното чекмедже и извади оттам автоматичен пистолет.

Морган усети как сърцето й се преобръща. Оръжието, блестящо черно нещо с дълга цев — заглушител, смътно осъзна тя, — изглеждаше огромно. Искаше да изкрещи, да направи нещо. Но настоятелно прошепнатото в ушите й предупреждение ехтеше в главата й. Каквото и да видиш или чуеш, каквото и да си помислиш, че става в стаята… Тя му бе обещала.

— Това не е добра идея — каза Куин равно, с безизразно лице.

Лио заобиколи бюрото с насочено към другия оръжие.

— Аз съм на друго мнение — каза любезно. — Не ми е особено приятно, че трябва да те убия в собствената си къща, но така май ще е най-добре. Нямам време да те закарам другаде, а да те оставя жив междувременно ще е чиста глупост.

— Не искам да прозвучи банално, но няма да ти се размине.

Той знае какво прави… моля ти се, Господи, нали знае какво прави…

— Алекс, ти ме разочароваш. Разбира се, че ще ми се размине. Винаги ми се е разминавало. А този път, понеже възнамерявам да накарам ченгетата да повярват, че Куин е извършил обира на века, ще се постарая никога да не открият трупа ти.

— О, не мога да си присвоявам слава за нещо, което не съм направил. Лио, нека поговорим.

— Това е грешката, която злите престъпници винаги допускат във филмите — замислено рече Лио. — Оставят жертвите си да говорят прекалено много. Сбогом, Алекс.

Стреля три пъти право в гърдите на Куин.

Не обещанието накара Морган да се смрази на терасата, а шокът и болката, толкова огромни и неописуеми, че буквално я парализираха. Трите изстрела, толкова тихи, почти като извинение, докато кратко просвистяваха от снабденото със заглушител оръжие, със зашеметяваща сила отхвърлиха силното тяло на Куин извън полезрението й и той тежко се строполи на пода; тя остана да се взира окаменяла в мястото, където беше стоял.

Лио, сигурен в стрелбата си, не си направи труда да провери дали падналият Куин е жив. Вместо това погледна часовника си, сетне извади нов пълнител за автоматичния си пистолет от чекмеджето на бюрото и забързано излезе от стаята.

И пак благодарение на обещанието си Морган не помръдна от мястото си, докато не чу звука от потеглящата му кола; сякаш този звук изведнъж я освободи от тъмното и ужасно място, където бе уловена като в капан. Простенвайки като агонизиращо животно, тя се запрепъва напред, блъсна открехнатата врата и се втурна в кабинета.

— Господи, как боли!

Като се свлече на колене до него, Морган го загледа невярващо как се изправя, как смъква ръкавиците и опипва гърдите си с предпазливи леки докосвания. Дори не беше блед.

— Ти си жив! — възкликна младата жена.

— Разбира се, че съм жив, Морган. Никога не правя една и съща грешка два пъти. — Издърпа няколко сантиметра черния си пуловер и отдолу се показа предпазна жилетка. — Носих това нещо на всичките си срещи, откакто негодникът стреля по мен първия път.

— Ти си жив — повтори тя.

— Все едно че ме е ритнало магаре — измърмори той и се изправи малко сковано на крака. После се пресегна, взе ледената й ръка в своята и я притегли в обятията си.

Докато се притискаше в него, Морган осъзна, че плаче.

— Съжалявам, скъпа — каза той дрезгаво, държейки я здраво в прегръдките си. — Знаех, че може да го направи, но нямах време да те предупредя. Съжалявам…

Тя усещаше с тялото си вдлъбнатините в металната тъкан на жилетката, оставени от бруталните куршуми, и трябваше да изминат няколко минути, преди да престане да трепери.

Куин нежно галеше гърба й, шепнеше успокоителни думи и когато тя най-сетне вдигна влажното си от сълзи лице към него, той го избърса с пръсти и я целуна. И както винаги, когато направеше това, всичко, за което можеше да мисли, бе колко много го обича и колко го желае. Накрая той рече с въздишка:

— Мразя да се повтарям, но какво, по дяволите, правеше тук тази вечер?

Морган подсмръкна:

— Помислих си, че щом аз се досетих, тогава сигурно и Лио ще се досети и веднага ще разбере, че му готвите капан.

— За какво се досети, скъпа?

— Кои всъщност сте вие.

Куин я погледна и на устните му заигра усмивка, после поклати глава, уж учуден донякъде.

— Ти си забележителна жена, Морган.

Тя отново подсмръкна и изтри носа си с опакото на ръката.

— Щом казваш.

Той й подаде носната си кърпа.

— Използвай това.

— Благодаря.

Щом Морган издуха носа си и избърса и последните следи от сълзи, Куин пристъпи към бюрото, за да използва телефона на Лио.

— Той тръгна, Джаред — осведоми го младият мъж. — Не, мисли, че ме е застрелял. Утре ще съм посинял на няколко места, това е всичко. Аха. Окей, и ние идваме след малко.

Сигурно Джаред го е попитал кои „ние“, реши Морган, защото Куин неловко се размърда и промърмори:

— Ами… Морган е тук.

После отмести рязко слушалката от ухото си и Морган чу от нея да се изливат трудно различими гневни звуци.

Без да върне слушалката обратно на ухото си, Куин просто я окачи на вилката с въздишка.

— Ще ме убие — отбеляза сухо.

— Щом не го е сторил досега — каза Морган, — значи никога няма да го направи. Но ти си способен да изчерпиш търпението на светец, Алекс.

— Аз? Ами да броим ли колко пъти ти се набъркваш в опасни ситуации, скъпа?

Морган остави думите му да минат покрай ушите й.

— Това, което ме интересува сега, е какво ще стане по-нататък? Лио е на път към музея и…

Куин послушно отговори:

— И… ще намери каквото очаква да намери. Всички пазачи ще са упоени от газовите капсули, които неговият тъй наречен техник е поставил в климатичната инсталация.

— Наистина ли ще е така?

— Не, Улф извади капсулите, след като човекът си тръгна.

— Значи пазачите ще се преструват?

— Обичайният състав — да. А допълнителните пазачи и всички ченгета са разположени на стратегически места из целия музей. Явно са били уведомени, че тази нощ някой ще се опита да проникне в музея и след като са намерили газовите капсули в климатичната инсталация, са решили да не поемат глупави рискове.

— Разбирам.

— Така. Лио — Нощната сянка — ще прекъсне електричеството на музея, което не е чак толкова трудно. После ще се обади на „Ейс Сикюрити“ с помощта на съответните кодове и ще им каже, че системата няма да работи за около час. Което ще му осигури предостатъчно време да открадне всичко, освен пломбите от зъбите на пазачите.

— Той така мисли.

— Точно. В действителност изобщо няма да успее да се добере до нещо, което има някаква стойност. Ще му попречат няколко съвсем бодри пазачи и едно много умно „посрещане“, подготвено от Сторм й задействано от вътрешната система за сигурност, за която Лио няма и хабер.

— Но ако прекъсне захранването…

— Вторичната система има собствен източник на захранване; скрит е в мазето и той не би могъл да го открие дори и с карта.

— Тогава ще го пипнете. Но… — Морган въздъхна.

— Но?

Спомняйки си как бяха постъпили с друг крадец преди няколко седмици, тя каза:

— Ако не се добере до нищо ценно, тогава няма да може да го обвините в друго, освен в незаконно проникване в музея.

Куин се усмихна.

— Морган, всичко, от което се нуждаем, е достатъчно обоснована причина да направим обиск на това място — нещо, което не можехме да сторим досега, защото винаги е бил безпогрешен. Нахлуването му в музея тази нощ ще накара полицията да се запита дали не крие нещо тук — а той крие. Някъде под къщата има специална изба, натъпкана догоре с безценни предмети. Освен това той още използва оръжието, с което е убил поне две от предишните си жертви — нещо, което балистичната експертиза лесно ще докаже. А ако и това не е достатъчно, полицията ще намери тук диамантите на Карстеърс.

— Бездруго щеше да го пипнеш, нали?

— Бездруго — съгласи се той. После усмивката му се стопи. — Той е убил много хора, Морган, А онова, което смята да направи сега, дълбоко ще нарани някой, който го е смятал за приятел.

— Макс.

Куин кимна и се отмести от бюрото.

— Макс. Всъщност защо още стоим тук? Нали не искаме да пропуснем последното действие.

 

 

Не го пропуснаха, ала като окончателен завършек на една доста известна кариера последното действие за Нощната сянка беше доста обикновено и… особено подходящо за „героя“ си. Добре замисленото от Сторм „посрещане“ се изрази в превръщането на един къс коридор на първия етаж на музея буквално в клетка. Вторичната система за сигурност не се използваше, докато действаше централната, но щом се включеше, при най-лек натиск върху пода от тавана се спускаха железни решетки в двата края на коридора.

Морган беше смаяна; нямаше представа, че Сторм се е възползвала от старите съоръжения за изолиране на отделните коридори и с помощта на сложна електроника е създала клетка.

И в тази клетка Лио Касали нямаше друг избор, освен да пусне оръжието и да се предаде на полицията и пазачите, които го очакваха. Беше много спокоен, явно смятайки, че не могат да му „лепнат“ сериозно обвинение. Но това продължи до момента, в който забеляза Куин, докато го водеха през фоайето. Изглежда, изведнъж осъзна, че нещата са много по-дълбоки, отколкото подозира, защото пребледня.

Куин, сменил набързо черния костюм и защитната жилетка с тъмни панталони и обикновена джинсова риза, които държеше в колата си, се взря в лицето на Лио с хладната удовлетвореност на човек, който е станал свидетел на успешното завършване на едно трудно дело.

Лио не каза нищо на или за Куин, вероятно вече обсъждаше как най-добре да изгради защитата си в предстоящата битка в съдебната зала, като запазваше информацията си за „подвизите“ на другия мъж за тази цел. Но когато полицаите го поведоха покрай Макс, той се спря и го погледна.

— Ако беше оставил колекцията в избата, всичко щеше да е наред. Но ти трябваше да я изложиш. — После спокойно добави: — Не беше нищо лично, Макс.

— Грешиш, Лио. — В дълбокия тих глас на Макс се съдържаха едновременно болка и презрение. — Беше, и е много лично.

Лио погледна към другите лица около Макс. Куин беше спокоен; Улф — мрачно доволен; Джаред — безизразен. И жените, всичките по някакъв начин ангажирани с изложбата на „Загадките“. Застанала до Макс, Дайна явно изпитваше силно желание да облекчи болката на съпруга си; високата елегантна Дани бе изправена до Джаред с мълчаливи тъмни очи; Сторм стоеше до Улф, малката й ръка бе потънала в неговата, а живото й лице бе озарено от интерес.

Морган, която най-добре познаваше Лио, стоеше пред Куин. Беше я прегърнал с две ръце, а тя се бе облегнала назад в него и посрещна погледа на Лио с цялото самообладание, на което бе способна. Помисли си, че сигурно изглежда също толкова разочарована като Макс; умът й казваше, че този човек е зъл, ала тя не можеше да забрави колко често я бе разсмивал. Беше неспособна да проумее как е възможно да е мъжът, когото познава и в същото време — безжалостен крадец и убиец.

Тогава, явно неспособен да устои на жестоката си природа, Лио тихо каза на Морган:

— Не знаеш кой е той.

Тя усети как Куин се стегна зад нея, но Морган не свали очи от мъжа с белезниците. Също толкова спокойно отвърна:

— Не, Лио. Ти не знаеш кой е.

Макс кимна леко на полицаите и каза:

— Изведете го оттук!

 

 

Макс бе успял да намери доверен техник, който да дойде в музея посред нощ и да възстанови захранването на системата за сигурност, и те не трябваше повече да остават там, но три часът минаваше, когато най-сетне напуснаха музея. На никой от тях не му се спеше особено, повечето имаха въпроси, тъй че Макс предложи да отидат в апартамента му за кафе и обяснения.

Първото обяснение, онова, за което Морган сама се бе досетила, ги очакваше в апартамента и не скриваше гнева си, че е била принудена от най-големия си син да чака послушно завръщането им.

— Сякаш не може да ми се има доверие — ядосано каза тя.

— Майко, вече говорихме за това — рече Макс търпеливо. — Обясних ти подробно причините.

— Основната причина бе, че не искаш да ме виждат — заяви намусено Елизабет Сабин, явно неубедена. Бе фина жена, все още невероятно красива за своите шейсет години, с фигура, на която много по-млада жена би завидяла, и блестяща руса коса с приятен нюанс между златно и сребристо. Освен това поразително приличаше на Куин и стана ясно защо, когато той ентусиазирано я грабна в обятията си.

— Майко, откога си тук?

— От вчера — отвърна тя, като отговори на прегръдката му и го целуна. — Разбира се, видях Макс и Улф снощи, но те смятаха, че не бива да се обаждам на теб и на Джаред, докато не свършите работата. Предполагам, вече сте я свършили? Алекс, отслабнал ли си?

— Няколко килограма — потвърди той и хвана Морган за ръка, издърпвайки я напред. — Запознай се с причината.

Този шеговит коментар бе последван от по-нормално представяне и Морган усети върху себе си искрящите зелени очи на майката на четиримата най-забележителни мъже, които познаваше. Тъй като точно това бе разбрала по-рано през нощта, Морган не бе изненадана, но все още бе малко замаяна.

— Значи всички вие сте братя, но от различни бащи — прошепна тя на Куин няколко минути по-късно, когато отстъпиха място на Джаред да поздрави майка си и да й представи Дани. — Различни бащи, различни фамилни имена, различен живот. Но една и съща майка.

Повеждайки я към едно удобно кресло в огромната всекидневна, Куин каза:

— Впрочем как разбра? Според Макс не си се срещала с мама.

— Не, но съм виждала нейна снимка; той я държи тук, в кабинета. — Тя поклати глава и седна на облегалката на креслото, макар той да предпочиташе да бе някъде другаде, и добави: — Няма да съм в състояние да мисля, ако седна на коленете ти.

— Това е едно от най-хубавите неща, които си ми казвала.

— Хмм. Както и да е, днес в музея — искам да кажа вчера — ви гледах четиримата и осъзнах, че за първи път ви виждам всичките заедно. Мисля, че още тогава съм го разбрала подсъзнателно, но окончателно го прозрях по-късно.

— Че аз приличам на майката на Макс повече, отколкото той?

— Нещо такова. Ти говореше на Макс, а Джаред говореше на Улф… и имаше нещо в начина, по който стояхте всички, или в начина, по който светлината падаше върху ви… Изведнъж в главата ми проехтя камбанка. По-късно, когато вече знаех, спомних ся, че съм виждала снимката на Елизабет тук и си помислих, че и Лио може да я е видял. Знаех, че Макс и Улф са братя от една майка, знаех, че тя се е омъжвала няколко пъти, тъй че бе напълно възможно. Лио не е глупак и също можеше да се сети. И ако това станеше, щеше да се замисли дали е възможно брат на Макс да му помага да го ограби. Естествено щеше да заподозре капан. Изплаших се.

— И затова се промъкна тайно в градината на Лио?

— Е, просто си помислих, че ако Макс не знае, че преследваш Лио и ако не знае, че Куин и Нощната сянка са в комбина, тогава вероятно не знае, че е важно да скрие от Лио, че сте братя.

— Изглежда, имало е дяволски много неща, които Макс не е знаел — каза с горчивина Макс.

Морган се огледа из стаята и видя, че останалите започват да се настаняват по кресла и дивани. Дайна и Сторм, и двете прекарали предната вечер тук и вече сближили се с Елизабет, раздаваха кафе на другите. Стаята се изпълни с очакващи лица и повечето се мръщеха по посока на Куин.

Малко припряно Куин каза:

— Джаред, защо не започнеш ти?

— Повдигайки леко рамене, Джаред описа накратко ситуацията, като обясни как той и Алекс са повярвали, че могат да поставят капан на Нощната сянка.

— Знаем това — каза Макс много търпеливо. — Онова, което не знаем, е кога Алекс е разбрал, че Лио е Нощната сянка.

— Питай него — сухо го посъветва Джаред.

Куин му хвърли кос поглед и промърмори:

— Предател.

Не особено очарован от тази размяна на реплики, Макс каза:

— Алекс?

— Стана… съвсем наскоро. — Куин погледна към майка си, не желаейки да споменава за нощта, когато бе прострелян, после се впусна напред, като се надяваше, че Макс няма да изисква прекалени подробности. — Смятах, че може да имам късмет, ако директно се свържа с него и му предложа партньорство. В края на краищата бях съвършено нов тук, без професионални контакти, а той нямаше опит в обири на музея, тъй като винаги е предпочитал частни жилища. Тъй че едно партньорство изглеждаше взаимноизгодно.

— Ти ни каза съвсем друго — със заплашително тих тон се обади Улф.

— Знам… но само да заложим капан и да чакаме да видим дали няма да реши да открадне колекцията ми се струваше малко несериозно. Освен това той можеше да изчака седмици, преди да направи хода си, а мисля, никой от нас не би искал да чака толкова.

— Значи реши да го накарат да побърза — каза Макс.

— Ами донякъде. След като се свързах с него, уверих го, че мога да намеря начин за проникване в музея, а той бе толкова пощурял по колекцията, че ме остави да опитам. И се получи — добави младият мъж безгрижно. — Беше заловен да влиза незаконно в музея, а полицията сигурно ще намери предостатъчно доказателства, които да използва срещу него, когато претърсят къщата.

Морган се намръщи.

— Но Лио знае неща, които могат да навредят и на теб. Знае, че Алекс Брандън е Куин. — Тя погледна бързо Елизабет, разтревожена, че е казала твърде много, ала по-възрастната жена й се усмихна съвършено спокойно и Морган се обърна отново към възлюбения си.

— Нима? — Куин й се усмихна. — Той казва, че Алекс Брандън е Куин. Но всичко, което действително знае, е, че аз му казах, че съм Куин, тъй че не може да го докаже; нито един обир не е приписан на Куин тук, в Сан Франциско. Ако се опита да ме забърка по някакъв начин, безупречната ми репутация ще ме защити. Освен това Интерпол ще потвърди, че мъжът, когото подозират, че е Куин, никога не е напускал Европа. И тъй като от другата страна на Атлантика през последната седмица са станали няколко обира, приписвани на Куин, докато Алекс Брандън най-безобидно си седеше тук — е, на кого бихте повярвали?

— Имаш късмет, че семейство Карстеърс реши да не вдига шум около изчезването на огърлицата им — рече Макс.

С най-невинен тон Куин каза:

— Не, късмет е, че полицията ще намери тази огърлица в сейфа на Лио. Очевидно я е откраднал Нощната сянка.

— Очевидно.

Внезапно Сторм се засмя и се обърна към Куин:

— Сега вече знам, че си добър въжеиграч.

— Практика — отвърна той.

Малко сухо майка му каза:

— Алекс, не мислиш ли, че е време да кажеш истината на братята си?