Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (5)

Глава пета

Глупачка, глупачка такава! — проклинаше се Лора на следващата сутрин, докато се обличаше. Защо трябваше да се съгласява? Защо, когато я помоли за услуга, не му каза, че за нея е безподобен грубиян и нищо повече? През безсънната нощ Лора го бе нарекла с всички възможни обидни имена, за които се бе сетила. Защо не му ги подхвърли в лицето? Съжаляваше, че не е показала пълното презрение, което изпитва към него, когато й предостави такъв превъзходен случай.

— Трикс! Как не! — изфуча Лора и нахлузи един плетен памучен пуловер без ръкави през главата си.

Представяйте си Трикс като типична разглезена любовница на богаташ, в комплект с халатчето, обточено по края с пух, и камарата възглавници с дантели, на които се изляга. Спи до обяд и се надига само, за да гледа блудкави телевизионни сериали с подпухнали от разгулен живот очи, тъпчейки нацупената си уста с шоколад.

Лора разреши косата си с настървение, като си мислеше, че Трикс без съмнение ще е някоя нахакана изрусена пикла. Сложи си най-лекия, най-тънък парфюм с дъх на цветя, който имаше, напомняйки си, че в най-скоро време Индиго Плейс 22 по всяка вероятност ще вони на мускус.

На новата господарка на имението й викат Трикс!

Не можеше да се примири с тази мисъл. Прадедите й сигурно ще се обърнат в гроба си. Ако баща й е знаел какви ще бъдат последствията от нехайството му, положително щеше да внимава повече при стопанисването на парите си. Дали някой си е представял някога, че фамилното имение на Ноланови ще падне толкова ниско?

Лора най-много се дразнеше от факта, че всъщност бе започнала да харесва Джеймс Пейдън.

— Ха! — извика тя на стените, докато слизаше по стълбите с войнствена походка. — От всяко дърво пръчка… свирка… о, както и да е, не става — заключи раздразнено тя, когато не можа да си спомни точно поговорката. Само знаеше, че е съвсем подходяща в случая.

Предния ден дори бе почувствала капчица съжаление към него, когато разглеждаха снимките на дядо й и баба й. Беше толкова уязвим на вид, косата му падаше на челото по същия начин, който караше момичетата от гимназията в Грегъри да губят свяст. Долната му устна бе сякаш по-налята от обикновено, очите му още по-тъжни. В един момент тя едва не се изкуши да приглади косата му назад, да го утеши, да го…

— Няма значение — измърмори тя. Но мозъкът й не се подчини. В съзнанието й изникна ярка картина как двамата лежат със сплетени тела на пода в главната спалня. Тя го дарява с нежност, от която се нуждае, а той със страст, която така липсва в живота й.

Твърде често се сещаше за целувката му. Беше нахална. Бе излизала с мъже, с някои дори по няколко месеца, но никой не бе посмял да я целуне с такъв възбуждащ плам. Това бе най-чувствената целувка, която бе изживявала, и сега искаше да я забрави.

Обаче я терзаеше смущаващото усещане, че ще я помни до сетния си дъх. Така както помнеше вечерта, когато я бе докарал до тях с мотоциклета си преди толкова много години. В докосването на Джеймс Пейдън имаше нещо, което една жена не можеше да изличи от себе си. То оставяше своя дълбок отпечатък върху нея като трайна татуировка.

Но, докато за нея целувката беше незабравима, за него тя представляваше един съвсем обичаен и безсмислен жест. Сигурно вече отдавна я бе изтрил от съзнанието си, мислеше горчиво Лора. Питаше се дали не я беше целунал просто защото Трикс не е била на разположение онази вечер.

Преди да продължи с разсъжденията си, дочу отчетливото ръмжене на спортния автомобил. Застана зад завесите на салона, откъдето можеше да зърне Джеймс и Трикс, без те да я забележат.

Колата бавно спря. Стъклата бяха матирани и Лора не успя да види нищо вътре. Пръв слезе Джеймс. Заобиколи автомобила откъм багажника с гордо вперен в къщата поглед.

— Фукай се, на! — рече със стиснати устни Лора от скривалището си. Никога ли не изглежда зле тоя тип? Тази сутрин дънките му бяха малко по-свестни от ония, с които се появяваше цяла седмица на работа. Бяха колосани и стояха с ръб отпред на стройните му крака. Беше си облякъл риза с къс ръкав, но яката бе вдигната нагоре, разпръсквайки всякакви съмнения, че нарочно се е издокарал.

Той се наклони и открехна вратата до шофьора, протягайки ръка вътре. Лора прехапа долната си устна и стисна очи за миг, преди да ги отвори отново.

Когато го направи, застина неподвижно на мястото си и се втренчи сащисана в двамата, които се качваха ръка за ръка по стълбите. От чиста злоба бе решила да ги накара да почакат на верандата безкрайно дълго, докато отговори на позвъняването. Но щом звънът отекна в къщата, тя забърза към входната врата и я открехна.

— Добро утро, Лора.

— Добро утро — отговори пресипнало тя, изненадана, че изобщо има глас.

— Искам да те запозная с Трикс — каза Джеймс и бутна спътничката пред себе си. — Дъщеря ми.

Лора и Джеймс се гледаха втренчено известно време, преди тя да сведе очи към момиченцето, което стоеше между тях.

— Здравейте, госпожице Нолан — то изговаряше думите внимателно и ясно, като че ги беше заучило предварително.

Душата на Лора се разтопи и я стегна гърлото. Тя коленичи пред детето.

— Здравей. И ме наричай, моля те, Лора.

— Истинското ми име е Манди. Само че татко ми вика Трикс — то наклони глава назад, за да му се усмихне.

— Кажи й защо — предложи той и отвърна на усмивката й.

Лора забеляза, че има големи зелени очи, изпъстрени със златни точици.

— Татко ми правеше фокуси. Толкова ми харесваха, че той започна да ми вика така. Но това беше, когато бях малка, а сега съм голяма.

— Прекалено много нахитря — обади се Джеймс през смях. — Взе да забелязва и най-ловките и неуловими движения на ръката ми.

— Обичаш ли фокусите? — попита Манди със сериозен тон Лора.

— Много.

— Може би татко ми ще ти покаже някои. Страшно го бива.

Лора погледна към обекта на Мандиното възхищение. Той се усмихваше на дъщеря си с нескривана обич и обожание.

— Сигурно е така — Лора се изправи. — Тъкмо се канех да хапна малко кейк. Някой друг иска ли?

— Аз искам — обади се нетърпеливо Манди. После се сепна и вдигна очи към баща си. — Може ли, татко?

— Ела, Манди, ще те заведа да видиш къде е кухнята.

Лора подаде ръка на момиченцето и Манди я пое без капчица колебание. Изглеждаше добре приспособено дете, което не се срамува от непознати. Дългата му коса със същия светлокафяв цвят като на Джеймс бе гладко вчесана и прихваната от двете страни с шноли. Рокличката му беше изрядно чиста, къдричките й изгладени. Пълничките му крачета бяха обути в сандали.

— Тази къща наистина е много голяма — каза благоговейно то, когато прекосяваха трапезарията.

— За нула време ще я разучиш — увери я Лора с усмивка. — Ето, вече сме в кухнята.

Пристъпиха в слънчевото помещение и Лора предложи на Манди стол до масата. Не бе имала намерение да предлага на Трикс с пухчетата и възглавниците каквото и да било, освен мрачното си настроение, но благодарение на „Сара Лий“ извади обещания кейк и отряза на Манди едно голямо парче. Сложи чаша мляко до чинията и й даде салфетка и вилица. Джеймс отказа кейка, но Лора наля кафе за тях и те се присъединиха към дъщеря му край масата.

Манди си хапваше с присъщата на всички деца охота към сладките неща, но без да изглежда невъзпитана. Когато едно парченце кейк падна от вилицата в скута й, тя вдигна разкаян поглед към Джеймс.

— Няма нищо, Трикс — каза нежно той. — Случва се. Просто го остави в чинията.

— На колко си години, Манди? — попита Лора, за да заглади положението.

— На пет и половина. Ти имаш ли кукла Барби?

— О, не — отвърна Лора и се засмя. — А ти?

— Аха.

— Кажи „Да, мем.“.

Детето закри уста с пухкавата си ръчица.

— Забравих.

Джеймс й намигна, като с това й даваше да разбере, че само й напомня, а не я гълчи. Тя му отправи лъчезарна усмивка и отново се обърна към Лора.

— Моята кукла се казва Ан-Мари. Донесох я с мен, но татко каза, че трябва да чака в колата. Мислите ли, че после може да види новата ни стая?

— Разбира се.

— Мисля, че сте красива.

— Благодаря, Манди. Според мен и ти също.

— Татко каза, че сте красива, но аз се боях, че сте стара или нещо подобно.

Лора за нищо на света не би погледнала Джеймс в този момент.

— Ако си готова с кейка, искаш ли да те разведа из къщата?

Детето гореше от нетърпение да зърне всичко, макар че отначало се стресна при вида на огромните стаи. Но когато стигнаха до втория етаж, вече бе превъзмогнало стъписването си и очите му блестяха.

— Това моята стая ли ще бъде? — изписка то и се втурна в спалнята на Лора. Надиплената му поличка подскачаше, докато тичаше към прозорците, после към овалното огледало с подпора в ъгъла, към тоалетката, към леглото. — Прилича на принцеска стая. Тук ли ще спя, татко?

— Ще видим — отвърна той, забелязал тъжното изражение върху лицето на Лора. — Сега искам да те разведа отвън.

— Чакай да опитам сега дали мога да намеря пътя до входната врата — каза Манди и се затича между Джеймс и Лора.

— Приятна разходка. Ще се видим по-късно — рече тихо Лора, когато Джеймс излезе след дъщеря си от спалнята.

— Ти няма ли да дойдеш?

Лора поклати глава.

Като дочу разговора им, Манди спря на върха на стълбите.

— О, моля те, Лора. Моля те! Татко каза, че знаеш всичко за Ин… Инди… за къщата.

Завладяващите очи на Джеймс подкрепиха молбата на дъщеря му. Може би Лора щеше да устои на един чифт от тези зелени очи, но на два — не.

— Добре.

Тримата се отправиха навън. Манди хукна по една пътечка към брега на пролива, но зачака послушно, когато Джеймс й извика да не се отдалечава без него. След като обходиха целия кей надлъж и нашир, обиколиха празните конюшни — Лора бе продала най-напред конете, когато беше разбрала финансовото си положение.

— Може ли да си имам пони, татко?

— То иска много грижи. Ще можеш ли да се грижиш за него?

Манди кимна сериозно.

— Обещавам.

— Тогава ще потърся някое пони, което си няма къща.

Манди изпищя от радост и се спусна към люлката, която бе окачена върху гигантските клони на вечнозеления дъб. Джеймс я залюля. Кикотът й беше заразителен. Докато той се умори, Лора стоеше облегната на дънера му и се усмихваше.

— Поздравявам те за нея, Джеймс. Прекрасна е.

— Нали? — смяташе, че има пълно право да се гордее с нея.

Известно време двамата с Лора наблюдаваха Манди, която говореше на един охлюв, пъплещ бавно по земята.

— Предпочитам да ми беше казал за нея — укори го меко Лора. — Нямаше да се слисам толкова.

Вниманието му се отклони от детето към жената, застанала до него. Тя смутено късаше листата от най-ниските клони на дървото.

— Слисала си се, че имам дъщеря?

— Откровено казано, да.

Той се наведе към нея и й прошепна съблазнително:

— Да не би да се съмняваш в потентността ми?

Тя се изчерви и се опита да отговори на въпроса му със смях.

— Разбира се, че не.

— Ще се радвам да го демонстрирам.

— Джеймс! — смъмри го тя. — Просто някак не се вместваш в представата ми за любящ баща.

Той изглеждаше разочарован.

— Имаш основание. В бунтовната си младост се зарекох, че никога няма да се вържа.

— Очевидно не си.

— Не съм какво? Вързан ли?

— Каза, че не си женен.

— Не.

— О!

Дискретността й го забавляваше.

— Ако искаш да попиташ за майката на Манди, защо не го кажеш направо?

— Ами майката на Манди?

Прямият й въпрос го изненада и той се разсмя. Но лицето му стана сериозно, когато заговори:

— Не споменах нищо за тях, защото не исках да си вадиш предварителни заключения.

Явно Манди бе незаконородена, но Лора никога не би проявила такава жестокост да дамгоса едно дете и се докачи, че той си го е помислил за нея.

— Не съм чак толкова ограничена — можеше да бъде обвинена единствено в неистово любопитство към жената, която бе родила дете на Джеймс Пейдън, независимо дали бе омъжена за него или не. — Тя при тебе ли е?

— Кой? Майката на Манди ли? Опазил ме Бог.

— Искаш да кажеш… — недоумяваше Лора. — Не разбирам.

Той подпря рамото си на дървото и я погледна.

— Виж какво, Лора, тя беше уличница, ясно ли е? Лепка, която следваше автомобилните състезатели из всички обиколки. Киснеше по баровете, където се навъртахме. Беше леснодостъпна и се сваляше на всички. Обикновено съм по-придирчив, но една вечер неволно се отпуснах, подпийнах и тя се озова в леглото ми.

Лора не успя да издържи на погледа му и сведе очи към гърлото му. Той наистина бе живял отвъд рамките на допустимото. Беше се движил в среди, които бяха напълно непонятни за нея. Неговият начин на живот се различаваше от нейния като на ескимоса от бедуина. Колко ли жени са се озовавали в леглото му, неволно или другояче? А тя като последна глупачка влагаше толкова много в една целувка!

— Както и да е — продължи той и отново прикова вниманието й към себе си, — тя се залепи за мен, а аз бях прекалено безразличен, за да я отпратя. Когато ми каза, че е бременна, реагирах по обичайния начин. Бях бесен. Най-вече исках да зная дали детето е мое. Когато тя се закле, че е така, аз се нагърбих с отговорността за него. Но тя ме врънкаше само за пари да направи аборт.

Той погледна към Манди с отнесен вид.

— И тогава, по дяволите, не знам какво ме прихвана — въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Започнах да си мисля, знаеш ли какво? Че това дете е мое. И че се каним да го убием, преди да е поело глътка въздух. Бог ми е свидетел, животът може и да е груб понякога, но всеки има право да опита вкуса му.

Не очакваше отговор от Лора. Още разсъждаваше върху необичайното си решение да запази детето.

— Затова казах на Мандината майка, че искам да роди детето. Кучката му с кучка ми мрънкаше седмици наред, че не желае да бъде бременна. Накрая се примири с настойчивостта ми. За да й затворя устата, й обещах солидна сума и пълна свобода, щом роди. Дори я насилих да се омъжи за мен, за да узаконим бебето.

Той погледна към темето на Лора. Тя стоеше с наведена глава и го слушаше.

— Последвалите девет месеца бяха най-дългите в живота ми. Имаше безброй случаи, когато съжалявах за решението си. Исках да се отърва от тая мръсница. Но щом се замислех за детето, това ми даваше сили да изтърпя майка му още един ден. И така ден подир ден, докато Манди се появи.

По лицето му се разля неудържима усмивка, когато обърна глава, за да погледне отново дъщеря си.

— Преживяното си струваше. Господи, тя беше толкова красива.

— Какво стана с майка й? — попита пресипнало Лора, неимоверно покъртена от разказа му.

Той сви рамене.

— Щом си стъпи на краката, веднага се чупи и получи светкавичен, безусловен развод, предоставяйки ми пълни родителски права над Манди. Няколко пъти след това я мярках да се мотае по пистите. Но това бе преди години. Хич не ще и да ни знае. Аз лично нямам нищо против.

— Но Манди е нейно дете! — Лора не можеше да повярва, че жената не държи на собствената си рожба.

— Човек с твоите разбирания не е в състояние да проумее подобно нехайство, но тя беше никаквица. Не бе преувеличено, като казах, че е уличница.

— Но когато започна да преуспяваш в бизнеса…

— О, тя се опита да измъкне пари от мен. Веднъж. Пресякох напъните й още в зародиш.

Свирепото му изражение подсказа на Лора, че е по-добре да не го разпитва как точно ги е пресякъл.

— Трудно ли ти беше сам да се оправяш с детето?

— Когато Манди се роди, вече можех да си позволя да наема бавачка. Но чергарският начин на живот не беше подходящ. Затова се отказах от състезателната кариера. Пък и беше твърде опасно.

Лора го погледна, осенена от внезапно прозрение.

— Тогава е престанало да ти бъде все едно дали си жив или мъртъв.

— Да — отвърна тихо той. — Тогава започнах да изпитвам страх. Не исках Манди да осиротее. Затова се заех с търговия. Останалото ти е известно.

— Никога ли не си мислил да я дадеш за осиновяване? Тоест, разбирам желанието ти да я дариш с живот. Но си се нагърбил със страхотна отговорност.

Той се присмя на самия себе си.

— Знам, че звучи налудничаво, но много исках детето си, независимо коя е майка му.

— Защо, Джеймс?

— Мисля, че защото — започна бавно той, — когато бях дете, нямах нищо ново. Всичко, което притежавах, беше втора употреба. Преди да бъде прехвърлено на мен, е било на друг — пръстите му се свиха в юмрук. — Тя беше моя. Принадлежеше ми. И щеше да ме обича.

Той се напрегна, готов за самоотбрана, понеже прекалено бе разголил душата си.

— Предполагам, че човек като теб трудно би ме разбрал.

Лора съзираше една страна от Джеймс Пейдън, за която малцина, а може би и никой, не подозираше. Той съвсем не беше толкова груб и безчувствен за какъвто искаше да мине. Просто животът се бе отнесъл сурово и несправедливо с него и той се правеше, че не му пука. Грубостта му бе защитна реакция. Той беше толкова уязвим като всеки, поне по отношение на дъщеря си.

— Разбирам — тя не успя да поясни, защото в този момент Манди дотича при тях и ги улови за ръце.

— Покажете ми бялата къщурка с дупките — тя посочи към въпросната постройка. — Лора, татко, моля ви се.

Прекараха още един час в шляене из имението, главно тичайки по следите на Манди, която кипеше от неизтощима енергия. Когато накрая се върнаха в къщата, Лора беше грохнала.

— Как издържаш на това темпо? — запъхтяна, тя сложи ръка на гърдите си. Бяха завършили обиколката с надбягване до къщата. Тя се класира трета.

— Не е лесно — съгласи се Джеймс през смях, докато триеше челото си с ръкав. — Съжалявам за изтърпяния тормоз.

— Не беше тормоз. Беше ми приятно.

Той пристъпи една крачка към нея и се взря в запотеното й лице.

— Наистина ли?

Гласовете им бяха станали приглушени в сумрачния вестибюл.

— Да.

— Лора…

— Лора, това е Ан-Мари — каза Манди и влетя през вратата. Беше измъкнала куклата от колата и я показваше гордо.

Лора откъсна очи от потъмнелия поглед на Джеймс и приклекна за официалното представяне на Ан-Мари. Когато се изправи, предишното настроение беше изчезнало и не можеше да бъде възстановено. Тя беше едновременно страшно доволна и смътно разочарована. Какво се канеше да изрече той преди прекъсването на Манди?

— Ние отиваме да обядваме, Лора. Искаш ли да дойдеш с нас? — попита той.

— О, кажи да — настоя Манди, като дърпаше Лора за полата и подскачаше нагоре-надолу. — Моля те, кажи да.

— Съжалявам, но не мога — Лора погали с ръка лъскавата коса на Манди. — Имам уговорена среща в града — Джеймс най-безцеремонно й бе мушнал чек за мебелите. Сега, след като го бе получила, незабавно щеше да го депозира в банката и да уведоми адвоката си, че може да започне изплащането на сметките й.

Никакви увещания или придумвания нито на Джеймс, нито на Манди успяха да я накарат да промени решението си. Накрая те се отказаха и се сбогуваха с нея. Лора се наведе и се усмихна на Манди.

— Надявам се животът в Индиго Плейс да е толкова приятен за теб, колкото бе за мен, когато бях малка.

— Ти в моята стая ли си спала?

— Да. Бихте ли се грижили с Ан-Мари за нея вместо мен? — обикновено веселото лице на Манди беше сериозно, когато кимна. — Добре. Благодаря ти — на ръба да се разплаче, Лора се стегна.

Джеймс каза:

— Ще дойда пак утре сутринта да свърша някои работи. Ще се видим тогава.

Страхувайки се да заговори, Лора само поклати глава утвърдително. Махна на Манди, която бе възвърнала оживлението си, когато потеглиха.

 

 

Набелязаните задачи отнеха на Лора по-малко време, отколкото се бе надявала. Прибра се на номер двадесет и две точно по заник слънце. Здрачът винаги я изпълваше с тъга. Влезе в къщата и завари стаите порозовели от залеза. Обзе я непоносима печал.

Качи се на горния етаж и запали лампата в спалнята си. Продълговатите сенки, които тя хвърляше по стените, подсилваха тегнещата над нея самота. Тихото шумолене, предизвикано от свалянето на дрехите й, не можеше да разчупи тягостната тишина.

Индиго Плейс, двадесет и две се нуждаеше от хора.

От семейство. Джеймс и Манди бяха семейство. Смехът на детето бе накарал внушителните стаи да зазвънтят с нов живот. Лора проявяваше егоизъм, живеейки там, когато на Пейдънови им трябваше дом.

Какво оправдание имаше да остава до края на отреденото време? След като мебелите бяха продадени, действително не съществуваше причина да отлага заминаването си. Беше получила няколко отговори на молбите си за преподавателско място. За броени дни щеше да опакова малкото си вещи, да ги натовари на колата и да напусне. Можеше да пътува съвсем икономично до отделните краища, където я викаха на събеседване, докато си намери работа и открие къде да се настани.

Освен чисто практически съображения, имаше и емоционални.

Джеймс й липсваше, когато не беше край нея. Толкова бе свикнала вече с навъсеното му лице и тъжни очи, че ги виждаше дори насън. Гласът му, преливащ от дързост и недомлъвки, вече не я дразнеше, а напротив, бе й станал скъп. Начинът, по който се движеше, ухаеше и се обличаше, се бе превърнал в мярка за сравнение, по която преценяваше другите мъже.

Животът й вече не беше същият, откакто той бе изплувал с гръм и трясък от мрака върху мотоциклета си. Той я караше да се замисля. Да се смее. Цялата да тръпне.

Докъде се простираше глупостта й? Колко трогателно смешна жена беше. Да се влюби в мъж като него бе пагубно. А тъкмо това се бе случило. Подобно на мнозина преди нея и тя се бе поддала на чара му, в който всъщност нямаше нищо осъзнато. Именно това го правеше толкова неотразим. Неговото непукистко държане бе предизвикателство за всяка жена, която срещаше. Всяка си въобразяваше, че е единствената, способна да го изтръгне от непоклатимото му нехайство.

Но благопристойната госпожица Лора Нолан не можеше да се впусне да съблазнява Джеймс Пейдън, беше абсурдно да храни надежди, че ще успее да възбуди интерес у него, камо ли плътски желания. Трябва да се махне, преди да е сторила някоя глупост и да се е изложила напълно.

Утре ще му каже. Ще я заболи, но по-късно ще е още по-мъчително, защото от ден на ден все по-силно се влюбваше в него.

Утре.

 

 

Когато слезе на долния етаж да пие кафе, колата му вече беше на алеята. Тя надникна от прозорците на няколко стаи, но никъде не го видя. След като изпи поне две-три чаши с кафе, за да се подсили за предстоящата среща, най-сетне се осмели да излезе навън. Не го беше забелязала преди, но небето бе мрачно. Надвисналите облаци предвещаваха дъжд и Лора потрепери от силния вятър.

Най-напред отиде да потърси Джеймс на кея, макар че никъде не се мяркаше. Тъкмо се връщаше към къщата, когато заваля. Дъждът не беше ситен ръмеж, дето постепенно се усилва в порой, а още от самото начало рукна като из ведро. В един момент беше суха, в следващия я ливна обилна водна струя. Хукна към първия изпречил се подслон, конюшнята.

В зрачната постройка беше тъмно. Миришеше на сено, коне и кожа, съвсем не неприятно за човек, свикнал от малък с удоволствието да язди.

Лора изтръска дъждовните капки от косата си. Застанала до самата врата, тя гледаше отвътре сребристата водна пелена, която падаше между нея и къщата.

— Пипнах те!

Тя нададе пронизителен писък от страх и изненада, когато някой сграбчи раменете й отзад. Обърна я и тя се озова лице в лице с Джеймс.

— Изплаших ли те?

— И още питаш! — каза тя, преструвайки се на ядосана. В действителност сърцето й заблъска лудо при вида му. — Не знаех, че си тук.

— Айде бе! Аз пък мислех, че затова се втурна насам.

— Втурнах се, за да избягам от дъжда.

Той погледна над рамото й.

— Наистина здраво вали — после се втренчи право в очите й. — Може да се наложи да останем тук за дълго.

Лора беше убедена, че и змията е пошушнала нещо подобно на Ева.

Джеймс още я държеше. Ръцете му бяха обгърнали плътно раменете й. Гърдите й се притискаха в него. Той я загледа. Тя неспокойно навлажни устни.

— Какво правеше тук?

— Ммм? — попита занесено той. Очите му поглъщаха дъждовните капки, които покриваха косата й като лъскава мрежа. — О, ами аз, ъъъ…

Той пристъпи няколко крачки напред, избутвайки я назад.

— Джеймс?

— Ммм? — продължаваше да се взира в лицето й.

— Канеше се да кажеш нещо — прошепна едва чуто тя, когато гърбът й се озова до стената.

— Така ли?

— Да.

Опрял ръце на раменете й, той я притисна до стената, наведе се и прилепи уста към нейната. Изви глава и устните им се сляха напълно. Всички евентуални възражения от страна на Лора останаха впримчени в гърлото й. Устните й откликнаха на пламенния натиск на неговите, но тя продължаваше да се сдържа.

— Хайде, мила, целуни ме и ти.

— Не искам — отвърна тя и изстена.

— Не е вярно. Искаш и знаеш как аз искам. Целуни ме така.

Когато езикът му се стрелна по ръба на устните й, те се разтвориха като крехки венчелистчета. Той изръмжа от удоволствие и пъхна езика си между тях. Проникна в сладката, влажна кухина на устните й, плячкосвайки я нежно, карайки я да настръхва с всеки изкусен тласък.

Ръцете му се спуснаха надолу по нейните, докато обхванаха свободно китките й. Вдигна ги на раменете си и ги остави там, след което притисна длани към бузите й. После ги прокара нагоре-надолу по ребрата й и замилва извивката на талията й. Ръбовете на дланите му се триеха гальовно в краищата на гърдите й.

Пристъпи още по-близо, но когато и това му се стори недостатъчно, прегърна я през кръста, опря длани на гърба й и я привлече към себе си, сгушвайки се целият до нея.

Тя извика сепната, когато усети коравата му възбуда върху най-нежната, най-уязвима част от тялото си. Той се отърка в нея със съкровена подкана. Умът й напълно излезе от строя. Тя инстинктивно го притисна между бедрата си.

От гърдите му се изтръгна нисък съвкупителен стон и той пъхна езика си още по-навътре в устата й. В същото време ръцете му я галеха отзад, мачкаха я стръвно и я притегляха все по-силно и по-нависоко към тялото му.

Той откъсна устните си от нейните и ги залепи пламенно върху опънатата й шия.

— Аз горя — промълви дрезгаво той. — Ти също. Дай да потушим този огън.

Задърпа пешовете на ризата й и я измъкна от колана на панталоните. Когато почувства ръката му върху голия си корем, тя й се стори нагорещена като дамга и я накара внезапно да осъзнае колко далеч са отишли.

— Не, Джеймс — възрази немощно тя.

— О, да, мила — и разкопча най-долното копче на ризата й.

Лора изпадна в паника.

— Не — тя го блъсна в гърдите достатъчно силно, за да проумее думите й. Той примигна, но трябваше да изминат няколко секунди, докато замъглените му от страст очи се избистрят.

— Защо? — гъстите му вежди високо се сключиха. — Ти го желаеш.

Тя енергично поклати глава.

— Не. Искам да поговорим.

— Да говорим? — той се пресегна и нави един кичур от косата й около пръста си. Избърса влагата от целувката им по устните й с него. — Харесва ми как… говориш.

— Не, Джеймс, изслушай ме. Исках да ти каже днес, че заминавам. Вдругиден, ако успея да се приготвя — тя не обърна внимание на слисаното му изражение и припряно продължи нататък. Започнала веднъж, бързаше да свърши, да изрече всичко, преди да я разубедят. — Вече няма причина да оставам след уреждането на въпроса с мебелите. Мога да си събера багажа и да тръгна подир няколко дни.

— Къде заминаваш? — лицето му беше мрачно и напрегнато.

— Още н… не знам със сигурност. Но вие с Манди трябва да се нанесете веднага. Къде е тя, между другото?

— Наел съм жена в града, която я гледа в мое отсъствие.

Лора би предположила, че госпожа Пейдън се грижи за внучката си, но не задълба на тази тема. Нямаше време. Защото в мига, в който й хрумна това, всички мисли изхвръкнаха от главата й, когато той заяви:

— Искам да останеш.

— Да остана? — гласът й бе изнемощял колкото тялото.

— Да, като икономка.

Гърбът й се вдърви и брадичката й се вирна нагоре.

— Не съм изпаднала чак толкова, господин Пейдън — понечи да го заобиколи, но той я улови за рамото и отново я притисна до стената.

— Изслушай ме първо, преди да се фръцнеш и да си идеш. Нямам предвид икономка, която да чисти и готви, вече съм се погрижил за това.

— Да си икономка е почтена професия. Но аз просто не желая да работя за теб.

— Откъде знаеш? Още не съм ти казал какво имам наум — когато тя само го изгледа втренчено с хладно снизхождение, той продължи: — Необходима си ми като пазителка на Индиго Плейс, двадесет и две. Нещо като домакиня. Една икономка ще знае какво да почисти, но дали ще знае кога да смени цветята в стаите и какви да сложи? Нужен ми е някой, който да избира порцелановите сервизи при посрещането на гости, да определя менюто и така нататък. Сега разбираш ли?

— Да, разбирам, но идеята е смешна. Тази работа почти няма да ме ангажира. Преструвките настрана, но на мен ми е необходима постоянна, платена работа.

— Аз ще ти плащам.

— Колко? — той й каза и тя хлъцна, като чу сумата. — Само да редя цветя и да избирам сервизи?

— И да ми водиш кореспонденцията, и да ми помагаш за Манди. Мога да измисля хиляди неща.

— Да, но не и аз. Каквото и да правя, не мога да оправдая подобна заплата.

Той отмахна един непокорен кичур от косата й с нетърпелив жест.

— Виж какво, предлагам ти работа, която ще вършиш дяволски добре. И за двама ни ще е добре. Необходима си ми, а знам, че и ти се нуждаеш от тази работа.

Тя бавно изпусна дъха си от дробовете. Затвори очи. В душата й се бореха чувства на ярост и унижение, но първото надделя. Изпита желание да се нахвърли грубо върху него. Но вместо това, когато накрая отвори очи и заговори, думите й бяха премерени, ала трептяха от отвращение.

— Да не си посмял да ме съжаляваш! — в нея кипеше гордостта на всичките й предци. — Не се нуждая от твоите подаяния, нито от нечии други. Не искам да работя за никой Пейдън, нито да получавам милостиня от тях.

Той пъхна палци в гайките на колана си и впи в нея изпепеляващ поглед. Изтегли долната си устна, прехапана между зъбите.

— Добре. А какво ще кажеш да се омъжиш за един от тях?