Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (4)

Глава четвърта

Ако смята да се мотае из къщата й — по-право, из неговата къща, — може поне да си сложи риза, помисли си кисело Лора, надниквайки през кухненския прозорец, докато приготвяше закуската.

Това беше втората сутрин, когато се събуждаше и заварваше Джеймс Пейдън, напаст за добрите репутации и отявлен гуляйджия, вече да работи здраво в Индиго Плейс 22. Тази сутрин се бе заловил с кея, който се издигаше над водите на пролива.

Не можеше да отрече, че се грижи за неща, която тя по принуда бе занемарила, но й беше неприятно, че разполага с нужните средства за извършването на ремонта, а също така, че притежава къщата, което му даваше право да се перчи наоколо и да си вре носа, където му скимне.

Точно в момента изглеждаше сгорещен и потен и дяволски привлекателен, докато се приближаваше наперено по терасата към самата врата, през която тя скришом надзърташе. Лора се дръпна навътре и преброи до десет, преди да отговори на почукването му.

— Здрасти.

— Здрасти — поздравът й бе значително по-сдържан от неговия. Днес си бе направила труда да се облече, преди да слезе долу, за да не я хване пак по нощница. Дънките й бяха стари, ризата — провиснала. Косата й бе вързана с кърпа.

— Добре ли спа? — усмивката му беше приятна, тонът — любезен. Само очите издаваха непокорния му нрав. Дръзко и безсрамно зашариха по тялото й.

— Да, чудесно. Трябва ли ти нещо?

— Чаша студена вода, моля. Мислех да си донеса термос, но забравих.

Не особено радушно, тя му наля желаната студена вода.

— Благодаря. Нещо мирише адски хубаво — каза той и пое чашата от нея. Изгълта водата на един дъх.

— Бекон. Май прегаря — тя се втурна към печката, изключи котлона и извади с щипки хрупкавия бекон от тигана.

— Тая сутрин не съм закусвал — подхвърли тъжно Джеймс от вратата. Лора скръцна със зъби, досещайки се, че си проси покана. — Явно после трябва да прескоча до града и да си взема поничка. Е, сигурно, вече ще е баята, докато стигна дотам. Започват да ги месят още към четири…

— О, моля те — тя изстена и се обърна. — Как предпочиташ яйцата?

Той се ухили широко и си облече ризата, която подмяташе в ръка.

— Мислех, че никога няма да ме поканиш. Ще ям яйцата такива, каквито ти решиш.

— В хладилника има портокалов сок. Вземи си — ръцете й трепереха, докато чукаше допълнително яйца в купата. Вътре падна една черупка и се наложи да извади хлъзгавото, шавливо дяволче с върха на пръста си. Безжалостно разби яйцата на пяна, изкарвайки вълнението си върху тях.

Поне си беше надянал ризата. По-рано, докато го наблюдаваше от скривалището си иззад пердето на кухненския прозорец, забеляза как слънцето подсилваше загара на тялото му, приведено над дъските, които подменяше на кея. Гърбът му представляваше гладка твърд от гъвкави мускули и бронзова кожа.

Погледна го и видя, че е оставил повечето от копчетата на ризата си разкопчани. Гърдите му бяха по-съблазнителни и от ароматните ухания на закуската. Въображението й пламна — стегнати мускули и гъста маса от меки, къдрави кафяви косми, в които нечии женски пръсти биха потънали до забрава.

Навярно си беше обул старите, излинели дънки, само за да я ядоса, помисли си Лора. Целите бяха омазани с грес и боя, изтъркани на места и неприлично впити. Пъпът му се открояваше ясно над колана, смъкнат ниско на хълбоците му. Дори не искаше да се сеща какво се крие по-надолу.

— Твърди ли ги обичаш?

Лора изпусна лопатката си.

— Какво?

— Бърканите яйца. Аз не ги обичам меки.

— О, да, твърди. Твърди е най-добре.

Без да го подканя, той й подаде две чинии и тя ги напълни с горещите, пухкави яйца, които отнесено бъркаше в тигана.

Щом всичко бе сложено на масата и кафето сипано, седнаха и започнаха да се хранят.

— Вкусно е — измърмори Джеймс след една хапка.

— Благодаря. Свикнах да приготвям закуската на баща ми сутрин, преди Гладис да дойде на работа.

— А на друг? — тя го изгледа въпросително. — Правила ли си закуска на друг мъж? — отпи глътка кафе.

— Личният ми живот не е ваша работа, господин Пейдън, както вече неведнъж ви казах.

— Готвиш добре. Добре изглеждаш — измери я с нахалните си зелени очи. — От теб ще излезе добра съпруга.

— Благодаря.

— Защо не си се задомила досега?

— Ами ти?

— Откъде знаеш, че не съм?

Тя го зяпна стреснато.

— Женен ли си?

— Не.

Лора се помъчи да прикрие облекчението си. Не можеше да си обясни защо я интересува семейното му положение, освен че я ужасяваше мисълта да се целува с женен мъж. Разбира се, той я беше целунал, а не тя него. Въпреки това, колкото и да беше трудно да го признае дори пред себе си, зарадва се, че е свободен.

— Но сега не става дума за мен. А за теб — рече той. — Кажи ми защо такова хубаво момиче като теб не се е омъжило.

— Не съм момиче, а жена — отвърна сковано тя. — И просто не исках да се омъжвам.

— Хмм. Значи си искала да си поживееш.

— Нещо такова — отвърна уклончиво. — Още препечени филии?

— Извинявай, но не ми приличаш на момиче, дето си пада по веселбите.

— Жена — повтори тя и натърти на думата. — Може ли да сменим темата за моите любовни отношения?

— Разбира се — рече той и се усмихна лукаво. — Тогава да говорим за моите?

— Не!

Той се засмя на резкия й отговор. За да прикрие раздразнението си, тя отнесе празните чинии в мивката.

— А сега ме извини, имам много работа.

— Защо днес не си дадеш почивка?

— Да си дам почивка? — той се приближи към нея до мивката и тя го изгледа слисано. — Не мога. Трябва да свърша милион неща.

— Защо не дойдеш на кея да ми правиш компания? — пъхна един кичур от косата й обратно под забрадката, после прокара пръст по бузата й.

— Да клеча на кея в тоя пек цял ден, само за да те зяпам как работиш? Не, благодаря.

— Можеш да се печеш. А аз пък, за да не съм ощетен, ще те гледам — потупа я с върха на пръста по ухото.

— Не съм навита.

— Можеш да поплуваш. Щом свърша и аз ще вляза във водата. Не ти ли се струва забавно?

Струваше й се опасно. Всяка жена с капчица мозък в главата би носила по-скоро доспехи, отколкото бански костюм в негово присъствие.

— Казах ти, че ме чака работа. И през останалите ли тридесет дни се каниш да ми досаждаш?

— Двадесет и девет.

Тя се отскубна от ръката му и се обърна, обезсърчена от жестокото му напомняне, че след по-малко от месец ще трябва да напусне завинаги дома си.

— Ей, извинявай — рече той и като я улови за раменете, я завъртя към себе си. — Не биваше да го казвам. Беше грубо.

Раменете й увиснаха от униние и ядът й се изпари.

— Можеш да говориш за това. Неизбежно е.

Гледаха се втренчено няколко секунди. Очите му се насочиха към покритата й коса.

— Защо си се забрадила? Какво ще правиш днес?

— Трябва да опиша мебелите за търга.

— Търг ли? — тя кимна мрачно. — За всичките?

— Почти. Може да запазя няколко дреболии, които са ми особено скъпи, но повечето ще се постарая да разпродам.

Той измърмори нещо под носа си и се извърна. На Лора й се стори, че споменава името на баща й и ругае, но не успя да чуе ясно връзката между двете.

Джеймс излезе от кухнята. Озадачена, Лора го последва през трапезарията и го откри да стои във вестибюла, втренчен в салона. Беше подпрял ръце на кръста и дъвчеше долната си устна.

— Слушай какво — каза той и рязко се обърна, — вместо да правиш търг, защо не ми позволиш аз да купя всичко?

— Аз… — за миг тя загуби дар слово. — Ти изобщо не си се интересувал от мебелите.

— Да, но сега се интересувам. Трябваше да се сетя по-рано. Къде ще намеря по-подходящи мебели за къщата от тези, които са вече тук? Дори да успея, ще ми отнеме адски много време и нерви. И накрая пак ще бъдат по-лоши.

— Вярно е, само че…

— Ще ти дам добра цена. Ще сметнем предметите един по един, ако държиш.

Лора знаеше от разговора си с адвоката, че ще изкара повече пари, ако продаде мебелите на търга поотделно, вместо ако ги предложи накуп на един купувач.

— Добре — съгласи се тя, вземайки внезапно решение. Ще се чувства по-добре, като знае, че Индиго Плейс е непокътнато, дори тя да не живее повече в него.

— Чудно — той потри енергично ръце. — Откъде започваме?

— Ама веднага ли?

— Защо не? Нали днес и бездруго се канеше да правиш тъкмо туй?

— Да, но… — съставянето на пълен списък и ценоразпис би отнело часове, дори дни. Мисълта да прекара толкова много време в компанията на Джеймс Пейдън дълбоко я смущаваше. — Ами кеят?

— Мога да го оставя за друг път.

— Не е нужно да се притесняваш с това — каза тя в пристъп на вдъхновение. — Аз ще направя списъка и ще оценя предметите по свое усмотрение. Когато свърша, ти ще можеш да го прегледат. Ако имаш някакви възражения, тогава ще ги обсъдим.

Той пъхна палци в гайките на колана си и я измери бавно и решително с очи от главата до петите.

— Откъде да знам дали няма да ме излъжеш?

— Какво!

— Да не мислиш, че съм забогатял, като съм разчитал на юнашко доверие.

— На юнашко…

— Ами да — подхвърли небрежно той, без да обръща внимание на кипналото й възмущение. — Ще се чувствам много по-спокоен, ако изготвим списъка заедно.

— Ти се съмняваш в моята честност? — попита невярващо тя. — Тебе те пипнаха да крадеш курабии от училищния бюфет, а не мене!

— И това ли си спомняш?

— Естествено.

— Не съм ги откраднал. А жената, която завеждаше десертите, ми ги мушна тайно. Просто сетне не искаше да си признае.

— Не ти вярвам.

Той се усмихна лениво.

— Би си променила мнението, ако знаеше какво й давах в замяна.

Този път Лора му повярва. Бузите й пламнаха. За да върне разговора на темата, каза:

— Честна съм до мозъка на костите си.

— Тогава не ще имаш нищо против, ако надничам през рамото ти, докато съставяш списъка.

Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна продължително с явно раздразнение.

— Ще взема бележник и два молива — и се отправи с твърда крачка към писалището а ла „Кралица Ан“ в салона.

 

 

— Няма ли да направим почивка за обяд?

Лора остави бележника и изгледа сурово помощника си.

— Нали закуси.

— Да, преди пет часа. Гладен съм.

Гледаше към устните й. Притеснена, тя се отдалечи на разстояние от него. И нейният стомах я присвиваше, но не от глад в храносмилателната система.

Първо се заеха да описват предметите от трапезарията. След като изредиха мебелите, се прехвърлиха на бюфетите с порцелановите сервизи и на чекмеджетата със сребърните прибори. Начинанието беше трудоемко и уморително и се затормозяваше допълнително от навика на Джеймс да се шегува и да си чеше езика. Той прояви невероятен интерес към събитията в живота й след последната им среща преди десетина година.

— Имам нужда от нещо за подсилване — оплака се той.

— Какво по-точно? — щом го погледна, съжали, че го е попитала. Съдейки по изражението му, яденето бе само една от възможностите. — За храна ли става дума?

— Разбира се, че за храна. Пикник.

— Пикник?

— Чакай ме тук — той се надигна от стола, който беше прекрачил, подпрял брадичка на облегалката му. — Ще изровя нещо и ще го донеса.

— Вече имаш ли ми доверие? — попита тя и замига престорено невинно с клепачи.

— Толкова, колкото и ти на мен — подхвърли той през рамо и бавно излезе. Лора му направи физиономия, но той не я видя.

Върна се след няколко минути с пластмасов поднос, отрупан с плодове и сирене, разни видове солени бисквити и две високи чаши чай с лед. Сложи подноса на пода до широките прозорци и се настани до него.

— Хайде, идвай.

— Значи сериозно говореше за пикник преди малко, така ли?

— Ъхъ. Даже е по-хубаво. Без мравки.

— С майка ми и баща ми си правехме пикници всяка събота следобед през лятото — рече замислено тя, седна до него и се облегна на прозоречния перваз.

Той намаза една бисквита с топено сирене и й я подаде.

— Пейдънови не бяха известни със съботните си пикници — забележката му бе изречена без злоба. — Предполагам, че си наваксвам за пропуснатите в детството.

Тя гризеше бисквитата си, съжалявайки, че неволно е споменала семейството си. Сравненията между различното им социално положение бяха неизбежни. Лора си даваше сметка, че просто се е родила, както се казва, с късмет.

Странно, че Джеймс не я мразеше. Дали пък действително беше така? Затова ли искаше да се сдобие с Индиго Плейс 22? Знаеше ли той, че най-горчивият хап за нея е да му продаде семейното огнище? Дали не я наказваше, защото тя олицетворяваше ония, които са го низвергнали?

— Сигурно майка ти е много щастлива, че сега можете да ходите на пикник заедно — Лора го погледна крадешком. Той стисна челюсти.

— Нямам представа.

— Не си ли я виждал?

— Не.

— Изобщо?

— Не.

— Знае ли, че си се върнал?

Той сви рамене.

— Може да е подочула.

Лора беше стъписана и малко разочарована от него, че не е потърсил майка си. Последния път, когато бе видяла госпожа Пейдън, тя бе по-добре облечена отпреди години, но по лицето й се четеше същия уморен, посърнал и скръбен израз, с който Лора винаги я свързваше в съзнанието си. Как можеше той така безотговорно да пренебрегва единствения си близък човек?

Внезапно той се пресегна и смъкна забрадката от главата на Лора. Изсветлялата й от слънцето кестенява коса се разпиля по раменете.

— Така е по-добре.

— Защо го направи? — попита сприхаво тя.

— Защо си омотала това чудо около косата си? — тросна се в отговор той.

— Исках…

— Искаше да изглеждаш колкото се може по-непривлекателна.

— Глупости. От какъв зор?

— За да не изпитвам желание към тялото ти — тя затвори рязко устата си и зъбите й изтракаха. — Нали? — той шумно отхапа парче ябълка. Изминаха няколко секунди. Нищо не й идваше на ум. — Езика ли си глътна?

— Никога не съм чувала по-абсурдно нещо.

Той се изкиска тихо и дълбоко.

— Виждам право през теб, госпожице Лора. Както виждах всичко под нощничката, с която беше вчера сутринта. Нима се надяваше, че ще забравя колко очарователна и порозовяла изглеждаше в тая ефирна премяна?

— Бих предпочела да забравиш.

— Малко вероятно е. Дълго ще си спомням вида ти сутрин, когато станеш от леглото — без свян се втренчи в гърдите й. — Как изглежда всичко.

— Стига ми толкова — тя пусна парче сирене в подноса.

Ръката му се стрелна и я сграбчи за китката, преди да успее да се изправи.

— Още не съм свършил.

— Но аз не искам повече.

— Къде отиваш?

— Отново на работа.

— Остани при мен.

— Не искам.

— Страх ли те е?

— Какво?

— Чу ме добре.

— Разбира се, че не ме е страх.

— Някога те беше. Още ли си същото плашливо зайче, Лора?

— Нямам представа за какво говориш.

— От мен ли се боиш? Или от мъжете въобще?

— От никого не се боя. Най-малко от теб.

— Добре. Тогава ще останеш при мен, докато се наобядвам — каза той ласкаво, пусна ръката й и се изтегна на хълбок. Облакъти се пода и подпря бузата си с длан. Продължи да дъвче закуските, но без да сваля поглед от нея. Както той, така и желязната му хватка само преди няколко минути, държаха Лора закована до него. Не искаше да се изложи, като се отдръпне точно сега.

Привидно излъчваше олимпийско спокойствие и известна надменност, но вътрешно кипеше от дива ярост.

— Защо смяташ, че се боя от теб? — попита тя, неспособна да сподави въпроса си.

— Или е така, или си снобка.

— Защо казваш това?

— Защото винаги хукваше да бягаш, щом ме зърнеше.

— Ти беше напаст. По мое мнение и сега си същият.

Той се изсмя гръмко на думите й.

— По дяволите, харесваш ми! Винаги си ми харесвала.

— Та ти дори не си ме познавал.

— Но и малкото, което знаех за теб, ми харесваше. Свенливото, надуто момиченце Лора Нолан има опасно жило, щом прекалиш — сложи свободната си ръка на рамото й и го погали с върха на пръстите. — Все съм се питал докъде мога да стигна с теб.

— Разбра го онази вечер, когато ме докара до къщи с мотоциклета си. Не ти дадох да ме целунеш и ти ме нарече безкръвна.

Очите му се спряха върху устните й.

— Тогава е било така. Сега е друго — мушна пръсти под ръкава й и я погали по сгъвката на лакътя. — Колко време ти е нужно, за да пламнеш?

Тя изтръгна рамото си от него и се премести по пода, за да не я пипа. Нямаше представа, че лакътят й е толкова чувствителен от вътрешната страна.

— Като говорим за пламване — изтърси без всякаква връзка, — веднъж те гледах по телевизията в едно рали. Автомобилът ти излезе от строя и се подпали.

Той се ухили на това хитро извъртане на темата, но нищо не каза.

— Трябва да уточниш за кога става дума. Случвало ми се е поне десетина пъти.

— Пострадвал ли си някога?

— Без тежки наранявания.

— Изпитвал ли си страх?

— Не — лапна още една бисквита.

— Никога?

Той поклати глава.

— Може би притеснение. Вълнение. Но никога страх. Няма кой знае от какво да се страхуваш, когато ти е все тая дали си жив или мъртъв.

Лора го зяпна слисано, като се мъчеше да прецени доколко е искрен. Очите, които я гледаха отсреща, бяха завладяващи и откровени. Той не се шегуваше. Говореше сериозно.

— Наистина ли?

— Поне няколко години.

— А сега?

— Сега е различно.

Той сякаш нямаше желание да задълбава и тя не настоя.

— Доколкото разбирам, бил си много добър автомобилен състезател. Сигурно ти е доставяло удоволствие.

— Обожавах го.

— Какво представлява?

— Като секса е.

Той се ухили на сепнатото й изражение. Претърколи се по гръб, пъхна ръце под главата си и се втренчи в тавана, докато говореше.

— Цялата тая страхотна мощ нараства, докато започне да трепти около теб. Топлината. Тягата на двигателя. Движещите се бутала. Триенето. И тогава настъпва миг, когато трябва да му отдадеш всичко, което притежаваш. Не те е грижа какво има в другия край на пистата, в този момент си готов да рискуваш и себе си дори, за да се добереш дотам. Отваряш до дупка дросела и го пускаш да изтрещи. Нямаш никакъв избор. Също както при сексуалната кулминация.

Щом млъкна, тишината стана осезаема. Той бавно обърна глава и погледна Лора. Очите й бяха разширени и невиждащи. Беше омаяна от пленителните му слова и дрезгавия шепот, с който ги бе изрекъл.

Той се премести бавно, сложи ръка на бедрото й и го стисна леко.

— Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

Той се претърколи и седна. Беше съвсем близо. Притулените му под клепачите зелени очи я приканваха да се гмурне в тях и да потъне.

Облада я изкушение. Хлапашката привлекателност на Джеймс Пейдън беше нищо в сравнение с магнетизма, който притежаваше сега. Още като ученичка Лора бе почувствала върху себе си притегателната сила на обаянието му, но не разбираше какво се крие зад нея. Сега й стана ясно. Беше сладострастие. Усещането за опасност, което се излъчваше от него, навъсеното му изражение обещаваха неподозирани наслади, стига жената да е достатъчно смела, за да се реши да вкуси от тях.

Последствията от подобно безразсъдство бяха тежки. Лора познаваше безброй момичета, които години наред се мъчеха да изтрият от името си петното, получено с помощта на Джеймс Пейдън. Да не е полудяла? Защо седи тук и говори за сексуална кулминация с такъв мъж?

Насила се отърси от вцепенението си, изправи се и рече:

— Май е време отново да се залавяме за работа.

Той също стана и сключи силните си пръсти около китките й.

— Сигурна ли си? Нали знаеш приказката, че работата по̀ спори, когато се редува с игра — устните му бръснаха едва-едва бузата й. — Много бих искал да си поиграя с теб.

Лора отскубна ръцете си.

— Мислех, че си дошъл за работа. Ако не ти се работи, тогава си върви. Аз съм заета — обърна се, но преди това забеляза как по свъсеното му лице се разля коварна усмивка. Не само че не се притесняваше, но му беше забавно.

 

 

Заниманието им отне цели три дни, три дни, които прекараха почти непрекъснато и само в компанията един на друг. На сутринта след пикника им той пристигна натоварен с покупки, обяснявайки на Лора, която го посрещна с шумни възражения, че щом ще се хранят заедно, той ще осигурява част от продуктите.

Лора не желаеше да дели нищо с него — било то време, храна или пространство. Но нямаше думата по въпроса, както и по отношение на докосванията му, които бяха чести.

Той изнамираше всевъзможни начини, за да допира ръцете си до нея. Никой, особено ловък мъж като него, не беше толкова непохватен. Често пъти се препъваше като некадърен комедиант. За да не се строполи, я притискаше силно към себе си.

Тя знаеше, че възпитанието му съвсем не го задължава да й помага, когато слизат по стълбите, минават през вратата или заобикалят някоя мебел, но той постоянно й сервираше и такива кавалерски постъпки. Най-много я тревожеше обаче, че задирянията му започват да й доставят удоволствие.

През тези три дни тя взе да го харесва повече, отколкото си бе представяла за възможно. Той беше забавен събеседник и дори още по-добър слушател. Насърчаваше я да му разказва историите, свързани с Индиго Плейс 22, които бе чувала в скута на баба си. За нейно учудване проявяваше искрен интерес към миналото на къщата. Откри, че той притежава силно развито, макар и леко язвително, чувство за хумор и че не е лишен от деликатност.

Докато описваха вещите в главната спалня, се натъкнаха на множество сребърни рамки, съхраняващи снимките на няколко поколения Нолановци. Лора старателно изреди всяка една в бележника си.

След малко Джеймс грабна бележника от нея и задраска последните допълнения.

— Какво правиш? — попита тя, когато той безмълвно й го върна.

— Тези снимки са ти много скъпи, нали?

— Мога да ги извадя от рамките.

— Но те са направени специално за тях. Запази ги. Подарявам ти ги — добави бързо, щом забеляза, че тя се кани да възрази.

— Благодаря.

— Няма защо.

Той взе една от рамките и се загледа във фотографията.

— Кои са тези?

— Родителите на баща ми. Франклин и Мейдел Нолан — тя усети прилив на нежност към него, докато се взираше в старата снимка. — Джеймс, онзи ден ти ми каза, че дори не знаеш името на дядо си. Вярно ли е?

Той остави рамката и взе друга.

— Не по линия на баща ми. Той беше копеле… и то не само в буквалния смисъл на думата. Пейдън е било моминското име на баба ми. Починала е, когато той е бил съвсем малък, някъде по време на депресията. Повече не знам.

Не можа да измисли нищо утешително, което да не прозвучи банално, затова реши да премълчи. Той пак смени рамката и се усмихна на снимката.

— Това ти ли си?

Тя се надвеси над рамото му, за да разгледа фотографията.

— Аз съм. Кльощава и щърбава. Дядо току-що ми беше вързал люлка на огромния вечнозелен дъб.

— Оня, дето още стои вънка ли?

— Да. Мама изтича вкъщи да донесе фотоапарата. Радвам се, че е проявила предвидливост и ни е снимала заедно. Мисля, че това е единствената… Какво има? — попита внезапно тя, когато случайно вдигна очи към него.

Той я изучаваше съсредоточено.

— Мислех си какво сладко хлапе си била.

— Напротив, изглеждам ужасно! Виж ми плитките — тя се засмя и показа върху снимката. — Коленете ми бяха толкова ръбести и постоянно ожулени.

Той отново се взря във фотографията и се ухили.

— Като си помислиш, доста си мършава. Май просто си падам по малките момичета, независимо как изглеждат.

— И по големите.

Гърдите й се опираха в мускулестата му ръка. Той сведе очи към тях, преди да срещне погледа й.

— Да. И големите момичета обичам.

Лора се отдръпна от него с пламнало лице.

— Това е последната стая и приключваме.

Работиха още час и най-сетне свършиха с досадното задължение. Лора го поведе към долния етаж.

— Ако нямаш нищо против — каза той, — ще ида да хвърля пак едно око на кея преди да си тръгна. Трябва да видя колко дъски още ще са ми нужни.

— Добре. През това време аз ще извъртя цифрите със сметачната машина — тя посочи бележника с дългия списък. — Искам да уредя този въпрос възможно по-скоро.

— Дай ми сметката днес следобед и ще ти донеса чек утре сутринта.

Лора отиде в кабинета на баща си и няколко пъти изчисли цените със сметачната машина, докато окончателната сума се оформи. Беше внушителна и щеше да изплати всичките й дългове. Тя се надяваше, че дори ще остане нещичко — ако Джеймс не смъкне много от цената.

Щом той се върна от кея, тя притеснено му представи окончателния сбор.

Беше излязла на верандата да го посрещне, когато го зърна да прекосява двора. Впрегна целия си кураж за предстоящия двубой. Такъв не последва. Той дори не погледна сметката, която тя така старателно бе проверила и препроверила.

— Чудесно. Както и да е — той сгъна листчето и го мушна в джобчето на ризата си.

Тя се почувства така, сякаш са я лишили от съдебна защита.

— Чудесно? Както и да е? Само това ли имаш да кажеш?

— Да.

Тя посочи към джобчето му.

— Но ти дори не провери списъка!

— Вярвам ти. Пошегувах се, като ти казах обратното — погъделичка я под брадичката. — Ще купя всичко срещу пълната сума, но искам да се чувстваш свободна да си вземеш каквото пожелаеш за спомен.

— Чакай малко — извика тя, когато той й обърна гръб и заслиза по широките входни стъпала. — Щом си щял да купуваш всичко, защо тогава трябваше дни наред да описваме цялата къща вещ по вещ? Защо изобщо ме накара да съставям тоя проклет ценоразпис?

Той се подпря с рамо на една колона и скръсти ръце на гърдите си.

— Наистина ли държиш да знаеш?

Не, тя определено не държеше да знае. Не и при тая развратна усмивка, цъфнала на лицето му, нито при тия преливащи от страст очи.

— Само си загубихме времето — измърмори сърдито.

— Не съм съвсем съгласен, госпожице Лора. Сега знам кое къде е, дори коледните украшения. Знам всички истории, свързани с къщата. Освен това… — той наблегна на думата — прекарах приятно.

— Аз пък не. Можех да…

— Какво?

Тя отчаяно затършува в ума си за подходящ пример.

— Ами, нещо. Като продавач, мисля, че направих повече от необходимото, така че ако ме извиниш, вече ще ти кажа довиждане — тя се втурна към входната врата.

— Май сега не е най-подходящото време да моля за услуги, а?

Тя замръзна на мястото си. Като си придаде възможно най-деспотичното изражение, отново се извърна с лице към него.

— Какво? — попита студено.

— Ще имаш ли нещо против, ако доведа приятелката си да види къщата?

Изминаха няколко секунди, през които Лора го зяпаше онемяла. Дори внезапно да бяха измъкнали дъските на верандата изпод краката й, едва ли щеше да се сгромоляса по-отвисоко. Рухна на самото дъно. Беше смазващо.

— Приятелката ти?

Той се отблъсна от колоната и се усмихна.

— Да, приятелката ми. Викам й Трикс^[1] — намигна й. — Откакто купих мястото, тя си умира от любопитство да го зърне. Пък и смятам, че е редно да го види, преди да се нанесем.

Само през трупа ми, изпита желание да отвърне Лора.

— Утре ще бъде ли удобно?

Тя прехапа език, за да не го прати по дяволите заедно с Трикс. Но той беше собственикът на къщата. И не се пазари за цената на нито един от мебелите. Имаше право да доведе когото си ще. С какво можеше да го спре? Отвратителният му вкус не бе достатъчна причина да отхвърли искането му. Освен това се съмняваше, че отказът й би имал някакво значение.

Но грубостта на молбата му дълбоко я разтърси. Обидата я засегна и физически, и психически. Тя бе не само бясна, бе загубила способността си да говори и да се движи. Уплаши се, че ще повърне на предната веранда.

Беше абсурдно пристъпът й на гадене да е предизвикан от ревност и въпреки това чувството, която бушуваше в душата й, много приличаше на ревност.

— По кое време? — насили се да изрече въпроса тя.

— Някъде преди обяд. Тя обича да спи до късно.

Лора кимна.

— Чудесно.