Свобода Бъчварова
Опасен чар (5)

Глава пета

Отспал си добре и значително успокоен, на другата сутрин Ястребовски отново седеше в кабинета на младия следовател. Радваше го всичко — и слънчевият лъч върху килима, и чуруликането на птичките от отворения прозорец. Беше си пооправил дрехите. Но най-важното „бе в удар“, както се изразяват великите артисти, когато вече не следиш за текста или нотите, а само музицираш и чувстваш как всеки нов тон или всяка дума попада право в сърцето на слушателя. Какво велико щастие, наречено общуване с публиката!… Той продължи мисълта си гласно:

— И така, господин следовател, пардон, простете, че не ви наричам гражданино следовател, но аз съм човек викторианец от миналия век и вие ще простите тая волност на стария болен човек. Вие разбудихте у мене едно светло чувство… Та какво е наказанието или вината! Важното е, че благодарение на беседите ми с вас аз разбрах, че доброто начало у хората е основно! Вие успяхте да предизвикате цялото ми същество към откровеност. Сякаш не беше следствие, а изповед на една душа!… И колко са били умни католиците, че са въвели изповедта като най-съществена част от вярата! Аз се чувствам пречистен. Не съм скрил нищо от вас!

— И все пак, обяснете ми как стигнахте дотук?

— Преди всичко със средата! Излезнах от буржоазното общество преди Девети септември, където човек за човека беше вълк, и въпреки че остарях при социализма — тази светла надежда на човечеството, — миналото ми, буржоазното минало, ме дърпаше назад!

— Но вие сте от село? — възрази Симеонов.

— Всички сме от село. А сетне един става касапин, друг офицер, трети атомен физик, четвърти диригент, а пък аз станах интелигент. Дълги години мислих върху противоречията в самия мен, докато накрая тук, в тоя кабинет, дойде катарзисът!

— Какъв катарзис?!

— Избавлението! Очистването! Сега не съжалявам, че съм тук. Мне отомшчение и я воздам, както е казал мъдрият граф Толстой и непрежалимата Ана Каренина. Оставям се във ваши ръце!

Да, той бе виртуоз, който не следеше текста и се носеше в облаците нагоре и все нагоре… И тогава се намеси хорът на древногръцката трагедия, гласът на Съдбата — неочакван, изненадващ, смазващ! Не че някой гръмогласно извика в стаята на следователя, не че нещо избухна, а само вратата тихо се отвори и на прага застана дългият Гросмайстор с посребрените коси. Неестествено сините очи на Гросмайстора и подвижните, черни очи на Ястребовски трагично се срещнаха и приковаха един в друг. Последва изстрел като от чифте, на двете цеви едновременно.

— Кель плезир!… Здравей, Орелски — каза Гросмайстора.

„Само да не припадна, или още по-лошо — да не получа епилептичен припадък и се напикая на килима!…“

След като успя да събере целия остатък на силите си, той неестествено, с висок тенекиен глас се опита да го поправи:

— Ястребовски!

Гросмайстора затвори вратата, пресече стаята и се облегна на прозореца зад бюрото на Симеонов. Сега слънчевият лъч заслепи Ястребовски.

— Но защо? Вие с чест носехте славното име на графовете Орлови!… Има и цял град Орел, макар че леко сте го променили с едно нетипично за България „ски“.

— Човек може да смени името си, нали така? Сменил съм го законно!

— Впрочем, прав сте, в ерата на космонавтиката сме и тези хвъркати същества привличат вниманието ни… Но защо не го сменихте с Керкенезов, Чучулигов, Пуяков или Кълвачев? Защо например не приемете името Албатросов? Това е птицата, която най-много ви привлича. Никога не си сяда на задника, тоест, не каца на земята…

— Господин следовател — обърна се Ястребовски към Симеонов, — този гражданин не води следствието ми, нали така? Моля да бъда освободен от неговото присъствие.

— Слушай, Орелски, разказа ли на следователя за детството си?

— Разказа — отговори Симеонов.

— А за това, че е учил цигулка, школата „Баер“, Зейболд и Шевчик? Какви надежди е давал, докато настъпил крахът.

— Но той наистина е бил цигулар като дете.

— Както в преклонна възраст стана архитект и урбанист, гиди прасе недно!… А за смъртта на баща си и майка си почти в един ден? Каква непоносима трагедия за крехкото дете? И как го поема за ръчичка в София чужд човек?

Симеонов го гледаше учуден. Този човек ясновидец ли беше?

— После за сиропиталището в София, за княгиня Евдокия, дето му подарила устна хармоничка за Коледа…

— Да. Разказа.

— Само че е било обратното! Баща му и майка му са умрели в старопиталище, без да бъдат изпратени във вечното им жилище от чадото си, което е било възпрепятствано от властта на затвора. Осведоми ли те колко е бил способен!… Как записал Свободния университет, без да има диплома от гимназията.

— Тук вече сгрешихте. Имам напълно валидна гимназиална диплома.

— Вярно, простете, от 1937 година, когато се роди Симеончо, дипломи за завършено средно образование получиха и конете. Още веднъж се извинявам…

— Но той наистина не е прост човек — каза Симеонов.

— Вярно — отвърна Гросмайстора, — затова се е женил шест пъти, но всъщност, ако поразровим багажа му, ще видим, че целият му лексикон е от 2–3 прочетени книги: „Любовникът на лейди Чатърлей“, „Авантюрите на Казанова“, „Капитан Блъд“, „Вечната Амбър“, „Капитан Драйфус“ или „Аз искам“ от Слави Езеров — една изключителна проява на лош вкус. Той ги препрочита почти всяка година. Говори ли ви за прераждането на престъпника? Плещи смело за Достоевски, от който няма понятие. С не по-малка наглост разнищва Бетовен и Моцарт… Кажи, баламосваш ли го с Ес-дурната соната? Соната ин поко ди луна?

— Вие виждате как се отнася този чужд и груб човек към мене? Моля, защитете ме! Аз съм болен. Аз си отивам от тоя свят…

— Дрънка ли му как сам, за свое удоволствие, свириш на пианото валс във фа диез минор от Шопен и как душата ти се издига към небето?!… Ти, който не знаеш разлика между тъпан и гайда!

— С вас не говоря!

Симеонов позвъни. Той страдаше. Влезе милиционер.

— Отведете го! — посочи той към Ястребовски.

Когато излезе, Гросмайстора се тръшна на стола срещу бюрото.

— Откъде го познавате?

— А вие проверихте ли всичките му досиета?

— Проверих. Всичко, което казахте, е вярно. Но знаете ли, като го видях очи в очи, нещата получиха по-друг оттенък… как да кажа… по-човешки, по-малко престъпен…

— Ах, тая диалектика, тая диалектика… — въздъхна Гросмайстора. — Една чаша можеш да я разглеждаш като стъкло, като съд за пиене, като хладно оръжие, като дявол знае какво! Съветвам ви да го разглеждате като закоравял мошеник!

— Досега всички са го разглеждали така и нищо не са постигнали с наказанията и затворите! — неочаквано троснато отвърна Симеонов.

— Вие ми се сърдите?

— Не, разбира се. А и служебно нямам право да ви се сърдя.

— Какво смятате да правите?

— Първо, смятам да го лекувам в болнично заведение. Погледнете… — подаде на Гросмайстора куп медицински изследвания.

— Кръвна захар, ацетон… диабетик…

— Той влоши състоянието си тук. Справедливо ще е следствието да се води на равни начала!