Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Свобода Бъчварова. Опасен чар

Българска, първо издание

Роман

Тематична поредица „Книги от екрана“

Рецензенти: Георги Мишев, Иван Спасов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Пенчо Мутафчиев

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елена Нягулова, Лидия Ангелова

Код: 29/95362/5605/46/87

Издателски №6/1987 г.

Дадена за набор на 7 август 1986 г.

Подписана за печат на 23 януари 1987 г.

Излязла от печат м. март 1987 г.

Формат: 24/60/90

Издателски коли: 10

Печатни коли: 10 + 0,50 кола приложение

УИК: 5,88

Тираж: 73 250

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателство на БЗНС

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Старият асансьор със скърцане изкачваше етажите, докато спря на шестия. Оттам излязоха две възрастни жени, облечени в старомодни черни рокли, плахи, свити, слаби като чирози, с очила и боядисани коси. Те застанаха пред вратата на апартамента с блестяща, нова месингова табела, изписана с готически букви: Архитект-урбанист — Ястребовски. Единственото, за което бяха изхарчени пари. Двете жени толкова си приличаха, че без съмнение бяха близначки, и двете — стари моми. Дълго зяпаха табелата. Това, което ги плашеше, беше второто название — урбанист. То криеше някаква опасност. Едната от тях позвъни. След миг на вратата застана Ястребовски с цялата си галантност.

— Госпожици Карасербезови, ако се не лъжа?…

Двете кимнаха с глава.

— Получих писмото ви. Радвам се да се запозная с вас… Моля, заповядайте…

— Какво значи това урбанист? — попита едната.

Той се усмихна очарователно.

— Моята специалност не се ограничава само до сградите, но и до планиране на цели градове. Урбис на латински значи град. Урбис ет урбо.

Той ги пропусна да минат в хола и продължи:

— Навремето планирах няколко прелестни града край Рейн, близо до скалата Лорелай. Те са като от приказките на Андерсен. Градчета за отмора на възрастни хора. Една моя есхатологична идея — сливане на човека с природата… Но… съдба! Тях ги няма!…

— Защо? — с тревога попита другата от близначките.

— Защото глупакът Хитлер унищожи не само Германия, но и произведенията на изкуството. И това, запомнете, Ястребовски никога няма да му прости!…

Навън се позвъни.

— Момент…

Ястребовски остави старите сестри и с бързи крачки се запъти към входната врата…

След около половин час холът се изпълни с мъже и жени, облечени най-разнообразно, на различна възраст, с различни професии, но всички сериозни, с напрегнати физиономии на картоиграчи. Тук беше и едно младо семейство по дънки и ризи. Те си шепнеха нещо, седнали един до друг. Друг човек, преминал средната възраст, с оголял череп, се разхождаше в тясното пространство напред-назад. На равни периоди правеше един гъвкав тик с главата, при което шията му се извиваше като фламинго. Мъж в работен син комбинезон и чело, ненабраздено от мисловна дейност, както се изразяват поетите, стоеше до пианото. Отвори капака и с гресирания си пръст удари по клавиша. Всички трепнаха. Двете стари моми го гледаха с отвращение.

— Раздрънкано е, но ако се зафанем, можем и него да оправим! Абе не вервате ли?

Мъжът бръкна в чантата на пода и извади от нея огромен ръждясал тръбен ключ. Всички изтръпнаха, но той се засмя и прибра ключа. В този момент Ястребовски въведе следващия посетител. Въпреки топлото време той бе с ватенка, каскет и гумени опинци на бос крак. Целият хол се изпълни с уханието на зоологическа градина при зноен летен ден, в близост до клетката на лисиците. Лицето му беше брадясало. Буйна черна коса стърчеше като метла изпод каскета. Но това, което му придаваше хищнически вид, бяха двата кучешки зъба, облечени в злато, святкащи в полутъмния хол.

На вратата пак се позвъни. Нахлу цяла група: семейство пенсионери и младеж с очила — голям диоптър. Той се спъна в чантата с инструментите, полетя напред и за да се задържи, прегърна тоя с тика на фламинго.

— Абе, аз да не съм ти трамвайна дръжка! — каза троснато водопроводчикът.

Коментарите бяха излишни, особено след като очилатият се представи за социолог — неясна специалност, но доказала вредното си влияние върху зрението. Сега вече наистина нямаше повече място. Всички стояха прави, притиснати един до друг, като в тролей.

— Да почваме, ако ще почваме — обади се пак водопроводчикът.

— Момент… — с усмивка каза Ястребовски, — да дойде съпругата ми…

И ето Щефи се появи на вратата. Направила бе всичко възможно да изглежда колкото се може по-величествена. Тупираната й коса стоеше на главата й като купа сено. Цялата се бе обкичила със златни украшения, пръстени и гривни. Това правеше силно впечатление на околните, както едно време на село момите за женене са правили впечатление с големината и броя на златните пендари по гърдите си. Фигурата на Щефи излъчваше стабилност. Ястребовски с плавна, елегантна стъпка, като преподавател по старинни танци, отиде до нея, целуна й челото, после я хвана подръка и чак когато я остави във фотьойла, се изправи.

— Това е моят съдник. Нейното мнение значи всичко за мен! — каза той.

Сега Ястребовски направи изразителна пауза, леко се закашля и започна речта си:

— Уважаеми лейдис енд джентълмен, другари и другарки. Край на дългите преговори помежду нас! Дойде часът на истината! Кооперацията, най-красивата в София, гордост на българската архитектурна мисъл, е вече факт! След като днес се разберем окончателно, смятам следващата неделя със скромно тържество да поставим основния камък… Господа, малък е този хол, но един ден, а той няма да е далеч, ще можете да се разхождате в собственото ми студио от двеста квадратни метра, една пета от декара! Сега обаче е жилищна криза…

Всички кимнаха като един с глава.

— И аз, вместо да дам простор на художествения си талант, ще трябва да го превъзмогвам в името на какво? В името на ближния, в името на това той да има покрив над главата! Но какъв покрив?… Дет ис дъ куешчън! Там е въпросът, както е казал гражданинът Хамлет! Вие разгледахте някои творби на най-големите архитекти в света, които смея да нарека мои лични приятели…

Той посочи стената с фотосите.

— Ама тая къща връз водата, дека тече и улиците не се видат, е влажна, сигурно има мухъл… — каза мъжът с ватенката и златните кучешки зъби, застанал пред фотоса. — Требе да е воденица…

— Може би… — каза Ястребовски, — но това е прочутата вила на каскадите по проекта на незабравимия ми приятел Франк Лойд Райт, бог да го прости… Погледнете го! Каква характерна физиономия!…

И наистина от стените ги гледаше Райт с едрия, черен нервен надпис по протежение на целия портрет: „Ту май лъвли френд Ястребовски фром Райт“. Той прочете надписа на английски, преведе го на български и продължи.

— Да, един по един си отиват ветераните от редиците ни… Останахме малко, твърде малко… оредяхме… Погледнете шедьоврите на милия Корбюзие, музея Гугенхайм на Файф Аве ин Ню Йорк… Извинете… забравих се, преминах на английски… Или Катедралата в Рошан, Шапель дьо Рошан…

Той посочи с пръст репродукцията.

— Но лично аз съм привърженик на плахия де Кирико. На този бурен мечтател!… И аз като него бленувам за градове само със сгради, изпълнени с всичко необходимо, но без хора! Да, да, без хора! И ти вървиш по глухите улици с фонтани и красиви фасади, и няма полиция, няма милиция, властта спи…

— Какво искате да кажете с милицията? — неспокойно попита възрастният мъж с тика на фламинго.

— О, не, не… сладки мечти… Троймерай!… И все пак, аз съм за реалността на Нимайер — продължи Ястребовски, — приложена в апокалиптичния строеж на Мексико сити… Може би оттук трябва да почнем! А сега, бихте ли дошли насам?

Той застана над масата с чертежа на Зимния дворец.

— Можете ли да се ориентирате? — искрено попита той.

— Ами къде е стълбището? — заинтересува се младият мъж до младата жена, наскоро женени.

Ястребовски със съмнение поклати глава. Честно казано, и той не можеше да се оправи.

— Не-е-е, няма да можете да разберете… По-добре вижте това!

Той отмахна от масичката бялата покривка и откри фантасмагорична постройка от бели кубчета.

— Това пък какво е? — попита тоя с комбинезона.

— Ами бъдещото жилище! — обърна се Ястребовски снизходително към него.

— Ама на нищо не мяза… — учуди се клиентът.

Ястребовски покри отново макета с чаршафа. Явно бе, че трябва да предпочете красноречието. Той енергично поде:

— Накратко! Това ще бъде жилище, което ще удовлетворява всички духовни и материални потребности на човека. Една микровселена, един микрокосмос от стъкло, алуминий и бетон. Моите любими материали! Стъкло, което пропуска светлината навътре, а отвън нищо не се вижда и отразява като огромно огледало околния ландшафт… Съвсем като зданието на ООН в Нюйорк, което отразява Истривър, Моста, корабите, лайнерите, Парк аве и така нататък… пак ли преминах на английски?… Спомени… простете… А сега да чуя вашите изисквания!

Двете стари моми се надигнаха от местата и се изчервиха.

— Ние желаем…

— Почекайте!… — прекъсна ги мъжът с бляскащите кучешки зъби и ватенката. — Да има ред. Кой има най-много каймета, он че е пръв!

— За съжаление… — подкрепи го Ястребовски, като вдигна съчувствено рамене — в днешно време парите не можеш да ги пренебрегнеш… Хомо хоминис и така нататък. Простете, преминах на латински…

Тогава мъжът разкопча безопасната игла от джоба на ватенката и извади две омърляни спестовни книжки, които подаде на присъстващите. Всички ги разгледаха с нескривана завист.

— Фантастично! Шейсет хиляди лева! — възкликна младата жена с дънките.

— Е па отглеждам морски свинчета за лабораториите в София! Имам триетажна вила в Драгалевци, но в нея живеят свинчетата. Апартаменто ма мен, вилата на свинчетата. Сметам два апартамента, на по два етажа! Нали така пише у проспекто?

— Искате да кажете, от двуетажните апартаменти?

— Всичко четири етажа! Може да се наложи да се сместиме сите у апартаменто.

— Със свинчетата? — каза гнусливо една от старите моми.

— Па они са по-арни от ората!

— Чекай, приятел! — каза тоя по комбинезон. — Ти имаш книжки, ами това тук какво е?

Той извади от скъсаната си чанта с инструменти пачки пари.

— Воленс-ноленс, пардон, искаме не искаме, трябва да започнем с наличните… — каза Ястребовски. — С кого имам честта?

— Цветарски.

— И така, другарю Цветарски? Вашите желания?

— Два апартамента на различни етажи, два гаража и още един гараж с комин. Че правим пещ. Яз отливам в слободното си време бронзови полилеи, брави, барокови куки и закачалки като тия в „Кореком“! Ясно ли е?

Една от близначките се надигна.

— А нима за нас с по-ограничените средства няма възможност във вашата кооперация?

— Моля… Едно малко студио с хол, две спални, две бани и всичко това на петдесет и осем квадрата, които ще имат оптичен ефект за един декар. Всичко е предвидено в плана! — успокои ги Ястребовски.

— Аз обичам цветята… — каза другата стара мома.

— Така ли? Добре-е-е… Ще променим проекта-а-а… Да си отбележим!…

Ястребовски непрекъснато отбелязваше нещо в едно малко тефтерче.

— Една цветна оранжерия… Няма да загубим от пространството! Тип „Висяща градина на Семирамида“…

— Аз държа само на една стая и кухня! Сам съм — се обади тоя, дето си въртеше шията като фламинго.

— Другарю, както е казано в Евангелието, бог праща дъжд и за добрите, и за лошите, и за бедните, и за богатите. Смятам, че всеки от вас даде вече писмено своите изисквания, които ние ще се помъчим да удовлетворим.

— А парите? — попита младата жена.

— Както е казано! Трийсет на сто за началото! Е, драги съкооператори? Започваме едно велико дело! Не се съмнявам, че ще имаме последователи. И ако един ден долу, на улицата, пред фасадата на сградата от архитект Ястребовски се събират хора, за да я гледат, а опашката от чужденци чака с входен билет в ръка, платен във валута, аз няма да съм виновен!… А парите?… Та какво са парите за мене!

Уморен, Ястребовски седна зад огромната маса с плана на Зимния дворец, разтвори една красива тетрадка и започна да записва. Почеркът му беше хубав. Един по един присъстващите в хола оставяха пачки пари. Той не ги броеше, само отбелязваше сумата, а пачките хвърчаха небрежно в отвореното чекмедже, което се изпълваше с невероятна скорост. Ястребовски затвори очи, за да не се види лумналият блясък в тях, и миг след това ги отвори.

— Няма ли да ги преброите? — попита едната от сестрите, която му подаде пачката с трепереща ръка.

— Ястребовски, архитект-урбанист, никога, за нищо на света не е броил, не брои и се надява и за в бъдеще да не брои пари!

Той наблегна на думата „пари“ с цялото си презрение и неподражаем сарказъм.

Апартаментът се успокои едва когато настъпи нощта. Ястребовски седеше във фотьойла и четеше една „История на изкуството“, френско издание, но не следеше текста, а гледаше голата Венера от Тициан. Несъзнателно си облиза устните, сетне вдигна очи към бюрото, където Дебелата Берта продължаваше да брои парите. В израза му се яви отвращение, което тя не забеляза.

— Тия, мазните банкноти, на кого ли са? — каза тя.

— На тоя с кучешките зъби, брат и благодетел на морските свинчета.

Най-сетне тя свърши приятното си занимание. Беше съвсем преобразена — зачервена, с блеснали очи и горделивостта на победител.

— Мило, знаеш ли колко хиляди лева има тук?

— Не ме интересува! Не разбра ли най-сетне, че един човек на изкуството не се стреми никога към презрения метал! Парите са цел. Парите са тор, от който израстват красиви цветя… и толкоз! Моля те, не ме занимавай с тия бумажки!

Щефи-Берта събра пачките и ги уви в покривката. После тихо се приближи зад Ястребовски. Той я усети и бързо захлупи страницата с голата Венера. Изпитваше неприятно чувство от съприкосновение с хлорфенол.

— А сега, ястребчето ми, един сюрприз! — каза тя.

Щефи-Берта дръпна завесата в хола, зад която се показа една каса — старинна виенска изработка в зелен цвят, като отровата за попови прасета, също открадната навремето от Лунапарк. Тя извади от нея една бохча. Тръшна я на масата и я разтвори. Блесна зъболекарско злато на дискове, златни монети, пръстени, гривни, синджирчета, кръстчета, украшения и множество коронки, мостове и ченета. Имаше и пачки банкноти.

— Ето пък това е, дето аз съм събрала със собствени сили!

— Не е ли малко късно?

— Прости ми, рожбо, че те подозирах. Аз съм само една слаба жена. Цял живот съм работила, а съм видяла толкова малко щастие…

— … с най-благородния, най-великодушния и така нататък съпруг! Впрочем, да върнем портрета му на място! — сухо каза „рожбата“.

— Беше стипца, скъперник, пияница и женкар!

— Ето ти стопроцентна женска логика!

Ястребовски кимна към бохчата.

— А какво ще правя с всичко това?

— Ами няма ли да имаме апартамент в тази красива…

— … най-красивата кооперация в София! — прекъсна я той. — Е добре, щом искаш, сложи ги при останалите!

Тя постави бохчата и пачките в касата и я заключи.

— А ключът? — попита тя, като го държеше.

— Скрий го някъде! Казах ти, парите не ме интересуват!

— Слагам го под саксията с фикуса.

— Нищо не съм чул! — каза Ястребовски с израз на лицето напълно отчужден, но успя с края на окото да види къде точно пъха ключа.

След малко усети, че тя се завърна и нещо шуми, но продължи унесено да гледа енциклопедията, за да избегне някои постоянни въпроси от любознателната Щефи.

Тапа от шампанско изхвръкна към тавана. Той целият се стресна и книгата шумно падна на пода.

— О, дарлинг, защо са тия буйства?

— Да полеем победата, ястребчето ми! Наздраве! — каза тя и му подаде пълна чаша.

— Наздраве! За крайната победа!

Двамата се чукнаха. Така, седнали в хола на масата, те пиха до късна нощ. Всъщност Ястребовски даваше само вид, че пие, и гледаше да налее на партньорката си.

— Ама… аз съм вече пияна…

Сега Щефи наистина си заслужаваше милото прозвище „Дебелата Берта“.

— Не, дарлинг, ти си трезва като малко, бяло, пухкаво зайче…

Тя изпи поредната чаша докрай, а той скритом изля своята във фикуса и промърмори:

— И от това фикус няма да стане!…

— Какво?

— Нищо, лудоранчето ми, сладкото ми палавниче…

— Искам да живея, искам да танцувам, искам да съм…

— Дадено бе, дарлинг!

— Мило, къде ще работя, а, пуханчо?

— Ще направя студио с огромни витринни прозорци, открити навсякъде!

— Да-а-а… да ме видят всички и после в милицията!…

Ястребовски трепна.

— Не споменавай божието име напразно!

Той стана и пусна грамофона. Зазвуча любимата му „Компарсита“. Най-галантно я покани, като преди това й подаде чашата. Двамата, с чаши в ръка, започнаха да танцуват. Ястребовски едва крепеше едрото туловище на Щефи-Берта. Тя залитна и двамата се завалиха във фотьойла.

— А кабинета ми? — попита тя изведнъж. — Защо не помислиш за най-важното?!

— Ще го построим на двадесет метра под земята! Като скривалището на Хитлер! И там моето ангорско коте ще прави пломбички и коронки колкото си иска!

— А пациентите?

— Ще направим скрит, подземен асансьор!

— Ти лъжеш… — провлачено и завалено каза тя. После затвори очи.

— На-а-а-ни, на-а-ани… — почна да я гали той. И тъкмо въздъхна с облекчение, че е заспала, тя отново се събуди, погледна го игриво и палаво му се закани с пръст.

— Ей, мило… Ти нещо ме ментиш, ама…

Затвори пак очи и взе да хърка така, че напълно заглуши любимото му танго.

— Сладкото ми башибозуче, тъпо кретенче, папуняче… — с презрение, през зъби говореше той и с усилие се освободи от нея. Тя остана да спи. Все пак реши, че трябва да я довлече до спалнята. Макар да не беше лесно, успя да я сложи на леглото. Сега те лежаха двамата един до друг. Тя хъркаше и се обръщаше. Притиснат към края на леглото, с едва скрито гнусливо изражение на лицето, той се отдръпваше. Погледна я. Тя спеше с щастлив вид и отворена уста. Вместо „Шанел“ или „Мазуми“ се носеше всепобеждаващият лъх на хлорфенол. Реши, че е време… Той вдигна ръката й, тя не реагира. Тогава внимателно стана и с босите си крака стъпи на килима.

След малко, напълно облечен, Ястребовски подреждаше малкия кожен куфар с бельо и един стар костюм. До него се виждаше черно куфарче, по което можеше да отличиш чиновниците и дипломатите. То бе затворено. Камбаните на стенния часовник отброиха два удара толкова силно, че той трепна. Ослуша се. Някъде в горния апартамент пуснаха водата в клозетната чиния. Това бе вече сигнал да побърза. Той откачи портрета на Райт от стената и го постави най-отгоре, върху дрехите. Взе от пюпитъра на пианото партитурата на „Лунната соната“ и също я сложи вътре. Затвори куфара и излезе от хола. Не запали лампата в коридора. Хлопна вратата след себе си и тихо прошепна:

— Сбогом, крокодилчето ми…

Ястребовски заслиза по стълбището. Никого не срещна. На улицата все още имаше минувачи и вървяха коли. Разноцветните неонови реклами правеха всичко весело и празнично. Трамвай с трясък отмина. Той оправи цветето в бутониерата си, вдигна големия куфар и малкото плоско черно куфарче, пое дълбоко въздух в гърдите си и заедно с него дъха на разрязана прясна диня, както миришеха разцъфтелите се липи по булеварда. С бързи стъпки тръгна надолу. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние, вдигна ръка и спря едно свободно такси.

— Добър вечер… — каза той на таксиметровия шофьор и седна на задната седалка, като постави кожения куфар на пода, а малкото черно куфарче в скута си.