Свобода Бъчварова
Опасен чар (11)

Глава единадесета

Докато маршируваше по околовръстното шосе и всяваше ужас във водачите на МПС, Соколинов бръкна в джоба, извади кибрит, но той се оказа празен, а и нямаше цигара. Тогава с яд захвърли кутията. Този му жест бе възприет като заповед да спре движещият се срещу него пикап. Шофьорът натисна спирачките, гумите засвистяха по асфалта и автомобилът закова пред него. Водачът изскочи от колата. Капки пот бяха оросили челото му. Изглеждаше мъж на средна възраст, който се бои от всеки и от всички, поради полулегалното естество на шофьорската професия.

— Заповядайте документите, другарю капитан!

Подаде му ги с трепереща ръка, без Соколинов да ги е искал. Последният внимателно ги прегледа, като бързо влезе в новата си роля.

Само да не пробва за алкохол, си мислеше шофьорът. Беше пил почти до разсъмване. Соколинов погледна подпухналото му лице.

— Защо ви треперят ръцете?

— Ама аз сутринта духах.

— Вие вероятно свирите на бас-туба в гарнизонния оркестър?

— Духах за алкохол.

— Така ли?! Та вие сте извадили напълно и безвъзвратно апарата от строя. Но както и да е. Аз не съм нито пастор, нито есперантист, нито участвам във въздържателното движение.

Шофьорът обърса с опакото на ръкава челото си. Може би му се разминаваше?… Но следващият въпрос на капитана прозвуча като изстрел в тиха нощ.

— А товарителницата?

— Забравих я. Ей богу, другарю капитан…

Шофьорът отново се обля в пот.

— Впрочем, къде работите?

— Аз ли? Към АПК. Странична дейност — ковано желязо и дребни сувенири, художествени занаяти… Моля ви, не ми вземайте талона. Имам две деца…

— И къде е тази работилница за художествени занаяти? Обичам народното творчество. В София ли е?

— Не. В Горни Богров.

— Отлично! А село Долни Крали Марко наблизо ли е?

— Н-е-е-не ви разбрах… Не знам…

— Срамно, комсомолецо, срамно…

— Ако смея да забележа, аз съм на четиридесет години и бях в комсомола до миналата година… Моля ви, не ме погубвайте, другарю капитан. Товарителницата… някъде съм я изгубил…

— Вие сте разсеян като академик? А сега ще ме отведете в тази ренесансова Флоренция на Софийски окръг, където да се насладим на изкуството!… И по пътя ще ми разкажете всичко — от игла до конец! Истината, само истината, цялата истина!… Моля, повторете последните ми думи!

Шофьорът с глух глас ги повтори.

— Заповядайте в кабината, другарю капитан. Всичко ще ви разкажа, бога ми, всичко!

Шофьорът бе решил в себе си, че всяка съпротива е излишна и че ще пее за всичко и за всеки, който е имал нещастието да го срещне в последните месеци и му каже „Добър ден“, следвайки стария принцип на Димитър Общи — колкото повече хора накиснати, толкова по-добре! Капитанът седна до шофьора. Пикапът потегли и той запя своята ария на клеветата и никой вече не можеше да го спре.

Колата кривна от шосето и тръгна по един тесен път, отначало асфалтов, а после черен и изровен. Минаваше ниски къщи с обширни дворове, откъдето се носеше квиченето на прасета. Явно тук се съчетаваха две несъвместими на пръв поглед дейности — изкуството и животновъдството. После се озоваха на равно поле и там, в далечината, израсна нещо като малък средновековен, едноетажен замък с причудливи постройки, ограждащи двор във форма на разкривен трапец. В него бяха паркирани две коли — черна волга и още един пикап. Едро, свирепо куче от неопределена порода се насочи безстрашно срещу дошлите. Шофьорът даже не посмя да отвори стъклото, а натисна продължително клаксона, докато от едната постройка не се показа нисък, дебел мъж, с гола, лъщяща глава, облечен в дочени дрехи.

— Колко пъти съм казвал тук да не вдигаш шум — извика човекът и посочи пътния знак „Забранено за звуков сигнал“, откраднат, разбира се, от централното шосе. Той пропъди кучето, което застана недалеч и продължи да ръмжи. Мъжът с голата глава бе разгневен. Но когато от пикапа слезе цял-целеничък капитан от милицията, една широка, топла усмивка като мазна баница, току-що извадена от фурната, озари лицето му, плувнало за миг в пот.

— Заповядайте, другарю капитан, каква радост!

Соколинов погледна ръмжащото куче и каза:

— Това мелез между лъв и акула ли е?

— Това ли кученце? Балканчо, ела, пиленце, и поздрави нашия гост!

Кучето се приближи.

— Дай лапка на нашия приятел!

За учудване на Соколинов Балканчо подаде лапа, като срамежливо извърна глава. Соколинов обаче не посмя да се ръкува и рече:

— Знаете ли, наскоро излезе едно съобщение във вестниците, че в град Марек се родили пет отрочета на лъва Явор и лъвицата Янка. Дават ги безплатно. Защо не ги вземете? Това е нищо за вашите възможности! Ще ви струва само половин тон сарфалади на ден. Какво е за вашата фирма!…

Мъжът трепна при думата „възможности“. Погледите на Соколинов и шофьора, който многозначително се усмихна, се срещнаха. Нямаше нужда от думи. Стана му ясно, че „колегата“ му е разказал подробно всичко, което знаеше, не знаеше, би могъл да узнае или никога не би го узнал.

На вратата се показа една едра жена с лице на тиква и гърди с размери на ломски любеници. Тя сложи ръце на издутите си хълбоци в типична кавгаджийска поза, но като видя капитана, лицето й разцъфна като невен.

— Прибирай се веднага! — викна й собственикът.

Тя неохотно се скри в къщата.

— А сега, уважаеми…?

— Седларов! — услужливо отвърна собственикът.

— Уважаеми гражданино Седларов, нека разгледаме вашата работилница и експонатите — този миниатюрен Лувър!

— Какво?

— Спомени… Но да вървим, Седларов. Ще се пръсна от любопитство…

— Стараем се, другарю капитан, и ние… как да кажа… да научим народа на красивото!…

— Похвално е, Седларов, че в този век на техниката и прагматизма все още се срещат хора естети, за които красотата е смисъл на тяхното съществувание!

— Не искам да се хваля, но така си е!

— Е? Апре ву, Седларов!

— Какво?

— Нищо, нищо… Предпочитам да се движите пред мен и, докато ходим, искам кратко и стегнато описание на дейността в това предприятие.

— Имаме пластмасов цех за народни кукли…

— В какъв смисъл народни? Сега всичко е народно!

— Носиите.

— Да, носиите, сърцето на българския фолклор, душата на българската жена, изплакала очите си в тези шевици, тук и само тук се отразява душата й, а не като на Запад — в прането, готвенето и побоищата.

— Имаме цех за ковано желязо, две преси, пирографирани изделия, керамика…

— Да оставим производството. Водете ме направо при готовата продукция!

— Ей сега, другарю капитан!…

Залата на експонатите бе една барака, но доста чиста и прилична. Тук на една маса се намираше продукцията на моделите. Соколинов вдигна някакъв предмет.

— Това какво е?

— Мече.

— Пишете, за бога, че е мече, иначе ще го сбъркам с паяк.

— Казва „мамо“…

Седларов го натисна по корема и се чу противен грач.

— Похвално…

Соколинов вдигаше и разглеждаше предметите един по един.

— Мартенички?… Добре. Щъркелче с бебе… Правилно! България трябва да се бори за висока раждаемост! Детско столче-цукало… вероятно от дърводелския цех?

— Харчи се много.

— Не виждам цените?

— Това са само модели.

— Крокодил или бразилски алигатор? Прилича на динозавър! Защо не се движи?

— Пружината му е повредена.

— Лошо, другарю…?

— Седларов!

— Лошо, Седларов, лошо! Никаква красота, никаква функционалност! Кой е дизайнерът ви?

— Какво?

— Питам кой прави моделите?

— Ами… аз! — скромно заяви той.

— Вие сте следвали Художествена академия?

Последният отрицателно поклати глава.

— И сте специализирали в Мюнхен? Ученик на Пол Клее! Влияние на Пикасо? Продължител на Пироманишвили?… А сега, дайте си документите! Цени, производство, пласмент, заплати, месечни отчети и така нататък! Ако и документацията ви е така красива, както равнището на продукцията, ще трябва да ви изпратим командировка в Софийския централен затвор. Повярвайте ми, той е просто университет за хора с художествени наклонности, както в Константинопол е била Магнаурската школа за Кирил и Методий и синовете на българските царе! А вие сте млад все още… Ще излезете запазен…

— Другарю капитан, моля ви, мене ще ми стане лошо…

— Моля, документите!

Той извади от бюрото папки, разписки, кочани… Изведнъж Седларов събра сили и се озъби:

— Кой сте вие всъщност?

— Аз ли? — учуден каза Соколинов. И след кратък размисъл продължи: — Аз съм капитан Буревестников, ясно ли е?

— Тъй вярно!

— А сега, махайте се и ме оставете да работя на спокойствие!

Така капитанът от Соколинов стана Буревестников. Той обожаваше Максим Горки. Защото е бил босяк. Не бе чел от него нищо, освен юбилейните заглавия в печата, сред които му се бе мярнала някога запаметяващата дума Буревестник.

Седларов излезе с нежелание. На очите му имаше сълзи. А капитанът разкопча мундира, свали фуражката си, седна на бюрото и разлисти първата папка. Почна да си взима бележки. Не след дълго някой почука на вратата.

— Мога ли да вляза? — попита собственикът. Той носеше поднос с чаши и чинии.

Буревестников с нескрито любопитство погледна таблата. Без да иска, се облиза.

— Едно кафенце, кифличка, малко луканчица… — опита да се засмее Седларов. — Едно кентче… работата ви е трудна… чувствайте се у дома. Ще мога ли да ви поканя на вечеря?

— Излезте и ме освободете от присъствието си!

Когато прелюбезният домакин излезе, Буревестников се нахвърли на яденето. Но веднага след това продължи да работи. Така го завари вечерта. Лампата светеше, а Буревестников здравата се трудеше, по риза. Пушеше от „Кента“. Отново се почука на вратата и се появи неизменният Седларов.

— Другарю Буревестников, моля ви… Ще се погубите… Вие трябва да се щадите!…

— Когато човек работи за щастието на народа, думата „щадене“ е неподходяща! Елате, Седларов! Застанете зад мене! Досега само изчислявам нерегистрираната печалба. Тя е от порядъка на петцифрено число и забележете, само за последните три месеца!… Всъщност от колко години е предприятието?

— От пет.

— Вероятно ще стигнем до шестцифрено число. А млад човек сте, нелишен от способности… С голям стаж в търговията. Защо не останахте в бакалския бранш?

Уплашеният Седларов нещо промуча.

— Ясно. Красотата ви е привличала. Изкуството! В душата на всеки бакалин се крие артистът! Съжалявам, Седларов. Следващата ни среща ще бъде в следствения отдел.

— Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол.

— Ето как един артист си отива от света! Още Нерон го е казал! Кво вадис домине!… Но къщата е триетажна. Видях и две леки коли.

— Имам още една, скапана…

— Вие правите колекция от скапани детски играчки и скапани коли? Лошо, другарю Седларов, лошо! Какъв пример ще дадете на детенцето си?

— Тя е вече трета година кандидат-студентка.

— И с вашите финансови възможности не сте могли да я пробутате? Странно! Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка.

— Не ми беше по силите! Кандидатства за кинорежисьор!

— Аз очаквах повече от вас! Вие ме разочаровахте, Седларов!

— Вечерята е готова, другарю капитан! Ще благоволите ли да ни зачетете? Жената цял ден готви…

— Избършете си сополите, усмихнете се… Ха така! Животът, другарю Седларов, е пред вас. Не загубвайте любопитството си към живота! Да тръгваме!

Когато влязоха в домашната трапезария, гледката на масата бе пищна. Естествено, поставиха Буревестников на централното място. От двете му страни седнаха дебелата Седларова и дъщеря му — също внушително закръглена, с глуповат израз на лицето. Разговорът, разбира се, водеше Буревестников. Особено като пийна, езикът му съвсем се развърза. Говореше като баптистки пастор и се обръщаше главно към момичето.

— И тези идиоти вече трета година не ви приемат?! Та вие… Я обърнете профила си! Имате характерно лице. Можете да станете едновременно кинорежисьор и актриса! Вие сте за характерни роли, каквито липсват на българското кино. Ще режисирате и ще играете в собствените си филми! Какво рецитирате?

— Баснята на Михайловски „Орел, рак и щука“ — отговори носово момичето. Явно и в говора си имаше някакъв дефект, защото гласът й звучеше като от глинено гърне. Ту се засилваше до непоносимост, ту изчезваше напълно.

— Трябва нещо повече!… Монологът на Хамлет… Аз преди да завърша Школата, бях приет във ВИТИЗ, от първи тур! Впрочем, Офелия, дет ис дъ куесшчън! Извинявайте, преминавам на английски… Спомени… Ще трябва доста да репетираме.

— Връзки, само връзки — каза унило Седларов.

— Връзки ли? В театралния свят съм като шаран във вода. Връзките ги имате!

— Нали ти казах… — обърна се жената на Седларов към него. — Този човек ще ни донесе щастие. Правиха ми хороскоп. Тази година ни чака голям късмет!

— Я не дрънкай глупости! — каза Седларов. — Една шайба се върти…

— Впрочем, става вече късно… — забеляза Буревестников.

— Оправихме ви леглото. Нали ще останете? — попита жената.

— Да, късно е. Налага се да остана. Лека нощ. Оттеглям се в покоите си. Тази вечер ще продължа да работя. Апропо, Седларов, наминете по-късно към мене…

Когато влезе в стаята, определена за него, той се тръшна доволен на леглото. Но по-рано, отколкото бе необходимо, на вратата тихо се почука. Буревестников скочи.

— Момент!…

Той окачи мундира на една закачалка в стаята и със запретнати ръкави седна по риза на масата.

— Влезте! — извика той бодро.

Седларов застана чинно до вратата.

— Елате, Седларов, и подпишете протокола…

Седларов отиде при него. Чете дълго протокола. Отново сълзи се явиха на очите му.

— Но вие ме погубвате!…

— Ако виждате някакъв смислен изход, моля, съобщете ми го! До сутринта има време… Може би ще измислите нещо?…

— Другарю капитан Буревестников, във вас ми е надеждата! Моля ви! Вие измислете!

Но под строгия поглед на капитана той подписа.

— Така-а-а… Добре! А какво смятате да правите тази нощ? — попита Буревестников.

— Тази нощ ще плача.

— Не плачете, Седларов, макар че сълзите облекчават нервната система, както клапанът за парата облекчава котела на локомотива да не се пръсне. Щом няма да спите, искам и вие да поработите! В труда е спасението!

— Кажете какво, готов съм на всичко!

— Вие сте дългогодишен труженик върху попрището на Неп-а, както го е нарекъл великият Улянов. Вие сте радетел за свободната търговия и свободните човешки отношения! Моля ви, изгответе ми схема за всички, така наречени, странични предприятия към АПК и всички частници, които познавате в близката околност.

— Не, това не мога! Те ще ме утепат!

— Можете, Седларов, можете… Та няма само вие да страдате, я!… Този доклад ще бъде първата стъпка към новия ви живот. Това може да ви избави от дамоклевия меч, надвиснал над главата ви. Е, съгласен?

— Съгласен!

— А защо така изведнъж се съгласихте?

— Амиии… няма само аз да страдам, я!

— Правилно, Седларов! Вие сте роден предател. А сега, оставете ме да поработя…

Той седна зад масата и отново „потъна“ в работа. Седларов постоя в стаята, после на пръсти се промъкна зад стола, където бе окачен мундирът на Буревестников. Последният го погледна с едно око. Седларов пъхна в джоба на дрехата някакъв пакет, увит във вестник.

— Излезте, Седларов, не ми пречете! — каза Буревестников, без да вдигне глава от папката.

Той излезе, като безшумно затвори вратата след себе си. Буревестников изчака малко, после бързо скочи и извади от мундира пакета, като го разви. Бе доста дебела пачка пари само от нови двайсетачки. Самодоволно ги потри по брадясалото си лице, като изрече благословията:

— На хаирлия да е!

Започна толкова добре, колкото той никога не бе помислял и в най-смелите си мечти!…