Свобода Бъчварова
Опасен чар (4)

Глава четвърта

Той се събуди, без да отвори очи. Не искаше да види дневната светлина. Страх бе обхванал цялото му същество. Първото нещо, което си спомни, бе, че е пил, че е бил пиян като прасе. Друго не помнеше. Подробностите не бяха важни. Абсолютно убеден беше от миналия горчив опит, че се е случило нещо непоправимо, което ще изисква по-нататък напрежение на цялото му същество, за да излезе от кашата, която бе забъркал. Той не понасяше алкохола. Пиенето направо го убиваше. И защо бе нужно да отива в хотела?! От така наречените „модални категории“, Ястребовски дълго бе разсъждавал върху категорията „време“. Мразеше я от цялата си душа. Тя имаше неприятното качество на невъзвратимост. С други думи, това, което се е вече случило, не можеш да върнеш назад и да преживееш наново така, че да не стигаш до това дередже. Не се съмняваше, че е в беда, но не знаеше нито подробностите, нито размера й. Тогава дойде на помощ вярата в чудесата, мъждукаща в измъчения мозък и изтерзаното му тяло. Той отвори очи, погледна заобикалящата го обстановка и от гърдите му се изтръгна стон. Почти изпя началния куплет на Ботевото стихотворение:

„О, майко моя… Защо тъй милно, тъй жално плачеш…“

Наистина му се приплака. Съмнение нямаше. Той бе в килия на зимник. Слаба дневна светлина се процеждаше от прозорчето над главата му, зарешетено с дебели железа. Подът бе циментов, а нарът дървен. Пулсираща болка цепеше главата му, повръщаше му се. След кратко колебание определи и в кое районно управление на МВР се намира — VI-то районно, разбира се!

Ако през годините, в които не бе го посещавал, нещо не се беше променило, той наистина здравата е загазил. Но лека-полека се успокои. Вероятно старите са вече в пенсия. По навик, като куче-гонче, се ослуша. Ухото му долови шумовете на всекидневието. Ето вече са извели пияниците и побойниците на двора. Резкият, сух шум на метлите с дълги дръжки подсказваше, че дворът се мете академично, сантиметър по сантиметър. Именно това го отчая. Значи неговият случай не е обикновено пиянство, щом не го бяха извели с първата група. Тия каяци, които сега стържеха упорито с метлите, щяха да бъдат извикани накуп, щеше да последва обикновеното четене на конско евангелие, което еднакво равнодушно се приемаше както от пасторите, така и от замаяните енориаши, и накрая щяха да бъдат освободени.

Почнаха да пристигат и колите на сътрудниците. Той чуваше бодрите им гласове. Щяха да пият кафе и всеки щеше да се заеме с папките, които го чакаха. Той не се съмняваше, че са претрупани от работа, и тъкмо на това се надяваше. Едва ли неговият случай щеше да учуди някого от тях. Събра всички сили да върне в мозъка си лентата назад. Но без успех! Контузио церебри с ретроградна амнезия, постави той диагнозата си, която и друг път му бяха слагали. Може би ще научи от следователя подробностите. Тогава вече ще види… Като стар патил актьор той трябваше да определи предварително поведението си, или, с други думи, да избере натюрела. Спря се на най-въздействащия и най-простия — да буди съжаление. Не се съмняваше, че външният му вид предизвиква тъкмо подобни чувства. Затова не оправи тоалета си, а остана да лежи на нара и да размишлява. Само да не попадне на някой от старите следователи — бездушни като електронна машина!… Какво ли не прави професията с човека!… И така, образът, който щеше да пресъздаде, бе следният: болен човек, изживяващ последните си дни, интелигентен, с философска, примирена концепция за живота, готов да сътрудничи на следствието. Той не се съмняваше в актьорските си възможности. Дарба божия, дадена му от рождение. И все пак се стресна, когато вратата на килията му се отвори. Влезе един възрастен милиционер. Той скочи от нара, но главата му толкова се замая, че щеше да падне на пода, ако милиционерът не го бе подхванал със силната си ръка.

Когато му просветна и можеше да се държи на крака, той хвана ръцете си отзад, като добър ученик, и тръгна. Същите коридори, същото движение, същите загубили цвета си стени… Единственото радостно нещо бе, че не срещна нито един познат. Това е на хубаво!… А когато влезе в стаята на следователя, бе направо трогнат. По килима се разхождаше едно младо момче по моден панталон и риза с вратовръзка. Лицето му бе добро, с нещо детинско несръчно, което се подсилваше от очилата с голям диоптър.

— Моля, седнете, гражданино Ястребовски. Казвам се Симеонов и аз ще разследвам вашия случай.

Гласът му бе учтив. Ястребовски седна на стола срещу бюрото. Леко се размърда — значи столът не бе закован за пода. Дали скоро няма да преминат на мека мебел, си помисли той и после се съсредоточи. Всичко се развиваше необикновено благоприятно. Едно бодро чувство нахлу в измъчената му душа. Телефонът звънна и младият следовател го вдигна.

— Извинявай, зает съм. Да, добре. След работа…

Мисълта на Ястребовски работеше бързо. Значи се обажда гаджето му. Поне една трета от мислите му са заети с нея.

— Не ме свързвайте с никого — обади се следователят на телефонистката от централата.

Ястребовски не можа да продължи тази толкова радостна мисъл. Младият мъж го погледна с любопитство.

— Това е първото ми следствено дело в живота — започна той. — Бих искал, много бих искал да се разберем с вас човешки. Да не гледате на мен като на неприятел, а като на човек, готов да ви помогне в бедата.

„Бравос, юнак“ — отвърна му наум Ястребовски, както навремето кандидат-подофицерите хвалеха войниците, и си добави: „Сладур, истински сладур!“…

 

 

Коридорите на Управлението се оживиха. Краят на работното време настъпи. От кабинетите излизаха сътрудници. Един висок, строен мъж с побелели коси заключи някаква врата. Костюмът му бе износен, а тъмната вратовръзка — с отпуснат възел. Имаше нещо небрежно в целия му вид. Когато тръгна по коридора, от съседната врата излезе следователят на Ястребовски.

— А-а-а, младият Симеонов… Как се чувствате на първата си работа? — попита дружелюбно мъжът с побелелите коси.

Късогледият младеж се смути и не защото този човек имаше висок чин, а защото беше много известен. Викаха му Гросмайстора.

— Още не знам… Имам обаче интересен случай.

— Моите поздравления!

Двамата вървяха заедно.

— Знаете ли — стеснително каза младият, — опитах се да поговоря с някои колеги… но те не ми обръщат много внимание…

— Заети са. Претрупани са със следствия. Но полека-лека ще ги опознаете и разберете.

Гросмайстора бе изкачил в дългата си практика всички възможни стъпала на професията. За него се носеха легенди. Беше от този вид криминалисти, за които работата е всичко. Изглежда се намираше в районното управление за някаква справка, тъй като обичаше сам да проверява всичко.

Симеонов бе амбициозен. Макар и стеснителен, той събра кураж да го заговори и още след първите разменени реплики се учуди на простотата, с която взеха да общуват. Този вече възрастен човек бе запазил младежката си живост и общителност. Той с нищо не показа разликата в годините и не подчерта чина, опита и славата. Младият Симеонов изведнъж се почувства напълно освободен. Двамата излязоха от зданието. Милиционерът на пост им отдаде чест. Тръгнаха по улицата сред тълпата от хора.

— Ще свикнете, ще станете полека-лека като нас… — продължи мисълта си побелелият мъж.

— Не знам… — неуверено каза младият.

— Май че първите ви впечатления не са много окуражителни.

— Не е точно това…

— В какъв смисъл?

— Колегите са някак нервни, отчуждени… Дали работата постепенно не ги е променила?… Дали не им е отнела… как да кажа… вярата в хората изобщо?

— Може би. Но им е дала нещо, което пък вие още го нямате.

— Какво?

— Ние сме скептици, най-големите скептици, що се касае до човека изобщо. Но знаете ли, когато в цялата тая кал и мръсотия открием и най-малката проява на човешко качество, радостта ни е велика.

— Моят случай е точно такъв! — възкликна Симеонов.

Възрастният мъж се усмихна.

— Я виж?!…

— Имате ли свободно време?

Но вместо да отговори, Гросмайстора попита:

— Играете ли шах?

— По-рано играех добре…

Трамваят бе претъпкан. След като слязоха в центъра, походиха все така мълчаливо известно време и се озоваха в безистена, където беше шах-клубът, както винаги много шумен.

— Здравей, Гросмайсторе, какво ще кажеш за една партия?

— Със слаби играчи не е интересно.

И тук не го знаеха по име, а само като Гросмайстора. Намериха една масичка в дъното на клуба. Няколко зяпачи ги заобиколиха. Гросмайстора се обърна към тях с кратко слово:

— Приятели, бихте ли ни оставили малко сами? Партията едва ли ще бъде любопитна за вас… Ако има нещо интересно, ще ви повикам…

Запалянковците с неудоволствие се разотидоха. Докато нареждаха фигурите, Симеонов продължи започнатия разговор.

— Той с нищо не е ощетил държавата. Цитирам неговите думи: „Принцип ми е да не посягам на социалистическата, общонародна собственост. За мен тя е свята, тя е табу.“ Да продължавам ли?

— Разбира се…

— Той се счита по свой начин борец против буржоазната собственост.

— Местете!

Симеонов направи първия ход.

— Ами ако вие, да речем, в продължение на десет години събирахте пари — възрази Гросмайстора, — като късате от залъка си, за да имате покрив над главата… А забележете, повечето хора така постъпват. И някой ви ги вземе, за да ги пропилее?

— Но е факт, че тия пари наистина са отишли в държавата. Обществото нищо не е загубило. Какво бихте ми отговорили вие на това?

— Обществото не е нито банка, нито каса — каза Гросмайстора. — За обществото е много по-важно отделните му членове да не бъдат ощетени. Внимавайте в играта…

— Но той не е имал лоши намерения и нищо не е присвоил за себе си.

— Милицията не е черква, която се грижи за спасението на душите, а държавно учреждение, което е длъжно да осигури нормален живот на хората, да им даде спокойствие, сигурност и вяра в нашето законодателство.

— Той е интелигентен — упорстваше Симеонов. — Аз вярвам, че такъв човек може да се променя към добро!

— Моето момче, аз вече остарях в професията. И знаеш ли до какъв извод стигнах?

— Тъкмо това искам да знам…

— Че успехите в нашата работа се дължат преди всичко на неизменната човешка природа. Затова залавяме престъпниците, по техните постоянни навици. Един убива само с нож. Друг разбива касите с електрожен и, забележете, само с електрожен! Трети ходи само по едни и същи улици и слиза в едни и същи заведения… Четвърти пие коняк само с лимонче и захарче… Но вие, наистина, знаете ли да играете шах?…

В това време пред шах-клуба със свистене се закова една кола на милицията и от нея изхвърча дежурният, който на един скок се озова вътре.

— Тогава излиза, че престъпникът е наследствено болен човек?

— Спешен случай… — каза милиционерът запъхтян, като се спря пред масата им.

— Защо не се обадите на „Бърза помощ“ — отвърна Гросмайстора и стана, като за последен път хвърли поглед върху шахматната дъска. Преди да тръгне, каза на Симеонов:

— Утре сутринта ще се отбия в твоя кабинет. Мисля, че случаят е интересен.

— О, ще ви чакам с нетърпение!…