Свобода Бъчварова
Опасен чар (8)

Глава осма

Влязоха в къщата. Соколинов свали шлифера в антрето. Лампата във всекидневната светна. Обстановката бе със старинни мебели, всичко извънредно чисто и спретнато, каквато беше и учителката. Имаше и едно старо пиано със свещници. Соколинов веднага отиде към него и седна на табуретката. Даде няколко начални акорда от „Лунната соната“ — както знаем отпреди, единственото, което бе научил. После изведнъж навреме спря, но въздъхна, сякаш репертоарът му бе не по-малко разнообразен от този на Рихтер.

— Нещо ви смущава, Боряна?

— Съседите спят.

— Извинете… порив… Щурм унд дранг… Буря и натиск!

— Елате да ви покажа вашата стая.

Тя представляваше нещо като кабинет с библиотека, старинно бюро, портрети на български писатели по стените и кожен диван, който можеше да служи за легло.

— Кабинетът на баща ми… Тук някой не влиза. Разположете се, както ви е удобно. Може би искате да вечеряте нещо?

— С удоволствие! — с нескрит възторг възкликна Соколинов.

На другата сутрин той се събуди доста късно. Лампата още светеше. Върху одеялото му бе разтворен „Романът на три сърца“ от Джек Лондон, който бе взел от библиотеката на стария учител. Огледа стаята. От отворения прозорец надничаше короната на дърво. Листата шумяха, птиче чуруликане огласяше стаята. Соколинов се усмихна доволен и радостен, стана от леглото и скептично погледна тънките си крака.

Боряна бе отишла на работа. Той си приготви закуска и кафе в кухнята и после разгледа подробно цялата къща. Само спалнята на Боряна беше заключена. Всичко му хареса. Оглади си панталона. Обръсна се грижливо и излезе в двора. Откъсна рози и направи букет. С него тръгна към гимназията. Застана пред сградата и критично я огледа. Все още не можеше да се раздели с архитектурния си период. Звънецът удари края на последния час. Учениците излизаха на ята с весели викове, а накрая и учителите. Ето и Боряна. Тя вървеше с две колежки. Когато видя Соколинов, закова се уплашена и смутена. Двете й приятелки също спряха, любопитството им беше голямо. Той й поднесе букета, откъснат от собствения и двор, като целуна ръката й.

— Запознайте се… Колежките ми Дамянова и Борисова…

— Приятно ми е, Соколинов, банков инспектор… — представи се той и елегантно им целуна ръка.

— Мила Боряна, простете, че ви чаках пред училището, но свърших работата си в банката и вече нямам задължения. Ще бъдете ли така добра да ми покажете този старинен град на България — люлка на древни цивилизации!…

Други учители и учителки се спираха, макар и за миг, озадачени от този странен човек с такива хубави маниери. Учениците също поглеждаха към тях. Всички оживено коментираха. Боряна се бе цялата изчервила. Тя свали очилата си и взе да бърше стъклата им. Обаче Соколинов не се смути, хвана я подръка и я поведе. Тя се сбогува с приятелките си, а те останаха, за да коментират това събитие.

Двамата тръгнаха по пътя за пристанището и плажа. Хубавият слънчев майски ден сякаш вдъхнови Соколинов. Той разказваше врели-некипели за себе си. Боряна бе мълчалива, но внимателно го слушаше и, което бе по-важно, в своята чистота му вярваше. Лека-полека и тя се отпускаше. В този дълъг период на самота бе живяла с литературата и с мечти, много мечти, единственият начин да направиш живота си поносим. Но никога не я бе напускала мисълта за лично щастие, която с годините все повече избледняваше. И ето сега до нея крачеше може би не героят на бляновете й, но в замяна на това мъж от плът, и кръв, с благородство, скромност и еднаква съдба като нейната. А когато заговориха за литературата, той надмина очакванията й. Кавалерът й се оказа с добра памет и знаеше доста стихове от Яворов. Те стояха на мостика на пристанището и гледаха нататък към нос Калиакра. И тук тя реши: да става каквото ще! Този път нямаше да позволи на Съдбата да избира вместо нея. А Соколинов говореше непрекъснато, възбуден, радостен и може би за пръв път с някаква светла надежда за истински нов живот…

Когато се върнаха вкъщи, тя му показа спалнята си — типична моминска, с малко бюро и библиотека. Върху стената над леглото й Соколинов забеляза старинен златен джобен часовник, на дебела златна верижка. Лицето му се промени. Той го откачи от пирончето и го заразглежда, нали беше познавач.

— Целият е златен, нали?

— Мисля, че да. Това е часовникът на дядо ми. Татко обичаше много тази вещ. Върви точно.

Той отвори капака, натисна го със зъби открая и заяви като врял и кипял сарафин:

— Злато, чисто злато.

Боряна се учуди от промененото му лице. Той разбра и бързо се съвзе. Обърна се към нея с монотонен глас:

— Професионален навик! Цял живот работиш със злато… Но за нас, банковите деятели, златото и парите не са като при обикновените хора… Простият човек, ако има пари, си купува сладолед, малеби, пуканки или отива в кръчма да се напие! А за нас те са средство, оръдие на труда, с което работим. Схващате ли разликата?

Тя кимна с глава.

— С други думи, парите за нас са пари. Странно противоречие, нали? Просто абсурд! Аз лично никога не съм имал отношение към парите. Живея скромно, а те се трупат съвсем незабелязано в спестовната ми книжка. Доста са станали… от порядъка на двайсетина хиляди, но както и да е… Да не говорим за такава нисша материя!…

— И аз влагам почти половината си заплата в книжка. Е, нямам чак толкова, може би петнайсет хиляди, но и аз живея скромно.

— Виждате ли?! Даже по такъв пункт имаме душевно сродство!… Всъщност парите ги усещаш, че са фикция, когато ги нямаш. Ето, сега например, ако не ми бяха загубили куфара, щяхме да идем на ресторант…

— Простете… аз съм страшно завеяна… Забравих, че нямате пари. Ще ви помоля да вземете тези… Днес ни дадоха заплатите.

Тя извади от чантата пачка банкноти и му ги подаде.

— А вие?

— Ако се наложи, ще изтегля от книжката, докато ми ги върнете.

— Веднага след като пристигна в София! Но да приключим най-сетне този разговор! Неприятен ми е! И без това ни е такава професията, разбирате, нали?… А сега ви каня коленопреклонно да заповядате на вечеря с мен!

— Но аз… не ходя по ресторанти.

— Чувствам се задължен за вашето гостоприемство. Няма да откажете на самотния мъж, нали? Хайде, горе главата! Съгласна?

Тя уплашено кимна с глава и пак свали очилата си, за да ги избърше със снежнобялата си везана копринена кърпичка.

Те влязоха в ресторанта. Навън бе нощ. Тази миловидна, слаба и тънка жена, облечена малко старомодно, имаше особено хубаво лице, когато си свалеше очилата. А сега често го правеше от смущение. Соколинов бе в стихията си. Всички добри маниери, които бе виждал в своя объркан и безпътен живот или за които бе чел, сега прилагаше на дело. С артистична нежност държеше мантото й, когато оставяха дрехите си на гардероба. С елегантна стъпка, сякаш е бил преподавател по етикеция в някой бивш френски пансион, я водеше през залата между масите. Парите, които му бе дала, той използва добре. Купи две вратовръзки и три нови ризи, а костюмът му бе изгладен. И учителката не беше тази, която градът познаваше. Сякаш всичко женско в нея разцъфна заедно с идването на лятото. В ресторанта обръщаха глави към тях. Тя се опря на ръката на този непознат, благороден мъж и тръгна гордо с него. Когато седнаха на масата, сякаш разбрали особеността на случая, двама келнери се превиваха да ги обслужват, а Соколинов неспирно й говореше. Тя със зачервено лице и блеснали очи, може би от виното, го слушаше захласната и когато той казваше нещо смешно, тя се усмихваше и разкрасяваше слабото си лице по особен начин. Не танцуваха, тъй като оркестърът свиреше модерни танци, но ето, някъде към края на вечерята, засвириха танго. Соколинов изискано я покани. Боряна събра всичките си сили и стана. Той беше великолепен танцьор, макар и малко старомоден. На дансинга отдавна не бяха виждали такива грациозни стъпки на танго. Другите двойки наблюдаваха как той умело води своята дама. Целият ресторант ги гледаше. А Соколинов мислено си представяше, че той е Ред Бътлър, а Боряна — Скарлет О’Хара в прочутата сцена на танца.

Те напуснаха заведението след загасването на лампите. Сега отново се връщаха по притихналите улички на Каварна и отново песента на славея огласяше нощта. Пред къщата Соколинов й задържа ръката, обгърна я с поглед, който толкова бе репетирал навремето пред огледало, че го смяташе за неотразим, както впрочем и много жени му го бяха казвали. После я целуна. Боряна замря в прегръдките му.

Накрая влязоха вкъщи. Лампата във всекидневната светна. Тя постави букетчето цветя и се обърна към Соколинов със своя малко учуден поглед.

— Каква прелест сте, Боряна, като ви наблюдава човек… — каза той искрено.

Тя нищо не отвърна.

— Кажете, Боряна, тази вечер във вас забелязах нещо… как да се изразя… нещо артистично и не мога да си го обясня, особено когато танцувахме… Бихте ли ми помогнали?

— Аз… аз не мога да ви кажа…

— По-смело, мое дете. Няма нищо, което да не можете да кажете на тоя, който стои срещу вас, и той да не ви разбере!

— Виждате ли, аз някога исках да следвам… не литература…

— И после?

— Исках да пея.

— Да-а-а-а, музиката… покойният Лудвиг Ван…

— Не, не класическа музика, а просто… Но това се считаше за неприлично…

— Запомни, детето ми, на тоя свят никога истинската музика не е неприлична!

— Даже оперетата?

— Че това е изкуство за народа! Аз, който съм дълбок почитател на семейство Бахови, Хенделови и техните гениални наследници, почти всяка вечер киснех в оперетата! Русков! Тинка Краева! Е-е-ех…

— А Мими Балканска? — развълнувано попита Боряна.

— Не ми говорете за Мими! Тя е истинско величие!

— Ах! — възкликна Боряна. — Момент — и просто изхвръкна от стаята. Върна се с портрета на Мими Балканска с автограф.

— Вие сте посещавали оперетата? Невероятно!

— Като студентка в София не изпусках нито един неин спектакъл. Исках да пея!… Но баща ми…

— Вечна му памет! Но вие направо ме шашвате!…

— Сега… сега друга ли ви изглеждам?

— Не! Но както казваше моят приятел Франк Лойд Райт, всеки човек е една неосъществена лунна соната. Боряна, моля ви, изпейте ми нещо!

Тя съвсем се обърка и пак свали очилата, като триеше стъклата им.

— Много ви моля! Така не съм молил никого в живота си!

— Късно е, съседите…

— По дяволите съседите! — той бързо затвори прозорците. — Аз слушам. На колене ли да падна?

Изведнъж тя запя. Отначало гласът й трепереше, а после все повече и повече укрепна. Вдървените й движения ставаха все по-плавни и гъвкави. И ето, пред очите на Соколинов израсна това чудо на прераждането. Той беше смаян. Нейният глас не бе нито много ярък, нито много силен, но чувството, което тя влагаше в него, издаваше несъмнена артистичност. Тя пееше „Ах, тези пари“ от „Царицата на чардаша“ в стила на Мими Балканска. Соколинов беше направо поразен, почна да й партнира. Когато свърши, той извади цветята от вазичката и отново й ги поднесе.

— Мила Боряна, бъдете винаги това, което сте, поне ако не пред хората, то пред мен! — и целуна ръката й.

Изведнъж нейният звънък смях огласи салона.

— Толкова съм щастлива! — каза простичко тя.