Метаданни
Данни
- Серия
- Стърлинг (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Perfect Hero, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 122 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Саманта Джеймс. Съвършен герой
ИК „Ирис“, София, 2009
Американска. Първо издание
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-055-9
История
- — Добавяне
19
— О, Гранвил! Отдавна не сте се мяркали насам. — Въпреки тези думи Найджъл Роксбъри изобщо не изглеждаше изненадан, когато Дейн влезе в кабинета му.
Мили боже! Роксбъри не подозираше нищо! Дейн беше готов да се обърне и да си отиде, но се овладя навреме. Заповяда си да остане спокоен и отговори:
— Прав сте, но е по-добре така, отколкото обратното. — Настани се на стола срещу писалището на Роксбъри и кимна приветливо.
Направо от Джулиана беше дошъл във вътрешното министерство. Отделът на Роксбъри беше доста натясно, но писалището му беше като самия него — безупречно. Всяко нещо беше на мястото си, документите бяха подредени образцово. Роксбъри беше ръководил няколко секретни акции, в които участваше и Дейн. Никога не го беше харесвал особено, но това не беше съществено.
— Е, милорд, да не би да скучаете? Чух, че известно време няма да работите при нас. — Роксбъри го погледна — с лявото си око. Дясното беше скрито под черна превръзка.
Дейн кръстоса крака и дари домакина си с ведра усмивка.
— Бях известно време в провинцията.
— Надявам се, че сте пътували нормално? Докато Свраката прави пътищата несигурни, човек не може да е спокоен за живота си.
— Убеден съм, че полицията скоро ще се справи с негодника. Ако не, ще трябва да се заемем ние.
— Готов ли сте да го направите?
— С удоволствие бих поел тази задача, сър. — Дейн дори не трепна.
— Досега сте ни били много полезен. Ако сте готов отново да докажете способностите си, бих могъл да говоря с мистър Кейси.
— Ще ви бъда безкрайно благодарен, сър. — Дейн посегна към египетската статуетка, която красеше писалището на Роксбъри. — Интересна вещ — пошепна развълнувано.
— Репродукция. Според мен е учудващо добра. Вие как мислите? — Роксбъри посегна към папка с документи — знак за посетителя, че е време да си върви.
Дейн остави статуйката на мястото й и се надигна.
— А, сега се сетих! Знаете ли, сър, че снощи ви видях пред театър Роял?
Роксбъри рязко вдигна глава.
— Каретата ви потегли, преди да съм успял да ви заговоря. Жалко. С радост бих се запознал с жена ви.
— Не беше жена ми, а сестра ми — отговори мрачно Роксбъри.
— О, извинявайте.
— Няма за какво. Ще ви се обадя, Гранвил.
Дейн отиде бързо в кабинета на Филип и внимателно затвори вратата зад гърба си.
— Трябва да те помоля за една услуга — започна направо. — За лична услуга. Моля те да не споделяш с никого това, което ще чуеш сега. С никого, Филип.
Приятелят му се усмихна с разбиране.
— Разбира се, старче. Това е част от работата ни тук.
Все още твърде развълнуван, Дейн си придърпа един стол и се настани до писалището. После разказа на Филип всичко, което знаеше за семейство Стърлинг. Когато свърши, приятелят му попита с огромно учудване:
— Значи той не отрече, че е бил снощи пред театъра?
— Да, не отрече.
— Значи наистина е бил Роксбъри. — Филип разсъждаваше трескаво. — А що се отнася до забулената жена, която твоята Джулиана е видяла — или си въобразява, че е видяла — според мен е странно — ако това наистина е майка й — че вече толкова години не е съобщила на децата си, че е жива. Трябва да признаеш, че нещо не е наред.
— Да, Филип, знам. Ти си напълно прав. Но аз вярвам на Джулиана. А Роксбъри беше хлъзгав като змия. Питам се защо. Защо му е да ме лъже? Вероятно защото има какво да крие.
— Интересно тълкуване. Да приемем, че жената, с която е бил снощи, е майката на Джулиана Стърлинг. Да приемем, че тя наистина е Дафни Стърлинг. Това означава…
— Че Найджъл Роксбъри лъже — довърши изречението Дейн. — Защото тази жена не може да е сестра му. Джулиана със сигурност би познавала вуйчо си, нали?
— Едно на нула за теб — засмя се Филип.
— Какво знаеш за него?
— Работили сме няколко пъти заедно. Доколкото знам, работи във вътрешното министерство повече от двайсет години. Казват, че е безупречен служител. Но не бих и очаквал нещо друго. — Хвърли въпросителен поглед към Дейн. — Ти спомена, че нито Джулиана, нито братята й знаят кой е мъжът, с когото майка им е напуснала Англия.
Дейн кимна.
— Първата ми мисъл беше, че Найджъл Роксбъри е въпросната личност. Че и двамата са оцелели.
— Не вярвам, че е бил Найджъл — възрази замислено Филип. — Той е няколко години по-млад от Дафни Стърлинг.
— Точно така. — Лицето на Дейн помрачня. — И аз си помислих за това. Във всеки случай, когато майка им е заминала, децата са били още малки и никой не е помислил за мъжа с нея. И днес не им се иска да се ровят в миналото й. Трябва да действам много деликатно, за да им спестя нов скандал.
— Ще открия името на кораба, с който са прекосили Ламанша, и имената на загиналите пътници — обеща Филип. — Разбира се, ще ми отнеме известно време, защото оттогава са минали много години. Ще видя какво още мога да направя.
Късно следобед Филип влезе в кафенето, като си подсвиркваше весело. Дейн се бе скрил в един ъгъл и се взираше с мрачна физиономия в чашата си с уиски. Филип се отпусна на стола срещу него.
— Защо си толкова мрачен?
— Не съм мрачен, а размишлявам.
— Аха — кимна в най-добро настроение приятелят му. — Хубаво е, че правиш тази разлика.
Дейн даде знак на келнерката да донесе уиски на новодошлия.
— Мога да добавя нещо към темата.
— И какво е то? — попита все така мрачно Дейн.
Филип нарочно се забави с отговора.
— Така е, както каза ти.
— Аз казах много неща, приятелю. Даже не помня всичките.
— Спомни си какво предположение направи днес в кабинета ми.
Дейн затаи дъх.
— Филип…
— Ти беше прав, Дейн — прошепна Филип като се наведе към него. — Роксбъри няма сестра.
Дейн кимна замислено.
— Затова пък е имал брат.
Дейн се вкопчи в най-важната дума.
— Имал?
— Да. Джеймс Роксбъри загинал преди около двайсет и четири години… в морето.
— Гръм и мълния! Откъде научи всичко това?
— Оказа се детска игра. Разбираш ли, след като ти си отиде, историята не ми даваше мира. Реших да хвърля поглед в досието на Роксбъри. Роден и израснал в Уестминстър. Прегледът на църковните книги се оказа много полезен.
Лицето на Дейн изведнъж се разведри.
— Филип, ти си ненадминат!
Усмивката му бързо угасна и отстъпи място на дълбока замисленост.
— Странно. Дяволски странно. Но сега поне знаем, че Роксбъри лъже. А щом е излъгал за жената, вероятно лъже и за други неща. Може би има още тайни?
— Съгласен съм с теб, Дейн. Трябва да го държим под око. Съжалявам само, че не го забелязахме по-рано.
— Не провери ли Роксбъри във връзка с фалшивите пари? — попита изненадано Дейн.
Филип поклати глава.
— Не. Търсех човек, чието финансово положение се е подобрило значително. Който е променил стила си на живот. Интересувах се от всички служители във вътрешното министерство, които харчат без мярка.
— Правилно. Но аз бих потърсил по-нашироко. Методично, макар и ненаучно.
— Какво имаш предвид?
Дейн се ухили самодоволно.
— По азбучен ред!
За миг Филип се слиса, после избухна в смях.
— След като нямаме определен заподозрян и престъпникът може да е практически всеки, идеята ти никак не е лоша, приятелю!
Последните лъчи на следобедното слънце огряваха дървената ламперия, когато Роксбъри наля чаша вино на гостенката си.
— Радвам се, че ви заварих — каза тя, сплете ръце и ги положи в скута си. Погледът му проследи движението й.
— Изглеждате нервна, мадам — отбеляза той. — И идвате с празни ръце. Нямате ли нещо хубаво за мен? Колко сте неблагодарна. Особено след като ви заведох на театър.
— Получих вест от Франсоа. Няма да има повече красиви предмети, докато не си получи парите.
Роксбъри се усмихна, но очите му останаха студени.
— Значи малкото корсиканско парвеню започна да се държи като господар?
— Той е човек на сделките — отговори хладно дамата. — Грижи се единствено за собствените си работи.
Мъжът стисна ръце в юмруци, но бързо ги отпусна.
— Свраката ми създава проблеми — пошепна той. — Постоянно ме краде. Понякога си мисля, че знае.
Дамата вдигна лице.
— Искам да сложа край на… сътрудничеството ни.
— Сполучливо нареченото от вас сътрудничество ще продължи, докато получа онова, което искам. Не вие ще кажете кога и къде ще сложим край.
— Напротив. Аз излизам от играта.
— Аз съм безмилостен към хората, които се опитват да ме мамят.
— Не се боя от вас.
— А би трябвало.
— Какво искате да кажете?
— Жената на човека, който ми оказа голяма услуга в работата ми — обясни любезно Роксбъри, — се осмели да ме заплаши, че ще разкаже някои неща за мен. Мъжът вече бе изиграл ролята си. И тогава дамата… Нека го кажа така: нито мъжът, нито жената вече ще могат да разкажат нещо за мен, защото почиват в гроба.
Погледна пронизващо посетителката си и се изсмя жестоко.
— Виждам, че ме разбирате, мадам.
Тя стисна устни и не каза нищо. Роксбъри извади изпод писалището си малко чувалче. После отвори едно чекмедже и взе да рови вътре. В следващия миг до чувалчето легна дълъг, заплашителен на вид пистолет.
— Върнете се в хотела — изговори отчетливо той. — Уведомете Франсоа, че искам парите. След два дни се връщам в Лондон. — Отиде бавно до вратата и я отвори широко.
— Къде отивате? — Жената изглеждаше учудващо спокойна.
Очите му блеснаха. Посегна към чувала и обясни тихо:
— Отивам в Бат, мадам. Най-добре е да се погрижа сам за сделките си.
Когато Филип се върна в своя кабинет, нощта отдавна бе паднала и сградата на министерството беше почти празна. Посрещна го млад служител.
— Една дама ви очаква, сър.
Филип го погледна изненадано.
— Дама ли?
— Да, сър. Каза, че има информация, която ще ви заинтересува. Не поиска да ми каже за какво се отнася. Настоя да говори именно с вас.
— Благодаря, драги.
Филип влезе в кабинета си и веднага видя посетителката, макар да стоеше в полумрак. Приседнала на крайчеца на стола, с изправен гръб, ръцете в тънки ръкавици грациозно положени в скута. Кожените ботушки показваха, че стъпалата й са учудващо малки, фигурата й излъчваше несравнима елегантност.
Той затвори вратата малко по-шумно, отколкото беше редно, и посетителката се обърна.
— Добър вечер, мадам. Казвам се Филип Талбот. Казаха ми, че желаете да говорите с мен.
— Да — отговори непознатата. Гласът й беше ясен, произношението отлично. — През живота си съм правила много неща, с които не се гордея, но не искам да се замеся в убийство.
Филип устреми поглед в красивата шапчица на главата й, украсена с три пера. Лицето й беше скрито от воал. Спомни си разговора с Дейн и изненадата му премина в изумление. Невъзможно! Това май е…
Пулсът му се ускори.
— Ще ми кажете ли името си, мадам?
Тя се поколеба. Въпреки самочувствието й Филип изпита странното чувство, че тя не знае какво да каже.
Накрая дамата все пак се реши. Вирна брадичка и вдигна воала, който скриваше лицето й.
— Казвам се Стърлинг. Името ми е Дафни Стърлинг. Някога бях маркиза Търстън. — Вдигна изписаните си черни вежди и добави: — Може би все още съм…