Саманта Джеймс
Съвършен герой (3)

2

Дейн Куинси Гранвил не очакваше неразумната реакция на кочияша. Изплющяване на камшик, див крясък. Конете се изправиха на задните си крака и Дейн инстинктивно отскочи назад. За малко да попадне под колелата. Превозното средство буквално направи скок напред и се насочи към завоя на пътя.

Нещастен глупак! За бога, това няма да свърши добре! Завоят беше много остър, каретата се движеше твърде бързо…

Нощта сякаш експлодира. Вдигна се адски шум. Чу се звук от удар, чупене на дърво… конете изцвилиха от страх.

После тишина.

Дейн стисна зъби и се затича след каретата. Скочи от коня и влезе в гъстия храсталак, където бе изчезнало возилото. Вкопчи се в жилав храст и се наведе. Огледа се и скоро откри каретата. Беше се преобърнала и ударила в стъблото на голямо дърво.

Едно от колелата още се въртеше.

Конете бяха мъртви. Тялото на кочияша бе неестествено изкривено. Дейн потърси пулса му, но беше виждал твърде много мъртъвци, за да знае, че вече е твърде късно. Мъжът бе загинал.

Като по чудо вратичката на каретата беше цяла и затворена. Треперещ от гняв, очаквайки най-лошото, Дейн я отвори и погледна във вътрешността.

Момичето лежеше на покрива, свито на кълбо. Дишайки тежко, той я вдигна на ръце и я изнесе навън.

Коленичи с лудо биещо сърце на влажната земя, положи я на тревата и леко я раздруса.

— Събуди се! — заповяда остро, сякаш беше способен да прави чудеса… Скърцайки със зъби, я раздруса още веднъж. Трябваше да я върне към живота!

Главата й увисна безсилно на ръката му.

— Проклятие! Казах ти да се събудиш!

Стомахът му се гърчеше от болки. Защо кочияшът реагира така глупаво? Така необмислено! Той не искаше да убива нито мъжа, нито момичето. На бойното поле край Брюксел бе видял достатъчно мъртви и умиращи. Бог знаеше колко го бе променило това. Как бе белязало бъдещия му живот. Сега искаше само…

Момичето простена.

От гърлото на разбойника се изтръгна дрезгав смях. Какво облекчение!

Точно днес ли трябваше да се случи това? Такава нещастна случайност. Тук не можеше да провери дали е ранена. Не и в мрака на гората. Трябваше да я изнесе оттук. Сега, веднага. Не можеше да губи нито секунда, иначе рискуваше да го хванат. И тогава всичко щеше да иде по дяволите.

Разбойникът измъкна от каретата куфар и натъпкана торба и свирна на Пърсифал. Момичето не се събуди. Не се помръдна и когато той се метна на коня и потегли ходом, като я крепеше внимателно пред себе си.

Само след няколко минути влезе в малката ловна хижа с припадналата на ръце. Стъпваше уверено, сякаш навън беше светло. Отиде до леглото край отсрещната стена и внимателно положи момичето върху покривката.

Бързо запали огън и отново отиде при нея. Предпазливо опипа тялото й, търсейки счупени кости. Действаше като опитен лекар.

Откри няколко драскотини и натъртвания. Най-лошата рана беше на тила. Мястото беше силно подуто, кожата се бе спукала на няколко места. Когато го докосна, момичето потрепери. Дейн донесе леген с топла вода и няколко ивици лен. Почисти раната и я превърза. После се изправи и огледа обстойно припадналата.

Мислите в главата му се надпреварваха. Веднага получи представа за жертвата си. Млада, макар и не в първа младост. Крехка фигура, тесни рамене, с теглото на дете. Макар и с нежна конструкция, вече не е момиче, реши той с многозначителна усмивка. Пътническият костюм от раирана коприна беше закопчан до брадичката. Скъп плат, а кройката свидетелстваше за отличен вкус. Облеклото и фино изрязаното лице допускаха заключението, че дамата произхожда от заможно, привилегировано семейство. Накратко — дама от висшето общество. Той се усмихна и нетърпеливо разкопча копчетата. Как, по дяволите, дишат тия жените в тесните си дрехи? Сигурно никога нямаше да намери отговор на тази загадка.

Погледът му се върна към лицето й. Острата брадичка, макар и изящна, беше предупреждение — дамата имаше своенравен характер и обичаше да се налага. Иначе природата не я беше ощетила. Очите й сигурно са дяволски изразителни, каза си той. Дългите черни мигли го възхитиха. Те лежаха върху бузите като елегантно извити дъги. Какъв ли цвят имаха очите й… Сини, реши той, защото кожата беше светла като слонова кост. Бе загубила бонето си и гъстата коса беше разрошена. По тесните рамене падаха красиви кестеняви кичури.

Свраката замислено присви очи. Защо, по дяволите, жена като нея пътуваше сама? Без камериерка, без други придружители? Погледна към ръката й.

Не носеше пръстен. Нито брачен, нито годежен.

Значи нямаше съпруг. Нито годеник.

Външно той остана спокоен, дори равнодушен. Ала в сърцето му се събуди известен интерес. Тялото й не беше особено привлекателно, но устата… Тя не беше от типа жени, които го привличаха. Когато милваше жена, той искаше да усеща женските й прелести. Обичаше да усеща под ръцете си меки, зрели закръглености. Тази тук — която и да беше тя — изглеждаше твърде дребна, твърде крехка. Даже би я нарекъл мършава. Защо тогава изпитваше това обезпокояващо чувство в долната част на корема?

Уплашен, той установи, че неволно е взел ръката й в своята. Пусна я веднага, сякаш беше горещо желязо, но в следващия миг я зави грижливо с едно одеяло.

Не само собственото му поведение го учудваше.

Нещо рунтаво се стрелна като светкавица към леглото. Котката изобщо не обърна внимание на стопанина си, а се сгуши в жената и замърка доволно.

— По дяволите, Максимилиан, не очаквах тъкмо ти да ме предадеш! Защо се държиш така? Ако не си забелязал, тази жена е непозната, а ти не обичаш непознати. Мислех, че не понасяш друг човек, освен мен!

Големи, косо разположени жълто-зелени очи примигнаха насреща му като на сова и Дейн въздъхна.

— Добре, добре, признавам — дамата е възхитителна. Даже много.

Котаракът замърка още по-силно. Дейн се ухили и го почеса зад ушите.

В следващия миг веждите му се смръщиха и челюстта се стегна. Непознатата беше съвсем тиха. Лежеше абсолютно неподвижно. Беше виждал достатъчно хора с рани на главата. Ами ако повече не се събуди?

Какво ще прави тогава? Животът му ще се промени напълно.

Той не искаше тя да умре. Не желаеше смъртта на никого! Този съдбоносен обрат изобщо не се вписваше в плановете му. Не желаеше да натовари душата си с такава вина. Присъствието на жената беше неочаквано и нежелано усложнение. Той въздъхна. Знаеше, че няма власт да промени това обстоятелство. Нищо не можеше да направи.

Максимилиан погледна стопанина си, протегна се и скочи на рамото му.

Дейн го помилва благодарно.

— Нямаме друг избор, освен да чакаме, приятелче.

Котаракът се разположи удобно на раменете му и замърка в знак на съгласие.

Почти в същия миг Джулиана се раздвижи. Събуди я неприятна тръпка. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред, главата й бе станала двойно по-голяма. Не можеше да се движи. Крайниците й тежаха като олово. Но под нея беше меко. Намирам се в легло, осъзна тя, и съм добре завита. Отвори предпазливо едното си око, после другото. Наоколо беше тъмно. Раздвижи се и усети болезнено пробождане в главата. Простена жално и се отказа от движението. Какво ставаше, за бога?

Лека-полека случката на пътя се възстанови в съзнанието й. Мислите й идваха парче по парче и тя имаше чувството, че напредва мъчително през мокър пясък. Видя два пистолета, насочени към сърцето й. Спомни си внезапния тласък на каретата, преобръщането, как търсеше опора с ръце…

Нищо повече. Пълен мрак.

А сега беше тук, на това чуждо място.

А после видя разбойника. Свраката.

Той я наблюдаваше.

Усети съвсем ясно как косъмчетата по ръцете й настръхнаха. На горната й устна избиха капчици пот. Напрегна очи и се опита да различи нещо между размитите сенки. Нито една свещ не светеше, само догарящите дърва в камината хвърляха мътно сияние. Веднага забеляза две неща. Силуетът на мъжа беше странен. Раменете изглеждаха нееднакво високи и сраснали — велики боже, този човек беше гърбав!

Освен това — той беше без маска.

Като го видя, стомахът й се сви на буца. Напрегна се и си заповяда да го огледа по-подробно. По дяволите, не виждаше почти нищо. Само тесен прав нос и една извита вежда. Сцената сякаш бе изскочила от кошмар. Тя не виждаше нищо, освен тъмни сенки, които се движеха заедно с него, сякаш искаха да го скрият от погледа й. После той се обърна и я погледна. Под гъстите черни вежди очите искряха в мрака — златни и пламтящи… очите на дявола. Точно както го бе описала мисис Чедуик. Джулиана потрепери.

Мъжът пристъпи към леглото.

Очите му я уплашиха. Към ритмичните удари на чук в главата й се прибави и неравномерното биене на сърцето. Мислите й се извиваха и преплитаха като клоните на дърветата в гората. Той се изправи над нея като черно чудовище.

— О, ето че се събудихте, мистрес.

Мистрес ли? Не съм мистрес, помисли си сърдито Джулиана. Устните й се отвориха и тя ги навлажни с език, за да отговори, но езикът й се усещаше тежък и тромав.

— Не се опитвайте да говорите — прозвуча гласът му. Тих и дълбок, почти мелодичен. — Преживяхте много тежко падане. Каретата се завъртя като топка при детска игра.

Какво беше това — приятелско предупреждение? Възможно ли беше страшният горски разбойник да говори така любезно?

— Вървете в ада, откъдето сте дошли — проговори дрезгаво Джулиана.

И си плати за глупостта. Ох, как си плати! Режеща болка премина от единия край на главата до другия и тя простена задавено. Стана й студено, пригади й се и се почувства жалка и безпомощна.

— Изразителни думи, мадам, но се боя, че нямате понятие какво е в ада.

Джулиана се опита да възрази, но не намери сили. Очите й се затвориха и светът отново потъна в мрак. Обзе я отчаяние и лека-полека потъна отново в забравата. Опита се да се пребори с мрака, но напразно. С едно ъгълче на съзнанието си усети как леглото до нея поддаде под тежестта му.

— Не! — Тихият протест дойде от нейната уста.

— Не се плашете, няма да ви сторя нищо.

Тя събра всичките й останали сили и се опита да каже нещо, ала тялото и разумът отказваха да я слушат. Едрият, силен мъж се изтегна до нея. Това я изпълни с ужас. Отново си припомни какво беше казала мисис Чедуик. „Той е способен да ни убие, както спим.“ Това е невъзможно, реши тя. Тя беше стара мома и никога нямаше да усети мъжката близост. Кой мъж би легнал до нея… Само някой необикновен. Някой опасен горски разбойник.

Господи, той е гърбав, помисли си тя и отново потрепери.

Това беше сън. Кошмарен сън! Щом се събуди, всичко ще е изчезнало.

 

 

Когато Джулиана се събуди, слънцето огряваше всяко ъгълче на стаята. Златната му светлина беше благотворна и я изпълни с увереност, че всичко е наред. Раздвижи предпазливо глава. Болката беше много по-слаба отпреди. Това я накара да отвори очи.

Чу плискане на вода и погледът й проследи шума. Свраката стоеше пред легена за миене, облечен само с бричове и ботуши. Главата му беше наведена и мускулите на ръцете му изпъкваха съвсем ясно.

Устата на Джулиана пресъхна. Гледката на голия гръден кош беше зашеметяваща. Явно снощи бе сънувала — никъде не се виждаше ни гърбица, нито срастване. Нищо у него не се набиваше в очите като ненормално или увредено. Всеки сантиметър от гъвкавото, мускулесто тяло беше съвършен. В тъмните кичурчета косми по гърдите му блестяха капчици вода като диаманти.

Сякаш усетил погледа й, мъжът вдигна глава.

Погледите им се срещнаха. „Косата му е дяволски тъмна. Твърде дълга и рошава, за да го нарека суетен“, помисли си Джулиана. А очите, които снощи бе сравнила с очите на дявола, бяха светлокафяви — толкова светли, че блестяха златни.

В този момент сърцето й спря. Не знаеше кое е по-тревожно — гледката на полуголия мъж или фактът, че този мъж бе прекарал цялата нощ до нея в леглото. Макар че гордостта й нашепваше друго, тя не отмести поглед.

Той проговори и гласът му й напомни за любимото шотландско уиски на брат й Себастиян — сух и копринено мек, проникващ.

— Радвам се, че се събудихте. — Едната тъмна вежда се вдигна въпросително. — Спахте дълбоко и спокойно и това е добър знак. Макар по едно време да се страхувах, че няма да се събудите.

Джулиана не каза нищо и не го изпусна от поглед. Надигна се леко, пренебрегвайки болката.

— Мислех си, че ще ликувате, ако не се събудя.

— Защо, за бога?

— Защото видях лицето ви. — Признанието се изплъзна неволно от устните й.

Мъжът мълча дълго, а когато заговори, гласът му беше опасно тих.

— Така значи… Видяхте лицето ми…

Джулиана го изгледа остро, но изражението му остана непроницаемо.

— Мисля, че още известно време ще ви боли глава. Отокът е доста голям.

Джулиана автоматично вдигна ръка към тила си и проплака от болка. Пръстите й напипаха огромна подутина. Мъжът насреща й отново вдигна вежди.

— Какво, да не мислите, че ви лъжа?

Джулиана го погледна укорно. Или поне така се надяваше.

— Нито за миг не съм помислила подобно нещо. Вие сте горски разбойник, сър, и аз съм в правото си да предполагам, че вършите отвратителни неща.

— О, пак ли сте в лошо настроение?

Джулиана вирна брадичка.

— Къде е кочияшът? — попита високомерно. — И него ли държите затворен някъде тук?

Лицето му потръпна и тя разбра.

— Загина — отговори кратко той.

— Какво искате да кажете? — попита ужасено Джулиана.

Той я погледна втренчено и устните й се отвориха.

— Значи той… значи е мъртъв?

— Да.

Джулиана отвори широко очи. В сърцето й се бореха най-различни усещания.

— Господи… Мили боже, искате да кажете, че вие… вие… — Не беше в състояние да довърши мисълта си.

Мъжът се намръщи.

— Не съм го убил аз — изрече беззвучно и вдигна рамене. — Когато стигнах до него, беше мъртъв.

— О! — Джулиана извърна поглед. Очите й се напълниха със сълзи.

Нещо под завивката се раздвижи. Точно до крака й! Тя скочи уплашено и изпищя.

— Тук има плъхове!

Понечи да избяга навън, но мъжът я задържа.

— Това е Максимилиан.

— Какво? Нима им давате и имена? — Тя беше вън от себе си.

Ужаси се още повече, когато разбойникът отметна глава назад и избухна в смях. Гърлен смях, който много й хареса. Това засили объркването й.

Той посочи с брадичка към леглото, което тя бе напуснала в бягство.

— Погледнете! — Не каза нищо повече.

Джулиана се обърна и се почувства ужасна глупачка. Изпод завивката се подаде черна главичка с две стърчащи уши. Последва я тяло с дълга копринена козина. По дяволите, това беше котка! Огромните жълто-зелени очи я гледаха любопитно. Животното наклони глава, сякаш я поздравяваше.

— Позволете да ви представя Максимилиан — каза разбойникът. — Хареса ви веднага, което е твърде учудващо за мен. Защото Максимилиан е много капризен. Не понася чужди хора.

— Изобщо не мога да си представя как е харесал вас — изсъска Джулиана.

— Виж ти! Не очаквах да срещна остроумна жена.

— Жена ли? — изфуча Джулиана. Не понасяше да й говорят с такъв тон. Никой не смееше да се обръща пренебрежително към нея. Близките й знаеха, че това я вбесява. И сега пое дълбоко въздух, за да му даде достоен отговор.

В следващия миг се случиха две неща. Твърде късно тя забеляза, че все още се държи за него и дори се е облегнала на рамото му. Недопустима интимност! Но много по-обезпокояващо беше чувството, което се бе събудило в тялото й от докосването до кожата му.

Веднага й стана топло. Долната част на корема й се присви, после се разшири. Неговото тяло беше твърдо и неподвижно, като изсечено от гранит.

Тя се опита да направи крачка назад, но той явно имаше други намерения. Задържа я, стегна хватката си и поклати глава. Тя не усети болка, но силните мъжки ръце върху раменете й бяха крайно обезпокояващи.

— Бяхте сама в каретата — рече неочаквано той. — Защо?

Джулиана го погледна в очите.

— Аз съм на възраст, когато не се нуждая от компаньонка, сър.

— Винаги ли пътувате без камериерка?

— Момичето ми се разболя. Изпратих я обратно в Лондон — гласеше спокойният отговор.

— Къде отивахте?

Джулиана вирна брадичка.

— В Бат — отговори все така искрено. — Там имам къща.

— Кой ви очаква там? — Въпросите следваха непосредствено един след друг.

— Мъжът ми — отговори моментално тя.

Очите му се присвиха. Преди тя да е успяла да му попречи, той вдигна ръката й.

— Не носите пръстен и никога не сте носили — гласеше лаконичният коментар. — Не сте нито омъжена, нито сгодена.

Джулиана се стъписа леко. Въпреки това не е съвсем прав, каза си войнствено. Някога беше носила годежния пръстен на Томас…

— Питам ви още веднъж. Кой ви очаква в Бат?

В гърдите на Джулиана се надигна панически страх, но тя се постара да го прикрие.

— Вече ви казах. Мъжът ми…

— Скъпа моя — прекъсна я спокойно разбойникът, — аз съм добър познавач на човешката душа. Животът ми зависи от това, разбирате ли? Свикнал съм да чета по лицата на хората. На вашето лице е изписано, че лъжете. То ми казва, че никой не ви очаква. Не ме обиждайте, като се опитвате да ме измамите.

Джулиана изведнъж изпита чувството, че на гърдите й е паднал воденичен камък. По дяволите, той имаше право! Пеги смяташе, че господарката й отдавна вече е в Бат, а слугите в къщата там не очакваха пристигането й. Ако някой от братята й я потърсеше, щяха да му кажат, че тя е в Бат и не се знае кога ще се върне.

Никой не знаеше къде е тя. Никой.

— Как се казвате?

Следвайки първия си импулс, тя беше готова да му каже, че брат й е маркиз Търстън, но бързо се овладя. Ако научи истинското й име, той ще поиска откуп… и може би ще я убие, когато го получи!

Умът й работеше трескаво. Външно остана съвсем спокойна, а отговорът й прозвуча съвсем гладко:

— Името ми е мис Джулиана Клер. — Това не беше лъжа. Бе оставила само фамилното име. Погледна го право в очите и спря да диша. Не беше глупава и знаеше, че ако погледне встрани, той ще го възприеме като знак, че е излъгала. — А вашето име, сър? Как се казвате?

Тя бе отговорила по-бързо, отколкото той. Разбойникът пусна ръката й и направи лек поклон. Я виж ти — свраките имали маниери! Джулиана не знаеше да се ядоса ли или да се изсмее.

— Можете да ме наричате Дейн.

Не я излъга. Тя беше убедена, че и той само е пропуснал фамилното си име.

Мъжът се изправи в целия си ръст и Джулиана усети предизвикателство в този жест. Макар че беше решена да не се предава лесно, внезапната острота в погледа му я разтревожи. В този мъж имаше нещо диво, необуздано, което й причиняваше сухота в устата и сърцебиене.

Тя остана загледана в очите му — цяла вечност, както й се стори — докато тилът й се скова. Рядко се срещаха мъже, едри като братята й. Беше безсмислено да води битка с такъв мъж. Едър, силен, смел, решителен. Погледнат отблизо, беше още по-впечатляващ отпреди. Даже през нощта с маска и пистолети не изглеждаше така заплашителен. Остро изсечени черти на лицето, широка, ъгловата брадичка, хубав, пропорционален нос. Бузи, издялани с длетото на скулптор. Не. Художникът сигурно би опитал да смекчи тези безкомпромисни черти. Въпреки това ъгловатото лице беше подходящата рамка за великолепните кехлибарени очи, скрили светлината си под гъсти черни мигли.

Реакцията й беше учудващо силна. Силна като него. Внезапно обаче в очите му падна сянка, тъмна и непроницаема, която я накара да потрепери вътрешно.

Погледна го с нова предпазливост. Все пак той беше опасен горски разбойник. Дявол. Мъж, който насилваше жени. Поне така разправяха хората.

Още по-зле. Той сякаш четеше мислите й. Как само й се усмихна!

— Какво ще правите с мен? — попита сковано тя.

Той вдигна едната си вежда.

— Отличен въпрос — отговори с лека усмивка и се престори, че мисли задълбочено. — Всъщност нямам намерение да държа заложници.

Джулиана изохка тихо. Макар да беше твърдо решена да не се плаши от него, усети как пребледнява.

— Аха — кимна любезно той. — Виждам, че сте схванали ситуацията. Какво да правя с вас? Ясно е, че не мога да ви пусна да си отидете. — Той поклати глава. — Въпреки това думата „заложница“ не ми харесва.

Джулиана падна тежко на леглото.

— Може би предпочитате „пленница“? Като си помисля, няма особена разлика.

— Вероятно имате право. — Той поглади брадичката си, сякаш продължаваше да размисля. — Тогава ще гледам на вас като на своя… гостенка. Точно така. Вие сте ми на гости.

— Ако бях гостенка, щях да си отида, когато поискам — отбеляза мъдро Джулиана. — А случаят не е такъв.

Лицето му придоби още по-загадъчно изражение. Джулиана не знаеше какво да мисли. Ясно беше само едно: този човек не изпитваше чувство за вина!

— Да, права сте — рече той след известно време. Думите прозвучаха почти със съжаление, но по устните му пробяга лека усмивка.

За бога! Този тип беше толкова самодоволен! По-късно Джулиана не беше в състояние да каже какво я бе тласнало към тази постъпка. Помнеше само, че в гърдите й забушува див гняв. Как смееше той да си играе с нея по такъв начин!

Без да се колебае, тя стана, мина покрай него и се запъти към вратата.

Усмивката му изчезна.

— Къде отивате?

Посегна към нея, но тя се измъкна изпод ръката му и се затича. Макар да беше гъвкава като невестулка, той се оказа по-бърз от нея. Сграбчи я изотзад и я обърна рязко.

Ала Джулиана не му позволи да я спре. Диво размахваше ръце, удряше го където свари, биеше се, сякаш от това зависеше животът й. Лакътят й се удари в нещо твърдо. Чу глух удар и по ръката й премина режеща болка, но тя не й обърна внимание. Грозното проклятие, което прозвуча над главата й я вдъхнови за нов, още по-силен удар.

Оказа се, че е невъзможно да го удари втори път. Той я вдигна и я хвърли на леглото. Джулиана извика стреснато. Силно, тежко тяло се стовари върху нейното. Мили боже! Той лежеше върху нея!

Вече не можеше да се бори, но това не означаваше, че е победена. За миг се запита дали да плюе в лицето му. Никога досега не беше прилагала такава тактика.

Дейн… горският разбойник, легнал отгоре й, стисна зъби.

— Не смейте! — Гласът му прозвуча предупредително.

— Жалък негодник! — изсъска тя и го обсипа с поток от ругатни, които изненадаха и самата нея. — Да знаете, че няма да се отървете! Ще ви заловят и ще ви обесят! Ще ви намажат с катран и ще ви овалят в перушина! Ще разчекнат трупа ви…

— Свършихте ли? — попита спокойно той.

Джулиана видя раната над веждата му и изпита задоволство. Значи не беше толкова непобедим.

— Разбира се, че не!

— О, млъкнете. Мили боже, не очаквах да срещна такова опърничаво женище. Истинска фурия.

— Как си позволявате…

Той продължи, сякаш тя не беше казала нищо.

— Никога не бях срещал такава кръвожадна жена. Първо ви сметнах за изискана, добре възпитана дама, но вече разбирам защо не сте си намерили съпруг.

— Вие ме обиждате!

Хладните златни очи останаха втренчени в лицето й.

— Това не е обида, това е факт. Е, след като вече се радвам на цялото ви внимание, позволете да кажа, че вие, котенце…

— Не ме наричайте така!

Мъжът поклати глава.

— Не е особено умно да подценявате противниците си, котенце. Приемете сериозно предупреждението ми. В тази неща аз имам повече опит от вас.

— Какво означава това?

Той се усмихна не особено дружелюбно.

— Аз съм крадец. Разбойник по пътищата. Човек, търсен от правосъдието. Значи не можете да предвидите какво ще направя.

Джулиана пое дълбоко въздух. Кръвта замръзна във вените й.

— Няма да ми причините зло.

— Защо сте толкова сигурна? Вие видяхте лицето ми.

Джулиана не обърна внимание на тези думи.

— Иначе нямаше да ме доведете тук — продължи тя, стараейки се да говори убедително, макар да се чувстваше все по-неспокойна. — Можехте да ме оставите в каретата, нали? Аз не нося нищо ценно, освен верижката на шията си. Нямам накити, нямам…

— Може да съм ви довел тук по съвсем друга причина.

— И каква е тя? — Джулиана усети, че бе задала глупав въпрос, но вече беше късно. Едва сега осъзна, че не бе помислила за тази възможност.

Той обаче беше помислил.

Погледът му се плъзна по лицето й и тя неволно спря да диша. Вниманието му бе привлечено от обшитото с дантели деколте на корсажа й. Тя се погледна и откри две меки розови хълмчета — тежестта на тялото му бе повдигнала гърдите й и ги бе разголила почти до половината. Младата жена се опита да освободи ръцете си, но напразно.

— Може би съм ви довел тук, за да се позабавлявам. — Мъжът направи многозначителна пауза и вдигна вежди. — Ние с вас сме сами в тази хижа. Да, котенце, само ние двамата!

Гърлото на Джулиана пресъхна. Не можеше да диша и повярва, че ей сега ще се задуши. Пребледня и здраво стисна устни, за да не треперят.

Ама че глупачка беше! Наистина ли бе очаквала малко приключение? Сега копнееше да вземе назад необмислените си думи.

Но нима той очакваше тя да падне на колене пред него? Значи се заблуждаваше. Гордостта й забраняваше да се смири. Смело се опита да преглътне буцата в гърлото и да се държи достойно.

— Тогава направете, каквото искате — отговори глухо. — Няма да се отбранявам. Но искам веднага да ви кажа, че няма да ми доставите удоволствие.

По лицето му пробяга едва забележима тръпка.

— Смели думи. Но бъдете спокойна, котенце. В никакъв случай няма да ви натрапя участ, по-лоша от смъртта. Добродетелта ви е сигурна… поне за момента. Може би друг път. Сега си имам работа.

Този човек си играеше с нея! Надсмиваше й се. Обиждаше я. Но щеше да я остави на мира и да излезе. По тялото й пробягваха ледени тръпки. Щом той я пусна, тя се отдръпна към стената и се постара да стои колкото се може по-далече от него.

Мъжът навлече ризата си и свали от куката на стената тъмна наметка и черна маска — същите, които носеше миналата нощ. Сгъна грижливо наметката, прибра я в една торба и стегна вървите.

— Излизате ли? — попита Джулиана и вдигна колене към лицето си.

— О, не се притеснявайте — отговори любезно той. — Ще се върна жив и здрав, обещавам ви.

— Какво? Значи ще нападнете поредната карета и ще отвлечете още няколко жени?

— Нямам такова намерение. Не мога да деля леглото си с повече от една жена. Макар че мисълта да спя с по една жена от всяка страна ми звучи доста привлекателна.

Дали бе видял изчервяването й? Джулиана повярва, че я е видял и се забавлява със смущението й.

— Вие сте отвратителен. — Гласът й трепереше от възмущение.

— Вече го чух.

— Нямам никакво намерение да спя в едно легло с вас.

Усмивката му беше саркастична.

— Миналата нощ спахте до мен, котенце. — Меките нотки в гласа му бяха изкусителни.

— Но няма да го направя втори път — настоя разгорещено тя.

Той избухна в смях. Негодникът се засмя!

— Боже, колко се вълнувате! Бих могъл да заключа, че никога не сте спали в едно легло с мъж.

Беше под достойнството на Джулиана да реагира на тази забележка. Вместо това тя затаи дъх, защото разбойникът отново се приближи към нея. С мъка успя да остане на леглото, вместо да скочи и да побегне панически.

Усмихваше ли се той? Или се хилеше коварно? Все още имаше онова странно изражение. Наведе се към нея и заговори вразумително:

— Няма да ви навреди да узнаете, котенце, че се намираме сред гората, далеч от всяко човешко присъствие. Разбира се, няма да ви кажа къде сме. Можете да крещите с все сила, да викате за помощ колкото ви държи глас, но няма да има полза. Никой няма да ви чуе. — Прокара пръст по нослето й и кимна. — Довиждане, сладко котенце!

Джулиана го удари по ръката.

— Престанете да ме наричате така!

Мъжът поклати глава и се запъти към вратата. Ами да, негодникът щеше да излезе! Това можеше да се очаква. Но тя още не беше свършила.

— Не се изненадвайте, ако при завръщането си заварите хижата празна! — извика подире му.

Това го накара да спре. Обърна се бавно и равнодушно вдигна вежди.

— Май ударът по тила е повредил слуха ви. Повтарям: няма къде да бягате. Ако желаете, ще ви вържа ръцете и краката, за да разберете, че говоря сериозно.

— Няма да посмеете! — изфуча вбесено Джулиана. — Никога!

Усмивката му угасна.

— Наистина ли смятате така? Вие няма да напуснете тази хижа, котенце. За да го постигна, съм готов да прибягна до всяко средство. Колкото по-скоро се примирите с фактите, толкова по-добре за вас. Търпението на мъжа има граници — поне моето не е особено голямо. Затова бъдете умничка и не ме предизвиквайте. Не ме поставяйте на изпитание, защото ще съжалявате.

Недвусмислената заплаха беше произнесена с делови тон. Без да чака отговор, той й обърна гръб и се запъти към вратата. Излезе и Джулиана чу как ключът в ключалката се превъртя два пъти.

Тя въздъхна тихо и се сви на леглото, обзета от болка. Горчивият вкус на страха изпълваше устата й.

Дали възнамеряваше да й стори зло? Да я изнасили? Да я убие? Мили боже, наистина ли животът й беше в опасност?

О, само да знаеше! Макар да го предизвикваше, той й вдъхваше страх. Сковаващ страх.

Той й бе разяснил какво е положението й… ясно и точно.

Истината беше неопровержима. Тя беше пленница на един непредвидим горски разбойник и зависеше изцяло от настроенията му. Той нападаше мирни пътници и ги ограбваше. Според вестниците не се гнусеше и от убийство.