Саманта Джеймс
Съвършен герой (11)

10

Дейн никога нямаше да забрави уплашения вик, който го накара да изскочи от хижата като подгонен, нито гледката, която се разкри пред очите му. Всемогъщи боже, ако не беше запазил присъствие на духа, ако не се беше сетил да вземе пистолета… Няколко седмици преди Ватерло един от войниците му бе ухапан от бясно куче и умря в адски мъки. Представата, че Джулиана ще има същата съдба беше непоносима, непоносима!

Без да каже дума повече, той я вдигна на ръце и я отнесе в хижата, като пренебрегна стоически болката в рамото.

Затвори вратата с крак и се огледа нерешително. Все още не разбираше защо тя бе реагирала с такава сила и объркано се питаше защо го бе удряла с юмруци. Избухването й граничеше с истерия. Защо, за бога? Какво ставаше с нея?

Лицето й беше бяло като платно, а когато погледна в сините очи, остана с чувството, че тя се намира в друго време, на друго място, където е преживяла нещо страшно.

Беше се обърнал към нея с „котенце“. Какво толкова? Някак си свикна да я нарича така и нежната думичка излизаше съвсем естествено от устата му. После си спомни, че Джулиана и друг път беше реагирала гневно на това обръщение. Защо, запита се сега?

Джулиана бе останала съвсем без сили. Дейн седеше на креслото пред огъня и я държеше в скута си. Тя се бе сгушила на гърдите му и хълцаше сърцераздирателно. Дейн беше отчаян. Нямаше представа какво я измъчва. Плачът й затрогваше една дълбоко скрита част от душата му.

Остави я да плаче, докато се изтощи напълно. През цялото време я милваше утешително по гърба.

Когато Джулиана се наплака, той приглади назад влажните й къдрици и попита внимателно:

— Какво се случи, Джулиана? За какво си спомни?

Не посмя да каже нищо повече. Тя потрепери. Сякаш сме попаднали в снежна буря на Северния полюс, каза си с мрачен хумор Дейн. Взе ръката й и се уплаши — пръстите бяха леденостудени! Разтри ги внимателно и се опита да ги стопли с дъха си.

— Разкажи ми, малката.

Тя го погледна с мокри очи.

— Той ги уби. — Това бяха единствените думи, които се откъснаха от устата й.

— Кой? — попита предпазливо Дейн. — Кого уби?

Тя преглътна мъчително.

— Баща ми — пошепна безсилно. — Той уби котенцата ми. — Явно й беше много трудно да говори. — Удави ги, Дейн. Хвърли ги в реката!

— Какво се случи? — попита спокойно той.

— Бях на осем години, не повече… Живеехме в Търстън Хол в провинцията. Братята ми ходеха на училище. Дворната котка роди три котенца. Знаеш ли колко бяха хубави? Толкова сладки… Две снежнобели, третото тигрово като майката. Помолих баща си да задържа едното. Аз… аз бях много самотна, разбираш ли. Но той каза, че не иска гадини в къщата си. Че котетата са мръсни, имат бълхи и мястото им е в обора при мишките. Не го послушах. Котенцата бяха толкова милички. Когато станаха достатъчно големи, за да се отделят от майка си, аз ги отнесох в стаята си. Толкова им се радвах! Постоянно ме разсмиваха, особено когато гонеха опашките си. Кръстих ги Алфред, Ребека и Ъруин. Играех си с тях на майка и деца. Те бяха моите бебета. Пеех им, приспивах ги… спяха при мен в леглото. — По устните й пробяга усмивка, но бързо изчезна. — Един ден баща ми откри котенцата в стаята ми. Направо побесня. Развика се като луд. Обвини ме в непослушание и заяви, че няма да търпи неподчинение от децата си. Затова щял да ме накаже.

— Мили боже! И за наказание удави котенцата ти?

Джулиана кимна.

Дейн се наруга вътрешно. Вече знаеше защо тя не желае да я нарича котенце.

Но това не беше всичко. Джулиана събра сили и продължи:

— Пъхна котетата в чувал и ме хвана за ръката. По пътя към реката пищях като набучена на кол. — Преглътна и обясни едва-едва: — Той… той ме принуди да гледам и да слушам. — По бузите й отново се затъркаляха сълзи. Запуши уши, сви се на кълбо и се сгуши в него.

Сърцето му спря.

— О, миличка… — пошепна задавено той и усети как кръвта се отдръпна от лицето му. Нейната болка беше и негова.

В следващия миг Дейн стисна устни и закипя вътрешно. Обзе го безграничен, глух гняв. Джулиана е имала не баща, а демон. Горкото дете! Ако така нареченият й баща беше още жив, щеше да го намери и да го удуши! Как беше възможно човек да причини такова нещо на собственото си дете?

— Сигурно ме смяташ за глупачка — прошепна сподавено тя с лице, свряно на гърдите му.

Той продължи да я милва по гърба с успокояваща равномерност.

— Не, за бога, не. — Милата, добрата Джулиана, която обичаше животните с цялото си сърце. Точно тя ли е трябвало да преживее такава жестокост? Разбираше отчаянието й, болката й. Ако се съдеше по този разказ, детството й е било съвсем различно от неговото.

И още нещо го тревожеше. Колкото повече я опознаваше, толкова по-чудно му ставаше, че не си е намерила съпруг. Не само защото беше красива. Тя притежаваше неосъзната привлекателност, излъчваше нещо добро и мило. Беше прекрасна жена и със сигурност щеше да бъде прекрасна майка. Представи си я с дете на ръце и въздъхна с копнеж.

Имаше и още нещо. Под крехкостта и мекотата й се криеше сила. А зад очарованието на нежната й хубост се спотайваха тъмни кътчета. Ведрата усмивка криеше тайни.

— Заради кръвта — рече внезапно Джулиана. — Когато котенцата ми се удавиха, нямаше кръв… — Тънките пръсти задърпаха ризата му. Тя вдигна глава и го погледна с големи, тъжни очи. — Дейн… кучето… би ли…

— Да, ще го погреба — отговори бързо той. Не искаше да чува думата от устата й.

— Благодаря — прошепна тя.

Той повдигна леко брадичката й, но тя бързо отвърна поглед.

— Какво има пък сега? — попита учудено Дейн.

— Пак го направих. Не знам защо ти разказвам всичко това — призна тихо тя. — Не съм казала дори на братята си.

— Защо, за бога? — Отговорът на този въпрос го интересуваше повече от всичко досега — доколкото беше разбрал, тримата бяха много близки.

— Защото нямаше да ми върнат котенцата. Нищо не бяха в състояние да направят. А и не можех да си представя, че ще заговоря за случилото се.

— Разбирам. — Той стисна челюсти. — Извини ме за откровеността, Джулиана, но съм готов да убия баща ти.

— Всички го мразеха — призна тя след кратка пауза. — Татко беше строг и непримирим, понякога дори груб. — Поколеба се малко и продължи едва чуто: — Когато умря, бях на четиринайсет години. При смъртта на котенцата ми плаках, но неговата смърт ме остави равнодушна. Дано Бог ми прости, но не тъгувах за него. Честно казано, изпитвах облекчение. Имах чувството, че най-сетне ще можем да се радваме на живота. Себастиян, Джъстин и аз. — В очите й падна сянка. — Не намираш ли, че съм ужасна?

— Не — отвърна мрачно той. — Не и при тези обстоятелства.

Джулиана прехапа устни.

— И това не съм казвала на никого другиго.

Дейн се почувства раздвоен. От една страна му харесваше, че тя му се доверява, от друга обаче, имаше угризения на съвестта. Доверието й беше незаслужено. Досега той не беше откровен с нея.

Но не можеше да й каже истината. Залогът беше твърде висок. Ако я посветеше в плановете си, рискуваше много.

Мислите му се отклониха.

— Всеки крие нещо, Джулиана. И при мен има нещо, което не съм споделял с друг човек.

— Наистина ли? Какво?

Той кимна. Трябваше да преодолее себе си, за да продължи.

— Аз съм страхлив — призна най-сетне.

— Ти? От какво се страхуваш?

— От смъртта. — Издиша шумно и се опита да обясни: — Преди не се страхувах. Едва след Ватерло. Докато е млад, човек е безгрижен. Както ти, така и аз имам в живота си нещо, за което не искам да мисля. Това беше… това беше най-страшната битка. Не искам никога вече да преживея подобно нещо. Оглушителни залпове от мускети и оръдия. Гъст и хапещ, задушаващ дим. Човек не можеше да види ръката пред очите си. Мислех, че сражението никога няма да свърши. Мъжете около мен падаха като стъбла, отсечени от невидима ръка. И когато огънят утихна, наоколо лежаха хиляди мъртви, а аз бях жив. И всичко, което изпитвах, беше безкрайно облекчение, че те са мъртви, а аз не съм. Честваха ме като герой, но в действителност аз изпитвах ужасен страх. По тази причина се чувствах страхливец и подлец. И се срамувах — той поклати глава.

— Срамувал си се? Защо?

— Защото бях много, много радостен, че съм оцелял. Че смъртта ме е пощадила. Че вместо мен е покосила друг… много други. — Той се поколеба. — Това е срамно чувство.

— Няма нищо лошо, че си се радвал. Сигурно повечето оцелели са се чувствали като теб, но никой не е смеел да си го признае.

— Може би. А може би не. След Ватерло обаче… — той помълча малко и продължи с мъка — след онзи ден ми е много трудно да мисля за смъртта и умирането.

След кратка пауза сведе глава към нея и я погледна сериозно.

— Искаш ли да споделиш още тайни с мен?

Джулиана го погледна смаяно. Опита се да диша равномерно и леко отвори устни. Дейн леко плъзна пръст по влажната й буза.

— Ей, това беше шега!

— Дейн…

Той я прегърна закрилнически.

— Няма нужда да говориш повече, малката ми. Честна дума. — Притисна я до себе си и двамата дълго останаха така. Джулиана нямаше никакво желание да се отдели от него. Влажните, топли сълзи върху ризата му замаяха сетивата му.

И тогава се случи.

Дейн бавно повдигна главата й. Погледите им се срещнаха и вече не се отделиха. То беше като пламенна прегръдка. Близостта на телата им разпали огъня. Джулиана вдигна ръце и обви шията му. Тя беше толкова лека, че изобщо не тежеше в скута му. Ала усещаше много добре твърдите, обли гърди, притиснати към неговите. Единият строен крак лежеше между мускулестите му бедра и се притискаше в слабините му. Кръвта забушува във вените му и той не можа да се удържи.

Обзе го възбуда.

Джулиана преглътна мъчително.

В хижата се възцари възбуждаща тишина.

Той я погледна и разбра, че и тя е безсилна пленница на чувствата си. Прозрението го прониза като светкавица. Погледът й се потопи в неговия. Ръцете й се стегнаха около шията му. Тялото му запулсира от желание.

Дейн пое шумно въздух и простена дрезгаво. Господи, тя ухаеше на огрени от слънцето лимони. Този аромат й беше вроден. Докато я държеше в ръцете си, той изпитваше болка и радост едновременно. Погледът му очерта фините контури на лицето й, нежната извивка на бузите, крехката, но своенравна брадичка.

Един глас дълбоко в него го призова да я пусне, но тялото му искаше друго. Не смееше да я докосне по-интимно, защото се страхуваше, че ще се забрави. Ала светлината на следобедното слънце позлатяваше косата й, а треперещата уста блестеше влажна и изпълнена с очакване само на педя от неговата.

Ръцете му притискаха талията й. Той не знаеше дали да я отблъсне, или да я привлече още по-силно към себе си.

Тя взе решение вместо него.

В сините очи още блещукаха сълзи. Взрян в тях, той усети как връхчетата на пръстите й докоснаха устните му.

— Дейн — пошепна тя. — Дейн…

Горещият копнеж, вложен в двете срички на името му, срути и последната бариера у него.

Мигът настъпи. Времето бе узряло. Безброй противоречиви чувства се бореха във вътрешността му.

Вече нямаше връщане назад.

Той впи устни в устните й и се предаде на страстта. Съзнанието, че най-после ще я има, го подпали като прахан.

Изправи се с едно-единствено гъвкаво движение и я понесе към леглото. Положи я върху завивката и се отпусна до нея. Без да откъсва поглед от очите й, се наслади на лекото докосване на пръстите й.

— Извинявай — пошепна тя. — Причиних ли ти болка?

На устните му изгря усмивка.

— Едно толкова леко същество като теб? Разбира се, че не. — Улови ръката й и нежно целуна дланта.

Джулиана помилва устните му и го погледна с очакване да разбере реакцията му. Усмивката му изчезна. Очите потъмняха.

Той сведе бавно глава. Целувката му беше дълга и без бързане. Ресниците й затрепкаха и се затвориха. Тя разтвори устни и му се предложи с лека сладостна въздишка. Връхчето на езика й потърси неговото. Отговорът й беше сладък и нетърпелив. Вкусът й беше великолепен и той си представи езичето й върху голата си кожа. Как се плъзга по гърдите му, кръжи около пъпа, слиза надолу по корема, чак до…

Тази представа го разтърси до дън душа. В корема му сякаш се заби юмрук и изкара въздуха от дробовете му. Мили боже, не биваше да мисли за това! Устата му завладя нейната в почти дива целувка. Сякаш искаше да я погълне. Ръцете й се плъзнаха под ризата му, минаха по продължение на ребрата и потърсиха голата кожа на гърба му. Тя се стремеше към него с цялото си прекрасно тяло. По тялото му пробяга тръпка, от гърдите му се изтръгна дрезгав стон.

Пръстите му нетърпеливо задърпаха корсажа й. Той мушна пръст под тънкия муселин, отмести го настрана и разкри нежното й рамо… гръдта й.

Съвършенство. Чисто съвършенство. Кожата й имаше прасковен цвят. Гърдите й бяха малки, но чудесно закръглени, а зърната им имаха цвета на утринната зора.

Той сведе глава, духна върху едното зърно и проследи как то се втвърди. Езикът му закръжи около зърното, после мина на другото и усети как те щръкнаха в устата му и се втвърдиха.

— Дейн… о, Дейн.

Пръстите й се впиха в гърба му и това му достави огромно удоволствие. Джулиана вдигна ръка към тила му и притисна главата му към гърдите си.

Тя беше неопитна. Сигурно беше девица. О, боже, как желаеше да разбере дали е така… но не смееше. Не беше в природата му да лишава жените от девствеността им, макар че Джулиана поставяше търпението му на огромно изпитание.

Беше почти сигурен, че тя никога не е била целувана и докосвана от мъж по този начин. Ала нещо го принуждаваше сам да открие. Трябваше да знае.

Устата му се върна към устните й.

— Девствена ли си още? — попита едва чуто.

Джулиана притихна.

— Джулиана, мила… трябва да ми кажеш. Никога не си правила това, нали?

— Аз… целували са ме. Да — потвърди тя, когато той вдигна вежди.

— Значи си още девствена?

Тя скри лице в рамото му.

— Защо питаш?

Дейн изохка, мушна пръсти под брадичката й и я повдигна, за да види очите й.

Отговорът се забави. Той опря чело в нейното и попита отново:

— Джулиана, девствена ли си още?

Сините очи потъмняха. Бузите й се оцветиха в тъмночервено.

— Да — отговори тихо тя. — Да!

И сведе глава, защото не искаше той да види сълзите, които превърнаха очите й в пламтящи сапфири.

Ранимостта й го улучи право в сърцето.

— Моля те, мила, не плачи. Няма нищо. Няма от какво да се срамуваш.

— Аз не се срамувам! — почти извика Джулиана.

Едва сега Дейн забеляза, че я държеше здраво между бедрата си. Все още беше твърд и възбуден и се притискаше към долната част на тялото й. Беше готов да разтвори краката й и да даде воля на природата.

Толкова силно я желаеше! Всемогъщият порив да я притежава караше кръвта му да кипи. Искаше да целува всички скрити кътчета от нежното й тяло, да стане пълновластен господар на възхитителната й невинност. Копнееше да чуе стоновете й, когато проникваше дълбоко в нея и тя го обхващаше, влажна и топла, за да се устремят заедно към върха.

Знаеше, че може да я прелъсти. Да я убеди да му се отдаде, да я накара да жадува за него, както той жадуваше за нея. Тя не би го спряла. Инстинктът му казваше, че тя ще му разреши всичко, което желае.

Странно, но това прозрение почти угаси желанието му. Нищо друго на света не би могло да го направи. Само това.

Той се отпусна на възглавницата, дълбоко замислен. След малко разхлаби прегръдката си. Джулиана пое дълбоко въздух.

— Дейн…

Безмълвният въпрос увисна между тях.

Дейн издиша шумно и настани главата й на рамото си. Брадичката му се опря върху блестящата кестенява коса. Изчака още малко, докато бурята в сърцето му се успокои, и проговори спокойно:

— Искам само да те подържа малко в обятията си, мила моя. Нищо повече.