Сандра Браун
Единствен изход (8)

Осма глава

Купър седеше съвършено неподвижен, като ловец, дебнещ сърна. Коленете му бяха широко разтворени, лактите опрени на масата, главата облегната на дланите. Над тях очите му се взираха в нея, без да мигат.

Това бе първото, което Ръсти видя на следващата сутрин, когато се събуди. Изненада се, но бързо овладя гнева си. Веднага забеляза, че завесата, която толкова изобретателно бе окачила около леглото си, сега бе смъкната. Одеялото лежеше на пода.

Повдигна се на лакът и раздразнено отметна косата от очите си.

— Какво правиш?

— Трябва да поговоря с теб.

— За какво?

— Снощи е навалял няколко сантиметра сняг.

Тя се вгледа в безизразното му лице и студено каза:

— Ако искаш да правиш снежен човек, не съм в настроение.

Очите му не трепнаха, макар тя да виждаше, че едва се сдържа да не я удуши.

— Снегът е важен — обясни той спокойно. — Щом дойде зимата, нашите шансове да бъдем открити значително намаляват.

— Разбирам — отговори тя сериозно в тон с неговото наблюдение. — Само не разбирам какво значение има това точно в този момент.

— Защото преди да прекараме още един ден заедно, трябва да уточним някои неща, да определим няколко принципни правила. Ако ще сме откъснати тук заедно цяла зима, което изглежда е напълно реална възможност, трябва да постигнем съгласие по дадени въпроси.

Тя седна, но продължи да държи одеялото вдигнато до брадичката си.

— Като например?

— Като например без повече цупене — веждите му бяха сключени строго. — Няма да търпя такива детинщини.

— Така ли? — попита тя мило.

— Точно така. Ти не си дете. Не се дръж като дете.

— Значи ти можеш да ме обиждаш, а аз трябва да обърна и другата буза, така ли?

За пръв път той погледна настрани, видимо смутен.

— Сигурно не трябваше да казвам това, което казах вчера.

— Да, не трябваше. Не знам какви гадни мисли се въртят в мръсния ти ум, но не обвинявай мен за тях.

Той задъвка крайчеца на мустака си.

— Бях бесен.

— Защо?

— Най-вече защото аз… Честно казано не те харесвам много. Но въпреки това искам да спя с теб. И като казвам „да спя“, нямам предвид просто да спя — ако й бе ударил шамар, нямаше да е толкова слисана. Устните й се разтвориха, пое дъх, но той не й даде възможност да каже каквото и да е. — Не е моментът да си говорим с недомлъвки, прав ли съм?

— Прав си — повтори тя дрезгаво.

— Надявам се, че можеш да оцениш моята честност.

— Мога.

— Добре, да го приемем както е. Ние физически се привличаме. Направо казано, иска ни се. Няма никакъв смисъл, но е така.

Ръсти сведе поглед. Той дълго чака, но накрая търпението му свърши.

— Е?

— Какво?

— Кажи нещо, за Бога.

— Приемам и двете неща, които каза.

Той въздъхна.

— Добре тогава, като го знаем и като разбираме, че е неразумно да правим каквото и да е във връзка с това и като знаем, че ни чака дяволски дълга зима, трябва да изгладим някои неща. Съгласна ли си?

— Да, напълно.

— Първо, ще престанем да се зъбим един на друг — Ръсти го погледна втренчено и той неохотно добави: — Признавам, че за това имам вина повече от теб. Нека просто си обещаем, че отсега нататък няма повече да се оскърбяваме взаимно.

— Обещавам.

Той кимна.

— Времето ще бъде наш враг. Страшен враг! То ще изисква цялото ни внимание и сили. Не можем да си позволим лукса да воюваме един с друг. Ако искаме да оцелеем, трябва да живеем заедно. А ако искаме и да не полудеем, трябва да живеем в мир.

— Слушам те.

Той замълча, за да събере мислите си.

— Както го виждам, ролите ни ще бъдат традиционни.

— Ти — Тарзан, аз — Джейн.

— Нещо такова. Аз ще осигурявам храната. Ти ще я готвиш.

— Както сам, доста нетактично отбеляза, не съм много добра готвачка.

— Ще се научиш.

— Ще се постарая.

— Не се сърди, ако се опитам да те посъветвам.

— А ти не се заяждай заради липсата ми на умения. Аз съм добра в други неща.

Очите му се спуснаха към устните й.

— Не мога да не се съглася с това — след дълго мълчание се изправи. — Не очаквам да си ми слугиня.

— Аз също не очаквам това от теб. Искам да поема своя дял от тежестта.

— Ще ти помагам да поддържаш чисти колибата и дрехите ни.

— Благодаря.

— Ще те науча да стреляш по-точно, за да можеш да се защитаваш, докато ме няма.

— Докато те няма? — повтори тя беззвучно. Имаше чувството, че губи опора под краката си.

Той сви рамене:

— Ако дивечът свърши, ако потокът замръзне, може да се наложи да ходя да търся храна.

Очакваше я страх и ужас, ако се случеше да остане сама в колибата, може би дни наред. Дори един груб и обиждащ я Купър бе по-добър от никакъв Купър.

— И сега идва най-важното — той изчака, докато привлече вниманието й, докато замаяните й очи се приковат към него. — Аз съм шефът — потупа се по гърдите. — Да не се залъгваме. В положение сме, когато въпросът е на живот и смърт. Ти може да знаеш всичко възможно за недвижимите имоти, за калифорнийския шик и за това как живеят богатите и известните. Но тук всичкото това знание не струва пет пари. У дома можеш да си правиш каквото си искаш, а аз — да ти се възхищавам. Но тук ще ми се подчиняваш.

Тя бе засегната от мнението му, че нейният опит няма никаква стойност извън Бевърли Хилс.

— Доколкото си спомням, не съм се опитвала да оспорвам положението ти на мъж и защитник.

— Само внимавай да не го оспориш. В дивата природа няма такова нещо като равенство между половете — той се изправи и погледът му попадна върху одеялото на пода. — И още нещо. Край на тези глупави завеси. Колибата е прекалено малка и живеем прекалено близко един до друг, за да играем такива игри. Виждали сме се голи. Спали сме нощи наред гръб до гръб. Между нас няма вече никакви тайни. Освен това — добави той, обгръщайки я с поглед, — ако толкова много те желаех, никакво одеяло нямаше да ти помогне. И ако имах намерение да те изнасилвам, отдавна да съм го направил.

Дълго не откъснаха очи един от друг. Накрая той й обърна гръб:

— Време е да ставаш. Сложил съм вода за кафе.

Тази сутрин овесената каша беше значително по-добра. Поне не залепваше за небцето като стар сандвич. Ръсти пестеливо я подправи със сол и захар. Купър остърга чинията, но не я похвали.

Ръсти не се обиди, както би станало вчера. Липсата на забележки при него бе равносилна на комплимент. Пък и си бяха обещали само да не се оскърбяват, не да се ласкаят.

След закуска той излезе и докато се върна за обед, състоящ се от бисквити и суха супа, бе си направил снегоходки от огънати клони и преплетени лозови пръчки. Завърза ги за обувките си й се разходи из стаята, за да й ги покаже.

— Така много по-лесно ще обикалям оттук до реката.

Прекара следобеда извън колибата. Ръсти я почисти, но домакинската работа не й отне повече от половин час. Нямаше какво друго да прави, освен да се безпокои, докато най-после по залез го видя през прозореца да се приближава тромаво със самоделните си снегоходки. Втурна се на верандата да го посрещне с чаша горещо кафе и с нерешителна усмивка. Чувстваше се малко глупаво, че толкова се радва да го види жив и здрав.

Купър развърза снегоходките, подпря ги на стената и взе предложеното му кафе.

— Благодаря — изгледа я някак особено над димящата чаша и отпи. Когато поднесе чашата към устните си, Ръсти забеляза, че те са напукани, а ръцете му са зачервени и ожулени въпреки кожените ръкавици, които винаги слагаше навън. Искаше й се да изрази съчувствието си, но се отказа. Лекцията му тази сутрин не предразполагаше към нищо, освен взаимна търпимост.

— Добър ли беше уловът? — попита тя.

Купър кимна към кошницата за риба, която някога бе принадлежала на Герилоу.

— Пълна е. Ще трябва да замразим една част и да я запазим за времето, когато няма да може да се ходи до реката. Освен това трябва да започнем да пълним съдове с вода в случай, че помпата замръзне.

Ръсти кимна и внесе кошницата вътре, горда със съблазнителния аромат, който изпълваше колибата. Бе приготвила вечеря от сушено говеждо, което намери между запасите от консервирани храни на отшелниците. Купър изяде две пълни чинии и наистина я зарадва, като накрая отбеляза лаконично:

— Доста добре.

Дните се нижеха един след друг все по този начин. Той вършеше своята работа, Ръсти — нейната. Тя му помагаше, той на нея — също. Бяха педантично любезни, макар и хладни един към друг.

Но докато можеха да запълват кратките дни с работа, вечерите им се струваха безкрайни. Настъпваха рано. Първо слънцето потъваше зад дърветата и хвърляше дълбока сянка над околностите на къщата. Навън вече трудно се виждаше, така че се прибираха. В момента, в който слънцето се скриеше зад хоризонта, ставаше тъмно, макар официално още да бе следобед. След като вечерята бе изядена и съдовете измити, нямаше достатъчно работа, за да ги държи заети и разделени. Какво да правят, освен да гледат огъня и да избягват да се гледат един друг — нещо, което изискваше върховни усилия и от двете страни.

Първият сняг се стопи на следващия ден, но през нощта отново валя и продължи и през деня. Заради непрекъснато падащата температура и снежната виелица Купър се върна по-рано от обикновено, от което вечерта стана непоносимо дълга.

Ръсти го гледаше известно време как крачи напред-назад като пантера в клетка. В тясната колиба я хващаше клаустрофобия, а неспокойното му мятане я дразнеше още повече. Видя го да се чеше по брадата, нещо, което напоследък правеше често и попита кисело:

— Какво има?

Той се извъртя рязко, сякаш му се искаше да се сбие и се радваше, че някой най-после го е предизвикал.

— С кое?

— С теб.

— Какво имаш предвид?

— Защо все се чешеш по брадата?

— Защото ме сърби.

— Така ли?

— Брадата ми расте и при тази дължина сърби.

— От това чесане полудявам.

— Нищо не мога да направя.

— Щом те сърби, защо не я обръснеш?

— Защото нямам самобръсначка, затова.

— Аз… — Ръсти замлъкна, сетила се, че така ще си признае. Но той я гледаше с подозрително присвити очи и тя гордо заяви: — Аз имам. Взех я и се обзалагам, че сега ще си доволен.

Стана от стола си до камината и отиде до лавицата, където бе подредила тоалетните си принадлежности. Пазеше ги както скъперник пази торбичка с жълтици. Донесе му пластмасовата сгъваема самобръсначка и му я подаде заедно с тубичка блясък за устни. — Намажи си устните. Много са напукани.

Той отвори капачката. Сякаш му се искаше да направи няколко забележки, но премълча. Непохватно намаза устните си и Ръсти се разсмя. После му подаде самобръсначката.

— Заповядай.

— Благодаря — Купър завъртя самобръсначката в ръката си и я огледа отвсякъде.

— А случайно да си отмъкнала и малко крем за ръце?

Тя му протегна дланите си, почервенели като неговите от водата, вятъра и студа.

— Приличат ли ти на ръце, които напоследък са виждали крем?

Той се усмихваше толкова рядко, че сега тя се разтопи.

После, сякаш спонтанно, той хвана ръката й и леко я целуна с омекналите си от блясъка устни. Мустаците му погъделичкаха пръстите й, кой знае защо, от това настръхна и вратът й. Стомахът й се сви на топка и се преобърна. Изведнъж осъзнал какво прави, Купър пусна ръката й.

— Ще се обръсна сутринта.

Ръсти не искаше той да пуска ръката й. Всъщност се изкушаваше да притисне длан към мустаците и устните му, да усети ласката му. Сърцето й се блъскаше толкова силно, че едва проговори:

— А защо не сега?

— Няма огледало. Както съм обрасъл, ще се изпонарежа.

— Мога аз да те обръсна.

За момент никой не каза нищо. В пространството между тях прескачаха искри. Ръсти не знаеше как изтърси това. То се появи отникъде, а тя му се подчини, без да се замисля — може би защото вече от дни не се бяха докосвали по каквато и да е причина. Чувстваше, че й липсва. Както тялото изпитва глад за някаква храна, когато има нужда от съдържащите се в него витамини и минерали, така и тя несъзнателно бе изразила желанието си да го докосне.

— Добре — разреши Купър с пресекващ глас.

— Защо… защо не седнеш тук до огъня? Аз ще донеса нещата — предложи тя, внезапно обзета от необяснима нервност.

— Добре.

— Подгъни яката на ризата и си сложи една кърпа на врата — каза тя през рамо, докато сипваше вода от чайника в една чиния. Домъкна стол и остави на него чинията и самобръсначката. После донесе от лавицата сапун и още една кърпа.

— По-добре първо да я накисна — реши Купър и натопи кърпата в чинията. Опита се да я изстиска. — Уф, по дяволите!

— Горещо е.

Той запрехвърля мократа кърпа от ръка в ръка и накрая я плесна на лицето си. Извика, но не я махна.

— Не ти ли пари? — той кимна мълчаливо. — Искаш да омекотиш космите, така ли? — той отново кимна. — Ще се опитам да направя пяна.

Тя предпазливо намокри ръце в чинията с гореща вода и взе сапуна. Купър наблюдаваше всяко нейно движение. Ръцете й се покриха с ароматна пяна, гъста и пухкава, която се процеждаше между пръстите й и изглеждаше невероятно сексапилно, макар той да не разбираше защо.

— Когато си готов, започваме — съобщи тя и мина зад гърба му.

Той бавно свали кърпата. Също толкова бавно Ръсти вдигна ръце към лицето му. Отгоре чертите му изглеждаха още по-остри, но миглите му придаваха някаква уязвимост, която й даде кураж да продължи.

Усети го как от първото й докосване се напрегна и с длани, леко опрени на бузите му, зачака да й каже, че идеята не е добра. Идеята наистина не беше добра. Чудеше се само кой от двамата пръв ще го признае и ще предложи да спрат. Но Купър мълчеше, а тя не искаше да спира, затова започна да прави кръгове с ръцете си. Откри, че на пипане челюстта му е точно толкова изсечена и твърда, колкото изглежда. Квадратната му брадичка имаше трапчинка в средата. Тя пъхна върха на пръста си вътре, но не го изследва толкова дълго, колкото й се искаше.

Спусна ръце по врата му, размазвайки пяната. Пръстите й се плъзнаха по адамовата му ябълка и още по-надолу, където усети блъскащия му пулс. Дръпна се обратно по брадата му и неволно докосна долната му устна и мустаците. Замръзна и бързо пое въздух.

— Извинявай.

Натопи си ръцете в чинията да ги изплакне, после се наведе да огледа какво е свършила. На долната му устна имаше малко сапун и още няколко мехурчета по мустаците. С мокрия си пръст избърса сапуна от устната му и разтърка мустаците.

От него се изтръгна нисък звук. Ръсти замръзна, но бързо го погледна.

— Продължавай — изръмжа той.

С наполовина насапунисаното си лице изобщо не изглеждаше страшен. Но очите му светеха с отблясъците на огъня. Тя видя в дълбините едва сдържаното му напрежение и припряно мина зад гърба му.

— Да не ме порежеш — предупреди я Купър, когато тя вдигна самобръсначката.

— Няма, ако млъкнеш и не мърдаш.

— Бръснала ли си някого досега?

— Не.

— Точно от това се страхувах.

Престана да говори и Ръсти прекара самобръсначката по бузата му.

— Засега добре — отбеляза тихо тя. Той измърмори нещо непонятно, опитвайки се да не отваря уста, но Ръсти се бе съсредоточила върху бръсненето. Когато долната част на лицето му бе вече чиста, въздъхна с облекчение: — Гладко като бебешко дупе.

Гърдите му се разтресоха от смях. Всъщност за пръв път го виждаше истински да се смее. Досега само сумтеше подигравателно.

— Не бързай да се хвалиш, още не си свършила. Не забравяй за врата ми. И, за Бога, внимавай с този бръснач.

— Не е толкова остър.

— Това му е най-лошото.

Тя отново изплакна самобръсначката и сложи ръка под брадичката му.

— Наведи се назад.

Главата му се облегна тежко на гърдите й. За миг Ръсти не можа да мръдне. Той преглътна мъчително и адамовата му ябълка подскочи. За да не мисли повече за позата, в която се намират, тя насочи вниманието си към непосредствената си задача. От това нещата станаха само по-лоши. Бе се вдигнала на пръсти и се навеждаше напред, за да вижда добре. Докато избръсна врата му, главата му лежеше сгушена между гърдите й и двамата го усещаха много осезателно.

— Готово — тя направи крачка назад и пусна самобръсначката, сякаш бе улика за убийство.

Купър измъкна кърпата от врата си и скри лице в нея. Стори й се, че не помръдна с часове.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Страхотно. Чувствам се страхотно! — изправи се рязко и хвърли кърпата на стола. Грабна якето си от закачалката до вратата и бързо го навлече.

— Къде отиваш? — попита разтревожено Ръсти.

— Навън.

— Защо?

Той й хвърли огнен поглед, който рязко контрастираше със снежната виелица зад отворената врата.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

Продължи да се държи по същия непредсказуем начин до обед на следващия ден. Цялата сутрин времето бе убийствено и двамата останаха затворени в колибата. През повечето време Купър не й обръщаше внимание. След няколко неуспешни опита да завърже разговор тя се предаде и потъна в мрачно мълчание, което напълно подхождаше на неговото настроение.

И двамата изпитаха облекчение, когато вятърът утихна и Купър съобщи, че излиза да огледа какво става навън. Тя се безпокоеше за него, но не се опита да го спре. Изпитваха необходимост да си починат един от друг.

Освен това тя също имаше нужда да остане за малко сама. Не само него го сърбеше. Кракът й създаваше проблеми. Раната започна да зараства и кожата се опъна. Дрехите я дразнеха. Тя реши, че е време да се извадят конците и че е по-добре да направи това сама, вместо да помоли Купър, още повече, че отношенията им бяха толкова неспокойни, а неговото настроение толкова бързо се менеше.

Само няколко минути след като той излезе, Ръсти се съблече с намерение да използва възможността и да се изтрие с гъба. Като свърши с миенето, се уви в едно одеяло и седна пред огъня. Протегна крака си и го огледа. Колко ли щеше да е трудно да измъкне тези конци?

Съвсем доскоро само от мисълта за това би настръхнала. Но сега се отнесе съвсем практично към задачата. Първият проблем бе да намери нещо, с което да разреже копринените конци. Ножът, който й бе дал Купър, бе прекалено голям. Единственият достатъчно остър инструмент в колибата бе нейната самобръсначка. Идеята й се стори добра, но когато я хвана, установи, че ръката й се е изпотила от напрежение. Пое дълбоко въздух и насочи самобръсначката към конеца.

Вратата внезапно се отвори и вътре шумно влезе Купър, както си беше със снегоходките. Бе навлечен от глава до пети, а на главата му имаше кожена шапка. Мустаците му бяха замръзнали и изглеждаха призрачно бели. Ръсти извика стреснато.

Но нейната изненада не можеше да се сравни с неговата. Тя бе също толкова свръхестествено видение, макар и по съвсем различен начин. Бе седнала на фона на огнището и пламъците светеха в косите й. Единият й крак бе протегнат напред и се виждаше почти цялото й голо бедро. Одеялото се бе смъкнало от раменете й и разкриваше едната й гърда. Очите му се приковаха към нея и зърното се втвърди от ледения полъх.

Той затвори вратата.

— Какво по дяволите правиш? Защо си в този вид?

— Мислех, че ще се забавиш по-дълго.

— Можеше да е кой ли не — изръмжа той.

— Кой например?

— Например… например…

По дяволите, не можеше да се сети за нито един човек, който би нахълтал така, без да предполага, че в тази груба колиба в канадските гори го чака подобна спираща дъха гледка. Или тя наистина не разбираше как му действа, или много добре разбираше и подло използваше това, за да го подлуди.

Ядосано смъкна шапката от главата си и я изтръска от снега. След нея излетяха ръкавиците. После едва не скъса връзките на снегоходките си.

— Да се върнем на въпроса. Какво по дяволите правиш?

Пиронът на стената улови якето, което той бе хвърлил небрежно натам.

— Какво?!

Самоувереното му, високомерно, оскърбително мъжко поведение й пилеше нервите. Тя го погледна право в очите.

— Сърбят ме. Раната се е затворила. Време е да се извадят.

— И ги вадиш със самобръсначка?

— Имаш ли по-добро предложение?

Той прекоси с три гневни крачки стаята, изваждайки по пътя ловджийския си нож от колана и коленичи пред нея. Но Ръсти се дръпна и плътно уви одеялото около себе си.

— Не можеш да използваш това!

Той търпеливо отвинти дръжката на ножа и изтръска от нея няколко приспособления, за които досега не бе подозирала. Между тях бе и една ножичка. Вместо да се зарадва, Ръсти се вбеси:

— Ако си имал ножица, защо ми изряза ноктите с тази кама?

— Така ми се искаше. А сега ми дай крака си — той протегна ръка.

— Сама ще го направя.

— Дай ми крака си — повтори Купър, натъртвайки всяка дума. — Иначе ще бръкна под одеялото и сам ще го извадс — Сниши глас до прелъстителен шепот: — Не ми се мисли какво мога да намеря, преди да стигна до него.

Тя неохотно измъкна крака си.

— Благодаря — каза той подигравателно.

— От мустаците ти капе върху мен.

Скрежът бе започнал да се топи. Той го избърса с ръкава на ризата си, но без да пуска крака й, който изглеждаше малък и блед в голямата му длан. Беше й приятно, но Ръсти се бореше срещу удоволствието. Борбата се превърна в истинска война, когато той подпря петата й в скута си и тя усети твърдата подутина.

— Какво има? — вдигна той язвително очи към нея.

Предизвикваше я. Но тя по-скоро би умряла, вместо да си признае, че е забелязала.

— Нищо — отвърна безгрижно. — Просто ръцете ти са студени.

Пламъчетата в очите му говореха, че не й вярва. Той се наведе и се зае с крака й. Разрязването на конците не бе проблем за никой от тях. Ръсти мислеше, че нищо не й пречеше да го направи и сама. Но когато той взе една малка пинсета и дръпна първия конец, тя разбра, че най-лошото предстои.

— Няма да боли, може да усетиш само малко скубане — предупреди я той и рязко дръпна. Ръсти неволно ритна с крак.

— Ох! — изръмжа той. — Не прави така.

Нямаше да прави така. В никакъв случай. Щеше да държи крака си неподвижен като камък, дори ако започнеше да й вади конците със зъби.

Докато и последният конец излезе, очите й плуваха в сълзи от напрежение и тревога. Той бе много внимателен и Ръсти му беше благодарна, но усещането не бе приятно. Сложи ръка на рамото му:

— Благодаря.

Купър се отърси от ръката й.

— Облечи се. И побързай с вечерята — заповяда той любезно колкото пещерен човек. — Умирам от глад.

Скоро след това започна да пие.