Сандра Браун
Единствен изход (5)

Пета глава

Сякаш мина цяла вечност, докато дойде време да си лягат. Рано вечерта ядоха още веднъж със семейство Герилоу. Разговорът им за дългото пътешествие до Макензи се проточи много след като бяха свършили вечерята.

— Няма пътека, по която да вървите. Теренът е пресечен, така че има да се ходи цял ден — съобщи им Куин.

— Ще тръгнем още щом съмне — цял следобед Купър не бе изпускал Ръсти от погледа си. Сега, докато тя бе настанена на стола с висока облегалка, а той седеше до нея на пода, бе опрял собственически ръка на бедрото й. — Няма да ни отнеме много време да си съберем багажа. Не мисля да вземаме всичко. Само каквото е абсолютно необходимо.

— Ами жената? — попита Куин.

Ръсти усети как мускулите на Купър се свиха върху бедрото й.

— Какво жената?

— Ще ни забави.

— Аз ще остана тук с нея, тате — предложи галантно Рубен.

— Не — отсече Купър рязко. — Тя идва с нас. Не ме интересува колко бавно ще трябва да се движим.

— За нас е все едно — сви рамене по типичния си начин Куин. — Но мислех, че вие бързате да се свържете с приятелите и със семейството си. Сигурно се безпокоят за вас.

— Купър — обади се Ръсти. Той я погледна. — Аз нямам нищо против да остана тук сама. Ако ще се движите по-бързо, без да куцам подире ви, ще е по-добре, нали? Щом стигнеш до телефон, ще се обадиш на баща ми и той ще изпрати някой да ме вземе. До утре вечер всичко може да свърши.

Той я погледна замислено. Ако настояваше, тя щеше да тръгне и да понесе стоически всички трудности. Но нямаше да й е лесно да премине двадесет километра през гората, дори ако не беше ранена. Не по своя вина щеше да предизвиква безкрайни забавяния, които можеха да ги принудят да правят лагер за през нощта. И все пак не му харесваше идеята да са разделени. Колкото и самоуверена да изглеждаше, тя не можеше да се защити както трябва. В тази обстановка беше безпомощна като пеперуда. Не че ставаше сантиментален, каза си той. Просто досега тя толкова дълго се бе справяла с най-големи трудности. Не му се искаше нещо да й се случи точно сега, когато спасението изглеждаше толкова реално.

Ръката му покровителствено се обви около коляното й.

— Да почакаме да видим как ще се чувстваш сутринта.

Следващите няколко часа едва се влачеха. Ръсти не разбираше как Куин и Рубен Герилоу още не са се побъркали. Нямаше какво да се прави, нямаше какво да се чете, нямаше какво да се гледа… освен да се гледат един друг. А когато и това им омръзна, всички се вторачиха в пращящата газова лампа, от която излизаше повече дим, отколкото светлина.

Човек би очаквал тези отшелници да ги засипят с въпроси за външния свят, но те показваха подчертана липса на интерес към всичко, което се случваше извън техните граници.

Ръсти се чувстваше мръсна и неизмита и плахо помоли за вода. Рубен се потътри на дългите си крака да й донесе една кофа и изля половината в скута й, преди най-после да я остави пред нея.

Тя вдигна ръкавите на пуловера си до лактите и изми лицето и ръцете си със сапуна, който Купър й бе разрешил да вземе. Искаше й се да се наслади на лукса да плиска шепа след шепа на лицето си, но три чифта очи бяха приковани върху нея. Когато Купър й подхвърли една фланелка, тя я взе със съжаление и се избърса.

Извади четката да разреши косата си, която не само бе по-мръсна от когато и да било през целия й живот, но й разрошена и сплъстена. Едва бе започнала, Купър измъкна четката от ръцете й и процеди:

— Достатъчно!

Извъртя се към него, готова да възрази, но каменното му изражение я спря. Той цял ден се държеше странно — по-странно от обикновеното. Искаше да го попита какво по дяволите му става, защо е такъв раздразнителен, но прецени, че моментът не е подходящ. Все пак показа недоволството си — сърдито издърпа четката и я прибра в скъпоценната чантичка с тоалетни принадлежности. Те бяха единственото, което й напомняше, че някъде в света все още съществуват гореща вода, шампоан, парфюм, вана и крем за ръце.

Най-накрая си легнаха. Тя трябваше да спи при Купър, както и предишните две нощи. Легна настрани с лице към огъня. Под нея бяха кожите, които той бе натрупал, след като тактично отклони предложението на Куин да използват леглото.

Тази нощ Купър не се уви около нея, както досега. Лежеше напрегнато по гръб, без да се отпусне и без да затвори очи.

— Стига си подскачал — прошепна Ръсти след около половин час. — Какво ти е?

— Млъкни и заспивай.

— Ти защо не заспиваш?

— Не мога.

— Защо?

— Когато се измъкнем оттук, ще ти обясня.

— Обясни ми сега.

— Не мога. Разбери сама.

— Има ли нещо общо с причината да им кажеш, че сме женени?

— Има много общо.

Тя се замисли.

— Трябва да призная, че са малко странни, когато ни гледат така. Но съм сигурна, че просто са любопитни. Освен това сега кротко спят.

— Точно така. Както трябва да заспиш и ти. Лека нощ.

Тя се обърна ядосано на другата страна и след малко потъна в дълбок сън. Стори й се, че са минали само минути, откакто затвори очи, но Купър вече я дърпаше да се събуди. Ръсти изръмжа възмутено, но си спомни, че днес изпитанията й може да свършат и се надигна.

Колибата все още тънеше в тъмнина, макар че виждаше силуетите на Купър и двамата Герилоу, които се движеха наоколо. Куин, изправен до печката, вареше кафе и разбъркваше тенджерата с ядене. То сигурно никога нямаше да свърши, но той все му добавяше нещо. Ръсти можеше само да се надява, че няма да се прибере вкъщи отровена.

Купър клекна до нея.

— Как се чувстваш?

— Студено ми е — отговори тя и разтри раменете си. Въпреки че не бе спала в прегръдките му, цяла нощ тялото му я топли. Бе по-добър от каквото и да е електрическо одеяло.

— Питах как си със здравето. Как е кракът ти?

— Схванат, но не ме боли колкото вчера.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Стани и се пораздвижи да провериш.

Помогна й да стане. Тя си облече якето, подпря се на патериците и излязоха навън, за да отиде до тоалетната. В колибата нямаше канализация.

Когато се появи отново, изгряващото слънце бе оцветило надвисналото небе във воднистосиво. Светлината само подчертаваше бледността й. От тежкото й дишане около лицето й се образуваха бели облаци. Купър би могъл да се закълне, че усилието да излезе от колибата и да отиде до тоалетната е било прекалено за нея. Изруга тихо под мустак.

— Какво? — попита тя тревожно.

— Няма да можеш, Ръсти. Поне още няколко дни — подпря ръце на кръста си и объркано въздъхна: — Какво, по дяволите, да правя с теб?

Не смекчи въпроса с никакъв оттенък на нежност или съчувствие. Тонът му даваше да се разбере, че би предпочел изобщо да не се занимава с нея.

— Е, не бих искала повече да ви създавам неудобства, господин Ландри. Защо просто не ме вържете? Тогава ще можете да тичате през целия път до проклетата река.

Той се приближи до нея.

— Слушай, ти очевидно си прекалено наивна, за да го разбереш, но тук става дума за нещо много повече, отколкото просто да се стигне до реката.

— Не и що се отнася до мен — отсече тя. — Ако разпериш криле и прелетиш дотам, пак няма да ми е достатъчно бързо. Искам да се махна оттук и от теб и да се върна вкъщи, където ми е мястото.

Той стисна устни.

— Добре тогава — завъртя се и тръгна към колибата. — Ще стигна много по-бързо, ако не се влачиш подире ми. Ти оставаш тук.

— Прекрасно — извика тя след него. После вдигна упорито глава и закуцука към вратата, която Купър в гнева си бе оставил отворена.

Завари тримата мъже да спорят.

— Бъди разумен, Герилоу — говореше Купър. — Рубен е с двайсет и няколко години по-млад от теб. А аз искам да се движа бързо. Той ще дойде с мен. Ти ще останеш тук с моята… с жена ми. Не мога да я оставя сама.

— Но, тате… — захленчи Рубен.

— Той е прав, Рубен. Ходиш много по-бързо от мен. Ако имате късмет, може още следобед да стигнете до реката.

Планът изобщо не се хареса на Рубен, който хвърли на Ръсти последен гладен поглед и се повлече навън, мърморейки под нос. Купър не изглеждаше много по-щастлив. Той измъкна Ръсти настрани, даде й сигналния пистолет и набързо й обясни как да го използва.

— Мислиш ли, че ще се справиш?

— Не съм идиот.

Като че ли бе склонен да спори, но си промени мнението.

— Ако чуеш самолет, излез колкото можеш по-бързо навън и стреляй право нагоре.

— Защо не го вземеш с теб? — сигналният пистолет бе у Купър, откакто напуснаха мястото на катастрофата.

— Защото покривът на колибата се забелязва по-лесно, отколкото двама души в гората. Дръж и това винаги у себе си — преди да е разбрала за какво става дума, той издърпа ластика на панталоните й и пъхна вътре ножа с кожения калъф. Студената кожа опря в голия й корем. Тя ахна. Купър се усмихна: — Така няма да забравиш къде е.

— Защо трябва да го помня?

Той дълго я гледа в очите.

— Да се надяваме, че никога няма да разбереш защо.

Тя отвърна на погледа му. Досега не бе разбрала колко не й харесва, че остава сама. Правеше се на храбра, но идеята да измине километри гора на патерици я ужасяваше. Донякъде бе благодарна, че той реши да тръгне без нея. Но сега й се искаше да се вкопчи в него и да го моли да не я оставя. Естествено, не го направи. Той и без това изпитваше достатъчно малко уважение към нея. Мислеше я за разглезено градско момиче. Очевидно бе прав, защото в момента тя изпитваше истински ужас от часовете, които трябваше да прекара, преди той да се върне да я вземе.

Купър прекрати многозначителния разговор на очите им и с нетърпелива ругатня се обърна.

— Купър!

— Какво? — извъртя се той отново към нея.

— Пази се.

В следващия миг се озова притисната до гърдите му, а устните му се затвориха върху нейните в огнена целувка, която изгори душата й. Тя така се изненада, че залитна към него. Ръцете му се стегнаха около кръста й и я притеглиха толкова близо и високо, че краката й увиснаха над обувките му. Тя се вкопчи в якето му, за да запази равновесие.

Устните му бяха властни и твърди, но езикът му бе мек, топъл и влажен. Той изпълни устата й и започна да я изследва. Желанието, което вече четирийсет и осем часа непрекъснато нарастваше, победи железния му контрол. Самообладанието му изневери. Това не бе нищо незначеща целувка и нямаше нищо общо с любовта. Това бе целувка от страст. Сурова. Плътска. Егоистична.

Ръсти замаяно обви ръка около врата му и отметна глава. Небръснатото му лице бодеше кожата й, но не я интересуваше. Изненадващо меките му мустаци я гъделичкаха и възбуждаха.

Много скоро според нея той прекъсна целувката, отдръпна глава и остави устните й разтворени, влажни и искащи още.

— Ще се върна колкото мога по-скоро. Довиждане, мила моя.

Мила моя? Мила моя!

Пусна я и се обърна към вратата. Тогава тя забеляза Куин Герилоу, който седеше до масата, дъвчеше вечния си тютюн и ги наблюдаваше с внимателния си котешки поглед.

Сърцето й се сви. Купър я бе целунал заради стареца, не заради себе си. И определено не заради нея. Тя му хвърли един отровен поглед. Вратата се затръшна зад широкия му гръб. Прав му път! Как смееше!

Осъзна, че старецът още я гледа и се обърна към него с глуповатата усмивка на добра малка женичка:

— Мислите ли, че ще се оправи?

— Рубен си знае работата. Той ще се погрижи за господин Ландри — махна с ръка към все още прострените на пода кожи: — Рано е още. Защо не поспиш?

— Не, аз… — тя шумно се прокашля. — Прекалено съм развълнувана, за да спя. Просто ще поседя тук.

— Кафе? — той се запъти към печката.

— Да, благодаря.

Не й се пиеше, но така щеше да има какво да прави, а и времето щеше да минава по-бързо. Остави патериците си и сигналния пистолет до огнището, така че лесно да ги стигне и се отпусна на стола. Ножът опираше в корема й. Защо не я прободе, когато Купър я привлече към…

Сърцето й трепна от спомена. Не само твърдостта на ножа бе усетила срещу себе си. Сигурно му бе доставило голямо удоволствие да я унижава така.

Възмутена, извади ножа от пояса си и го остави над огнището. Взе чашата кафе от Куин и се приготви да преживее вероятно най-дългия ден в своя живот.

 

 

Купър пресметна, че са изминали не повече от един-два километра, когато Рубен го заговори. Той би прекарал целия път в мълчание, но може би в приказки времето щеше да мине по-бързо, а и нямаше да мисли непрекъснато за Ръсти.

— Как тъй нямате деца? — попита го Рубен.

Купър настръхна. Всичките му сетива бяха нащрек. Това изтръпване на врата, което винаги го бе предупреждавало, че нещо не е наред, още не бе преминало. От първия момент, в който чу писъка на Ръсти и я намери замръзнала срещу двамата мъже, изпитваше към тях подозрение. Може би беше жестоко несправедлив към тях. Вероятно бяха съвсем свестни хора. Но вероятностите не струваха пукната пара. Докато не предадеше Ръсти здрава и читава в ръцете на властите, нямаше да спре да се съмнява в никого от тези отшелници. Ако се окажеше, че на тях е можело да се разчита, те щяха да спечелят най-дълбоката му благодарност. Дотогава…

— А? — подкани го Рубен. — Как така…

— Чух те — Купър следваше Рубен, без да изостава от него, но и без да се доближава прекалено много. — Ръсти работи. И двамата сме заети. Някой ден и това ще стане.

Надяваше се, че с това темата е приключена. Винаги бе избягвал да говори за деца и семейства. А сега изобщо не му се говореше. Искаше му се да оползотвори цялата си енергия, за да стигне по-бързо до реката.

— Ако аз бях женен за нея от пет години, досега щяхме да имаме пет деца — изтърси Рубен самонадеяно.

— Но не си.

— Може пък да не го правиш както трябва.

— Кое?

Рубен лукаво му намигна през рамо.

— Нали знаеш, чукането.

Тази дума полази върху Купър като отвратително насекомо. Не че бе възмутен от нея. Ежедневно произнасяше далеч по-груби думи. Но не можеше да я понесе във връзка с Ръсти. Не си спомняше, че само преди две нощи той самият я бе използвал. Надяваше се, че преди денят да е свършил, вече няма да му се налага да размаже физиономията на Рубен. Но ако продължаваше да говори така за Ръсти…

— Ако беше моя жена…

— Но не е — прекъсна го рязко Купър.

— Обаче ще бъде!

С тези думи Рубен се обърна и, налудничаво ухилен, насочи оръжието си към гърдите му. Купър цяла сутрин подсъзнателно се бе подготвял за такава атака. Той вдигна своята пушка част от секундата след Рубен, но Рубен не улучи с първия изстрел.

 

 

— Какво беше това? — скочи Ръсти и едва сега усети, че е задремала в стола си.

Куин си седеше до масата, където го бе видяла за последен път.

— А?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Аз не чух нищо.

— Мога да се закълна…

— Дървата в огнището пращят.

— Аха — засрамена от нервността си, тя отново се отпусна на стола. — Трябва да съм задремала. Кога излязоха?

— Скоро.

Той стана, приближи се до нея и се наведе да добави дърва в огъня. Топлината се разля по тялото й и очите й отново се премрежиха. Колкото и тъжна и мръсна да бе колибата, поне осигуряваше покрив над главата й и защита от студения западен вятър. Беше благодарна за това. След като бе прекарала дни наред…

Отвори очи, стресната от докосването. Куин, все още на пода пред нея, бе обвил ръка около крака й.

— Мислех, че може да искаш пак да си опънеш крака.

Гласът му бе смирен и невинен, но очите му бяха като на самия Луцифер. Обзе я ужас, но здравият разум я съветваше да не го показва.

— Не, благодаря. Всъщност — добави тя с изтънял глас, — мисля да се разходя наоколо, за да се поразтъпча — посегна към патериците си, но той я изпревари.

— Дай да ти помогна.

Преди да е успяла да възрази, я хвана за ръката и я издърпа от стола. Свари я неподготвена, тя залитна и се блъсна в него. Веднага се отдръпна, но установи, че не може да отиде далеч, защото другата му ръка притискаше гърба й.

— Не!

— Само се опитвам да ти помогна — възрази той любезно, очевидно наслаждавайки се на нарастващия й страх.

— Тогава моля ви, господин Герилоу, пуснете ме. Мога и сама.

— Не и без помощ. Ще заема мястото на твоя съпруг. Той нали ми каза да се грижа за теб? — плъзна ръка по бедрото й и Ръсти изстина от ужас.

— Не ме докосвайте така! — опита се да се изскубне, но ръцете му бяха навсякъде. — Махнете си ръцете от мен!

— Какво им е на ръцете ми? — изражението му внезапно стана зло. — Не са ли достатъчно чисти като за теб?

— Не… да… Аз… Само исках да кажа, че Купър ще…

— Купър няма да направи нищо — обеща й той със зловеща усмивка. — И отсега нататък ще те пипам както си искам.

Дръпна я към себе си. Този път не можеше да има съмнение за намеренията му. Ръсти с всичка сила се опита да се освободи — опря ръце на раменете му и се изви назад, мъчейки се да се отблъсне и в същото време да се изплъзне от целувката му.

Патериците паднаха изпод мишниците й и изтрополиха на пода. Трябваше да се опре на ранения си крак. Прониза я остра болка и извика.

— Хайде, пищи. Нямам нищо против — отвратителният му дъх изгаряше лицето й. Тя извърна глава, но той хвана брадичката й с железните си пръсти и я привлече към себе си. Точно преди устните му да се впият в нейните, чуха тропот от стъпки отвън.

— Помощ! — изпищя Ръсти.

— Рубен? — извика старецът. — Влизай.

Той обърна глава към вратата, но не Рубен влетя оттам. Потното лице на Купър бе изкривено от гняв и омраза. В косата му бяха заплетени вейки и листа. Бузите и ръцете му бяха издрани. Ризата му бе опръскана с кръв. За Ръсти никой никога не бе изглеждал по-добре.

— Пусни я, гадно животно! — изрева той.

Герилоу я пусна, бързо се извъртя и посегна зад гърба си. Ръсти се стовари на пода и преди да разбере какво става, чу тъп звук. След това видя дръжката на ножа на Купър да стърчи от гърдите на Куин. Цялото острие бе потънало между ребрата му.

Старецът с невярващо изражение обви пръсти около дръжката, свлече се на колене, после падна по очи на пода и застина.

Ръсти се сви на топка, притисна ръка към устата си и прикова разширените си невиждащи очи към безжизненото тяло. Не можеше да си поеме дъх.

Купър, разблъсквайки мебелите, се втурна през стаята и се наведе към нея.

— Добре ли си? — сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна ужасена. Той замръзна и присви очи: — Няма нужда да ми благодариш.

Ръсти бавно отпусна ръце и издиша. Вдигна поглед към Купър и прошепна беззвучно с побелелите си устни:

— Ти го уби.

— Преди той да убие мен, малка глупачке. Виж! — посочи към гърба на мъртвеца. В колана на панталоните му бе затъкнат пистолет. — Още ли не разбираш? — изкрещя той. — Те щяха да ме пречукат и да те задържат тук. Имаха намерение да си те поделят.

— Не! — тя потрепери от отвращение.

— О, да — очевидно вбесен от нея, Купър се изправи и претърколи трупа. Ръсти стисна очи и извърна глава. Чуваше как той влачи тялото по пода и през вратата, после чу как обувките на Куин тропат по стъпалата, докато Купър го дърпа надолу.

Не знаеше колко дълго е останала свита на пода, но когато Купър се върна, още не бе помръднала. Той се извиси над нея.

— Направи ли ти нещо? — тя нещастно поклати глава.

— Отговори ми, по дяволите! Направи ли ти нещо?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Не!

— Той беше на път да те изнасили. Надявам се, че поне това разбираш. Или звездите в очите все още ти пречат да виждаш светлината?

Не звезди, а сълзи изпълваха очите й. Тя със закъснение изживяваше ужаса си.

— Какво правиш тук? Защо се върна? Къде е Рубен? Какво ще му кажеш, като дойде?

— Нищо. Рубен няма да дойде.

Тя прехапа треперещите си устни и затвори очи. Сълзите се затъркаляха по страните й.

— Убил си и него, нали? Тази кръв е от него.

— Да, по дяволите — изсъска той и се надвеси над нея. — Застрелях го при самоотбрана. Той ме заведе в гората достатъчно надалеч, за да ни раздели и насочи пушката си към мен с намерение да ме убие и да те направи своя жена — тя поклати недоверчиво глава и това изглежда го довбеси. — И не се прави на изненадана. Ти ги подлуди от страст и много добре го знаеш.

— Аз?! Как? Какво съм направила?

— Среса си косата, за Бога!

— Сресах си…

— Просто беше ти. Просто изглеждаше както изглеждаш.

— Престани да ми крещиш! — изхлипа тя. — Нищо не съм направила.

— Само дето ме принуди да убия двама души! — извика той. — Помисли си за това, докато отида да ги погреба.

Той излезе. Огънят в камината догоря и в колибата стана студено. Но това не я интересуваше.

Когато Купър се върна, Ръсти все още лежеше на пода и плачеше горчиво. Бе уморена. Нямаше място по тялото й, което да не я болеше — или от спането на земята, или от ходенето с патерици, или от щипането на Куин Герилоу.

Искаше й се да хапне нещо хубаво и просто. С удоволствие би разменила своето мазерати за чаша мляко. Дрехите й бяха раздрани от клоните на дърветата или от този варварин, с когото бе вързана. Коженото палто, което толкова обичаше, бе превърнато в шейна.

И бе видяла да умират хора. Пет души в самолетната катастрофа. Двама от ръцете на човека, който сега се тръшна до нея и грубо повдигна брадичката й.

— Стани — заповяда й той. — Няма цял ден да седиш тук и да плачеш като бебе.

— Върви по дяволите! — избухна тя и се измъкна от ръката му.

Той бе толкова бесен, че едва успя да процеди през зъби:

— Слушай, ако си се била разбрала с Рубен и татко му, да ми беше казала. Съжалявам, че ти развалих работата.

— Мръсник!

— С най-голямо удоволствие щях да те оставя в този рай и да тръгна сам към реката. Но трябва да ти кажа, че Рубен смяташе да има много деца. Разбира се, никога нямаше да си сигурна дали бебетата, които ще народиш са негови или на баща му.

— Млъкни! — тя вдигна ръка да го удари.

Той я хвана във въздуха и няколко напрегнати секунди се гледаха. Най-после пусна китката й, изсумтя сърдито, изправи се и с все сила ритна един стол.

— Ако те не бяха умрели, щях да умра аз — каза с треперещ от гняв глас. — Рубен стреля пръв. Имах късмет точно навреме да отскоча и да избегна куршума му. Нямах избор.

— Излишно беше да ги убиваш.

— Така ли?

Не й идваше наум друга възможност, но бе сигурна, че ако има достатъчно време, ще се сети нещо. Временно отстъпила, сведе поглед.

— Не си въобразявай, че не съм обмислял тази възможност — присви очи той.

— Аха — процеди тя. — Нямам търпение да се отърва от теб.

— Повярвай ми, чувствата ни са взаимни. Но дотогава трябва да се търпим. Първата точка в дневния ред е да почистим тук. Не искам да прекарам още една нощ в тази воняща дупка.

Тя зяпна от недоумение и бавно обгърна с поглед вътрешността на колибата.

— Да почистим? Това ли каза?

— Да. И по-добре да започваме, защото времето лети — изправи стола, който бе ритнал преди малко и се насочи към дрипавото легло, на което предната нощ бе спал Рубен.

Ръсти започна да се смее истерично.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

— Искаш да кажеш, че ще прекараме нощта тук?

— И всяка друга нощ отсега, докато ни намерят.

Тя се изправи и се подпря на едната патерица. Купър вдигна завивките от двете легла и ги струпа в средата на стаята.

— А реката?

— Може всичко това да е било лъжа.

— Река Макензи съществува.

— Но къде е тя?

— Можеш да продължиш да вървиш натам, накъдето ти казаха.

— Мога. Мога също така да се загубя. Или да се нараня. Ако тръгнеш с мен, може и да не стигнем преди първия сняг и в такъв случай ще умрем от студ. Ако ти останеш тук, а с мен се случи нещо, ти ще умреш от глад, преди да мине зимата. А и дори не съм сигурен, че посоката, в която ме водеше Рубен е правилна. От тази колиба мога да тръгна в още триста петдесет и девет посоки, а докато ти проуча всичките, ще мине цяла година — опря ръце на кръста и се обърна към нея. — Нито една от тези възможности не ме привлича. От друга страна, ако разчистим тук, можем да оцелеем. Не е хотел „Бевърли Хилс“, но е някакъв подслон и непрекъснато има прясна вода.

Сарказмът му не й хареса и непокорното й изражение ясно показа това. Цялото му държание трябваше да покаже, че тя е пълна глупачка и не би разбрала всичко това, ако той не й го обясни. А на такова предизвикателство тя не можеше да не отговори. Тази сутрин прояви слабост, но никога вече. Запретна ръкавите на пуловера си и попита:

— Какво искаш да направя?

— Започни с печката — кимна той към ъгъла. Без нито дума повече, събра мръсните завивки и ги понесе навън.

Ръсти отмъстително се нахвърли върху печката и я излъска отгоре до долу, като употреби повече енергия, отколкото сапун, защото това имаше. Беше тежка работа, още повече че трябваше да се крепи на една патерица. От печката се прехвърли към умивалника, после към прозорците и накрая изми всички мебели.

След като извари завивките в един котел навън и ги простря да съхнат — или да замръзват, ако станеше много по-студено. Купър влезе и изми камъните на огнището. Под купчината дърва откри цяла колония умрели насекоми. Без съмнение бяха умрели от старост, тъй като бе почти сигурно, че огнището никога не е било чистено. Остави вратата и прозорците отворени да се проветрява и укрепи верандата. После подреди дървата за огъня от южната страна на колибата, за да я пазят от вятъра.

Ръсти не можеше да измете пода, затова той го направи. Но когато свърши, тя на четири крака го изтърка. Добре оформените й нокти един по един се изпочупиха. Съвсем неотдавна би се вбесила само от една драскотина, но сега просто сви рамене и продължи да търка, доволна от резултатите от труда си.

Купър донесе за вечеря две оскубани птици, които тя не разпозна. Ръсти бе прегледала запасите на Герилоу и с удоволствие откри, че има много консерви. Очевидно вече бяха направили октомврийското си пътешествие до Йелоунайф и бяха добре запасени за зимата. Тя не бе майстор кулинар, но не се искаше кой знае какво умение да свари птиците заедно с два буркана зеленчуци и щипка сол. Скоро из колибата се разнесе съблазнителен аромат. Когато Купър внесе завивките, навън се здрачаваше.

— Изчистиха ли се от въшките? — попита Ръсти от печката.

— Мисля, че да. Много дълго ги изварявах. Не съм сигурен, че са съвсем сухи, но ако ги оставя още навън, ще замръзнат. Ще ги проверим след вечеря и ако са влажни, ще ги окачим пред огнището.

Изми си ръцете в умивалника, който сега светеше в сравнение с това, което беше и седнаха да вечерят на изтърканата с пясък маса. Купър се усмихна, когато тя разгъна един бивш чорап, който трябваше да служи за салфетка и го разстла в скута си, но не спомена нищо за нейната изобретателност. Ако бе забелязал буркана с разноцветни есенни листа в средата на масата, с нищо не го показа. Изяде две порции, но не направи никакъв коментар за яденето.

Ръсти бе съкрушена. Можеше да й каже нещо мило — поне една окуражителна дума. Дори кучето има нужда понякога да го потупат по главата.

Унило отнесе съдовете в умивалника и докато помпаше вода върху тях, Купър дойде зад гърба й.

— Ти днес много се потруди.

Гласът му бе мек и тих и се разнасяше точно над главата й. Стоеше много близо до нея. Тя усети, че се разтреперва.

— Ти също.

— Мисля, че и двамата заслужаваме награда. Какво ще кажеш?

Стомахът й се сви на топка. Споменът за сутрешната му целувка нахлу в съзнанието й и изпълни вените й с неясното желание тя да се повтори. Бавно се обърна и вдигна поглед към него.

— Каква награда? — прошепна беззвучно.

— Една баня.