Сандра Браун
Единствен изход (4)

Четвърта глава

Отношенията им се промениха. Принудителната близост предишната нощ не ги сближи, а създаде между тях по-скоро неловкост. Разговорите им на следващата сутрин бяха сковани. Избягваха да се поглеждат в очите. Облякоха се гърбом един към друг. Движеха се тромаво и несигурно, като инвалиди, които за пръв път след много време се опитват отново да използват крайниците си.

Купър мълчаливо й издялка патерици от два дебели клона. От естетична гледна точка не бяха нещо, от което човек да се прехласне, но Ръсти бе много благодарна. Това й осигуряваше подвижност. Вече нямаше да е прикована към леглото.

Когато му благодари, той само изръмжа, че няма за какво и се запъти през храстите към потока. Докато се върне, тя бе свикнала с патериците и куцукаше по поляната с тях.

— Как е кракът ти?

— Добре. Почистих го сама с кислородна вода и изпих още едно хапче. Мисля, че ще се оправи — бе успяла дори да си обуе панталоните и обувките. Възпалението бе попреминало, така че дрехите не дразнеха раната.

Пиха поред от термоса. Това им беше закуската.

— По-добре още днес да започна да строя този заслон — обади се Купър.

Сутринта откриха, че завивките им са покрити със сняг.

Този път снежинките бяха истински и злокобни, предвестници на първата зимна буря. И двамата знаеха колко сурови са зимите в този район. Бе задължително да си осигурят подслон, в който да живеят, докато ги намерят. Ако не ги откриеха, такъв временен навес нямаше да им помогне много, но и двамата не искаха да мислят за това.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— Нарежи велуреното яке на ленти — Купър посочи с глава към якето, което бе свалил от един от загиналите и й подаде нож. — Ще ми трябват връзки, за да завързвам прътите. Докато се занимаваш с това, ще видя дали имаме храна за обед — тя вдигна озадачено очи. — Вчера заложих няколко примки.

Ръсти се огледа неспокойно.

— Нали няма много да се отдалечаваш?

— Не — нарами пушката си и провери дали е взел патрони. — Ще се върна, преди да трябва да се сложат още дърва в огъня. Но дръж ножа и пушката под ръка. Не съм виждал мечи пътеки, но човек никога не знае — без да каже и дума повече, се обърна и изчезна сред дърветата. Ръсти остана подпряна на патериците. Сърцето й тупаше уплашено.

Мечки?!

След малко отхвърли тази смразяваща мисъл.

— Това е глупаво — промърмори тя. — Нищо няма да ми се случи.

Искаше й се да има радио, телевизор, каквото и да е, за да прогони потискащата тишина, нарушавана само от пропукването на вейките и шумоленето на листата, когато невидими горски животни бързаха по свои си дела. Очите й ги търсеха, но те оставаха скрити и поради това — по-страшни. Не можеше да изхвърли от ума си мечките, споменати от Купър.

— Сигурно нарочно го каза, за да ме изплаши — каза тя на глас и ожесточено заби ножа в дебелия велур. Този нож бе по-малък от другия, който непрекъснато висеше в калъфа на кръста му.

Стомахът й закъркори. Помисли си за пресни, горещи и ухаещи на масло кроасани, препечени филийки с топено сирене, палачинки с бекон, шунка и яйца. От това само огладня още повече. Но единственото, което можеше да направи, бе да напълни празния си стомах с вода.

Скоро обаче многото вода й създаде друг проблем. Тя го отлагаше колкото можа, но накрая нямаше друг избор, освен да остави велуреното яке. Болезнено и без следа от грациозност се изправи и пъхна патериците под мишниците си. Закуцука в обратната посока на тази, в която тръгна Купър и намери място, където да се облекчи.

Докато се бореше с патериците и дрехите си и в същото време оглеждаше земята за пълзящи гадини, се зачуди дали наистина това е Ръсти Карлсън, принцесата на недвижимите имоти в Бевърли Хилс, която сега търси място в гората, за да се изпишка. Приятелите й никога не биха повярвали, че е стигнала дотам, без да се побърка. Баща й също не би повярвал. Но ако доживееше да му го каже, той щеше толкова да се гордее с нея!

Докато си закопчаваше панталоните, чу наблизо нещо да се движи. Обърна глава и се ослуша. Нищо.

— Трябва да е вятърът — гласът й прозвуча неестествено силно и весело. — Или някоя птица. Или пък Купър се връща. Ако се промъква така, за да си направи шега с мен, никога няма да му го простя.

Не обърна внимание на следващото изшумоляване, което бе по-силно и по-близко, и се запъти колкото можеше по-бързо към бивака. Решена да не прави нищо толкова страхливо като да хленчи или да вика, стисна зъби от ужас и закуцука по неравната земя.

Но цялата смелост я напусна, когато съществото се материализира изпод стволовете на два бора и й препречи пътя. Тя застина, погледна малките лъскави очи, косматото злобно лице и издаде смразяващ кръвта писък.

 

 

Купър бързаше да се върне, но реши първо да почисти двата заека. Каза си, че когато изкорми онзи заек пред нея, не се опитваше да изпробва куража й. Но дълбоко в себе си знаеше, че точно това се опитваше да направи. Колкото и да е перверзно, искаше да я види как рухва, как й се повдига, как я обзема истерия. Искаше тя да прояви някаква женска слабост.

Но тя не го направи. Издържа. Много по-добре, отколкото бе очаквал.

Изхвърли карантиите и започна да остъргва вътрешната страна на кожата. По-късно можеше да влезе в работа. Бе мека и топла и винаги можеше от нея да направи на Ръсти…

Ръсти. Отново тя. Не можеше ли да мисли за нещо друго? Трябваше ли всяка негова мисъл да се връща към нея? Кога се бяха превърнали в двойка, неразделна като Адам и Ева? Не можеше ли да помисли за единия, без веднага да се сети за другия?

Спомни си първата си мисъл, когато се върна в съзнание. Лицето й, очарователно обрамчено от водопад от червеникави къдрици, бе надвесено над него и му дойде наум най-гадната мръсотия, съчинена от морски пехотинец. Една не я изрече на глас.

Зарадва се, че е жив — но не много. Помисли си, че по-добре да бе умрял, вместо да трябва да се разправя с тази празноглавка, увита в скъпи кожи и ухаеща на секси парфюм. В тази пустош тя не можеше да запали и един огън. Представи си, че преди всичко да свърши, ще трябва да я убие, за да спести мъките и на двамата.

Тази мисъл бе неприятна и не го вдъхновяваше, но му се бе налагало да прави и по-лоши неща, за да спаси собствения си живот във Виетнам. Самолетната катастрофа го принуди автоматично да се върне към законите на джунглата и отново да се окаже в ролята на човек, който трябва да оцелее.

Правило номер едно: или убиваш, или те убиват. Трябва да останеш жив, каквото и да струва това. Тактиката за оцеляване, втълпявана на специалните военни части, не знаеше що е съвест. Правиш каквото е необходимо, за да преживееш още един ден, още един час, още една минута. Бе приел тази доктрина и я бе прилагал повече пъти, отколкото искаше да си спомня. Но достатъчно много, за да може да забрави.

Жената обаче го изненада. Тази рана на крака й причиняваше доста силна болка, но тя не хленчеше. Не мърмореше, че е гладна, жадна, че й е студено и я е страх, макар Господ да бе свидетел, че сигурно бе така. Оказа се костелив орех и не рухна. Едва ли някога щеше да се предаде, освен ако нещата драматично се влошаха.

Разбира се, това му създаваше цял куп нови проблеми. Малцина бяха спечелвали уважението му. Той не искаше да уважава Ръсти Карлсън, но чувстваше, че пък и няма основание да я презира. Започваше, освен това да осъзнава, че е захвърлен накрая на света с едно изкусително същество от женски пол и че може би двамата много дълго ще останат сами и зависими един от друг.

Демоните, които управляваха съдбата му, се забавляваха за негова сметка. Много пъти досега си бяха умирали от смях, но това бе върхът — гвоздеят на програмата, която правеше един майтап от целия му живот.

По традиция мразеше жени като Ръсти Карлсън. Не му трябваха богати, глупави леки жени, родени в дантелени пеленки. Те не знаеха и не искаха да знаят нищо извън своя позлатен кафез. Що за късмет имаше, та да налети на една такава, която да спечели неохотното му уважение, като издържи в най-тежки условия?

Но дори и това не бе достатъчно за злобните му богове. Тя би могла да бъде грозна като смъртта. Би могла да има глас, от който прозорците да се разбиват. Вместо това съдбата му подхвърли жена като сън. Със сигурност бе създадена от дявола — самото изкушение. С червеникава коса, с която човек можеше да се увие и с гърди, които изглеждаха сладки като бонбон. Гласът й би разтопил масло. Това си мислеше всеки път, когато му заговореше.

Каква жестока шега. Защото той не би я докоснал. Никога. Вече бе минал по този път. Жените като нея робуваха на модата. Не само в дрехите — във всичко. Когато се запозна с Мелъди, бе модерно да се обича ветеран. И тя го обичаше, докато се оказа, че е по-удобно да не го обича.

Разчовъркай кадифената повърхност на Ръсти и ще откриеш още една Мелъди. Ръсти сега му се подмазваше, само защото оцеляването й зависеше от него. Изглеждаше апетитна мръвка, но отвътре сигурно бе също толкова гнила и нечестна като Мелъди.

Метна кожите на рамо, зави месото в парче плат и пое към техния лагер. Нямаше да й се даде. Не можеше да си позволи да изпитва симпатия към нея. Снощи я остави да се наплаче, защото му се струваше, че й се полага един добър пречистващ плач. Но дотук. През нощта я бе прегърнал, защото трябваше да се топлят. Но вече щеше да се държи на разстояние. След като построеше заслона, нямаше да се налага да спят заедно по този начин тя да усеща неволната му реакция.

Престани да мислиш за нея, каза си той. Забрави колко гладък е коремът й. Забрави формата на гърдите й и цвета на косъмчетата между бедрата й.

Изпъшка и се хвърли озлобено между дърветата, решен да не оставя мислите си да блуждаят. Щом построеше подслона, тази близост нямаше да е необходима. Щеше да държи погледа и очите си…

Пронизителният писък го свари неподготвен. Ако се бе блъснал в невидима стена, нямаше да спре по-рязко. Когато следващият писък на Ръсти раздра тишината, той инстинктивно, като добре смазан механизъм се превърна в горски боец и безшумно се понесе между дърветата с изваден нож и оголени зъби.

— Кой… кой сте вие? — ръката на Ръсти бе стиснала собственото й гърло, където пулсът биеше бясно.

Брадатото лице на мъжа цъфна в широка усмивка. Той обърна глава и подхвърли:

— Хей, тате, тя пита кой съм.

Подсмихвайки се, измежду дърветата изникна още един мъж, по-старо копие на първия. Двамата се вторачиха в нея.

И двамата имаха тъмни малки очички, скрити дълбоко под веждите.

— И ние можем да те питаме същото — обади се по-старият. — Коя си ти, малко момиченце?

— Аз… аз… аз оживях след самолетна катастрофа — те зяпнаха недоумяващо. — Не знаехте ли за катастрофата?

— Не може да се каже, че сме знаели.

Тя посочи с треперещия си пръст.

— Ей там. Преди два дни. Пет души загинаха. Аз съм ранена в крака — показа към превръзката си.

— Още жени има ли?

Преди да успее да отговори, Купър се втурна на поляната иззад по-стария мъж и опря блестящото острие на ножа си в косматата му шия. Сграбчи ръката му и я изви на гърба. Пушката на мъжа изтрополи на земята до краката му.

— Махни се от нея или ще го убия! — заяви на слисания по-млад мъж, който го гледаше, сякаш самият Сатана се бе появил на земята. Дори Ръсти бе стресната от заплахата в очите на Купър, но трепереше от облекчение, че го вижда. — Казах да се махнеш от нея — гласът му, безизразен и равен, й се стори не по-малко смъртоносен от ножа. Младият колебливо отстъпи две крачки. — А сега, хвърли пушката.

След като се оказа, че нападателят в края на краищата е човек, лицето на младия се сбърчи от протест.

— Тате, трябва ли да… — изхленчи той.

— Прави каквото ти казва, Рубен.

Младият неохотно хвърли ловджийската си пушка. Купър изрита настрани двете пушки, бавно отпусна хватката на стареца, заобиколи го и застана до Ръсти, без да сваля очи от двамата.

— Ръсти? — тя подскочи. — Добре ли си?

— Съвсем.

— Направиха ли ти нещо?

— Само ме уплашиха. Мисля, че без да искат.

Купър огледа внимателно двамата мъже.

— Кои сте вие? — прозвуча доста по-авторитетно от плахия въпрос на Ръсти.

Старият веднага отговори:

— Куин Герилоу и моят син, Рубен. Живеем тук — Купър дори не мигна. Мъжът продължи: — Отвъд дълбоката клисура — кимна натам.

Купър бе открил клисурата предишния ден. На дъното й бе потокът, от който вземаше вода. Не я бе пресичал да види какво има зад нея, защото не искаше да оставя Ръсти толкова дълго сама. Сега благодареше на Бога, че не го бе направил. Тези хора можеше и да са напълно безвредни, но как можеше да е сигурен. Вродената подозрителност му бе помагала неведнъж. Докато не докажеха противното, щеше да ги смята за врагове. Засега не бяха направили нищо лошо, но не му харесваше как младият гледа Ръсти, сякаш е небесно видение.

— Какво ви накара да минете оттук?

— Подушихме дима от огъня ви и дойдохме да видим. Обикновено не срещаме други хора в нашите гори.

— Самолетът ни се разби.

— И младата дама каза така.

Бе се издигнала от малко момиченце до млада дама. Наум благодари на Купър за това. И тя се плашеше от погледа на по-младия и се сгуши под рамото на Купър.

— На какво разстояние е най-близкият град? — попита Ръсти.

— Сто и петдесет километра — всичките й надежди се изпариха. Човекът явно забеляза. — Но реката не е толкова далеч.

— Макензи?

— Точно. Ако стигнете дотам, преди да е замръзнала, можете да хванете лодка до Иелоунайф.

— Колко има до реката? — попита Купър.

Мъжът се почеса по главата през вълнената плетена шапка.

— Петнайсет — двайсет километра. Ти как мислиш, Рубен?

Младият поклати глава, без да откъсва похотливите си очи от Ръсти. Купър му хвърли един неприязнен поглед.

— Можете ли да ни покажете реката?

— Да — отвърна старият Герилоу. — Утре. Днес ще ви нахраним. Ще си починете — сведе очи към прясното месо, което Купър бе пуснал на земята. — Защо не дойдете с нас до колибата?

Ръсти погледна очаквателно към Купър. Той изучаваше внимателно двамата мъже, а лицето му бе непроницаемо. Най-после каза:

— Благодаря. За Ръсти ще е добре да хапне и да си почине, преди да продължим. Вие вървете напред — посочи с пушката към бивака.

Двамата мъже се наведоха да вдигнат оръжието си. Ръсти усети как мускулите на Купър се напрегнаха. Но бащата и синът нарамиха пушките си и тръгнаха накъдето Купър им посочи. Той се наведе към нея и прошепна с ъгълчето на устата си:

— Стой близо до мен. Къде е ножът, който ти дадох?

— Оставих го, когато отидох…

— Дръж го при теб.

— Какво ти става?

— Нищо.

— Сякаш не си много доволен, че ги виждаш. Аз пък се радвам. Те могат да ни изведат оттук.

Единственият му коментар бе едно „Ъхъ“, процедено през зъби.

Двамата Герилоу бяха впечатлени от изобретателността на Купър. Те му помогнаха да събере кожите и нещата, които бяха взели от катастрофиралия самолет. Нищо в гората не бе излишно. Рубен нахвърля в огъня камъни и провери дали е загаснал.

Групата, предвождана от Куин и сина му веднага зад него, се запъти към тяхната колиба. Купър вървеше последен, за да държи под око мъжете и Ръсти, която напредваше с патериците си похвално, макар и доста тромаво.

Двамата мъже изглеждаха добронамерени, но Купър от горчив опит се бе научил да не се доверява на никого. Бе видял прекалено много войници, разкъсани на парчета от ръчни гранати, подадени им от усмихващи се дечица.

При потока спряха да си починат. Ръсти едва дишаше, сърцето й биеше бясно, а патериците бяха протрили мишниците й, въпреки че Купър се бе постарал да ги направи по-меки и ги бе увил с плат.

— Как си? — попита я той и й подаде термоса.

— Чудесно — Ръсти се насили да се усмихне.

— Боли ли те кракът?

— Не, само дето имам чувството, че тежи близо тон.

— Сигурно вече не е далеч. После ще можеш да лежиш цял ден.

Двамата Герилоу чакаха търпеливо наблизо, докато тя си пое дъх, и бе готова да продължи.

— Ще пресечем на най-лесното място — съобщи старият на Купър.

Неколкостотин метра вървяха край потока. Във всеки друг момент Ръсти би била очарована от пейзажа. Кристалночистата вода бълбукаше над камъните, излъскани до блясък. Високите дървета от двете страни се спускаха като балдахин над главите им. Вечнозелената растителност бе толкова зелена, че синееше. Цветът на листата се менеше от яркочервен до искрящо жълт.

Но когато спряха, дробовете й горяха. Тя остави патериците на земята и с благодарност се отпусна на един камък до потока, който тук бе плитък. Склоновете на клисурата от другата му страна се извисяваха стръмни като Хималаите.

— Това е — съобщи Куин. — Аз ще водя. Рубен може да пренесе жената. Ти ако искаш носи багажа.

— Рубен може да носи багажа. Аз ще пренеса жената — поправи го Купър с метален глас.

Старецът сви рамене и нареди на сина си да вземе вързопите от Купър. Рубен се подчини, но погледна накриво. Купър отвърна на погледа му. Не го интересуваше дали на Рубен това му харесва, или не. Нямаше да позволи грубите му лапи да се доближат до Ръсти.

Когато бащата и синът се отдалечиха дотолкова, че да не могат да го чуят, той се наведе над нея и прошепна:

— Не се колебай, ако ти се наложи да използваш този нож — тя го погледна разтревожено. — Просто в случай, че тези добри самаряни ни налетят — постави патериците в скута й и я вдигна на ръце.

Другите двама вече бяха доста нагоре по клисурата. Той пое подире им, като с едно око ги наблюдаваше, а с другото внимаваше за предателски стръмния наклон. Ако паднеше, Ръсти щеше да полети заедно с него. Тя се правеше на смела, но той знаеше, че кракът сигурно й създава големи проблеми.

— Наистина ли мислиш, че утре ще се измъкнем, Купър?

— Струва ми се, че имаме голям шанс. Ако стигнем до реката и ако наблизо се случи лодка или нещо подобно — той дишаше тежко. Челото му бе покрито с пот, зъбите му бяха решително стиснати.

— Трябва да се избръснеш — забележката нямаше никаква връзка с разговора, но им показа и на двамата колко внимателно се е вглеждала в лицето му. Той наведе очи към нея. Ръсти смутено погледна настрани и прошепна: — Съжалявам, че съм толкова тежка.

— Ами! Дрехите ти тежат повече от теб.

Това пък им напомни, че той знае точно колко от нея са дрехи и колко плът и кръв. Та нали я бе виждал без дрехи. Тя реши, че ако след всяка фраза ще се чувстват неловко, по-безопасно ще бъде изобщо да не разговарят.

Освен това вече стигнаха до върха на хълма. Куин дъвчеше тютюн. Рубен бе свалил плетената си шапка и си вееше с нея. Тъмната му коса бе залепнала на мазни кичури по главата.

Купър постави Ръсти на земята. Куин мълчаливо му предложи тютюн, но за нейно облекчение той поклати глава.

— Ще изчакаме да си починете — каза Куин.

Купър погледна към Ръсти. Лицето й бе пребледняло от умора. Кракът сигурно я болеше. Духаше влажен вятър и бе станало забележимо по-студено. Без съмнение тя имаше нужда да отдъхне, но колкото по-бързо се озовеше под покрив, хапнеше и легнеше, толкова по-добре.

— Няма нужда да чакаме. Да вървим — отсече той.

Издърпа я да стане и й подаде патериците. Забеляза как тя трепна от болка, но не си позволи да изпита съчувствие и даде знак на домакините, че са готови да продължат.

За щастие оставащият път до колибата бе по-равен. Въпреки това, когато стигнаха, Ръсти бе напълно изтощена и се отпусна на хлътналите стълби като парцалена кукла.

— Да внесем жената вътре — предложи Куин и блъсна вратата.

Паянтовата врата бе закрепена с кожени панти. Отвътре колибата бе неприветлива като леговище на звяр. Ръсти с ужас погледна към отвора и реши, че има и по-лоши неща, отколкото да спи под открито небе.

Купър с безизразно лице я вдигна на ръце и я внесе в мрачната стая. Малките прозорци бяха толкова мръсни, че не пропускаха почти никакво слънце. Слабият димящ огън хвърляше мъждива светлина, но това, което се виждаше, по-добре да бе останало скрито.

Колибата бе отвратителна. Вонеше на мокра вълна, на гранясала мазнина и на немити мъже. Единственото й предимство бе топлината. Купър занесе Ръсти до каменното огнище и я остави на висок твърд стол. После обърна една алуминиева кофа и я подложи под ранения й крак. Разрови огъня с желязната маша и добави още дърва от сандъка до камината. Угасващите пламъци се съживиха.

Бащата и синът влязоха след тях. Рубен затвори вратата и стана още по-тъмно. Въпреки топлината от огъня, Ръсти потрепери и се сви в якето си.

— Сигурно сте гладни — Куин отиде до печката в ъгъла, вдигна капака на къкрещата тенджера и надзърна вътре. — Май е готово. Искате ли малко?

Ръсти бе на път да откаже, но Купър отговори от името на двамата:

— Да, благодаря. Да имате кафе?

— Разбира се. Рубен, сложи кафеника.

По-младият не бе отделил очи от Ръсти, откак се вмъкна вътре и пусна багажа им до вратата.

Купър проследи заплеснатия му поглед. Прииска му се светлината от огнището да не блестеше така в косата й. Въпреки че лицето й беше бледо и измъчено, очите й изглеждаха огромни, безпомощни, женствени. За младеж, който очевидно живееше сам с баща си на края на света, една жена нямаше нужда да бъде красива, за да го привлича. А Ръсти сигурно въплъщаваше най-дивите му фантазии.

Рубен бръкна с ръка в металната кутия с кафе и сипа една шепа в алуминиевия кафеник. После го напълни с вода от помпата в сухия умивалник и го сложи на печката. След малко дадоха на Купър и Ръсти по една чиния, пълна с неразпознаваемо ядене. Тя предпочиташе да не знае какво има в него, затова се въздържа от въпроси. Бързо дъвчеше и преглъщаше. Поне бе топло и засищащо. Кафето бе толкова силно, че при първата глътка се намръщи, но все пак го изпи почти цялото.

Докато ядяха, двамата се радваха на запленена публика. Погледът на стареца не бе така втренчен, както на сина му, но може би по-наблюдателен. Дълбоките му очи не пропускаха ни едно тяхно движение.

— Женени ли сте? — наруши той дългото мълчание.

— Да — излъга Купър, без да му мигне окото. — От пет години.

Ръсти преглътна последната хапка и едва не се задави. Надяваше се двамата Герилоу да не са забелязали. Бе доволна, че Купър пое инициативата да отговаря. Не вярваше, че е способна да каже и една дума.

— Деца имате ли?

Този път езикът на Купър се върза, така че остана на нея да каже не, надявайки се, че отговорът ще задоволи нейния „съпруг“. Смяташе по-късно да го попита защо е излъгал, но засега се включи в играта. Недоверчивостта му й се струваше прекалена, но все пак по-скоро би влязла в съюз с него, вместо с домакините.

Купър се нахрани и остави настрани чинията и чашата. Огледа се наоколо:

— Нямате ли радиопредавател? Или любителско радио?

— Не.

— Чували ли сте напоследък да прелитат самолети?

— Аз не. Рубен? — Герилоу смушка залисания си син в коляното. Той откъсна очи от Ръсти и попита глупаво:

— Самолети?

— Преди два дни катастрофирахме — обясни Купър. — Досега трябва да са разбрали. Мислех, че са пратили самолети да търсят оцелели.

— Не съм чувал никакви самолети — отвърна Рубен рязко и отново насочи цялото си внимание към Ръсти.

— Как издържате да живеете толкова далеч от света? — попита тя, поразена от доброволната им изолация. Не можеше да си представи живота без удобствата на големия град, особено по собствен избор. Дори селският живот би бил поносим, ако човек може да прескача от време на време до града. Но съзнателно да скъсаш всички връзки с цивилизацията…

— Два пъти в годината слизаме до реката, за да хванем някоя лодка до Йелоунайф — отговори Куин. — Веднъж през април и веднъж през октомври. Седим няколко дена, продаваме някоя и друга кожа и си купуваме каквото ни трябва. После хващаме лодка за насам. Това е всичко, което искаме да имаме общо с външния свят.

— Но защо? — попита Ръсти.

— До гуша ми е дошло от градове и хора. Живеех в Едмънтън, работех на едно товарно пристанище. Един ден шефът ме е обвини, че крада.

— А ти крадеше ли?

Ръсти се изненада от прямия въпрос на Купър, но старецът изглежда не се обиди. Само се изкиска и изплю в огнището сдъвкания тютюн.

— Беше по-лесно да изчезна, вместо да ходя на съд и да доказвам, че съм невинен — обясни той уклончиво. — Майката на Рубен беше умряла, така че двамата с него просто се вдигнахме и тръгнахме. Не взехме нищо, освен колкото пари ни бяха останали и дрехите на гърба ни.

— Колко време мина оттогава?

— Десет години. Малко се помотахме и постепенно се насочихме насам. Хареса ни и останахме — сви рамене. — Никога не ни се е приисквало да се върнем.

Той приключи разказа си. Ръсти бе свършила да яде, но домакините сякаш имаха желание да продължават да ги гледат.

— Извинявайте — обади се Купър след неловкото мълчание, — но трябва да прегледам раната на жена ми.

Произнесе „жена ми“ без никакво притеснение, но на Ръсти тези думи й се сториха страшно фалшиви. Чудеше се дали бащата и синът са убедени, че те са семейство.

Куин отнесе чиниите в умивалника и ги поля с вода от помпата.

— Рубен, на работа.

Младежът изглеждаше склонен да възрази, но баща му го погледна злобно и предизвикателно и той се затътри към вратата, намъквайки пътьом палтото и шапката си. Куин излезе на верандата и започна да трупа дърва до стената на колибата.

Купър коленичи пред Ръсти и тя се наведе към него.

— Какво мислиш?

— За кое?

— За тях — сопна се тя. Купър опъна панталона й и го разряза чак до коляното. — Какво правиш? Това беше последният ми панталон. Ако продължаваш да ми кълцаш дрехите, скоро няма да имам какво да нося.

Той вдигна глава. Очите му бяха сурови.

— Би ли предпочела да го свалиш и да напълниш очите на Рубен с тия гащички, дето почти ги няма?

Тя отвори уста, но откри, че не може да измисли подходящ отговор и замълча. Той свали превръзките и провери раната. Не личеше да се е възпалила от дългото ходене, но я болеше. Нямаше смисъл да го лъже.

— Боли ли?

— Малко — призна тя.

— Не натоварвай днес повече крака. Или седи тук, или легни на сламеника, който ще приготвя.

— Сламеник? Ами леглата? — погледна към двете легла на отсрещната стена. — Не мислиш ли, че ще ми предложат едното?

Той се засмя:

— Сигурен съм, че Рубен ще е щастлив да сподели своето с теб. Но те съветвам да стоиш по-далеч от него, освен ако искаш да хванеш въшки.

Тя си издърпа крака. Купър просто не можеше да не е гаден. Те бяха заедно, защото нямаше как, но определено не бяха и не можеха да бъдат приятели.