Сандра Браун
Голямата новина (6)

Пета глава

— Риа?

Тя вдигна поглед от бюрото си. Гай Патерсън стоеше до вратата на кабинета й. Откакто бе съобщила във фирмата за сватбата си, не го бе виждала често. Той я избягваше. Риа не го обвиняваше. Всички знаеха, че двамата са излизали заедно известно време. Внезапното й омъжване за друг, особено мъж като Тейлър Макензи, сигурно бе накарало Гай да се почувства унижен. Риа се надяваше да са си останали приятели, но киселото му изражение не обещаваше нищо такова.

— Здравей, Гай. Влез.

— Всъщност изпратиха ме да те доведа. Съсобствениците свикват спешна среща.

Риа се надигна от бюрото си.

— Какво има?

— Мисля, че е по-добре да ги оставя те да ти кажат.

Той отстъпи встрани, за да й направи път, като преднамерено избягваше въпроса в очите й. Заедно и в мълчание, двамата минаха по покрития с килим коридор и влязоха в тихата заседателна зала, където шефовете на „Бишъп и Харви“ вече се бяха събрали.

Докато заемаха местата си около масивната орехова маса, атмосферата беше необичайно унила. Риа си помисли, че или е станала параноичка, или наистина всички й хвърлят тайно погледи.

— Благодаря ви, че дойдохте при толкова кратко предизвестие. Зная, че сте заети, но този проблем засяга всички ни и е от изключителна важност.

Господин Бишъп, основателят на фирмата, се беше оттеглил преди три години. Господин Харви, неговият племенник, изпълняваше длъжността президент и ръководеше всички заседания.

— Получаването на договора за Общинския център по изкуствата би означавало много за фирмата — започна той. — Сигурен съм, че осъзнавате това.

Предложеният център по изкуствата на града се обсъждаше от години. По време на изборите предишната година беше пусната емисия облигации. Събраните пари, заедно с дарения от частни лица, сега правеха възможно сбъдването на тези планове. Общината вече бе започнала да приема предложения за най-различни аспекти от строежа на Центъра. „Бишъп и Харви“ беше една от спряганите проектантски фирми. Това щеше да бъде масивен, престижен високопечеливш обект.

— Общината е в процес на разглеждане и елиминиране на предложенията — продължи господин Харви. — Надяваме се, когато всички други бъдат елиминирани, ние все още да сме силен кандидат за договора. Както и да е…

Той спря и се закашля. Няколко души около масата се размърдаха неловко на столовете си. Като цяло всички приличаха на болно животно, тревожно и неспокойно.

Риа почувства, че е време да ги избави от неудобното положение.

— Това импровизирано събрание има ли нещо общо с неотдавнашната ми женитба със съветника и кандидат-кмета Макензи, господин Харви?

Едва ли щеше да я погледне с по-голяма благодарност, ако му бе хвърлила спасително въже в бушуващ океан.

— Всички тук се радваме на твоята женитба — каза той, като включи това „всички“ в щастливата си усмивка. Когато очите му попаднаха на Гай Патерсън, господин Харви се покашля и продължи със запъване: — Но обществото може да види това като… Просто искам да приеме… Фирмата не би искала да загуби този договор заради засрещане на интересите.

— Със съпруга ми дори не сме обсъждали Общинския център по изкуствата.

— Сигурен съм, че двама младоженци имат да си говорят за много други неща — около масата се разнесе учтиво хихикане. За момент господин Харви изглеждаше доволен от хората си, а после отново се обърна към Риа: — Трябва да се пазим от всичко, което мирише на подкупи и услуги.

Риа притисна ръка до гърдите си.

— Няма такова нещо! Да не би да ме обвинявате в…

Президентът на „Бишъп и Харви“ вдигна и двете си ръце.

— Опазил ме Бог, не, госпожице Лавендър… ъ-ъ… госпожо Макензи. Не поставям под съмнение вашата или тази на съпруга ви почтеност. Но все пак виждате в каква дилема може да се превърне това и колко е крехко равновесието. Става дума за милиони долари. Ако договорът ни бъде даден, някой конкурент може да си направи погрешни заключения.

— Е, това ще си бъде негов проблем, нали? Фирмата е направила предложението си за договора още преди да срещна господин Макензи. Със сигурност…

Един поглед по лицата на хората около масата й показа, че протестите й отиват на вятъра. Всички във фирмата я харесваха като личност и се възхищаваха от работата й. Приносът й беше голям, а цената й — доказана неколкократно. Но докопването до договора за Общинския център по изкуствата означаваше пари в джобовете им. Много пари. Ако по някаква причина им бъдеше отказан договорът, щяха да изгубят не само пари, а и престиж.

— Господин Харви — каза тихо Риа, — мога ли да поговоря с вас насаме в кабинета ви, моля?

 

 

След като решението вече беше взето, Риа бързаше да се върне вкъщи и да каже на Тейлър. Беше се опитала да се свърже с него по телефона, но не успя да го открие и в двата му кабинета. Чувстваше, че решението й е правилно и нямаше търпение да го сподели с него и да види реакцията му.

Когато влезе полутичешком в дневната и хвърли куфарчето си на най-близкото кресло, Тейлър подготвяше кофичката за охлаждане на вино.

— Тейлър, трябва да говоря с теб.

— Какво стана със „здрасти“-то?

— Здрасти.

— Здрасти. Не чух колата ти. Как мина денят ти?

— И добре, и зле.

— Съжалявам.

— Не, всичко излезе на добър край. Би ли седнал, моля?

— Ами малко съм зает и…

— Няма да отнеме много време.

— Надявам се да не отнеме, защото…

— Моля те, Тейлър, изслушай ме. Премислих всичко и… — звънецът на входната врата я прекъсна. — Очакваш ли някого?

— Точно това се опитвах да вмъкна досега — каза Тейлър, докато прекосяваше стаята. После отвори вратата и покани вътре една привлекателна жена. — Риа, това е Делия Стар, репортерка от „Телеграм“. Иска да направи за нас статия за неделния брой.

— А-а, здравейте — Риа успя да се окопити достатъчно, за да се ръкува с репортерката.

— Хайде да седнем — каза Тейлър, като гледаше някак странно към Риа.

— Ще ме извините ли? Госпожице Стар, Делия, прибрах се от работа секунди преди вие да пристигнете — обясни Риа, знаейки, че изглежда объркана. — Бих искала да се поосвежа.

— Разбирам — каза жената. — Няма нужда да бързате. Имам да задам много въпроси на кандидат-кмета Макензи. Може би трябва да ви предупредя, че след малко ще дойде и фотограф да направи снимки.

Риа се втурна в спалнята и затвори вратата:

— Дявол да го вземе!

Едва не се беше побъркала от нетърпение да каже на Тейлър какво е направила, а сега това трябваше да почака.

Влезе в банята, оправи грима си, разреса косата си и се преоблече в панталони и блуза. Тези дрехи изглеждаха по-нежни и женствени от строгия й делови костюм. Беше забелязала, че и Тейлър се е преоблякъл в дрехи, подходящи за статия „У дома със семейство Макензи“.

Риа вдиша дълбоко, за да събере сили, и влезе в дневната. В момента, в който се появи, Тейлър спря да говори, стана, хвана ръцете й и я заведе до късото меко канапе, където беше седнал. Подаде й сода с лимон и я погледна въпросително. Уверената й усмивка му показа, че всичко е наред.

— Пропуснах ли нещо? — попита бодро тя.

— Само малко отегчителни подробности за интереса ми към местната политика — отговори Тейлър.

— Не мисля, че каквото и да било около вашия съпруг може да се нарече отегчително — рече Делия Стар.

— Нито пък аз.

Да, Тейлър я беше възбуждал, забавлявал или ядосвал, но никога отегчавал.

Госпожица Стар заразпитва Риа за кариерата й като архитект и старателно си водеше бележки. Риа се питаше дали журналистката забелязва, че и Тейлър слуша внимателно. Той също никога не беше чувал повечето от казаните неща.

— Наистина е голямо съвпадение, че дойдохте именно днес да вземете интервю от нас, госпожице Стар — Риа вкопчи нервно ръце една в друга. — Защото днешният ден представлява повратна точка в моята кариера. Напуснах „Бишъп и Харви“.

— Какво? — Тейлър я погледна в устата, сякаш четеше по устните й, без да може да повярва, че е чул правилно. — Напуснала си?

— Да.

— Напускането ви има ли връзка с проекта за Общинския център по изкуствата, госпожо Макензи?

— Че каква връзка може да има? — попита ядосано Тейлър.

Риа сложи ръка върху неговата, за да го спре.

— Косвено, да.

— Те ли ви помолиха да напуснете? — попита репортерката.

— Не. Както винаги, господин Харви беше истински джентълмен. Каза, че искрено съжалявал, задето трябвало да ме загуби.

— По-добре вас, отколкото договор за доста милиони.

Риа се направи, че не е забелязала добре премерения удар.

— Всъщност противоречието във връзка с Общинския център за изкуства ме подтикна да направя нещо, което обмислях от дълго време.

— Да напуснете ли? — попита Делия.

— Да напусна „Бишъп и Харви“, за да започна свой бизнес.

Делия Стар беше наведена над бележника си и пишеше като луда.

Риа погледна към Тейлър и поклати тайно глава, за да го предупреди да не казва нищо, докато не й се удаде възможност да обясни.

— Тейлър подкрепя тази идея с цялото си сърце.

— С цялото си сърце — повтори като ехо той.

Но репортерката беше ветеран и не можеше да бъде измамена толкова лесно.

— Изглеждате изненадан, господин Макензи.

Тейлър й се усмихна очарователно.

— Не знаех, че Риа най-сетне е стигнала до окончателно решение. Поздравления, скъпа — и я целуна.

Целувката му беше нежна и многозначителна, но Риа се запита дали не е само показна. Какво ли мислеше наистина за решението й?

— Е, вече не могат да ви обвиняват в сблъсък на интереси — рече Делия.

— Никой не ни е обвинявал в подобно нещо — Тейлър все още се усмихваше, но в гласа му се прокрадваха стоманени нотки. — Смятам, че за по-голяма яснота би трябвало да отбележите това в статията си.

Делия Стар обаче бързо го накара да сведе очи:

— Защо се оженихте толкова бързо?

На пръв поглед въпросът беше спонтанен и извън темата, но както Тейлър, така и Риа бяха достатъчно умни, за да забележат кръвожадната усмивка на медийната акула. Тейлър, който имаше повече опит с пресата, отговори с лекота:

— Причината е страст и любов от пръв поглед. Не вярвам в дългите годежи. Бях ерген от тридесет и пет години. Когато видях Риа, разбрах защо не съм се оженил. Чакал съм я.

Той сведе поглед към жена си и я стисна за ръката.

— Не беше ли принудителна сватба?

Ръката на Тейлър импулсивно стисна по-здраво тази на Риа. Риа затаи дъх. Репортерката отново си водеше бележки. Накрая вдигна към тях въпросителен поглед.

— Какъв странен начин на изразяване — усмивката на Тейлър беше тънка и студена. — Очевидно знаете, че Риа е бременна.

— Носят се слухове — каза журналистката. — И за да не си губите времето да отричате, ще ви кажа, че съм говорила с някои от колегите на Риа.

„Не с някои. С един. Гай Патерсън“, помисли си Риа. Той беше единственият, който знаеше за бебето.

— Да, ще имаме бебе — каза Тейлър, уви ръка около раменете на Риа и я притегли към себе си. — И се радваме.

— Хайде сега, съветнико. Току-що сте били избран за кмет. Бързата ви сватба с госпожа Макензи имаше ли нещо общо с факта, че е бременна с вашето дете и че вашите поддръжници биха могли да се намръщят на такова поведение на един обществен служител?

— Не искам да виждам напечатано нищо, което дори да намеква за това.

— Защото може да навреди на кариерата ви?

— Не, защото може да навреди на вашата — гласът на Тейлър беше едва малко по-висок от шепот, но пълен с неизказани заплахи. — Ако напишете и една-единствена клеветническа дума за Риа, ще съдя вас и вестника ви до последния цент, който имате.

Риа съсредоточи поглед върху нетърпеливо потрепващия молив на репортерката. Ритъмът му беше почти хипнотизиращ.

— Омъжих се за Тейлър, защото го обичам.

Моливът спря да потропва. Риа видя с ъгълчето на окото си как Тейлър я поглежда удивено. За момент всички седяха като вкаменени.

Риа наруши тишината с думите:

— Делия, чашата ви е празна. Искате ли да ви налея още едно питие?

 

 

— Защо каза това?

— Кое? — попита безгрижно Риа.

Прозорците на корвета бяха спуснати и тя се наслаждаваше на ранния пролетен вятър, който духаше в лицето и косите й.

— Защо й каза, че сме се оженили по любов?

Риа погледна съпруга си.

— За да те спася от онази огнедишаща ламя, наречена Делия. Или обратното. Изглеждаше готов да я удушиш.

— Така беше.

— Не можех да позволя това да се случи. Госпожица Стар щеше да се радва да напише всяка обидна реплика и да я отпечата в неделния брой. Потрепервам, като си помисля от какви ругателни думи се е лишила. Трябва да ми благодариш, задето спасих реномето ти, кмете Макензи.

— И се чувстваш доволна, нали?

— А не трябва ли?

Той сви в градския парк. Бяха решили да изядат навън сандвичите си със сирене, а не да търпят нашествието на детския отбор по бейзбол в ресторанта за бързо хранене.

— Аха, трябва. Всъщност би трябвало да те поздравя за твоята дипломатичност. „Делия, чашата ви е празна.“ Когато си тръгваше, онази драскаща кучка вече беше готова да оближе обувките ти — той изключи двигателя и погледна косо Риа. — Да не говорим за оня луднал по тялото ти фотограф.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Риа отвори вратата и излезе с пакетираните сандвичи.

— Ами, не разбираш! — Тейлър затръшна вратата от своята страна. — „Скулите ти са създадени за камерата, Риа, скъпа.“

— Не каза така. Каза: „Високите ти скули са създадени за камерата, Риа, скъпа.“

— О, прости ми — рече кисело Тейлър. — Кой е моят?

— С двойна порция сирене? Ето — каза тя и му подаде неговия сандвич.

— Ти защо не си взе с двойна порция сирене? Нали не искаш мършаво дете?

— Няма да бъде мършаво. Обещавам. В някой от близките дни аз и бебето просто ще цъфтим. Ще ти изядем и ушите. Между другото, докторът каза, че е нормално да сваля няколко килограма.

Тейлър я огледа критично.

— Прекалено си кльощава.

— Фотографът очевидно мислеше, че съм закръглена точно където трябва — каза тя и кимна лукаво.

Тейлър я замери с пържен картоф.

— Не ти е завъртял ума с тия сладки приказки, нали?

— Мислех си, че говори искрено.

Риа запримигва невинно.

Тейлър поклати глава:

— Той те сваляше.

— Очевидно тези маневри са ти познати.

— Скромността ме възпира да се хваля — каза той нахално ухилен. После се намръщи. — Той беше един тесногръд превзет паун, а джинсите му бяха твърде прилепнали.

— И ти носиш твоите също толкова прилепнали.

— Значи си забелязала? — попита той, като държеше един картоф, готов за гълтане.

— Забелязала съм.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми — призна тихо тя.

Здравите му бели зъби се впиха без усилие в картофа. Риа си спомни как случайно беше отхапал онова парче коледна пуйка от пръстите й. Наложи й се да преглътне мъчително хапката сандвич.

— А ти и Делия? — попита тя, докато дъвчеше. — След като двамата се срещнахте на полето на взаимния антагонизъм, тя стана ужасно мила. Когато си тръгваше, двамата вече се държахте съвсем свойски. Какво толкова интересно имаше в пощенската кутия докато я изпращаше? Май ти отне доста време, докато й кажеш „благодаря“ и „довиждане“.

— О, това ли? Ами помислих си, че не е лошо да й дам възможност да зададе един личен въпрос.

— И тя направи ли го?

— Да. Попита ме дали правим орален секс.

Риа прихна и напръска неговото и своето лице с млечен шейк.

— Тейлър!

Той избърса лицето й с хартиена салфетка, като се смееше.

Риа се втренчи в шейка си, докато го разбъркваше със сламката. Бузите й бяха порозовели, но не от вятъра през отворените прозорци на колата преди малко.

Свършиха с яденето. Докато натъпкваше отпадъците обратно в чантата, Тейлър я попита:

— Нека се върнем на първоначалния ми въпрос: Защо й каза, че сме се оженили по любов?

— Не й казах, че сме се оженили по любов. Казах й, че съм се омъжила за теб, защото те обичам.

— Избягваш въпроса.

— Трябваше да кажа нещо, за да притъпя зъбите й! — извика Риа. — Това беше най-подходящото, което ми дойде наум. Номерът мина, нали?

— И това ли е единствената причина, поради която го каза?

— Разбира се — отговори Риа, но не можа да го погледне в очите.

— Просто ти се изтърколи от устата, без да мислиш, нали?

— Да.

— И в думите ти няма капка истина?

— Никаква. Ако се бихме обичали, нямаше да е нужно да има бебе, което да ни събере заедно, нали?

Свечеряваше се. Сумракът беше тих и неподвижен. Двамата се спогледаха дълго и мълчаливо и едва тогава осъзнаха колко е тихо и неподвижно наоколо. На края Тейлър каза:

— Не ти се обадих, защото знаех, че имаш връзка с друг човек.

— Не съм те питала за това.

— Но аз исках да ти кажа — той откъсна едно младо листо от съседното дърво и го накъса на парченца. — Ти също не ми се обади.

— Нямам навика да се обаждам на мъже, за да ги моля за среща. Това е още една от старомодните ми особености.

— В днешно време е напълно допустимо жената да направи първата стъпка.

— Но за мен не е напълно допустимо. Такава агресивност ми изглежда по-подходяща за мъже.

— Не можеш да изглеждаш като мъжкарана, колкото и да се опитваш.

— Е, дори и да бях искала да ти се обадя, нямаше да го направя.

— Защо?

— Заради връзката ти с Лиза. Нали ми даде да разбера за нея в навечерието на Коледа? Всъщност дори ми каза повече, отколкото исках да зная.

Риа повиши глас, въпреки добрите си намерения да не превръща обсъждането в спор.

— Защо винаги намесваш Лиза във всичко?

— Защото дойде сам на празненството у семейство Греъм единствено защото Лиза беше извън града. Очевидно двамата бяхте в разгара на гореща и страстна връзка.

Той приближи лицето си до нейното:

— Но това не те спря да спиш с мен, нали?

Риа се отдръпна, но после атакува. Тейлър си търсеше скандала и щеше да си го получи.

— А това, че спа с мен, не ти попречи да се измъкнеш на пръсти на следващата сутрин.

— Не съм се измъквал на пръсти!

— Ха! — изсмя се Риа и отметна назад разрешените си от вятъра коси. — Когато се събудих, те видях да се промъкваш тихичко през дневната ми с половината си дрехи и обувките в ръка. Това не ти ли прилича на измъкване?

— Но и ти не ми изкълчи ръката в желанието си да ме накараш да остана.

— По-скоро бих умряла. Всеки мъж, който се измъква…

— Не съм се измъквал! — изкрещя той. — Просто бях внимателен!

— Или страхлив.

— Не исках да те будя рано на празника, когато можеше да си поспиш.

— Сякаш можех да спя до късно, след като с теб се бяхме сгърчили на онова канапе. Всички мускули ме боляха.

— Това не е било от спането — захили се той, — а от енергичния начин, по който правеше любов.

Очите й се присвиха опасно.

— Тогава не изглеждаше да имаш нещо против начина, по който правех любов.

— Така е. Но поне имам достатъчно смелост, за да си го призная.

— Никога не съм отричала, че в навечерието на Коледа ми е харесало.

Той посочи с пръст към нея.

— Само преди секунда отрече, че ти е харесало да спим заедно като двойка вълчета под онова кожено палто. А в най-лошия случай даваше дяволски ясни признаци, че ти харесва. Всеки път, когато се опитвах да се отдръпна, ти изскимтяваше.

— Да съм скимтяла ли? Никога в живота си не съм скимтяла!

— Така ли? Някоя нощ ще запиша на касетка как правим любов и после ще ти я пусна.

— Няма повече да правим любов — заяви категорично Риа. — Знам, че се съгласих да спя с теб, докато трае бракът ни, но не смятам, че идеята е добра. И тъй като очевидно не можем да живеем в една къща, без да спим заедно, по-добре е да се преместя обратно у дома.

Тейлър вдигна ръце, плесна се силно по бедрата и каза саркастично:

— О, страхотно! Направо страхотно! Върхът! Както винаги, избираш точния момент. Още не е излязла статията за брачното ни блаженство — и булката офейква.

— Лоша реклама, а?

— Точно така.

— Само това те интересуваше от самото начало, нали? Затова се ожени за мен. За да не бъде застрашено скъпоценното ти кметско кресло — хвърли му изпепеляващ поглед и закрачи към колата.

Потеглиха към къщи във враждебно мълчание. Когато пристигнаха, Риа тръгна през къщата, като затръшваше вратите след себе си. Но преди да стигне до спалнята, Тейлър я улови за полите на ризата и я принуди да спре.

— Пусни ме, Тейлър.

— Няма. Не и преди да сме разрешили този проблем.

— Вече го разрешихме.

— Не изпълняваш сделката. Договорихме се да живеем като съпрузи… във всяко отношение.

— Окей, значи няма да изпълня моята част от сделката. Никой няма да разбере.

— Аз със сигурност ще го разбера, дявол да го вземе!

— Нямаше да е така, ако не се разкарваше постоянно наоколо във възбудено състояние.

Той опря гърба й в стената, притисна я с тялото си и я целуна силно и страстно. Накрая вдигна глава и каза дрезгаво:

— Не съм постоянно възбуден. Само когато те погледна.

Тя изскимтя.

— Какво правиш с мен? Омагьосваш ли ме?

 

 

Риа, просната върху него, лениво прокарваше пръсти през косъмчетата на гърдите му.

— Каквото и да е, си го правим взаимно.

— Караш ме да не мога да се владея.

— Това е дяволски добро. Не можех да издържам повече. Бях готов да експлодирам.

Тя зарови срамежливо лице във вдлъбнатината между ребрата му.

— Знаеш какво имах предвид.

— Да, знам — той въздъхна тихо и плъзна пръсти по гръбнака й. — Риа, защо напусна „Бишъп и Харви“? Помолиха ли те?

— Не.

— А принудиха ли те?

Тя му разказа за проблема, който се беше появил във връзка с Общинския център по изкуствата.

— Не исках моето присъствие да струва на компанията договора. И със сигурност не можех да позволя да бъдеш обвинен в преплитане на интереси. Това щеше да виси на врата ти до края на твоя мандат.

— Ами твоята кариера? Работи толкова упорито, за да стигнеш там, където си.

Риа опря брадичка на гръдната му кост.

— Не излъгах, когато казах на Делия Стар, че от известно време съм мислила да напусна и да започна свой бизнес.

— Значи не си го казала, за да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Не. Обичам работата си, но не харесвам завистта, интригите и клюките в офиса.

— Които можем да обвиняваме за разкриването на нашата тайна за бебето. Не че това има значение. Рано или късно щеше да излезе наяве.

— Да, но си мислех, че ще стане късно. В идеалния случай — след като положиш клетвата си за кмет. Делия сигурно е взела интервю от Гай. Сигурна съм, че й е казал за бременността ми, за да ни постави в неудобно положение.

— От злоба ли?

— Вероятно. Той не умее да губи.

— Не изпитвам съжаление към него — каза Тейлър. — Ако е бил чак толкова добър в леглото, ти нямаше да дойдеш да спиш с мен.

— Бих могла да кажа същото за Лиза.

— Преди да започнем нова кавга — а, да си кажа честно, кавгите с теб направо ме изтощават, защото обикновено се решават в леглото — да се върнем на първоначалната тема. Къде смяташ да работиш?

— В моята къща. Тъй като и без това си стои неизползвана, ще се настаня в дневната, докато си намеря офис под наем. В началото вероятно ще е трудно, но аз вярвам в себе си и в таланта си. Също така разчитам на устната реклама на госпожа Греъм. Тя има много приятели, които й завиждат за новата къща.

— Да започнеш нов бизнес в същата година, когато ще имаш бебе? Фиу! Ама ти си като боксьор, който понася най-равнодушно ударите! — целуна я по челото. — Но и аз вярвам в теб и имам желание да ти помогна с каквото мога.

— Благодаря ти, Тейлър. Знаех си, че ще ме подкрепиш.

— Изглежда, подредила си плановете си за кариерата — той я погали нежно отзад. — А другите?

— Кои други?

Пръстите му се плъзнаха между бедрата й.

— За местенето.

— О, това ли? — тя го погледна замечтано. — Сега съм тук, нали?

За Риа това, което последва, беше с горчиво-сладък вкус. В най-точния смисъл на думата, тя прави любов с него. Но знаеше, че това е несподелено. Бебето, което носеше, бе единственото нещо, което я свързваше с Тейлър.