Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tidings of Great Joy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 125 гласа)

Информация

Сканиране
peppinka (2009)
Корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Голямата новина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-337-3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

— Как е станало това?

Тъмните вежди на Тейлър бяха сключени и образуваха дълбока гънка между тях.

— Никога ли не сте си приказвали с баща ти за птичките и пчеличките? — попита невинно Риа. Гънката между веждите му стана още по-дълбока. — Ако е така, значи трябва да знаеш как е станало.

Бяха минали минути от влизането на Риа Лавендър и съобщаването на поразителната новина. А изглеждаха като векове. Напрежението между тях бе нараснало, слой след слой — като образуването на вулканична планина.

— Искам да кажа, защо не се пазеше по някакъв начин? — процеди той през заплашително стиснатите си зъби.

— А ти?

— Обикновено се пазя. Чета вестници, вземам под внимание предупрежденията.

— Този път обаче си сбъркал, предполагам.

— Приех като даденост, че всяка средно интелигентна жена, която е сексуално активна в този век на сексуална освободеност, използва някакво противозачатъчно средство.

Риа присви зелените си очи.

— Първо — вдигна нагоре показалеца си с идеален маникюр, — не съм сексуално активна по начина, за който намекваш. Не знам какво стана с мен в навечерието на Коледа. Може би пих твърде много шампанско. Но нямам навика да приемам непознати в дома и леглото си. Този ти намек ми е противен. Второ — следващият пръст се присъедини към братчето си в двоен връх, който сочеше тавана, — твърде много ме интересува общото ми здравословно състояние, за да приемам противозачатъчни през устата. И трето — третият пръст подскочи нагоре, — никога не приемай нещо, свързано с мен, за даденост.

Тейлър изруга, отдръпна се от бюрото и отиде до прозореца зад него. Там бръкна с ръце в джобовете си, прегърби рамене и се втренчи сърдито в нея. Бременността не беше единственият капан, в който го беше вкарала. Само като я погледнеше, отново се пренасяше на онова канапе и чуваше бързото й, леко неравно дишане, когато свършваше. Искаше му се да може да избяга някак от този объркващ звук. Искаше му се носът му да може да забрави онази омайваща смесица от миризми — истинска коледна елха, дим от камина, уханна женска плът, секс.

Бяха изминали осем седмици и все пак той живо си спомняше как телата им бяха преплетени под коженото палто, което беше метнал отгоре им, преди да заспят. Очевидно пещерните хора не бяха толкова глупави, след като бяха предпочитали да спят с половинките си под камари кожи. Това бе един обичай, към който хомо сапиенс непременно трябваше да се придържа.

Днес Риа Лавендър беше стегната в практичен тъмносин делови костюм, украсен с месингови копчета и червени кантове. Тейлър не можа да не се запита дали под костюма си не носеше дразнещо бельо като онова в навечерието на Коледа. Бе готов да се обзаложи на новоспечелената си кметска длъжност, че кожата й е толкова топла и гладка, както тогава. И макар косата й да беше прибрана в спретнат, делови кок, почти я чувстваше как се плъзга между пръстите му и как всеки от дългите кичури е мек като черна кадифена панделка.

Всъщност се радваше да я види. Когато секретарката му се беше обадила да му каже, че госпожица Риа Лавендър е дошла за срещата им, той се бе почувствал замаян като глупаво момче, за пръв път преспало с жена.

Да, бе очаквал с нетърпение тази среща. Беше му любопитно защо е установила контакт с него. Надяваше се да не е само по делови въпроси. Беше потиснал оптимизма си, казвайки си, че може би тя иска да научи офертата на компанията му за поставяне на електрическа инсталация на неин проект. И все пак не бе успял да потисне вълнението си.

След това тя го бе цапардосала между очите с това „бременна съм“.

Просто не бе възможно. Такива неща не се случваха на големи мъже. На глуповати пъпчиви хлапета — да, но не и на кандидат-кметове. Това беше или нейна неуместна идея за шега, или изобличаващо обвинение.

Погледна я с подозрение. Какво ли целеше тази лека жена? Все още не беше сигурен. Засега щеше да се прави на дявол и да се опита да разбере.

— Сигурна ли си, че си бременна?

Риа отново кръстоса обутите си в коприна крака:

— Да.

— Въз основа на закъснял цикъл?

— Въз основа на благонадежден научен метод на определяне, извършен в кабинета на моя гинеколог вчера сутринта — отвърна сприхаво тя. — Бременна съм, господин Макензи, и ти си бащата.

Той се засмя скептично:

— Странно е как се срещнахме, нали?

Въпросът я стресна.

— Нали затова се дават коктейлите, за да се срещат хората. И какво общо има запознанството ни с това?

— Може би нищо, а може би всичко.

— Бих искала да говориш по същество.

— Добре — каза той, заобиколи бюрото и застана срещу нея. — През изминалите избори си създадох доста врагове. Бяха твърдо решени да ме видят победен. Но не бях. Спечелих. Все пак до полагането на клетвата има още няколко месеца. Нека предположим, просто така, че враговете ми търсят начин да ме компрометират. Къде съм най-уязвим?

— Винаги ли си такъв параноик?

Той се направи, че не я е чул и продължи мисълта си:

— Не съм женен. Блийкър е женен от тридесет и няколко години и има осем деца от една и съща жена и петнадесет внука. Изглежда също толкова простонароден, солиден и достоен за доверие, колкото и господин Роджърс. На никого не хрумна дори да се рови в личния му живот по време на кампанията. Аз, от друга страна, съм млад и ерген. Излизам с някоя жена на вечеря и — бинго! — той плесна с ръце. — Всеки започва да се чуди какво ли точно правим в леглото.

Риа махна някаква въображаема прашинка от полата си и погледна театрално часовника си.

— Предполагам, че биеш нанякъде. Ако не, мисля, че е честно да ти кажа: интересува ме само това, което си правил с мен в леглото, и то само защото в резултат на това се е получило бебе.

— Да, бия нанякъде.

Той седна на ръба на бюрото си. Единият му крак, обут в обувка от италианска кожа, стоеше върху кафявия килим. Другият се полюляваше лениво напред-назад. Сключи ръце върху коляното си, наведе се напред и надолу и насочи поглед към зелените очи на Риа, като не можа да не забележи, че са обградени от невероятно дълги, гъсти и тъмни ресници.

— Не мисля, че срещата ни е била случайна, госпожице Лавендър. Мисля, че ти е било платено от противниците ми, за да ме компрометираш по възможно най-лошия начин.

— Да не си луд?

— Така е, нали?

Тя поклати невярващо глава.

— Ти спечели, глупако. Ако това е било политически заговор, се е провалил още в момента, в който резултатите са пристигнали.

— Все още не съм поел службата. Какъв по-добър начин да ме съсипят от появата на бременна жена, която твърди, че аз съм баща на детето й? Блийкър ще поиска… — спря да говори, защото Риа избухна в смях.

— Ако бях саботьорка, каквато аз със сигурност не съм, щях да направя нещо, което да не ми е толкова трудно, нещо, което да не ме кара да повръщам закуската си в тоалетната чиния всяка сутрин и да ме изморява всяка вечер толкова много, че дори разресването на косата ми изглежда като непреодолимо усилие — Риа се ядоса още повече, когато намеците в обвинението му започнаха да попиват в ума й. — Искала съм това да се случи също толкова, колкото и ти. Точно сега за мен ще бъде изключително неудобно да имам бебе. Имам кариера, господин Макензи. Аз съм доказана архитектка с претоварен работен план за следващите няколко месеца.

— Лош късмет. Това само засилва аргумента ми за противозачатъчни средства. Ако смяташ да се чукаш, с когото ти падне, трябва да използваш някакъв метод за контрол над раждаемостта.

Лицето й побеля от гняв.

— Не се чукам, с когото ми падне.

— О, така ли? Е, моят опит с теб показва друго нещо. Какво направи, извади листчето с името ми от шапка? На мен ли се падна този късмет? Така ли избра името на бащата?

— Гадняр!

— А ти какво очакваше от мен? Да се скъсам да ти благодаря, задето носиш моето дете?

— Ще ме изслушаш ли или не?

— Не, няма — той посочи с пръст към корема й и изкрещя гневно: — Ако питат мен, всеки божи американец би могъл да бъде баща на твоето хлапе!

Риа пъхна чантичката си под мишница и се изправи с достолепие на кралица. Завъртя се на токовете на червените си обувки и се отправи към вратата. Когато отново се обърна с лице към него, ръката й се намираше върху дръжката на бравата.

— Бих искала да е всеки божи американец. Всъщност всеки друг, но не и ти.

 

 

— Мога ли да вляза? — попита учтиво той. Ако имаше шапка, в този момент щеше да я държи в ръка.

— Не.

— Моля те.

— Защо?

— Искам да говорим.

— И да хвърлиш срещу мен още грозни обвинения? Не, благодаря, господин Макензи.

Понечи да затвори вратата, но той пъхна ръка и я спря.

Риа го погледна отблизо. Това, което видя, я накара да се почувства по-добре. Ако външният му вид беше някакъв показател, очевидно бе имал ужасен ден. Тъмната му коса беше разбъркана, връзката му — разхлабена, а най-горното копче на ризата му — разкопчано. Държеше сакото си с показалец на рамо. Изглеждаше изпит, измъчен и уморен. За човек, преминал през горещата кампания без нито една бръчица, тази разрошеност съвсем ясно издаваше, че наскоро е преживял голямо душевно страдание.

„Колко лошо“, помисли си Риа. Отказваше да се развълнува от съжаление, не и след нещата, които й беше наговорил.

— Просто си иди и ме остави на мира. Забрави всичко, което ти казах тази сутрин.

— Не мога.

— Изобщо не трябваше да ти го казвам.

— Разбира се, че трябваше.

Раздразнена, тя пристъпи от крак на крак, все още препречвайки пътя му.

— Нужно ли е да ти припомням, господин Макензи, че не прие новината твърде добре? Държа се много обидно.

— Това е една от причините, поради които съм тук, да ти се извиня за неадекватната си реакция. Но признай ми поне едно нещо.

— Какво? — попита предпазливо тя.

— Че първоначалната ми реакция беше поне мъничко оправдана.

Очите му бяха наситено сини. Тъмната коса и загорялото му лице ги подчертаваха. Риа застана нащрек, за да не се поддаде на тяхната убедителност, и сведе поглед към жилетката му. Но това също предизвика спомени. Нима бе възможно някога да е разкопчавала жилетката му със сладострастна припряност, за да го докосне? Нима пръстите й се бяха борили нервно, за да стигнат до него? Сега не можеше и да си представи да протегне ръка, за да го докосне.

Покашля се неловко. Със съзнанието, че му дължи учтивостта да поднесе извиненията си, реши да се държи миролюбиво.

— Предполагам, че това, което казах, ти е дошло като шок.

— Тогава ще ми позволиш ли да вляза, Риа?

Може би го направи, защото той се обърна към нея по име. По-късно така и не можа да си го обясни. Но каквато и да беше причината, тя отстъпи встрани. Тейлър влезе. Риа затвори вратата след него и двамата останаха сами.

Стаята се бе променила. Беше пълна със златиста следобедна светлина, а не с танцуващите отблясъци на огъня. Камината бе почистена и пред пиринчената решетка стоеше саксия с филодендрон с листа, големи и плоски като изтривалки пред врата. На мястото на коледната елха имаше листат фикус.

— Явно имаш дарба да отглеждаш цветя — забеляза той.

Тя поблагодари с кимване за комплимента и му посочи един стол. Тейлър седна на стол-люлка от извито дърво. И двамата избегнаха канапето и поглеждаха покрай него сякаш то не съществуваше. Стаята може и да се беше променила със сезона, но атмосферата в нея все още ръмжеше от живи и обезпокоителни спомени за онази снежна нощ.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не и ако това е всичко, с което разполагаш — той кимна към чашата на масичката до стола-люлка. — Какво е то?

— Алка зелцер.

— Зле ли ти е?

— Всеки следобед страдам от лошо храносмилане.

— О!

— Мога да ти донеса безалкохолно — предложи Риа. — Или нещо по-силно.

— Не, благодаря.

Някъде тиктакаше часовник. Чуваше се много силно. Столът-люлка поскърцваше при всяко полюшване. Всеки път, когато очите им се срещнеха, те ги извръщаха виновно настрани като деца, хванати предишния ден да си играят на „чичо доктор“.

На Риа й се искаше да не беше сменяла строгия си костюм със стари джинси и тениска. Искаше й се и да носеше сутиен. И обувки. Знаеше, че с този мъж трябва да отстоява твърдо позициите си. Босите крака не бяха особено здрава основа. Косата й беше разбъркана. След развалянето на кока Риа само я бе тръснала и тя покриваше в безредие раменете й.

Знаеше, че напрежението от последните двадесет и четири часа е изписано на лицето й. Напоследък не бе в състояние да се храни нормално. Бузите й бяха хлътнали. Никаква пудра не можеше да прикрие виолетовите кръгове под очите й. Не беше спала цялата предишна нощ, измъчвайки се над дилемата какво ще каже на кандидат-кмета Макензи на следващата сутрин.

Накрая бе решила да действа открито и честно. И ето какво й бе донесла честността. Неговият гняв. Неговата подозрителност. Неговото презрение.

— От колко време живееш тук?

Риа си наложи да отговори на въпроса, с който Тейлър очевидно се стараеше да поддържа разговор:

— Вече трета година. Още откакто започнах работа в „Бишъп и Харви“.

— Хубава къща.

— Благодаря.

— Удобна.

— Аха.

— Сама ли си я обзавела?

— Да.

— И кварталът е хубав.

— Общината се грижи да събира редовно боклука и да поправя навреме улиците — усмихна се премаляло.

— Е, ами много ми е приятно да чуя това — усмивката му беше също толкова унила, както и нейната. — Днес е направо пролет.

— Да. Видях вече цъфнали нарциси.

Седнал на ръба на стола с широко разтворени колене, Тейлър се втренчи в паркета между краката си. Пръстите на едната му ръка правеха нервни лицеви опори върху пръстите на другата. Наложи си да се покашля.

— Кога… ъ-ъ… кога разбра за… ъ-ъ… бебето.

От всичко, което беше чела, чувала и изпитала лично от Тейлър Макензи, знаеше, че пелтеченето не е в стила му. Гласът му често звънеше в залите на общината, докато се изразяваше сладкодумно и интелигентно по темите, представени за разглеждане пред общинските съветници. Речите му по време на кампанията бяха сбити, забавни и ясни. Въпросите на репортерите, дори и най-хитрите и сложните, никога не успяваха да го оставят без дар слово.

Беше й приятно да види, че и той изпитва същата неловкост, каквато беше изпитвала тя същата сутрин, преди да влезе в кабинета му. Дори и скок във вода от скалите на Акапулко не можеше да се сравни с чувството й, когато влезе през онази врата и се изправи пред него за пръв път след сутринта на Коледа. Особено като се имаше предвид това, което трябваше да му каже.

— Кога съм разбрала ли? — попита Риа и извърна очи. — Пропуснах един цикъл.

Той се размърда нервно на ръба на стола си.

— Чувал съм, че се случват такива неща.

— Да, случват се. Но не и на мен. Винаги съм като часовник.

Този път беше неин ред да се покашля. Притесняваше се да говори за такива неща с непознат. Е, не точно непознат. Да, тъкмо непознат. Какво всъщност знаеше за него? Че е красив? Че знае как да отваря бутилка шампанско? Че умее да кара добре по заснежени улици? Че може така да очарова една жена, че да й паднат бикините? И то буквално.

Тя отново започна:

— Започнах да се чувствам зле… Не точно зле, просто… — поколеба се, като търсеше думата, която можеше точно да обясни онова чувство на подпухналост, отпадналост, неспособност да си поеме дълбоко дъх, усещането, че е пълна до пръсване, даже и когато беше гладна. — Просто имаше симптоми — рече в заключение Риа.

— Какви например?

— Смущения в стомаха, емоционална нестабилност, раздразнени…

Той вдигна въпросително глава.

— Раздразнени какво?

— Гърди — отговори дрезгаво Риа, като едва си наложи да произнесе думите.

— О! — Тейлър сведе поглед към гърдите й и не го отмести в продължение на дълъг неловък момент. — Съжалявам.

Риа скръсти ръце на корема си, като й се искаше да можеше да скрие гърдите и втвърдяващите се от пронизващия му поглед зърна.

— Знаеш какви са симптомите — каза кратко тя.

Тейлър изглеждаше напълно слисан.

— Да, мисля, че да.

— И миналия месец отново пропуснах цикъла си. В крайна сметка вчера отидох на лекар и той потвърди собствената ми диагноза. Терминът ми е на двадесет и шести септември.

Той изпусна задържания си досега дъх. Съдът току-що беше произнесъл смъртната му присъда.

— Мисля, че това ограничава възможностите.

— Никога не съм имала съмнение за това кой е бащата на детето, независимо какво си мислиш за сексуалния ми живот, господин Макензи.

— Нека бъде Тейлър, а? — помоли я сопнато той.

Тя отговори в същия тон:

— Въпреки „опита“, който имаш с мен, както негалантно се изрази, аз не се чукам, с когото ми падне.

— Прости ми, че го казах. Не биваше.

Гневният й изблик я беше изтощил. Раменете й се отпуснаха и тя облегна глава на облегалката на стола си.

— Предполагам, че си бил напълно прав да си го помислиш — тихият й смях беше горчив и самопрезрителен. — В навечерието на Коледа бях много лесна плячка.

— Не го казвай.

— Ами не беше ли така? — вдигна глава и го погледна право в очите.

— Никога не съм си го помислял. Нито тогава, нито сега.

— Тази сутрин си го помисли.

Той прокара уморено ръка по лицето си и отново въздъхна.

— Така се движим в омагьосан кръг и не стигаме до никъде — Тейлър задържа погледа й за момент. — Виж, не мисля, че си лесна плячка. Защото ако е така, значи и аз съм такъв. А аз подбирам връзките си много повече от мъж, който спи с всяка попаднала му жена, каквато очевидно е представата ти за мен.

— Тогава нека оставим взаимните обвинения, които таим, самоналожени или не, и да се опитаме да измислим какво ще правим с последствията, съгласна ли си? — Риа само кимна. — Какво стана с онова момче, с което се срещаш? Онзи с възрастната майка във Флорида.

— Смешно, но името му съвсем случайно е Гай[1] — каза тя, изненадана, че Тейлър помни такива подробности. — Колега ми е във фирмата.

— Каза ли му вече?

— Да, веднага щом казах на теб. Почувствах, че му го дължа.

— И?

Гай Патерсън беше приел новината за бременността й не по-добре от Тейлър. Всъщност по-зле. Беше посинял от гняв, наричайки я с недвусмислени имена, за които Тейлър само бе намекнал.

— Той е извън картината завинаги — отговори Риа, без да обяснява повече.

Всъщност изчезването на Гай от живота й беше истинско облекчение. По-възрастен от нея с петнадесет години, той бе някак тесногръд. Чувстваше се изморена от уравновесените му консервативни идеи. Разговорите им бяха отегчителни, защото той ги насочваше към теми, които бяха интересни само на него. Ако трябваше да се определи с няколко думи, Гай бе една заядлива стара мома и неособено приятна компания. Единствената причина, поради която Риа излизаше с него, бе, че на сцената не се бе появил никой по-добър. Не й се искаше да се разделят по такъв бурен начин, но се радваше, че е станало толкова категорично.

— Може да се престориш, че детето е негово — рече нерешително Тейлър. — Защо не го направи?

— Никога не мога да направя такова нещо! — възкликна обидено Риа. — За каква всъщност ме мислиш?

— Добре, съжалявам.

— Пък и не бих могла да го излъжа, дори и да исках. Гай си е направил вазектомия още преди години.

Той не го криеше. Когато връзката им бе станала нещо повече от колегиална, беше съобщил на Риа, че може да помисли за брак, но за деца и дума не може да става. Това бе още една причина да не е възможно Гай да е баща на детето й, но тя беше оставила господин Макензи да си мисли обратното.

— Случвало ли ти се е някога такова нещо? — попита внезапно тя.

— Искаш да кажеш да направя дете? Не. А ти? Била ли си някога бременна?

— Не.

Риа се запита защо й е толкова приятно да разбере, че това е нещо ново и за него. Нямаше друго обяснение, освен това, че не се е оказала една от групата нещастници. Опетнените от Тейлър.

Той я погледна внимателно за момент, но сведе очи, преди да попита:

— За финансова помощ ли дойде при мен?

— Финансова помощ за какво?

— За разни неща.

— Като например?

— Аборт. Това ли смяташ да направиш?

Риа извърна глава и му даде възможност да погледне профила й. В очите й блестяха сълзи и отразяваха светлината на залязващото слънце, която струеше през прозореца.

— Не, господин Мак… Не, Тейлър. Смятам, че човек трябва да живее с грешките си, а не да ги погребва. И за твое сведение, в днешно време абортите са евтини.

— Попитах просто защото сега е удобният момент. Знам, че има някакъв срок, след които това ъ-ъ… решение става неприложимо.

— Сигурен ли си, че не предлагаш да го направя? Но преди да отговориш, трябва да те предупредя, че това е реторичен въпрос. Няма да направя аборт — обърна се и го погледна право в очите, почти предизвикателно. — По каква друга причина смяташ, че съм дошла при теб за пари?

— Да помогна с издръжката на детето, преди и след като се роди.

— Изкарвам много добра заплата и в добавка — комисионна за всяка свършена работа. Много ти благодаря, но нямам нужда от парите ти, господин Макензи.

Тя стана, взе от масичката чашата, полепнала отвътре с алка зелцер, и прекоси стаята по права линия.

Тейлър я последва. Кухнята изглеждаше оживяла от джунглата от растения. Наложи му се да бутне едно листо, за да влезе. Риа плакнеше чашата в мивката от алпака.

— Защо се наежваш от всичко, което кажа?

Тя се извърна рязко с лице към него.

— Защото намирам всичко, което казваш, за обидно.

— Ами извинете ме, госпожо, но днес като че ли не съм на себе си — гласът му беше почти повишен. — Простете ми, задето изтъквам, че сме малко стари да „сгазим лука“ като двама тийнейджъри. Все пак това не се е случило на задната седалка на форда на татко след училищния бал.

— Именно затова не виждам защо не се отнесем към въпроса като възрастни и не престанем да се обвиняваме.

— Можем. Но ще ми е необходимо малко време, за да свикна с мисълта за бебето. Ти си имала на разположение седмици. За мен е нещо ново. Не очаквай да бъда речовит и нормален, както всеки ден. Преживях шок.

— Аз също! — извика тя. — Не твоето тяло преминава през всичките тези промени, а моето. Помисли си само какви нагаждания трябваше да направя.

— Оценявам го — отвърна Тейлър, копнеейки за спокойствие.

— По дяволски странен начин го показваш.

— Казах, че съжалявам.

— Тогава престани да правиш обидни намеци, че се опитвам да издоя пари от теб и така нататък. Желая да понеса задълженията си. Ти защо не искаш? Носим равна отговорност. И двамата бяхме на онова канапе. И на двамата ни беше хубаво. Едновременно…

Ужасена от това, което се чу да казва, Риа отново му обърна гръб. Бузите й пламтяха. Не се беше изчервявала от навечерието на Коледа. Сякаш цял живот си бе пестила изчервяванията, за да ги запази за Тейлър Макензи.

Сърцето й биеше силно. Устата й беше пресъхнала, а дланите — изпотени. В ушите й звучеше рев като на разбиващи се в брега скали. Всъщност дори й се струваше, че вълните преминават и се връщат през пламналите й уши. Отне й известно време, докато се овладее.

— Просто исках да кажа, че имам желание да поема отговорността за действията си през онази нощ — каза тя с треперещ глас. — Няма да ми е лесно да имам бебе, но съм бременна и това е положението. Не ме познаваш достатъчно добре, иначе никога нямаше да си помислиш, че ще направя аборт — потрепери.

— Защо изобщо си направи труда да ми кажеш за бебето?

Риа се приближи бавно до него, явно объркана от въпроса му.

— Не искаше да знаеш, че си създал дете? Считах за мое морално задължение да ти кажа.

— Твоята почтеност е достойна за възхищение.

— Но май ти се иска да не те бях забърквала — каза тя в се засмя тъжно. — На ски котенцето няма да му хареса?

— Какво ски котенце?

— Жената, която се е докачила, задето си й отказал да заминеш на ски с нея.

— Лиза ли?

Лиза. Напоследък Риа се чудеше какво ли си е помислила Лиза за навечерието на Коледа на Тейлър. Дали е ревнувала? Или може би е наваксвала със ски учителя през това време? Дали са достатъчно освободени, за да си разказват за малките си бягства? Дали Тейлър я е утешавал с подробен отчет за любенето им, може би, с цел да я възбуди?

От мисълта й прилоша. Притисна ръка към стомаха си и покри уста с другата.

Тейлър скочи като ужилен.

— Какво има?

— Нищо.

— Има нещо, дявол да го вземе!

— Нищо няма!

— Но ти си позеленяла!

Тя пое дълбоко дъх през тебеширенобелите си устни.

— Малко ми се гади, това е всичко.

— Седни — той придърпа един стол от масата.

— Добре съм, наистина.

— Седни!

Заповедта беше изречена кратко и властно и Риа се чувстваше твърде слаба и замаяна, за да спори. Той придърпа един стол и за себе си и се отпусна на него, като прокарваше пръсти през косата си и ругаеше.

— Не ме плаши повече така. Да ти донеса ли нещо?

— Не.

Риа вдигна поглед към него. Той я гледаше сурово.

— Добре де, солена бисквита. Понякога помага на стомаха ми да се оправи.

Каза му къде е кутията с бисквити в килера. Тейлър наръси цялата маса със сол, докато се мъчеше да извади две бисквити от целофанената им опаковка. Кутията падна на пода, когато я бутна с бедрото си, за да седне. Гризейки бисквитата си, Риа се разсмя.

— Какво има? — изръмжа той.

— За мъж, който е толкова опитен в отварянето на шампанско, не се оправяш много добре със солени бисквити.

Той се усмихна унило.

— Е, имал съм повече опит с шампанско, отколкото с бременни дами.

Риа веднага изтрезня. Изтръска ръцете си от солта и каза тихо:

— Сигурна съм, че е така.

И двамата се изненадаха, когато Тейлър протегна ръце през масата и покри нейните.

— Моля те, не се обиждай — каза той. — Не исках да кажа нищо.

Тя се втренчи в ръката му. Беше красива мъжка ръка. Подравнени, добре поддържани нокти. Стомахът й се сви, когато си спомни как същите тези ръце се бяха движили по тялото й, разтривайки гърдите й, които и сега копнееха да бъдат докоснати. Същите тези пръсти бяха галили най-интимната част от тялото й, издигайки я в екстаз, едновременно взимайки и дарявайки удоволствие. Поне си мислеше, че му е доставяло удоволствие да я гали. Надяваше се.

Объркана от мислите си, тя вдигна глава и го погледна право в сините очи.

— Каза ли на Лиза за мен?

— Разбира се, че не — отговори той и отдръпна ръката си.

— Не мисля, че щях да го понеса.

Доплака й се, както често се случваше през последните няколко седмици, и се надяваше да не избухне в сълзи от мисълта, че Тейлър и Лиза са се посмели хубавичко за нейна сметка.

— Признавам, че излизам с много жени, но не съм пълна мижитурка, Риа.

— Помислих си, че може да си използвал навечерието на Коледа, за да накараш Лиза да ревнува.

— А ти използва ли го, за да накараш Гай да ревнува?

— Аз не играя такива игри.

— Нито пък аз.

Риа усети, че той говори истината.

— Не съм казала на никого.

— Сигурно си казала на Гай, когато си му съобщила за бебето.

— Не споменах точно датата. Не назовах името ти. Все още ли се срещаш с нея?

— С Лиза ли? Да.

— Какво ще си помисли тя за това положение?

— Не е нейна работа.

Риа го погледна слисано.

— Може да не е съгласна.

— Нещата не стоят така между нас.

Беше се чувствал свободен да приеме друга жена в леглото си в навечерието на Коледа, без след това да има проблеми със съвестта си или с постоянната си приятелка. Това показваше, повече от всичко друго, какво обикновено, лесно забравимо събитие бе за него нощта, прекарана с нея. Риа почувства болка в сърцето, сякаш границите на душата й бяха грубо нарушени.

— И така, след като признахме двойната си отговорност към това дете — каза той — и елиминирахме аборта като възможност, какво предлагаш да правим?

Риа издържа без колебание погледа му.

— Ще се ожениш за мен, господин Макензи.

Бележки

[1] Гай (англ.) — момче. — Б.пр.