Сандра Браун
Голямата новина (7)

Шеста глава

Риа остави телефона да иззвъни десет пъти, накрая се протегна през леглото и отговори.

— Риа, радвам се, че успях да се свържа. Разтревожих се.

— Здравей, Тейлър.

— Какво е станало?

— Нищо.

— Прибрала си се от работа по средата на деня.

— Откъде знаеш, че съм тук?

— Обадих се в офиса ти и ми казаха, че си си тръгнала. Какво има?

— Просто не ми се работеше.

— Защо? Риа? Отговори ми. Нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо — каза тя и затвори.

Десет минути по-късно чу колата му да спира пред къщата. Той връхлетя в спалнята, като я викаше по име. За няколко секунди остана на вратата, хванат за двете страни на касата. Косата му или беше разрошена от вятъра, или разбъркана с пръсти. Беше свалил сакото си по пътя за дома или го беше оставил в кабинета си. Риа не го беше виждала толкова раздърпан от вечерта, когато му бе казала, че трябва да се ожени за нея.

— Какво има?

Той се спусна към леглото и седна на ръба на матрака. Очите му шареха тревожно по нея.

— Вероятно нищо — Риа се опита да се усмихне, но без успех.

— Само преди няколко минути ми каза „нищо“. Сега е „вероятно нищо“. Кое от двете е? Да не би да ти е прилошало на работа?

Горещи солени сълзи защипаха очите й. Не можеше да се оправя едновременно със собственото си и с неговото нещастие, затова зарови лице във възглавницата.

— На бикините ми се появи петънце.

Тейлър застана неподвижен: като елен, надушил ловци. Риа дори не чуваше дишането му. Накрая той попита дрезгаво:

— Обади ли се на доктора?

— Веднага. Каза ми да се прибера вкъщи и да си легна. Така и направих.

— Това ли е? Това ли е всичко, което каза? Ами лекарства?

— Тейлър, за това няма лекарство. Или поне никое не е дало стопроцентов резултат.

— Дявол да го вземе, все трябва да има нещо, което докторът може да направи!

— Може. Изчаква — също като мен.

Тейлър се изправи. Риа остана легнала на една страна, със затворени очи. Изпитваше неразумния страх, че ако се помръдне дори лекичко, ще наруши някакво коварно космическо равновесие и ще загуби бебето си. Тейлър крачеше напред-назад покрай леглото откъм краката й и от време на време й хвърляше тревожни погледи.

— Не знам много за това — рече притеснено. — Какво всъщност означава?

— Може да не означава нищо, просто кръвоносен съд, пръснал се от повишеното налягане — тя си пое дълбоко дъх. — Или може да показва кървене от матката — ако беше видяла колко рязко пребледня Тейлър, щеше да спре дотук. — Или че плацентата се опитва да се откъсне.

Той преглътна мъчително.

— Значи засега единствената предпазна мярка, която можеш да вземеш, е да лежиш?

— Да, докато кървенето спре.

— Кървене? Мисля, че преди малко спомена за петънце.

Тя се претърколи и го погледна раздразнено:

— Каква е разликата?

Тейлър отново седна до нея и я погали помирително по бузата.

— Мисля, че никаква. Просто „петънце“ не звучи толкова зле.

Долната й устна затрепери и от очите й бликнаха сълзи:

— Тейлър, страх ме е.

— Господи, и мен. И мен — той я сграбчи в мечешката си прегръдка и притисна лицето й към вдлъбнатината на рамото си. — Но съм сигурен, че всичко ще мине добре. Колко често се случват такива работи? Постоянно, нали? Не е ли нещо съвсем обикновено? Сега, като си помисля, май че и втората ми майка имаше подобни проблеми с първото си бебе. А сега то е едно червендалесто момченце. Направо ги изтормозва — изсмя се пресилено.

— Докторът ме увери, че това се случва често — рече слабо Риа. — Няма причина за тревога, освен ако не стане по-лошо.

— Виждаш ли? — той изтри сълзите от бузите й. — Бебето просто вдига врява, за да привлече внимание.

Риа се засмя. Знаеше, че той се шегува, за да я ободри, и се надяваше пресиленият й смях да накара него да се чувства по-добре. Но никой от тях нямаше да се почувства по-добре, докато тя и бебето, което носеше, не излезеха вън от всякаква опасност.

— Да ти донеса ли нещо? Обядвала ли си?

Тя поклати глава:

— Не съм, но не искам нищо.

— Позволи ми да ти помогна да се съблечеш.

Костюмът й беше ужасно измачкан, но тя го забеляза едва сега.

— Дори не се преоблякох. Докторът каза да си легна и аз го направих веднага.

Тейлър й помогна да се съблече. Когато Риа остана само по бельо, се извини и отиде в банята. Докато тя беше зад затворената врата, Тейлър изтърка с крачките си един инч от мъха на килима. Риа се появи, увита в лека памучна роба, бледа и разтреперана. Очите й бяха загубили зеления си блясък и изглеждаха мрачни като студена пепел. Долната й устна беше изранена, сякаш я беше изпохапала.

— Все още ли? — попита рязко той. Риа кимна. — Не е ли станало по-добре?

— Поне не е по-зле.

— Лягай обратно.

Тейлър й помогна да стигне до леглото. Черните й коси се разстлаха върху бялата възглавница под главата й като мастилено петно. Тя затвори очи. Спиралата на очите й беше размазана. Устните й изглеждаха изранени и подути. На бузите й нямате руменина. Но за Тейлър никога не бе била по-хубава.

— Боли ли?

Очите й се отвориха бавно.

— Не съвсем. Прилича на контракции — той кимна тържествено. Риа го цапна по ръката. — С какво се съгласяваш, шушумиго такава? Да не би някога да си имал контракции?

Тейлър се ухили унило:

— Не, и съм дяволски доволен. Дали ще ти помогне, ако изпиеш един аспирин?

— По-добре да не вземам нищо, без да съм се консултирала с доктора.

— Удобно ли ти е? Ако не се смятат… хм… контракциите.

— Добре съм. Вече можеш да се връщаш в офиса си. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Той сключи заплашително вежди.

— Не ме карай да побеснявам.

— Но, Тейлър, няма нищо…

— Оставам!

Риа млъкна, тайничко доволна от решението му. Не искаше да се изправя сама пред това изпитание, независимо какъв щеше да бъде изходът. Струваше й се, че ако той пусне ръката й, тя цяла ще се разпадне на части.

— Бих искал да хапнеш нещо — каза след малко Тейлър. — Изглеждаш доста отслабнала.

Риа знаеше, че той има нужда да се чувства полезен, затова го изпрати за сирене, солени бисквити и плодов сок.

 

 

— Тейлър?

— А?

Беше седнал на ръба на леглото и зяпаше през прозореца. Сенките вън се удължаваха. Слънцето се спускаше зад хоризонта.

— За какво си мислиш?

— Че това е най-дългият следобед в живота ми — той я погали по бузата. — Знам, че на теб сигурно ти се е сторил още по-дълъг.

Риа го беше изпратила да свърши дузина дребни поръчки из къщата. По едно време осъзна, че по този начин и двамата се разсейваха и заемаха ума си с нещо друго.

Накрая, по мълчаливо съгласие, и двамата решиха да прекратят тази глупост. Нито капризите на Риа, нито измъченото донасяне и отнасяне на разни неща от Тейлър щяха да отклонят мислите им от живота на детето, който висеше на косъм. Между тях често и задълго се възцаряваше мълчание, но и на двамата им беше добре така. Предаваха си тревогата на по-високо ниво, което изключваше разговорите.

— Винаги когато сме си говорили за бебето, е било за здраво бебе — започна бавно Риа.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Какво ще изпитваш към детето, ако не е чак толкова здраво? Ако… ако не е родено съвършено? — Тейлър не отговори, само я погледна твърдо и неумолимо. Тя продължи нервно: — Естествен инстинкт на тялото е да се опитва да изхвърля всичко несъвършено. Понякога помятането може да се счита за благословия.

Мина дълго време, докато Тейлър отговори. Когато го направи, очевидно беше ядосан:

— Как можа да ми зададеш такъв въпрос? Нима наистина ме мислиш за толкова плиткоумен? Когато се оженихме, наистина не се познавахме много добре, но смятах, че досега си ме опознала.

Очите й се напълниха със сълзи на разкаяние.

— Извинявай, Тейлър. Прав си. Наистина те познавам добре и нямаше нужда да задавам този въпрос.

Сълзите прогониха гнева му. Той сложи нежно ръка на корема й и изцяло го покри с широките длани и силните си пръсти.

— Обичам бебето. Искам го. Няма значение какво ще бъде.

Тя извърна глава не защото не искаше той да види сълзите й, а защото не можеше да понесе да гледа неговите.

— Мисля, че е по-добре да ме закараш в болницата.

Застанала като силует в рамката на вратата на банята, Риа изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Трепереше силно.

Тейлър не си губи времето с ненужни въпроси. Беше изпразвал кошчето от банята два пъти. Вече нямаха тайни един от друг. Той се обади на доктора и му съобщи, че тръгват, после се погрижи за Риа. Вдигна я на ръце и я пренесе през къщата.

— Боли ли те?

— Не чак толкова.

Но я болеше много. Устните й бяха побелели. Той я настани добре на предната седалка, след това наруши всички ограничения за скорост и правила на щата и града, за да стигне бързо до болницата. Гинекологът беше уредил отвън да ги чака количка. Когато Тейлър постави Риа в нея, тя го хвана за ръката и я притисна до мократа си от сълзи буза:

— Съжалявам. Толкова съжалявам!

Ординаторът не даде време на Тейлър да отговори, а подкара количката към автоматичните стъклени врати. Тейлър нервничеше на един от неудобните пластмасови столове пред кабинета за прегледи. Отпиваше отвратително кафе от автомата. Крачеше. Ругаеше. Сякаш след цяла вечност, лекарят излезе и се ръкува мрачно с него.

— Здравейте, господин Макензи. Познах ви от снимките във вестниците.

— Как е Риа?

— Страхувам се, че загуби бебето.

Тейлър се облегна съкрушено на стената. Беше си мислил, че е подготвен да чуе това, но откри, че не е. Чувството за загуба беше невероятно. Стори му се, че е ударен под лъжичката от гигантски юмрук, който след това се е отдръпнал, но дупката не се е запълнила отново, а е останала — зееща и празна.

Отпусна глава назад, докато усети хладината на покритата с плочки стена. Затвори очи, оголи зъби и стисна юмруци.

— Защо?

Задаваше този въпрос на Всемогъщия, но му отговори лекарят:

— Със сигурност не е, защото госпожа Макензи е направила или не е направила нещо. Просто един от онези природни инциденти.

— Благословии — каза горчиво Тейлър.

— Зная, че е трудно да се гледа на това по този начин.

— Прав сте, докторе. Дяволски трудно е — Тейлър издиша шумно. — Как е Риа?

Лекарят поклати песимистично глава.

— Много е разстроена — и това е напълно естествено. Наредих да я откарат горе.

— Горе ли?

Първото нещо, което мина през ума на Тейлър, бе психиатричното отделение. Нима Риа се беше побъркала напълно?

— Да. Обикновено организмът на жената се погрижва да изхвърли сам остатъците, но в този случай нейният не го направи и ще й направя дилатация и кюртиране — и обясни процедурата на Тейлър. — Утре сутринта ще може да се прибере у дома, но ден или два ще се чувства леко неразположена. Трябва да си почива и да не прави нищо, което изисква напрягане. Разбира се, главната ни грижа е емоционалната й стабилност. Раните на душата зарастват по-бавно от тези на тялото и по-голямата част от отговорността за това ще падне върху вас, господин Макензи.

Изминаха няколко часа, докато преместят Риа в отделна стая и позволят на Тейлър да я види. Междувременно той се обади на секретарката си у дома й и й каза да отмени всичките му срещи за следващия ден, петъка. Нямаше да се върне в кабинета си до понеделник. След това позвъни на Делия Стар.

— Тази вечер Риа пометна — каза й той веднага щом я чу и се представи.

След кратко мълчание репортерката рече:

— Ужасно съжалявам.

— В неделната статия да не се споменава изобщо за бебето.

— Твърде късно е за това, Тейлър.

— Да, по дяволите!

— Вече предадох статията на редакторите на броя. Не е в моята власт.

— Тогава си я вземи обратно. Няма да позволя Риа да отвори вестника и да прочете за бебето, което няма да роди. Не ми пука какво трябва да направиш, просто го направи!

— Ще се постарая, доколкото мога.

Като се имаше предвид влиянието на госпожица Стар в общината, това беше равносилно на обещание, че всяко споменаване за детето ще бъде изтрито, преди вестникът да отиде за печат.

После Тейлър накара шефа на болницата да даде думата си, че нищо, свързано с Риа, няма да изтече към медиите. Кандидат-кметът Макензи беше тлъста новина. Този път Тейлър не искаше да бъде споменаван на предните страници на вестниците.

Болничната стая на Риа тънеше в полумрак. Светеше само една малка нощна лампа. Тейлър помисли Риа за заспала, но когато се приближи на пръсти до леглото й, видя, че очите й са отворени. Гледаше втренчено и неподвижно в тавана. Дясната й ръка, крехка и безкръвна, лежеше на корема й, който изглеждаше ужасно хлътнал.

Обърна глава към него, но не каза нищо. Тейлър не можеше да се сети какво да каже, което да не изглежда банално. Дали трагедиите не правеха от обикновено словоохотливите хора роботи, които да говорят само очакваните от тях неща? Накрая се реши на:

— Как се чувстваш?

— Празна.

Безизразността на гласа й го разтревожи. Напевността му беше умряла, както и усмивката и оживлението й. Той вдигна ръката от корема й и я стисна здраво с пръстите си, но Риа сякаш не забеляза. Не отвърна на стискането му.

— Всяка седмица тренирам с часове във фитнес центъра, за да поддържам корема си плосък — тя се засмя тъжно. — Мама винаги е казвала: „Внимавай какво искаш.“

Тейлър видя как сълзите се отделиха от външните ъгълчета на очите й и се затъркаляха към възглавницата. Тъмните й коси ги попиха.

— Боли ли те?

— Не. Лекарят нареди да ми сложат инжекция, за да ми помогне да заспя. Затова съм толкова замаяна.

— Няма нищо. Това е добре. Докторът каза, че ще ти е нужна много почивка.

— Също така каза, че няма причина да нямам друго… друго… — изведнъж сълзите толкова я задушиха, че не можеше повече да говори.

Тейлър се наведе над нея, като опря ръка на таблата на леглото и стисна лекичко пръстите, които държеше.

— Недей, Риа. Недей да плачеш повече. Заспивай.

— Не мога да спра да мисля за бебето — каза дрезгаво тя. — Вече не е тук. Не съществува.

— Шшт.

Тейлър затвори очите й с целувка, но сълзите продължиха да се търкалят по слепоочията й. Той придърпа един стол до леглото и не мръдна оттам, докато сънотворното не подейства и тя заспа.

Всъщност слънцето вече изгряваше, когато излезе от стаята. Спря се в стаята на сестрите и даде стриктни нареждания на Риа да се носи всичко, което й е нужно. След това си отиде вкъщи, взе си душ, избръсна се и изяде набързо едно бъркано яйце. Погълна го лакомо, тъй като не беше ял от обяд на предишния ден. Подкрепи се и с няколко чаши горещо черно кафе и се върна в болницата, като взе със себе си чисти дрехи за Риа.

Спря се пред магазинчето във фоайето, за да й купи цветя. Искаше рози, но имаха само червени, а те му напомняха неприятно за кръв. Отказа се и от розовите карамфили, защото те символизираха бебета — момиченца. Накрая си тръгна с букет жълти хризантеми, за които реши, че поне изглеждат жизнерадостни. Веднага щом излезе от асансьора, видя лекаря на Риа пред стаята й.

— Току-що я прегледах — каза той на Тейлър. — Физически се справя добре, но е много потисната. Колкото по-рано успее да се върне към ежедневието си, толкова по-добре. Казах й да дойде на преглед след шест седмици.

И си тръгна. На Тейлър му се прииска да го сграбчи за развяващите се поли на престилката и да му зададе хиляди въпроси, но повече искаше да види Риа.

С куфара й в едната ръка и с цветя в другата той влезе и стаята. Риа бъркаше с лъжица в чиния със сива каша на бучки, която може би някой гладуващ можеше да бъде убеден да изяде.

— Мога да ти приготвя нещо по-добро от това — каза той като кимна към подноса с храната. После сложи букета на него и остави куфара на пода. — Никога не си опитвала от моите белгийски вафли със супер размери, нали?

Риа се усмихна унило.

— Благодаря ти за цветята. И задето ми донесе дрехите.

Тя бутна нежелания поднос настрани и спусна крака от леглото. Тейлър потисна желанието си да се спусне да й помага.

— Вече се взех душ. Няма да се забавя повече от минута.

Тейлър разбра. Не беше поканен да остане и да й помогне при обличането.

— Ще се погрижа за формулярите за изписване — каза той, като отстъпваше заднешком към вратата.

— Вече ги подписах.

— Ще уредя сметката.

— Платена е. И за това се погрижих.

Тейлър присви раздразнено устни.

— Явно тази сутрин си била много заета.

— Ще ме извиниш ли? — каза студено тя. — Искам да се облека и да се махна оттук.

Когато след няколко минути излезе от стаята, червилото изглеждаше изключително ярко в контраст с бледото й лице. Количката трябваше да се стопи под ненавистния поглед, който й хвърли Риа.

— Мога да изляза и сама.

— Правилата са техни, не мои.

Но Тейлър, а не сестрата държеше облегалката на количката. И той, а не сестрата, кимна рязко на Риа да седне. Беше на ръба на търпението си.

Когато влязоха в колата, Риа каза:

— Можеш да ме оставиш в моята къща. По-късно ще дойда да опаковам нещата си — Тейлър нарочно пропусна завоя. — Не ме ли чу какво ти казах?

— Чух, но не те слушах.

Риа обърна рязко глава към него.

— Както искаш. Всъщност така дори е по-добре, защото трябва да си взема колата. Мога да направя всичко наведнъж.

Той увеличи звука на радиото и си затананика безгласно заедно с музиката.

Когато спря колата, се опита да изпревари Риа, като й помагаше да слезе от колата и й отваряше вратите, но тя изглеждаше решена да прави всичко сама и отблъскваше опитите му. С влизането в къщата се отправи към гардероба в спалнята. Взе няколко закачалки от пръчката и ги занесе на леглото. Едва когато беше готова да сложи първата сгъната рокля в куфара, Тейлър пристъпи напред и дръпна дрехите от ръката й.

— Какво, по дяволите става с теб? Какво си мислиш, че правиш?

— Върни ми роклята. Опаковам си нещата.

— Защо?

— Връщам се обратно вкъщи.

— През последните няколко седмици това беше твоят дом.

— За това имаше причина. Сега тази причина в увита в пластмасов плик и лежи на боклука зад болницата.

В момента, в който сърдито изкрещените думи излязоха от устата й, Риа я запуши с ръка и се отпусна на ръба на леглото.

— О, Господи!

Изстена и скри лицето си в шепи. Няколко минути се полюля напред-назад, тъгувайки безгласно. После свали ръцете си и погледна Тейлър.

— Съжалявам. Това, което казах, беше ужасно — Риа си пое няколко пъти дълбоко дъх и изтри нервно длани в полата си. — Тейлър, ти беше чудесен във всяко отношение. Вчера. Снощи. Тази сутрин. Беше много мило от твоя страна да ми донесеш цветя — погледна към поувехналите стръкчета, които беше захвърлила небрежно на леглото с влизането си в спалнята. — Искам да ти благодаря за цялата ти грижовност и търпение, Тейлър. Но… Но главната причина, поради която се оженихме, вече не съществува — примигна няколко пъти, за да спре напиращите си сълзи. — Докторът ми каза, че трябва колкото се може по-скоро да възобновя ежедневието си. При нашите обстоятелства това означава…

Риа вдигна поглед и се слиса, когато откри, че говори на празната стая.

 

 

Понякога Тейлър пийваше по едно, когато имаше делови обяд с клиент и клиентът пожелаеше. Но никога не го беше правил преди десет сутринта. Затова когато първият огнен каиш на уискито се стовари в стомаха му, той си пое рязко дъх и примигна няколко пъти с насълзени очи. Само за да си докаже, че може, той пресуши чашата и излезе във вътрешния двор.

И дворът, както и всичко останало в къщата, бе преминал през освежаването или другояче казано — докосването на Риа. Навсякъде имаше добре поддържани висящи кошници и глинени саксии с цъфнали цветя. И преди в този двор бе имало цъфнали цветя, но по средата на лятото те или покафеняваха от недостатъчно поливане, или пожълтяваха, защото ставаха твърде много, или се разпълзяваха навсякъде, защото забравяше да ги насочи, накъдето трябва.

Тази година цветята бяха красиви като в оранжерия. Показваха подобренията, които Риа беше направила след нанасянето си тук. Не че бе започнала да променя всичко презглава като глуповатата господарка в комедия на Нийл Саймън. Винаги питаше за разрешение, преди да премести някой стол с един-два инча.

Промените, които беше направила, варираха от драматични — като например закачането на любимата й литография над камината в спалнята — до изящни, като постоянното наличие на свежи цветя в трапезарията. И всичките й промени бяха подобрения, а не налагане. Тейлър не можеше да мине през къщата си, която преди бе била място за показ, без да види следи от Риа навсякъде. Отпечатъкът й бе незаличим като червените букви на първокласна пощенска марка.

По дяволите, това беше клише, но тя бе направила къщата му дом, дарявайки я с женското си докосване. Когато скъпият декоратор бе свършил работата си, къщата бе станала забележителна. Сега бе забележителна и уютна. Риа беше прибавила в нея това, което декораторът не можеше — топлина. Беше придала физиономия на красивите стаи. Тя беше сърцето на дома.

Беше свикнал да вижда нощницата й на куката от вътрешната страна на вратата на банята. Дори се бе чувствал виновен за това, че я галеше всеки път, когато влизаше или излизаше, че я поднасяте към носа си и вдишваше уханието й като наркоман, поемащ тайни дози през деня.

Не бе имал нищо против да вижда нейния бръснач до своя. Дори го намираше симпатичен. Розов. Щампован с маргаритки.

— По дяволите!

Той процеди кратката ругатня и пъхна юмруци в джобовете си. Ритна от чиста злоба един тъмночервен гераниум. Какво, по дяволите, правеше, като си мислеше за бръсначи с щамповани маргаритки? Сигурно беше откачил.

И все пак не можеше да престане да си мисли за тоалетната й масичка. По цялата й дължина имаше редица парфюми, които правеха освежителя за въздух ненужен. Множеството малки стъклени бурканчета възбуждаха любопитството му. Червените кутийки със сребърни капачета съдържаха всичко друго, но не и руж. Беше прекарал една дълга, интересна вечер в проучването им, питаше я за какво беше всяко от тях, душеше ги, разтриваше кремообразното им съдържание между пръстите си и си спомняше моментите, когато бе усещал или вкусвал точно тази емулсия някъде върху тялото на Риа. Беше тъй сладка и женствена. Щеше да му липсва този женски елемент в къщата.

— Изправи се с лице към това! — изръмжа той на прекършения гераниум. — Ще ми липсва.

Никога не му беше липсвала женска компания, но прибирането вкъщи всяка вечер при една и съща жена бе нещо друго. Много по-отпускащо от срещите. Разговорите идваха естествено, не бяха умение, което трябваше да се упражнява постоянно.

Когато излизаха навън, никога не му се налагаше да се чуди дали „гаджето“ му ще бъде облечена според случая, защото Риа винаги беше. Никога не правеше гафове. Винаги знаеше какво точно да каже във всяка ситуация в обществото.

Тейлър се отпусна на един шезлонг и се втренчи в хоризонта, като засенчи очите си с ръка. Как можеше да я убеди да остане?

Помисли си добродетелно, че не става дума само за него. Беше загрижен и за нея. Дявол да го вземе, тя изглеждаше толкова бледа и изпита, когато напуснаха болницата! И повече от физически опустошена. Бе празна и емоционално.

Да, Риа имаше нужда да се върне в ежедневието си. Но ако я познаваше — а той чувстваше, че вече я познава доста добре — тя щеше да се напряга, докато накрая припаднеше от изтощение. Дълбоко в себе си може би се обвиняваше за спонтанния аборт. До този момент сигурно вече си беше припомнила някой грях от детинство, който най-накрая я е застигнал. Щеше да се самоубеди, че помятането е нейно наказание.

— Проклет да съм, ако позволя това да се случи.

Тейлър напусна двора и се втурна през къщата. На половината път към спалнята се закова на място. Това беше погрешен подход. Умният мъж не би поставил ултиматуми на Риа Лавендър. Ако започнеше да крещи заповеди, нямаше да я види повече. От друга страна, ако й кажеше, че иска да се грижи за нея до възстановяването й, тя щеше да се ядоса на съжалението му. Как ли трябваше да постъпи?

Твърдо, но със съчувствие. Да, това щеше да свърши работа.

Спря на прага на спалнята. Риа беше напълнила единия куфар и сега слагаше сгънати дрехи в другия. Тейлър почувства как уискито в стомаха му се надига и вълнува като Северния Атлантически океан.

Не искаше да използва скритата си карта, за да я накара да остане, но щеше да го направи, ако нищо друго не подействаше.

Когато чу стъпките му, Риа се обърна. Сбърка блясъка в очите му с гняв. Наистина не можеше да го обвинява, не и след ужасиите неща, които му беше казала. Сигурно колкото по-скоро си заминеше, толкова повече щеше да го зарадва.

— Дай ми още минута-две. Само да прибера козметиката си от банята и съм готова.

— Не мисля, че трябва да си отиваш.

Тя изпусна едно дантелено боди в куфара и се извъртя рязко.

— Какво?

— Чу ме добре.

— Но защо?

— Докторът каза, че имаш нужда от почивка на легло, поне през този уикенд.

— У дома си имам легло.

— А ще останеш ли в него?

— Да.

— Аха.

— Ще остана!

— Риа, от няколко седмици живея с теб. Докато в мивката имаше останала неизмита чаша, ти не сядаше да гледаш телевизия.

Тя избегна погледа му — отчасти защото обвинението беше точно и отчасти защото бе тъй опустошително приятен за погледа й. Безсънието от предишната нощ бе подчертало ъгловатата структура на лицето му. Умората само го разкрасяваше. Сенките караха очите му да изглеждат по-наситено сини.

Беше облечен в прилепнала спортна риза, която подчертаваше триъгълната форма на тялото му от кръста нагоре. Избелелите тесни джинси сякаш бяха разтопени и излети върху него. Изглеждаше невъзможно такава прилепналост да е постигната по друг начин.

Болезнената празнота в душата й зейна още повече, когато си помисли, че повече няма да го има в живота си. Щеше да й липсва чувството му за хумор. И страстта му.

— Обещавам, че ще почивам — каза неубедително тя.

— Трябва да се храниш добре. Няма да го правиш, ако не съм там да ти тъпча насила храната в устата.

— Откъде знаеш?

— Видях чинията с кашата ти тази сутрин.

— Беше ужасна. И ти нямаше да я изядеш.

— Не ми се налагаше.

— Мога сама да си готвя.

— Точно така. Не трябва да стоиш права и да готвиш, още по-малко да пазаруваш.

— Няма да гладувам, Тейлър. Говориш така, сякаш съм инвалид. Почти тридесет години се оправях чудесно и без теб.

Тейлър нямаше да има готов отговор за това и тя го знаете. Той предприе друга тактика:

— Какво ще кажеш на родителите си?

— О! — победоносната й усмивка угасна. — Бях забравила за това.

— Добре че ти напомних. Пристигат в неделя, за да се запознаят с мен, нали?

— Ще им се обадя да им кажа, че е изникнало нещо.

— Не е в стила ти да отменяш по този начин важни срещи. Ще решат, че нещо не е наред и така или иначе ще пристигнат, за да разберат какво става. И като дойдат и открият…

— Добре.

Тя се отпусна на леглото и прегърби съкрушено рамене. Събирането на багажа я беше изтощило. Докторът бе прав. Не можеше просто така да започне, откъдето е прекъснала. Щеше да й отнеме известно време, докато възстанови силите си, особено сега, когато се чувстваше толкова отпаднала духом.

— Предполагам, че мога да остана тук до неделя вечерта, когато мама и татко си заминат. След това ще измисля да им кажа нещо за нас.

— Всъщност — каза Тейлър, като приседна на ръба на леглото — мисля, че трябва да останеш… известно време.

— Неограничено ли?

— Аха.

— Защо?

Той сви рамене:

— Поради много причини.

— Назови една.

— Ти току-що пристигна тук.

— И какво ще кажат хората, ако си отида сега? Натам ли биеш?

— Не, Риа.

— Не е ли? — тя се изправи. — Сега вече ми стана ясно. Всичките тези приказки за почивката, за доброто хранене, за щаденето на родителите ми са само глупости. Не искаш гласоподавателите ти да разберат, че отскорошната ти жена те е напуснала.

— Знаеш, че не затова искам да останеш.

— И ако разберат, че съм пометнала, наистина ще изглеждаш лош, нали така? Може би няма да бъдат толкова ентусиазирани при мисълта да положиш клетва за кмет.

— Кметската ми служба няма нищо общо с това, заради което искам да останеш.

— Тогава сигурно е заради безплатния секс.

— Какво? — изрева той. Юздите, които удържаха гнева му, се бяха скъсали.

— Ами да, защо да харчиш пари, за да извеждаш Лиза и такива като нея, когато можеш да имаш безплатно жена в леглото всяка нощ?

— Не си спомням някой път да си се преструвала, че те боли глава — каза той.

— Не и досега — процеди Риа. — Но за твое сведение, няма да съм на линия шест седмици.

Ругатните му бяха толкова разпалени и толкова мръсни, че тя потрепери.

— За какъв ме мислиш, за пещерен човек ли? Нима смяташ, че всичко е заради това? Секс? Ха! Недей да се ласкаеш толкова! Преди навечерието на Коледа имах секс в изобилие, и то безплатно! Тогава не беше първата ми връзка за една нощ — той вирна нахално брадичка. — Или дори най-добрата.

Заболя я, сякаш я беше зашлевил. Но вместо да му покаже, че я е наранил, тя го попита:

— Тогава защо искаш да останеш женен за мен?

— За да спазя приличието — отговори грубо той. — Остани с мен, докато положа клетвата за встъпване в служба. Тогава, ако искаш да си отидеш, няма да се опитам да те спра. Мисля, че поне толкова ми дължиш.

В същия момент силите и дързостта напуснаха Риа. Тя седна отново на леглото. Започна да рови лениво из дантеленото бельо в куфара, като си припомняше похотливите коментари на Тейлър за почти всяка от дрехите.

Това я болеше повече от всичко досега. Бракът им беше измама. През последните седмици той не беше се влюбил в нея, нито тя в него. Тейлър се бе държал мило, забавно и грижовно само заради бебето. Беше изпитвал към нея привързаност само защото тя бе майка на неговото дете. Покровителственото му отношение не бе имало нищо общо с нея лично.

И винаги бяха добри един за друг в леглото.

Беше признал и узаконил бебето й, като се беше оженил за нея, точно както го бе помолила. И не го бе направил ей така. Бе сторил всичко възможно да я накара да се чувства като силно обичана съпруга.

Щеше да бъде грозно от нейна страна да го изостави в критичен момент. Кариерата му зависеше от общественото мнение. Тя го беше принудила да се ожени за нея с колкото се може по-малко шум. От нея зависеше да се измъкне по същия начин.

Но щеше ли да може да се преструва на любяща съпруга? Кога ли щеше да я усети, че не се преструва? Колко време оставаше до полагането на клетвата? Няколко седмици? Месец?

Предполагаше, че може да понесе съжителството с него за такъв срок.

Всъщност решаващият фактор бе, че мисълта да го напусне изглеждаше толкова мрачна, че Риа просто не можеше да събере сили да го направи.

— Добре, Тейлър. Оставам.