Васил Цонев
Размирникът (6)

Трета глава

Десет години след събитията, които видяхте в глава втора, към слънчевото плато се промъкваше брадясал, изпокъсан мъж. Той кашляше силно. Лицето му беше измъчено. От време на време се спираше, облягаше се на тоягата, поемаше въздух и отново тръгваше.

Ето последното баирче. Хук (защото това беше той) с мъка се изкачи и впери очи в платото. И очите му станаха по-големи от лицето.

По средата на слънчевото плато се издигаше огромен паметник, издялан от камък. Това беше силен, войнствен мъж, облечен в кожи. Дясната му ръка сочеше някъде нагоре.

— Господи — ахна Хук, — но това съм аз!

Около паметника бяха скупчени здрави, солидни хижи без никакви прозорци. Пред тях, на палещото слънце тътреха уморено крака малки дечица, облечени от глава до пети в дебели кожи. Под паметника висеше огромен плакат: „Да превърнем всички динозаври в домашни животни!“

Хук притвори очи и изстена:

— Господи…

Сетне се затътра напред. Когато стигна до паметника, от първата хижа излезе мъж, облечен в кожи. От лицето му течеше вода, но той се облещи срещу слънцето и като изтри чело, каза:

— Ей, че студ!

Хук отново се ококори. Та това беше бившият старейшина. Гледай как се е оял, мръсникът.

За всеки случай Хук се скри зад паметника. Искаше да види всичко.

От съседната хижа изскочи бившият старшия. Той не само че беше навлечен с кожи, ами се беше наметнал и с кожух.

— Ей, че студ — изохка и той, като изтри потното си чело.

Като го видя, старейшината се провикна:

— Страшен студ, съседе!

— Да — кимна старшията, — студът е страшен!

Изтри челото си с кърпа и като я изстиска, от нея рукна вода:

— То бива студ, бива, ама това на нищо не прилича.

— Прав си — кимна старейшината, — ама нали съм разсеян, загубил съм си някъде наметалото. Я ела при мен да се наметна и аз с твоето наметало, та белким се постопля.

Ругаейки наум, старшията дойде до него и го покри с покривалото.

— Да — кимна старейшината, — сега е по-топло. Мислех, че ще се пръсна от студ.

— Знаеш ли — каза старшията, — понякога си мисля да си направя още едно кожено наметало. Този студ, брате, не се трае вече.

— Ще теглим — изпръхтя старейшината.

— Е, какво — каза старшията, — да почваме, а?

— Да почваме.

Двамата надуха гърди и зареваха срещу слънцето:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Първо. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, е студът. За да се предпазим от неговото смъртоносно влияние, ние трябва: А. Да се обличаме в дебели кожени дрехи. Б. Да си правим солидни колиби върху колове с много малки прозорци. В. Да ограждаме колибите с ровове за оттичане на водата.

Спряха, защото от тях започнаха да се стичат локви.

— Съседе — каза старейшината, — не е ли по-добре да влезем вътре, че тук е такъв студ…

— Прав си — зарадва се старшията.

Двамата влязоха вътре и оттам се чуха гръмките им ревове:

— Г. Да просичаме дърветата, за да влизат през тях слънчевите лъчи…

Хук подаде глава зад паметника:

— Тия са се побъркали…

Изсмя се.

— Великият Хук!… Ей, какво не правят от хората, които смятат за умрели. Велики ли не щеш, класици ли не щеш… Дори и думите ми зазубрили наизуст.

Чу се команда:

— Едно-две, едно-две.

Хук се скри отново и пред паметника замаршируваха войници.

— Стой! — изкомандува стотникът. — Тук, пред паметника на великия Хук, ще си припомним онази част от поученията му, в която се говори за военните учения. Почни!

Войниците зареваха в един глас:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Втора глава. Военните обучения на племето трябва да стават по следния начин: А. Заставаме точно в основата на скалата и насочваме копието нагоре. Б. Покатерваме се по предварително приготвеното скеле. В. Нападаме спящия неприятел и Г. Празнуваме победата.

Стотникът посочи скелето, което се издигаше вдясно от паметника:

— Почни!

Войниците се затърчаха, но Хук изскочи пред тях:

— Вие луди ли сте?

Стотникът ревна:

— Човече, дръпни се от пътя на войниците.

— Къде е вашият неприятел? — запита Хук.

Стотникът се замисли и изведнъж заговори като картечница:

— Неприятелят — това е дивото племе, което се намира на слънчевото плато, което…

— Глупак! — прекъсна го Хук.

— Моля? — зяпна стотникът.

— Глупак!

Стотникът се ококори:

— Обида!

— Махни ръката си от меча — каза Хук, — ти къде се намираш сега?

Стотникът се огледа:

— Ами… тук.

— Какво е това „тук“?

— Това тук — заекна стотникът — е всичко това.

— Не се прави на ударен! Това е слънчевото плато, за което ти преди малко спомена.

— Е, да — въздъхна стотникът.

— Защо учиш тогава войниците да превземат слънчевото плато, когато то вече е превзето?

Стотникът примигна, но изведнъж се изпъчи.

— Ние се учим от заветите на великия Хук, избавителя на племето, който във връзка с подготовката на войниците казва следното: А. Боевите учения на войниците…

— Момент — прекъсна го Хук, — това той го е казал, когато бяхте долу, в блатото. А сега вече всичко се измени.

— Е, да — съгласи се стотникът, — но великият Хук изчезна по време на битката и затова ние следваме неговите велики завети, благодарение на които победихме дивото племе и заехме слънчевото плато.

— О, богове — вдигна ръце Хук, — разберете! Всичко се изменя! Думите му са били правилни по-рано, а сега се превръщат в явна глупост.

Стотникът се хвана за главата.

— Обижда великия Хук, избавителя на племето!

Извади меча си:

— Войници, дайте го на динозаврите!

Хук се разсмя:

— А къде са динозаврите?

Стотникът зяпна.

— Динозаврите… Ами едно време Хук така е наказвал провинилите се.

— Видя ли? Дори не можеш да ми направиш нищо, защото тук динозаври няма. Те живеят в блатото.

Стотникът кимна:

— Добре де — ще те пронижем с копия.

— Защо?

— Защото се гавриш с паметта на великия Хук, който…

— Я ме погледни по-добре…

Стотникът се вгледа в Хук и изведнъж отскочи назад:

— Ти…

— Да, аз съм Хук.

Стотникът изпищя и хукна, последван от войниците.

Малко след това пред паметника се появиха деца, водени от учител. Всички бяха потни, навлечени с дебели кожи.

Учителят се огледа, изтри потта си и кимна:

— Малко е студено, но нищо, нали, деца?

Децата отпаднало казаха:

— Ние сме свикнали със студа.

Едно дете обели очи и падна.

Учителят кресна:

— Завийте го с кожа!

Отново изтри челото си:

— Знаех си, че няма да минем без жертви. Такъв студ не помня от памтивека…

Свали коженото си палто и зави припадналото дете.

Хук не се стърпя, скочи и хвърли кожата настрани.

— Не пречете на заниманията! — кресна учителят.

Хук се наведе над припадналото, свали кожените му дрехи и го поръси с вода от кратунката, която висеше на кръста на детето. То отвори очи и се усмихна:

— Колко е хубаво така. Щях да се пръсна преди малко…

— От какво?

Детето изведнъж примигна.

— Ами от студ.

Хук се разсмя:

— Не виждаш ли, че те спасих, като ти махнах тази идиотска кожа? Какъв студ при това слънце?

Детето изсъска на ухото му:

— Мълчи! Ще те убият. Кажи, че ти е студено.

Хук се изправи.

— Не, топло ми е. Деца, веднага хвърлете кожените дрехи!

Учителят отново се разкрещя:

— Това е кощунство с паметта на великия Хук!… Деца, кажете какво е казал великият Хук за облеклото!

Децата ревнаха в хор:

— Ние трябва да се обличаме в дебели кожени дрехи…

— Престанете — ядоса се Хук и се обърна към учителя: — На тебе студено ли ти е?

— Разбира се — каза учителят.

Хук избърса челото му с кърпа и като я изстиска, рукна вода.

— А това какво е?

Учителят примигна.

— Това е вода — поясни Хук, — а когато на човек му е студено, не се поти. Човече, на теб ти е топло. Затова махна коженото си палто, а не от любов към ученика.

Учителят кресна:

— Ще те дам на динозаврите!

— Динозаври няма — каза Хук и се обърна към учениците. — Деца, виждали ли сте динозаври?

Децата примигнаха.

— Знаете ли как изглеждат?

Децата вдигнаха рамене.

Учителят кресна:

— Аз съм ги виждал. Те изядоха майка ми и баща ми долу в блатото.

— Но тук не е блато, а плато — кимна Хук.

Учителят изведнъж стана кротък.

— Вижте какво. Моля ви се, не пречете на заниманията. Видите ли, отгоре е спуснат такъв учебен материал и така преподавам. Разбирате, нали? Наредете да го променят, ще преподавам иначе. Какво мога да направя? Аз съм на заплата, пионка. Изпълнявам заповед.

— Какво говорите! — ядоса се Хук. — Нима ви заповядват да убивате деца?

— Такова е нареждането — вдигна рамене учителят. — Вече десет деца ми измряха, но ако не ги завия с кожа, когато припадат, ще ме уволнят.

— Вие сте убиец!

— Не — врътна глава учителят, — само изпълнявам заповед. Убийци са тези, които са я издали.

— Ха! Тогава вие ще изкарате, че убиец е самият Хук, който на времето е казал децата да се обличат с кожи.

— Вие казвате това.

— За какво ви е тази глава? — чукна го по главата Хук. — Защо не мислите сам?

Учителят попипа главата си.

— Много си е добра главата ми. Няколко мои колеги се опитаха да възразят и къде са сега? Копаят около къщите за оттичане на водата.

— Вода? На това плато?

— Е, да, ама копаят. На времето великият Хук е казал да се копаят ровове за оттичане на водата и във връзка с това…

— Добре — кимна Хук, — ако аз ти кажа сега да престанеш да говориш глупости, да съблечеш децата и ги облееш със студена вода, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ти кощунствуваш със заветите на великия Хук, който…

Хук го погледна втренчено.

— Я ме погледни по-добре… Не ме ли познаваш? На времето аз те спасих от динозаврите…

Учителят се вгледа в Хук и…

— Призраци! — ревна ужасен. — Призраци!

И хукна презглава, като пищеше.

Хук се обърна към децата:

— Деца, хвърлете тези кожи. Аз съм същият този Хук, с чиито глупости са ви напълнили главите. Аз съм Хук. Хвърлете кожите.

Децата стояха като замръзнали. Хук грабна кожата на едно от децата и я смъкна. Сетне смъкна кожените дрехи и на останалите. Те не смееха да мръднат.

— Деца — усмихна се Хук, — деца. Не е ли по-добре така?

Изведнъж децата креснаха с всичка сила:

— Ураааааа, да живее великият Хук!

Хванаха се за ръце и започнаха да подскачат в кръг около него.

Чули шума, от хижите си изскочиха старейшината и старшията. Като видяха голите деца, те политнаха назад от ужас:

— Кощунство!

— Веднага се облечете!

— Нееееее — ревнаха децата. — Хук ни каза да се съблечем.

— Какъв Хук?

— Ето този.

Двамата погледнаха дрипавия и болнав странник с иронична усмивка. Но миг след това тя замръзна.

— Хуууук!…

— Да — каза Хук, — аз съм.

Двамата затрепераха и започнаха да се потят.

— Тттова е призрак!

— Не съм призрак.

— Ттти не си жив!

— Приличам ли — изсмя се Хук — на таласъм?

— Дддокажи, че не си таласъм.

Хук дръпна ухото на старейшината и той изпищя. Сетне ритна старшията и той подскочи.

— Е? — запита Хук.

Двамата се огледаха. Старейшината се окопити и се изду.

— Деца! Измитайте се оттук! Веднага!

Децата грабнаха дрехите си и хукнаха презглава, като ревяха:

— Ураааааа, да живее Хук!

Когато всичко утихна, старейшината дойде до Хук:

— Мда… Слушай, Хук. Ти сбърка, че се върна.

Хук се засмя.

— Чудесна приказка. Десет години бях пленник на диваците. Държаха ме като псе, завързан за врата. Добре, че ги научих как се прави вино, та се изпонапиха една вечер и успях да избягам. Идвам при вас, същите, които спасих от смърт, и сега ми казвате — сбъркал съм, че съм се върнал.

Старейшината се изду отново.

— Виж какво, Хук. Докато те нямаше, станаха някои промени. Аз отново станах първи старейшина, а този — посочи старшията — отново бе назначен за старшия на войската.

— Охо — кимна Хук, — сега вече ми е ясно.

— Не, не ти е ясно. Знаеш ли как станахме отново ръководители на племето?

— Не мога да знам?

— Видя ли, че си изостанал. Ние отново поехме властта, защото те възвеличихме. Още на другия ден след победата, когато видяхме, че те няма, събрахме племето и помолихме всички, които си спомнят някои от твоите поучения, да ги кажат, за да ги запомним и да си ги повтаряме. Сетне предложихме да ти издигнат паметник. После изградихме тук същите жилища, които ти ни научи да градим долу, в блатото. Засадихме високи дървета, за да можем сетне да ги просичаме, както ни беше учил, изградихме високи скели на войниците, за да се бият от долу на горе, както ни беше учил. И, естествено, признателното племе, като видя, че ние сме най-искрените твои почитатели, от благодарност към теб избра нас за ръководители.

Старейшината въздъхна:

— И виждаш, малко неудобно се получава. Ти идваш сега и — явно — ще искаш ти да станеш ръководител. Признай, че не е красиво от твоя страна след всичко, което направихме за теб.

Хук слушаше като втрещен. Сетне се хвана за главата:

— Това е идиотщина. Сега именно трябваше да изпълнявате заветите на основателя на племето, които едно време бръщолевехте долу, в студеното, мръсно и влажно блато. Сега трябва да строите леки, прозрачни хижи, да се обличате само с по няколко листа, да се пазите от слънчев удар. Не виждате ли, че децата измират от горещина?

Разсмя се.

— Да садите дървета, само и само за да ги просичате после, да копаете отводнителни ровове тук, където няма дори капчица вода…

Старейшината погледна към старшията, сетне се обърна към Хук:

— Не, Хук. Явно е, не си за държавник. Какво искаш да направиш сега? Да хукнеш между хората и да ги караш да правят точно обратното на това, което ги учеше преди десет години?

— Разбира се. Сега всичко е точно обратното. Значи, и животът трябва да се промени.

Чукна се по главата.

— Това за какво е?

— Аха — кимна старейшината, — значи, искаш да накараш всички да мислят, така ли?

— Че какво страшно има в това?

— Страшното идва оттам, че нищо не разбираш от психология на управлението. Ако ги накараме сега да хвърлят дрехите, да съборят къщите и всеки да прави това, което му скимне, какво ще стане с властта? Какво ще стане с авторитета на ръководителите?

Хук ги погледна втренчено.

— И ми предлагате да оставя хората да се пържат в горещината? И да ме проклинат, когато останат сами? Разбирате ли какви идиотщини говорите?

Старейшината се изду.

— Виж какво, Хук. За обидата, която нанасяш на първия старейшина на племето, би трябвало да те накажем със смърт. Но пред вид миналите ти заслуги, ние ти прощаваме.

— Благодаря. И какво трябва да направя в замяна на тази висока милост?

— Иди си, Хук. За твое добро. Не развенчавай ореола си. Ние те сложихме на пиедестал, какъвто и боговете нямат, а ти искаш да се смъкнеш сам.

Старейшината се замисли.

— Дори, знаеш ли, сега ми хрумна, ще те обявим за бог, точно така. Ще кажем, че всъщност си бил самият бог, изпратен да избави племето, и след като си го избавил, си се възнесъл на небето.

Хук разтвори широко очи. Сетне каза тихо:

— Говедо!

— Какво?

— Ти си говедо! Съжалявам, че тогава не ви оставих на динозаврите. Аз исках да освободя племето от глупостта, а в мое име вие сте го свързали два пъти по-здраво с нея. Ей, че разбойници! Аз сам ще гътна този идиотски паметник. Разбрахте ли — богове няма! Само човек е бог!

Чукна главата си.

— Ако мисли с това. А вас — той изведнъж се разсмя — ще накарам да копаете не ровове, а кладенци. Цял живот. И то облечени в тия кожи, с които сте сега. И да се пръснете, няма да ви съжаля. Сега ще извикам хората да ви завържат.

Извърна се и тръгна. В същия миг старшията изтърча зад гърба му и го прониза. Хук падна по очи и издъхна.

— Бързо — каза задъхан старшията, — да го хвърлим от скалите.

Вдигнаха го на ръце и хукнаха с него към скалите.

Малко след това до паметника дотърчаха десетина мъже от племето, водени от деца. Едно от децата посочи пред паметника.

— Тук стоеше Хук. Той ни каза да се съблечем.

В това време от далечината се зададоха старейшината и старшията, които вървяха с наведени глави. Те пристъпваха бавно и тържествено. Когато приближиха, множеството заговори:

— Къде е Хук?

— Къде отиде Хук?

Старейшината вдигна ръка. И вдигна глава. От очите му се лееха сълзи.

— Хора — прошепна той, — на колене!

Шепнейки, множеството падна на колене.

Все така, с вдигната ръка и с развълнуван глас, старейшината продължи:

— Днес Хук беше при нас. Облечен като беден просяк, той се доближи до нашите хижи и за да изпита вярата ни, накара ни да се съблечем. Някои лековерни деца се поддадоха и се съблякоха, но ние — не. Тогава той ни целуна и каза, че отново — може би след сто години, ще дойде да види дали изпълняваме заветите му. След което се възнесе на огнена колесница към небето. Предлагам, в негова чест, да повторим заветите му!

Множеството ревна в хор:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Глава първа. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, е студът. За да се предпазим от неговото смъртоносно влияние, ние трябва: А. Да се обличаме в дебели, кожени дрехи. Б. Да си правим масивни колиби между колове, с много малки прозорци. В. Да ограждаме колибите с ровове за оттичане на водата. Г. Да правим просеки на дърветата…