Васил Цонев
Размирникът (5)

Трети апокриф

Завързан за кола, Джордано Бруно наблюдаваше как монахът нареждаше под краката му съчки.

— Некадърник! — ядоса се Бруно. — Най-отдолу трябва да сложиш най-сухите съчки, та като се подпалят, да подхванат и мокрите.

Монахът махна с ръка;

— И така ще изгориш.

— Знам, но се дразня, когато гледам некадърници.

Монахът се изкиска.

— А ти видя ли докъде се издигна с твоята кадърност? На най-високото обществено стъпало.

Посочи го и се затресе от смях.

Бруно помръдна с рамене:

— Без да искаш, ти каза истината.

— Значи, наистина се гордееш с кладата?

— Точно толкова, колкото и Прометей с огъня.

Ужасѐн, монахът запуши ушите си.

— Престани да говориш за езически богове! Ти си богохулник!

— А ти си глупак.

Монахът посочи небето:

— Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно.

Бруно се засмя:

— Теб ще те сложат в небесния глупариум.

Монахът поклати глава:

— Смей се, смей се. След малко аз ще се смея. Безбожник такъв! Слушай бе, ама ти наистина ли не вярваш в светата троица?

— Не.

— И в нафора?

— Не.

— И в сватбата в Кана Галилейска?

— И в нея.

— А в какво вярваш?

— В човека.

— Ха. Човекът е направен от кал. Виж — Исус — да. Той е син божи. Той седи отдясно на отца. Или ти не вярваш и в това!

— Пикая аз на твоя Исус.

Монахът изпищя и запуши ушите си. Но нищо не се случи. Монахът вдигна глава и ахна:

— И си още жив?

— А какъв искаш да бъда?

— След това богохулство?

Замисли се, сетне се огледа и прошепна:

— Слушай…

— Какво?

— А можеш ли да кажеш това и за… бога отца?

— Разбира се.

— Сега ми е ясно. Бог не те уби, защото иска да те измъчи. Хе-хе — точно така. Ако те прасне по главата с гръм — веднага ще хвърлиш петалата, а той — не, иска да му замирише на човешко месце… Хе-хе, хитър е бог. Не го познаваш ти.

Вгледа се в Бруно.

— Слушай, ти да не си луд?

— А ти си нормален?

— Да, разбира се. Аз съм като всички. Всички пеят в черквите, всички палят свещи, всички целуват статуите. И аз с тях. А ти — не. Да не искаш да кажеш, че всички са луди, а само ти си нормален?

— Ти вярваш ли в Исус?

— Разбира се.

— И си чел евангелието?

— Разбира се.

— Е, да, ама си тъпак и нищо не си разбрал.

— Всеки може да обижда.

— Кажи ми тогава, какво направиха с твоя Исус?

— Как какво — разпънаха го.

— Кой го разпъна?

— Евреите.

— Не. Разпънаха го всички, които бяха около него. Всички!

Монахът се замисли и повтори машинално:

— Всички…

— Да, всички. Един-единствен Исус твърдеше, че е божи син, а всички му се подиграваха и го разпънаха. Значи, излиза, че Исус е луд, щом е бил против всички.

— Той не е луд! — изкрещя монахът. — Той е божи син!

— Ама сега го казваш. А ако беше край кръста, щеше да ревеш: „Разпни го!“

— Нямаше. Как ще викам, когато е божи син?

— Глупак! Сега е божи син. Сега всички казват, че е божи син. А тогава само той е казвал, че е божи син. И чак след кръста го признаха.

Монахът отново се замисли.

— Слушай, ти да не искаш да кажеш?

— Какво?

— Че след като умреш, ще те признаят?

— Като нищо. Басирам се, че ако не синовете ти, внуците на сегашните фарисеи ще крещят: „Да живее Джордано Бруно!“ Ще има улици „Джордано Бруно“, университети „Джордано Бруно“…

— Е, добре де — ти затова ли умираш?

— Пази, боже!

— А за какво?

— Най-малко умирам за синовете и внуците на фарисеите. Аз умирам заради прометеевците, заради исусовците и джорданобруновците.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз умирам за хората, които са като нас. За лудите, които мислят. За вечната истина. За тези, които първи съзират промяната. За тези, които първи виждат новото. За тези, които дават огъня на човека. За тези, които искат да накарат човека да разбере, че той е бог и няма други богове освен него. Всеки миг по света приковават по един Прометей. Разпъват по един Исус и изгарят по един Джордано Бруно. Но в същото време има хиляди, които мислят като нас, а се страхуват да го кажат. Те се плашат от мнозинството. Те не са уверени в себе си. И само огънят на Прометей, кръстът на Исус и кладата на Джордано Бруно могат да ги накарат да повярват в себе си. Да повярват, че не са сами. Че са прави.

Внезапно лицето на монаха светна.

— Е, тогава всичко е наред.

— Какво?

— Всичко е наред, казах. Аз пък изпитвах малко угризение. Викам си, все пак човек изгарям. А то излиза, че моята роля е благородна.

— Така ли?

— Ами да. Ако не ти запаля кладата, как ще станеш известен? Ако не бяха фарисеите, кого щяха да презират вярващите? Значи, за да има прометеевци, исусовци и бруновци, трябва да има и такива, които ги приковават, разпъват и изгарят. Може би и аз ще вляза в историята, кой знае. Този Херострат не е бил глупак…

Огледа се и се сепна.

— Я да запаля бързо кладата да не ме изпревари някой!

Блъсна горящата главня в съчките.

— Ето, гори!

Сетне разпери ръце и закрещя с пълен глас:

— Хора, запомнете! Аз запалих кладата на Джордано Бруно! Аз — монахът Силвециус — чувате ли, хорааааа, да не ме забравите, хораааааааа…