Васил Цонев
Размирникът

Първи апокриф

Пред скалата, до голям огън, раздухван от ковашки мех, Хефест ковеше окови. Прометей го гледаше с любопитство, седнал на една издатина на скалата.

— Как ти се виждат? — подхвърли Хефест.

— Ще влязат в работа — усмихна се Прометей. — Но трябва да почукаш още малко.

— Прав си — кимна Хефест и бутна отново оковите в огъня.

Сетне се огледа и каза виновно:

— Не би ли могъл…

— Какво?

— Да подухаш малко с меха.

Прометей отново се усмихна и скочи:

— Нали сам ти предложих преди малко, но ти отказа.

— Признай си — малко неудобно е.

Прометей се разсмя:

— Карай бе, нали сме приятели. Приятел в нужда се познава.

Хефест трепна и лицето му се изкриви:

— Слушай…

— Е нищо де — успокои го Прометей, — аз само на смях.

Хефест наведе глава:

— Смях пред вратите на рая, който разплаква ангелите.

Сетне грабна чука и започна да блъска яростно оковите.

— Ей така ще начукам главата на Зевс!

Но изрева и изтърва чука, като държеше ударения си пръст.

Прометей се усмихна и взе чука:

— Казах ти — не те бива за тая работа.

Хефест подскочи:

— Не, слушай! Това е вече много!

— Какво „много“? И тъй, и тъй — трябва да се свърши, нали? Колкото по-бързо, толкова по-рано ще идеш да си гледаш работата. Защо само да те бавя?

— Подиграваш се!

Прометей въздъхна:

— Не. И ти влизам в положението.

Затрака с чука:

— Погледни как ми спори.

Хефест седна на един камък и извърна глава:

— На теб всичко ти спори. Затова ти завиждат.

Огледа се и прошепна:

— Ако искаш да знаеш — това за огъня беше само претекст. Те отдавна ти крояха тоя номер. Колко пъти съм го виждал оня — и той намигна към небето, — щом нещо направи и Хера се изсмее: „Прометей да беше, щеше да го направи като хората…“ А той побеснее и започне да хвърля мълнии… Все мислех да ти кажа — трай си бе, мой човек, какво се тикаш в очите! Мислиш, че аз не виждам някои неща? Виждам ги, ама си познавам хората. Трябва внимателно, деликатно — дори и да имаш някакво предложение — направи така — все едно че Зевс го е измислил.

Прометей се усмихна:

— Как да печелим приятели и да влияем на околните… Разбери — ти си Хефест, а аз — Прометей.

Хефест се намръщи:

— Знам, че ме презираш.

— Защо — ти си Хефест.

— Омръзна ми да бъда Хефест. Ще пратя всичко по дяволите.

— Няма да е искрено. Ти знаеш, че аз те обичам.

— Понякога те мразя именно за това — обичаш! Все едно че раздаваш милостиня. Вие сте говеда, но аз ви обичам. Напсувай ме поне веднъж!

— Ти си смешен. Нима трябва да ругаем децата, защото са деца?

— Тая твоя грандомания ти изяде главата, я! Всички за теб са дечурлига. С всички се държиш все едно че само ти си бог, а другите — отпадъци. Не ходиш с жени, не пиеш вино, винаги си прав, винаги усмихнат, на всички прощаваш. Ето — сега ковеш собствените си окови!

Прометей спря да поеме дъх и огледа оковите.

— Извинявай, но оковите на Прометей не трябва да се различават от самия Прометей. Ще ме е яд, ако ми сложиш някакви калпави окови. Няма да ми отиват.

Разсмя се и подаде оковите:

— Хайде, готово е.

Хефест се отдръпна:

— Какво?

— Всичко е готово.

Хефест се огледа:

— Слушай… съвсем приятелски… ако искаш…

— Е, хайде де! Много добре знаеш, че не мога да избягам. Най-много и теб да те заковат заедно с мен.

— Не искам! — кресна Хефест. — Той се гаври с нас. Знае, че сме приятели, и нарочно заповяда аз да изкова оковите и аз да те прикова. Това е мръсно, разбираш ли?

Ритна оковите.

— Да става, каквото ще. Нека ме приковат и мен.

Прометей се разсмя.

— Искаш да кажеш, че Хефест е подлец? Че той не може да направи нищо геройско? Така ли?

— Нищо не искам да кажа. Всеки човек трябва да бъде верен на себе си.

— Ей, мръсен грандоман! Само той е бог, а ние сме плява!

Прометей го погледна строго:

— Сложи си ръката в огъня!

— Защо?

— Сложи си ръката в огъня!

— Ти луд ли си?

— Ще сложиш ли ръката си в огъня?

— Това е глупост!

Прометей сложи ръката си в огъня.

— Полудя ли? — изрева Хефест и дръпна ръката му. — Това вече не е ръка, а пържола.

— Връзвай ме — каза Прометей.

— Вържи се сам.

— Сам не мога. Изгорих си ръката.

— Изгори я, защото се фукаш.

— Исках само да престанеш да говориш големи приказки. Хайде — вържи ме.

Отиде до скалата и се облегна.

— Вържи ме!

Хефест се разтрепера:

— Прометей, приятелю…

— Вържи ме де!

Хефест побесня:

— Добре. Щом толкова искаш, добре.

Грабна веригите и започна да увива тялото на Прометей, като го блъскаше.

— Нали това искаш? Ето ти!

— Ако обичаш — около черния дроб малко поотвори веригите.

— Защо?

— Защо трябва да измъчвам птицата?

Хефест потръпна с ужас.

— Престани!

Но сетне разтвори веригите и попита глухо:

— Така добре ли е?

— Да. Можеш да си идеш. Довиждане, приятелю!

— Аз не съм ти приятел — тръсна глава Хефест.

— Ти си ми приятел.

— Не мога да ти бъда вече приятел, след като сам те приковах.

— Ти си ми приятел, защото ме обичаш. А ме прикова, защото си Хефест, а не Прометей.

Хефест изсъска злобно:

— Да, аз съм Хефест. И те обичам. И те приковах. Какво ще се лъжем… Така си е. Всички знаят, че съм ти приятел, а когато отида горе, ще пият и ще се гаврят с мен. И ще ме карат хиляди пъти да повтарям, че си крадец, защото знаят, че ще кажа — да, той е крадец, и ще се измъчвам, и ще се презирам, защото те обичам. Да, точно това ще направят.

Изведнъж се сниши и изпищя:

— Прометей!

И посочи огромната птица, която беше започнала да кръжи над тях.

Прометей надигна глава:

— Иди си. Плашиш птицата.

Хефест погледна нагоре и като закри очи, побягна.

Първа глава

Има неща, които са „съвсем“.

Гледаш някого и си викаш — този май че е китаец. А сетне виждаш друг и — няма съмнение — да, този, вторият, си е съвсем китаец.

Така е и с блатата.

Казват ти — това е блато. И ти се съгласяваш. Щом е блато — блато да е. Но сетне виждаш друго и не е нужно да ти разправят нищо. То си личи, че е блато, по̀ блато от това не може да бъде.

Та за едно такова „съвсем“ блато и става дума в нашия разказ. И блатиста растителност, и мрачно, и тъмно, и слънце не може да припари. И как ще припари, когато отвсякъде са разперили зловещи клони огромни дървета, прилични на привиденията, които виждаме в кошмарите и халюцинациите. Само като погледнеш такова блато, и кожата ти се накокошинва от студ, влага и блатни изпарения. И ти се иска да навлечеш три кожуха, три чифта вълнени чорапи, да сложиш шушони, па и галоши върху тях. А най ти се иска да побегнеш презглава накъде ти видят очите — само да не си около такова мръсно, влажно, тъмно и вонещо блато.

И затова изглеждаха много странни летните хижички, разположени край блатото. Мъглата, влагата, изпаренията си влизаха и излизаха през тънките им стени, сякаш си бяха у дома. Викаш си — тоя, който живее в тия хижи, сигурно се е навлякъл барем със сто бизонски кожи. Или има някакъв гащиризон с реотан намотан отвътре. Не може иначе.

Но може.

Защото, докато говорех тия неща, от най-близката хижа излезе някакъв първобитен тип, с обрасла като стърнище глава. От свирепия студ, който го гонеше, космите на косата и брадата се бяха изпънали по всички посоки и той приличаше по-скоро на морски таралеж. Студено му беше, та дим се вдигаше. Стискаше ръце и се тресеше като паралитик. Плачеше му се. Огледа се и като видя, че никой не го гледа, изви глава към зловещите клони, които висяха над главата му, и зави от студ.

И как няма да вие, когато беше облечен — какво ти облечен! — би трябвало да се каже, когато беше съблечен, чисто гол. Само няколко стръка листа се виеха около бедрата му, но това дрехи ли бяха?

Какъв е този тип? Бедняк? Нещастен малоумен? Глупости. Това беше първият старейшина на праисторическото племе на вааамите, което бавно измираше от студ, мрак и влага в това мръсно и вонещо блато.

В същия миг от съседната хижа се показа вторият старейшина на племето, облечен или съблечен по същия начин, който моментално зави към клоните от студ.

Като чу воя му, първият старейшина запелтечи:

— Ппппо, ддддяволите! Да не чуе нещо.

А високо се провикна:

— Сссссъседе!

Вторият старейшина се сепна и също изруга. Но се окопити и отвърна:

— Ккккккакво?

— Ннне мога да седя на едно място, и ттттуйто. Ей, че горещина!

Като чу „горещина“, вторият старейшина затрептя като камертон, но се съгласи:

— Ггггорещо е.

— То бива пек, братче, аммма това — на нищо не ппприлича.

Изведнъж вторият старейшина се плесна по главата, втурна се в хижата и се върна с чадър.

— Ккккъде в тоя пек без чадър?

— Ррррразгеле — кимна първият старейшина. — Я ела тук да си попазим сянка зззаедно.

Вторият старейшина дотича до него, като подскачаше от студа, и протегна чадъра над главата му. Първият се разтърси от студ и потри ръце:

— Оооооох, сега е вече ппппо-добре. Имах чувство, че ще получа слънчев удар.

Вторият погледна листата около кръста си:

— Да знаех, че няма да мине някоя жена — бих изхвърлил тия листа. Уврях в тях.

— Кккарай — махна с ръка първият, сетне потри ръце.

— Е, кккакво, да почваме, а?

— Ами ддда почваме — съгласи се вторият.

Двамата издуха гърди и започнаха да бърборят в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Първа глава. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, това е слънцето. За да се предпазим от неговите смъртоносни лъчи, ние трябва:

А. Да носим винаги чадъри със себе си.

Б. Да си правим колиби от дървесно лико, с широки пролуки, през които въздухът да влиза свободно, за да става течение.

В. Да се обливаме от време на време със студена вода.

Г…

Докато бърбореха, от блатото се подаде глава на динозавър. Той разтвори широко уста и налапа първия.

Вторият разтвори широко очи от ужас.

— Ссссъседе, къде отиваш?

Първият се постара да остане спокоен:

— Слушай, много горещо ми стана, та реших да се наквася.

— Хубаво си намислил — кимна вторият, — знаеш ли, някой ден и аз ще отида да се наквася.

— О — кимна първият, — това ще бъде много мило от твоя страна.

— Ако се забавиш, какво да кажа на жена ти?

— Ами кажи й, че навярно ще имам за дълго време работа, та може и да не се върна. Нали знаеш, понякога човек се забавя, когато отиде да се понакваси малко.

— Прав си, съседе, нещо друго да кажеш?

— Кажи й — додаде първият — да се пази от слънчев удар. Нали виждаш какъв пек е!

Като чу „пек“, вторият се затресе:

— Топло си е, няма що!

— И всеки ден по три пъти да повтаря завещанието на основателя на племето. Много е важно, ще знаеш. Само по този начин ще се запазим от това мръсно слънце.

Вторият старейшина вдигна глава нагоре и потри ръце:

— Голям пек, голямо нещо.

— Е, хайде — със здраве.

— Ами като си рекъл да се наквасиш — накваси се.

— Че да се наквася, защо да не се наквася… То пек ли е това? Просто заврях… И освен това…

Но не можа да довърши мисълта си, защото динозавърът чатна с уста, глътна го и се скри под водата. Вторият старейшина постоя известно време зинал от ужас, сетне с всички сили се затича към колибата си и се скри в нея.

В същия миг се чуха маршови стъпки и команда:

— Едно-две, едно-две…

Марширувайки, до блатото се приближиха първобитни войници с копия и щитове, командувани от старшия.

— Едно-две, едно-две… Стой!

Войниците спряха.

— Така — кимна старшият. — Тука ще проведем днешното учение.

Огледа се:

— Удобно е. Точно на ръба на скалата.

Сложи ръце над очите си и се престори, че гледа надолу към някаква пропаст:

— Доста е високо тук, а?

Войниците изреваха:

— Тъй вярно, високо е!

— Така, така… Сега да си припомним онази част от завещанието на основателя на племето, в която се говори за военните учения. Почни!

Войниците зареваха в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Втора глава. Военните учения на воините от племето трябва да се провеждат по следния начин:

А. Застава се на ръба на скалата и се насочва копието надолу.

Б. С щита се стараем да съберем лъчите на ослепителното слънце и да заслепим неприятеля, който е под нас.

В. След това му нанасяме удар.

Г. Празнуваме победата.

— Така — кимна старшият, — разделете се на двойки. Едните са нашите войници, а другите — вражеските. Нашите застават на скалата и заслепяват със светлината на щита си неприятелските войници, след което ги убиват. Почни!

Един от войниците се опита да застане на „скалата“, но в същия миг потъна до кръста в блатото. Войникът срещу него го измъкна, като се хилеше:

— Ама намери скала, а?

Измъкнатият скръцна със зъби и се отърси от калта:

— Каква ти скала! Аз в живота си камъче не съм виждал.

Старшият дотърча до тях:

— Какво става тук?

Пострадалият застана мирно:

— Застанах върху скалата, но тя се проби и аз потънах в нея.

— Какви са тия глупости! — ужаси се старшият. — Къде се е чуло и видяло скала да се пробие? Това са измислици. Ти не си пропадал никъде. Ясно ли е?

Войникът се изпъна:

— Тъй вярно, никъде не се е чуло и видяло скала да се пробие, съвсем ясно е, че са измислици това, дето го разправях, че съм пропаднал в скалата.

— Смях! — заповяда старшият.

— Ха-ха-ха! — изсмя се войникът.

— Така — кимна старшият. — Винаги, когато се каже някаква глупост, тя се отчита и след нея следва кратък смях, с което боецът показва, че се смее на собствената си глупост, която е казал. Продължавай!

Двамата се отдръпнаха. Първият се огледа:

— Чакай да намеря някаква по-твърда скала. Ето. Е, хайде!

Започна да движи щита си:

— Мигай бе!

Вторият войник, който в този миг се прозяваше, запита:

— Защо да мигам?

— Нали те заслепявам със слънцето.

— Ти луд ли си?

— Слушай — прошепна първият, — лежи ли ти се в карцера?

Вторият се сепна:

— Извинявай, забравих…

Започна да мига бързо:

— Хайде — заслепен съм.

Първият войник му нанесе удар и той падна.

— Чудесно! — каза старшият и отиде да гледа друга двойка.

Някакъв съвсем нисък войник се оплака:

— Този тук — и посочи дългуча, който стоеше срещу него — е под мене, а ми се смее, с което иска да каже, че не е под мене.

Старшият изрева:

— Кощунство! Не виждаш ли, че си ей там — долу! Погледни само в каква пропаст седиш. Ти си в нея.

Дългучът изрева:

— Тъй вярно, аз съм долу в пропастта, а тоя — и посочи ниския — е ехеее над мене.

Ниският вдигна щита си нагоре към дългуча и започна да го върти:

— Хайде, аз те заслепявам. Мигай!

Дългучът се изкикоти:

— След като аз съм под тебе, защо си дигнал щита нагоре?

Ниският пак изрева към старшия:

— Тоя пак се подиграва и не вярва, че е долу.

Старшият сложи ръце зад кръста си.

— Ахааааа, така ли, сине майчин!

Посочи го с пръст:

— Наказвам те да стоиш цял ден с отворени очи срещу слънцето!

Войниците се закискаха.

— Ахаааа — ядоса се старшият, — значи, вие смятате, че това страшно наказание, което ни е останало от основателя на племето, е малко? Добре. Тогава те наказвам да скочиш с главата надолу в пропастта. Скачай!

Дългучът това и чакаше. Направи се, че скача надолу, и дори каза:

— Хоппааааааааа!

Старшият го посочи:

— Ето, войници, какъв край ви чака всички. Погледнете как пада главоломно с главата надолу. Ето, заби си главата в блатото, което е под нашето слънчево плато и тинята го погълна. Сега вече той не е жив!

— Тъй вярно — изрева дългучът, — аз вече не съм жив.

Обърна се кръгом и си тръгна, като си подсвиркваше.

— Да — кимна старшият, — така ще наказвам всички, които не слушат. Вие знаете колко много бяхме. И ако продължавате така, всички ще ви хвърля от скалата, да ви дойде умът в главата и освен това…

В този миг динозавърът подаде глава от блатото и го налапа. Войниците зинаха от ужас, но старшията запази самообладание и продължи все така поучително:

— Мисля, че бях ясен, нали? Друг път ще ви обясня по-подробно какво ще направя с вас, защото изведнъж ми хрумна да ида да се понаквася. То наистина такъв пек е днес…

— Тъй вярно, страшен пек е днес! — изреваха войниците.

— Много добре — кимна старшият, — а докато се върна, за старши назначавам този.

И посочи ниския войник.

— Е хайде, със здраве! — вдигна прощално ръка старшият.

— Със здраве! — ревнаха войниците.

Като разбра, че прощаването завърши, динозавърът глътна старшия и потъна в блатото. Ниският пое командуването.

— Строй се!

Войниците се строиха.

— Дай тон!

Един даде тон.

— С песни, ходом-марш!

Един от войниците запя солото:

— Ей че страшен пек е днес!

Останалите тръгнаха и запяха:

— Ей, че страшен пек е днес!

Солистът продължи:

— Топло, топло е, нали?

Останалите отвърнаха:

— Да бе, да бе — чак гори!

Когато песента заглъхна в далечината, край блатото се появи първобитен учител с деца. Той се огледа:

— Така. Тука е добре.

Погледна нагоре:

— Малко пари слънцето, но нищо.

Потръпна от студ.

— Нали, деца?

Един от учениците кимна, треперейки:

— Ннннние сме сви-свикнали с горещината.

— Така — кимна учителят. — Много добре. Сега да си припомним онази част от завещанието на основателя на племето, в която се говори как си закаляват учениците на слънце. Почни!

Учениците зареваха в хор:

— Завещание на основателя на племето. Трета глава. Как се закаляват учениците на слънце.

А. Учениците се извеждат на най-слънчевото място.

Б. Лягат по корем и се пекат.

В. Сетне се обръщат по гръб и пак се пекат.

Учителят изръкопляска:

— Прекрасно! Тука е най-слънчевото място.

Потръпна и изтрака със зъби:

— Ллллегни!

Учениците лягат по корем на земята. Един от учениците се пльосна в една локва и потръпна.

— Какво има? — попита го учителят.

— А, нищо, нищо — кимна ученикът, — понеже е напечена земята, та ми стана много горещо. Но нали именно тази е нашата цел — да се закаляваме, за да понасяме големите горещини?

Учителят се раздруса от студ:

— Ччччудесен отговор. Хайде — печете се, деца.

Отиде настрана и започна да подскача, като се тупаше по краката и раменете.

Един от учениците прошепна на съседния:

— Поне да ни кажат как изглежда слънцето.

Съседният също прошепна:

— Баба ми разказа вчера. Било огромно и златно. Просто от него течала топлина като от най-силен огън. И никой не треперел, и на всички било топло, страшно топло…

— Хай да му се не види — въздъхна първият, — поне веднъж да го видя това слънце, дето ни го набиват всеки ден в главите. Понякога си мисля, че е някаква измислица.

— Не, не е измислица. Баба каза, че нейната баба като детенце чула от своята прабаба всичко за слънцето, защото тази прабаба го е видяла сама.

Първият потрепера.

— И било топло, а?

— Страшно топло. Като огън.

Учителят подскочи от студ.

— Обърнете се по гръб! Така. Печете се сега.

Първият ученик се надигна и погледна с обич към учителя:

— Защо стоите на сянка? Елате и се попечете с нас.

Учителят се сепна.

— Ааааа, не… Аз днес стоях много на слънце. Така ми е добре. Благодаря все пак, че се сетихте.

— Учениците винаги трябва да са внимателни с учителите.

— Така, така — кимна злобно учителят, — ти си много добър ученик. Затова за утре ще научиш наизуст цялото завещание на основателя на племето, защото, както знаем, най-добрите, най-послушните ученици трябва да знаят най-много и да служат за пример на останалите.

От блатото се подаде глава на динозавър, който налапа учителят.

Ученикът попита:

— Казахте ли нещо?

— Не… А всъщност изведнъж ми стана топло, та реших да се наквася.

— Добре — кимна учтиво ученикът, — наквасете се. А аз в това време ще науча цялото завещание на основателя на племето, че като се върнете от наквасването, да ви го кажа цялото.

Учителят изсъска от злоба:

— Да, да, ти си бил винаги най-послушният и най-изпълнителният ученик. Жалко само, че може би няма да имам възможност да ти покажа аз пък колко много те обичам…

— Е, нищо де — усмихна се ученикът, — нали като се върнете, ще ми покажете.

Учителят изригна:

— А бе аз на тебе…

Но динозавърът го глътна и се скри в блатото.

Учениците скочиха, хванаха се на кръг и заподскачаха:

— Учителят се накваси, учителят се накваси!

В този миг се чуха стъпки и няколко първобитни мъже се появиха, като мъкнеха със себе си един млад първобитен, облечен целия в кожи. Учениците зяпнаха:

— Гледайте как се е облякъл Хук!

— Цар е, значи! Сигурно му е страшно топло!

— И аз като порасна, ще се облека така. Заклевам се!

— Е това се казва мъж!

Един от първобитните почука на вратата на първия старейшина.

— Старейшината, излез!

Жената на старейшината подаде глава и като видя Хук, потръпна:

— Какво кощунство!

— Точно за това го водим. Да бъде съден.

Жената се огледа:

— Мъжът ми преди малко излезе. Да не е отишъл при втория старейшина?

Сложи ръце на устата си и викна:

— Хей, втория старейшина!

Вторият се показа:

— Какво има?

— Мъжът ми при тебе ли е?

Старейшината примигна и изведнъж се направи на разсеян:

— А, за мъжа ти ли питаш?… Ами той, булка, отиде да се понакваси.

Жената писва.

— Е, не се безпокой де — опита се да я утеши старейшината. — Все пак той се погрижи за теб. Каза да се пазиш от слънчев удар.

Жената кресна:

— Дано пукнете и се продъните с вашите слънчеви удари.

И тресна вратата.

Първобитните, които водеха Хук, се обърнаха към втория старейшина.

— Е, щом първият старейшина е отишъл да се понакваси, ела ти да съдиш тоя размирник.

Старейшината погледна облечения в кожи Хук и потръпна:

— Чакай да си взема чадъра, че какъвто пек е днес…

Влезе и се върна с чадър.

— Донесете стола за съдене. Благодаря.

Старейшината седна на стола и кимна:

— Да. Е?

Мъжете посочиха Хук:

— Ето го.

Старейшината вдигна рамене:

— Явно, полудял е.

Обърна се към Хук:

— Ти си луд бре! Да слагаш тия кожи в тоя пек!

Хук се усмихна:

— Омръзна ми да треперя.

Старейшината се огледа:

— А защо пък трепереш? Да не си трескав?

Хук почервеня от ярост:

— Двете ми деца умряха. Цялото племе измира. Останали сме само стотина души. Всички ще измрем, ако продължава тази глупост.

Първобитните запушиха ушите си. Сетне изреваха:

— Богохулство! Той потъпква заветите на основателя на племето.

— Точно така — кимна старейшината, — какво ще стане, ако всички тръгнем с разни кожи-можи? Та това значи да се пръснем от топлина. И нали самият основател на племето ни е завещал — за да се предпазим от слънчевия удар, ние трябва…

Първобитните ревнаха в един глас:

— Да носим съвсем леки дрехи от листа около кръста.

— Ето, чу ли? — посочи ги старейшината.

Хук хвана един от мъжете.

— На теб топло ли ти е?

Мъжът потръпна:

— Умирам от горещина!

Хук се обърна към друг:

— И ти, нали?

Вторият се затресе:

— Ддддда.

Хук отвори устата му:

— Ето, сливиците ти са зачервени. Още няколко дни и — край.

Мъжът се отскубна от ръцете му и ревна:

— Да се накаже със смърт!

— Чуваш ли? — каза старейшината. — Я махай веднага това палячовско олблекло. Никъде в завещанието на основателя на племето не е казано, че трябва да се носи такова облекло.

— Той се гаври със завещанието! — ревнаха мъжете.

— Да — кимна старейшината, — а за гавра със завещанието се предвижда смъртна присъда.

Хук поклати глава.

— Аз не се гавря със завещанието. То е било много умно и уместно, когато племето е живяло горе, на слънчевото плато. Но след като дивото племе ни изненада и ни прогони в това мръсно блато, то вече не важи.

— Гавра! — ревнаха мъжете.

Старейшината вдигна ръце и се обърна към Хук с примирителен тон:

— Не говори глупости. Основателят на племето съвсем точно и ясно е казал всичко и ние не можем да му противоречим, защото знаем как завършва завещанието.

Мъжете отново ревнаха:

— Който не изпълнява моето завещание, се наказва с най-страшното наказание — хвърляне от скалите.

— Видя ли — кимна старейшината, — или искаш да те хвърля от скалите да се претрепеш, а?

Хук се засмя:

— Няма да бъда първият. Вече над двадесет мъже хвърлихте от скалите и какво направихте? Нищо.

— Как? Та те са мъртви.

— Толкова, колкото и ти. Вървят си, ядат си и спят при жените си.

— За нас те вече не съществуват. Ние така ги хвърлихме от скалите, че те се претрепаха.

— Добре. Хвърлете и мен.

— Ще те хвърля — закани се старейшината, — ама знаеш ли как ще те хвърля…

От блатото се подаде динозавър, който налапа старейшината. Последният пребледня, но продължи:

— А бе ти използуваш това, че изведнъж ми се прииска да ида и да се понаквася. Но мисли му, като се върна!

— Да, ще се върнеш! Стотици мъже и жени бяха налапани от тези чудовища, а вие продължавате да дрънкате, че не сте налапани и отивате да се наквасите.

— Какви чудовища бре! — ядоса се старейшината. — Ти ум в главата си имаш ли? Къде в завещанието пише да се пазим от чудовища? А щом не пише, значи, чудовища няма.

— На платото няма чудовища. Но тука има.

— Няма — тръсна глава старейшината.

— Добре де — каза Хук, — а ти в чия уста си сега?

— Каква уста? В никаква уста не съм. Аз просто реших да се наквася и там е цялата работа.

— Погледни си краката, те са във въздуха.

— Не са във въздуха.

Хук прокара ръка между стъпалата му, които висяха във въздуха и земята:

— А това какво е?

— Нищо не е. Ти просто човъркаш земята под мене.

— Човече — въздъхна Хук, — поне накарай хората от племето да убият с копия това чудовище, за да те спасят.

— Как ще убивам нещо, което не съществува? Ако съществуваше, нали щеше да го пише в завещанието?

Старейшината се обърна към мъжете:

— Я му кажете, нали е така!

— Да, така е — ревнаха мъжете.

— Видя ли? — кимна старейшината. — Всички до един казват нещо, а ти единствен го оспорваш. Не виждаш ли, че си в малцинство? Хей, майка му стара — ти винаги си бил опърничав. Слушай, време е вече да се вслушаш в съветите на мнозинството. Ха ма че маниак, ха! А бе ти ли се извъди най-умният!

— Светотатство — ревнаха мъжете. — Да бъде наказан със смърт!

Старейшината въздъхна и зачупи ръце:

— Ах, как ми е неудобно, че точно сега ми се прииска да се наквася. А иначе щях да те науча аз тебе…

Динозавърът изръмжа, с което подсказа, че е време да се сложи край на приказките. Старейшината се сепна:

— За мой заместник оставам тоя — и посочи един от мъжете. — Нека той реши съдбата ти.

Като разбра, че вече може да се оттегли, динозавърът глътна старейшината и се скри. Заместник-старейшината се обърна към Хук:

— Е, сега си в моите ръце.

Посочи го:

— Убийте го с копията!

— Ааа, такива да ги нямаме — врътна глава Хук.

— Имаме ги — настоя заместник-старейшината, — в завещанието е казано: който не се подчинява на завещанието — смърт!

— Да, но каква? За копия не се говори нищо. Говори се за хвърляне от скалата.

— Каква скала? — зяпна заместникът.

— Видя ли? — разсмя се Хук. — И ти дори попита „каква скала“. Тук на това мръсно блато камъче няма, а камо ли скала.

Сложи ръце на кръста си:

— Е, хвърлете ме от скалата де.

Заместникът ревна:

— Има скали, има!

— Е, добре. Хвърлете ме.

Заместникът посочи Хук:

— Хвърлете го от най-стръмните скали!

Мъжете хванаха Хук, вдигнаха го на ръце и го хвърлиха във въздуха;

Хук падна и скочи.

— Хооопппаааа! Е, как си?

Заместникът се наду:

— Няма да отговоря. За мен ти вече си мъртъв.

— Благодаря — поклони се Хук. — Довиждане!

И си отиде.

Заместникът се изду още повече и посочи отдалечаващия се еретик:

— Така ще убиваме всички, които престъпват завещанието на основателя на племето.

Втори апокриф

Наведен над дърводелската маса, гъркът дялкаше две големи дъски. Край него, върху куп стърготини, седеше Исус.

Гъркът спря да дялка и надигна една кратуна. Отпи, остави кратуната и запя с пиянски глас:

— Мила майкооооо, къде си, мила майчицееееее…

Исус се усмихна:

— Ти биеш ли майка си?

— Уха — кимна гъркът, но се сепна. — Откъде позна?

— Всички пияници, които бият майките си, щом пийнат, плачат за тях.

— Вярно е, майка му стара — замисли се гъркът, — работата е там, че всъщност имам две майки.

— Две?

Гъркът отново започна да дялка.

— Като бях малък, имах друга майка. Нещо като слънце. Говореше такива хубави неща.

— И умря?

— Не, но се измени… А като пийна — и си спомням каква беше — мила, красива и усмихната… И ми става тъжно, и ставам добър, и ми се иска да отида и да й поискам прошка… Но щом отворя вратата и я видя — мръсна, разчорлена — да е лесно да ограби и последната ми драхма — без да искам, започвам да удрям…

Сепна се.

— Я се изправи!

Исус се изправи.

Гъркът го премери с канап от петите до главата.

— Сега протегни ръце… Така. Вече можеш да седнеш.

Исус седна.

— Взе ми мярката!

— Другите ти взеха мярката преди мен.

Погледна Исус в очите.

— Защо правиш всичко това?

— Иначе не мога.

Гъркът чукна главата си.

— Нещо ти дрънка тук… Обичай ближния си! Ха! Родната ми майка иска да ме заколи, а ти — ближния ще обичаш!

Започна отново да дялка.

— С какви глупости ни пълнеха главите, ей! Пак за майка ми се сещам. Всичко най-хубаво, което знам на този свят, от нея го чух. И пак тя, същата, със същата уста сега ме проклина и ми казва, че няма нищо хубаво на този свят и аз — нейното слънчице, както ме наричаше — съм й по-омразен и от гроба.

Махна с ръка.

— Няма нищо хубаво на този свят. Човекът за човека е вълк.

— Вълк е — кимна Исус.

— Видя ли? И нашият Прометей — какво направи? Орелът му изкълва черния дроб. За какво? За да направи човека равен на бога. Даде му огъня. А човекът само това чакаше — грабна огъня и хукна да подпалва с него чергата на съседа си.

Исус го прекъсна:

— Какво ще направиш, ако срещнеш Прометей?

— Ще му се изсмея.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Ще му кажа — а бе, глупак, за такова говедо като мен ли се остави да те кълват орлите? Ще му кажа да върви по дяволите.

Започна да дялка ожесточено.

— Големи лъжци са тия прометеевци. Накарат те да вярваш, че има нещо красиво на този свят, ти махнеш черупката си, а гарванът само това чака и — хоп — клъвне те.

Размахва юмрук.

— Прометеевците са вредни. Човек от малък трябва да бъде учен на злоба. Да мрази всеки и всичко. Прометеевците са като топло слънце през ноември. Пекне за малко, ти решиш, че целия ден ще пече така, и излезеш без кожух, а после зъзнеш цял ден и се проклинаш, дето си бил толкова глупав да вярваш на ноемврийско слънце.

Посочи Исус.

— И ти си такъв лъжец.

Разсмя се.

— Божи син! Хе-хе! Е, как ти дойде това наум?

— И ти можеш да бъдеш божи син.

— Аз?

— Всички могат да бъдат божи синове. Стига да повярват.

— Добре, да речем, аз повярвам. Още десет души повярват. И започваме да обичаме хората и да им раздаваме нвсичко, което имаме. И като им раздадем всичко — знаеш ли какво ще ни направят?

Чукна дъските.

— Ще ни заковат ей за това. Ще ни разпънат. И ще ни плюват, и ще ни се смеят.

— А като се напиеш, плачеш за майка си…

Гъркът вдигна рамене.

— Като се напие човек — размеква се. Става глупак и му се иска да седи до Прометей и до теб и всички да са добри. Само пиян човек може да вярва на такива глупости.

Исус се усмихна.

— Е, да, всеки смята, че той е добър, а другите са лоши. Той е ангел господен, но другите са го заставили да бъде лош. Като пийне, всеки от вас смята, че е най-добрият. И плаче, че другите не са като него. И крещи — човече, къде си? Всички сте диогеновци, всички сте прометеевци… А може би след време всички ще мислят, че са исусовци. Дълбоко ще вярват, че са исусовци, дори и когато коват кръста ми.

Посочи гърка.

— А всъщност ти ковеш собствения си кръст.

Гъркът трепна:

— Моят кръст?

— Ти уби предишната си майка, ти прикова Прометей. Престани да дялкаш.

Гъркът се замисли и се засмя.

— Като престана, другите ще издялкат моя кръст.

— Ще го издялкат. Всички коват кръстове за другите. Всички удрят, блъскат — ха-ха, казват си, ония искат моя кръст да изковат, да видим дали аз няма да изкова по-напред техния.

— Така си е.

— И тогава с какво се различава човек от вълка, който мисли само как да разкъса другите, за да не бъде разкъсан?

— Човекът за човека е вълк.

Исус поклати глава.

— Смешно. Човекът — най-висшето създание на бога, а изведнъж се оказва — скот… Не, аз не искам да бъда скот. Аз съм бог. Ще мисля като бог. Ще живея като бог. И ще бъда разпънат като бог.

Гъркът вдигна рамене.

— Ти мислиш, че си бог, а другите казват, че си луд.

— Луд… Бих предпочел да съм луд, отколкото нормален като фарисеите.

Гъркът вдигна рамене, сложи дъските една върху друга и ги чукна с всичка сила, но изпищя и се хвана за ръката. Иисус се усмихна, взе чука, нагласи дъските и с един удар ги натъкми.

— Кръстът е готов.

Гъркът зяпна.

— И това ли можеш?

— Йосиф беше дърводелец — каза Исус.

Сетне повдигна кръста и го сложи на рамото си.

Гъркът примигна.

— Слушай, напразно е всичко това. От цялата работа ще спечелят пак ония нормални, за които се разказва в притчата.

— Изясни се.

— Ами да. За тях ти си луд, защото искаш да вземеш парите им. Но като умреш, те изведнъж ще се разкаят, ще започнат да бият главите си в земята и ще признаят, че си божи син.

— По-лесно е камилата да мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в рая.

— За рая никой не ти говори, човече. Те така ще извъртят работата, че ще се изкарат твои наследници. И не те ще се променят, а теб ще променят. И ще се молят на тоя кръст, но не на дървения ти кръст. Охо, ще си направят златни кръстове, а върху тях ти ще светиш, издялкан от слонова кост. А на главата ти вместо трънен венец ще блестят бисери, диаманти, сапфири и изумруди. Всичко ще бъде скъпо и прескъпо и в твое име ще душат много по-добре бедните, отколкото сега.

Исус вдигна рамене.

— Вероятно.

— Е, тогава за какво е всичко това?

— За тези, които са като мен. Те трябва да вярват, че човек е бог. И трябва да бъде бог.

— Но нали ти казах, че само след няколко години богатите ще те превърнат в златно чучело.

— Тогава тези, които са като мен, ще оплюят това чучело и ще върнат вярата на подобните си, като умрат на кръста.

— И така до края?

— Може би не съвсем до края. Може би все пак на края ние ще победим. Иначе няма смисъл да се живее. Иначе няма смисъл да се умира.

Наведе глава и бавно потегли напред с кръста на рамо. Гъркът отупа ръце и тръгна след него.

Втора глава

Същото блато. На същото място. Със същата вода, със същите динозаври в него. Само че малко по-различно. Част от огромните дървета бяха отсечени и през пролуките падаха струи блестящи слънчеви лъчи, които огряваха първобитни наколни жилища. Но не онези, — леките, паянтовите наколни жилища, през които студът си влизаше и си излизаше, като че ли си е у дома. Не. Това бяха стабилни, плътни, оградени с колове за предпазване от динозаврите.

Явно някой беше отчел и признал съществуването на тези страшни зверове. Това личеше от главите на динозаврите, които висеха с провиснали езици, набучени на колове пред къщите.

Изведнъж камъшът се раздвижи и над него се подаде главата на старейшината. Оня, който беше заместил заместника на първия старейшина и който, ако си спомняте, беше обявил Хук за несъществуващ. За разлика от здравите наколни жилища той имаше съвсем нездрав и болнав вид. Тресеше се от студ, кършеше ръце и от очите му течаха студени сълзи.

В този миг точно от другата страна на камъша се подаде друга, още по-окаяна глава — главата на онзи войник, който беше заместил старшията на войниците. Той също се тресеше като смахнат и зинал, зяпаше здравите къщи и забучените пред тях глави на динозаврите. Двамата се надигнаха и се видяха.

Първата нм реакция беше да се скрият един от друг, но сетне и двамата скочиха и зареваха:

— Ххххванах те!

— Нннне ти, а аз те хххванах!

— Я мълчи! Нали те следя от един ден.

— Не ти, а аз те следя.

— Обвинявам те в държавна измяна.

— И аз те обвинявам.

— Осъждам те на смърт чрез хвърляне от скалите!

— И аз те осъждам на смърт чрез хвърляне от скалите!

— Ти не можеш да ме осъдиш, защото аз съм старейшината!

— Аз пък съм старшията!

— Властта винаги е принадлежала на старейшините, а войската е длъжна да изпълнява нарежданията им.

— Да, но когато войската вижда, че старейшината изменя на завещанието на основателя на племето, тя е длъжна да го свали от власт.

— Кой изменя на завещанието? Аз ли?

— Ти, ами. Я се погледни къде си? Обяви цялото племе за несъществуващо, един по един изгони всички, дори собствената си жена и деца, а сега идват тук да зяпаш как живеят.

Старшията плю с презрение.

— Срамота!

— Не — ревна старейшината, — не аз, а ти идваш! Аз много добре зная, че всички са несъществуващи и като така, няма смисъл да ходя да ги търся. Къде се е чуло и видяло да гледам какво прави несъществуващ? Но понеже отдавна те подозирах в измяна, проследих те и сега те хванах.

— Ха-ха, прехвърля вината от болната глава на здравата.

— Говори си, говори си. Аз нали те хванах.

Старейшината се изду.

— Като старейшина на племето осъждам те на смърт.

Старшията изрева:

— Аз те осъждам! Хвърлете го от скалите!

Старейшината също изрева:

— Хванете го и го хвърлете от скалите!

Вратата на първата хижа се отвори и оттам надзърна Хук. Като видя двамата, той се разсмя:

— Какво става? Какъв е тоя цирк?

Старейшината му обърна гръб.

— Аз не говоря с несъществуващи.

— И аз — обърна се старшията.

— Че кой иска да говори с вас? Само че с вашите крясъци ми пречите да ям.

— Да ядеш ли? — зяпна старейшината.

— Какво ядеш? — облиза се старшията.

— Варен динозавър.

Старейшината махна с ръка:

— Динозаври няма.

Старшията се изпъчи:

— В завещанието на основателят на племето никъде не е казано, че има динозаври.

Двамата изреваха в хор:

— А това значи, че динозаври няма.

Хук сложи пръсти в устата си и изсвири. От двете страни на хижата се подадоха глави на динозаври, които налапаха старейшината и старшията.

— Е? — изсмя се Хук.

— Карай… говори каквото си искаш. Аз отивам да се наквася.

— И аз… — въздъхна старшията.

Хук отново свирна. Динозаврите изплюха двамата и се скриха.

Двамата се ококориха.

— Аззз… съм жив!

— И аз!…

Прегърнаха се и заподскачаха, като ревяха:

— Живи сме, живи сме!

Хук влезе в хижата и след малко се върна с голямо димящо гърне в ръце. Сложи го на земята и вдигна похлупака:

— Яжте!

Двамата се втурнаха и бръкнаха в гърнето. Изреваха от болка, но не пуснаха парещите парчета месо и започнаха да гълтат лакомо. Имаше месо за десет души, но те се блъскаха, ритаха се, дърпаха парчетата месо и гълтаха, гълтаха, гълтаха…

Хук дръпна една връв. И в този миг клоните на близките дървета се разтвориха и върху гладниците плисна сноп парещи слънчеви лъчи. Двамата оставиха месото и ужасени паднаха на земята. Сетне вдигнаха глави. И като деца, усетили милувката на отдавна изчезналата майчица, започнаха да се търкалят по земята:

— Ооооооооооо!

— Топло, топло…

Когато се налудуваха, те се изправиха и замигаха към Хук.

— Какво е това?

— Ти ли го измисли?

— Не — врътна глава Хук, — това е слънцето.

Двамата се ококориха.

— Значи, основателят на племето е прав.

— Значи, завещанието е вярно!

Хук отпусна връвта и клоните скриха слънцето. Двамата изпищяха и започнаха да подскачат от студ.

— О, Хук, пусни го!

— Пусни го, пусни го!

Паднаха на колене и вдигнаха ръце:

— Пусни гоооооо!

Хук дръпна връвта и отново слънцето плисна върху двамата. Те притвориха очи и потръпнаха. Боже мой, боже мой, колко е топло…

Хук плесна с ръце.

— Да кажете нещо?

Двамата изведнъж скочиха и зареваха в един глас:

— Завещание на основателя на племето. Първа глава. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, това е слънцето. За да се предпазим от неговите смъртоносни лъчи, ние трябва… А. Да носим винаги…

— Хей — закани се Хук, — ще скрия слънцето!

Двамата изреваха:

— Неееееее!

— Тогава престанете с тези глупости!

Двамата примигнаха виновно. Изведнъж старейшината се изду:

— Хук! Аз те обявявам за съществуващ!

— И аз! — изпъчи се старшията.

— Като старейшина на племето аз съм готов да ти простя всички предишни грешки и да те приема отново в нашите редове.

— А като старшия отново ще те зачисля във войската.

Хук се учуди искрено:

— Това е голяма милост!

Старейшината се изду още повече:

— Така е, Хук, и ти трябва да ми бъдеш благодарен.

Огледа хижата.

— На първо време аз ще се съглася да взема тази хижа. А след това вече, нали — може да мии направите по-голяма — както подобава на старейшина на племето.

— И аз — кимна старшията — се съгласявам да взема една от хижите. На първо време, разбира се.

Старейшината продължи:

— Във връзка с изменението на някои неща, ще трябва да изменим и формата на наказанията.

— Ясно е — допълни старшията, — че досегашното хвърляне от скалите не дава добър резултат и с оглед на запазване дисциплината във войската предлагам виновниците да бъдат издавяни в блатото.

— Не — прекъсна го старейшината, — да бъдат давани на динозаврите.

— Глупости — тръсна глава старшията, — къде ще ги намериш тия динозаври? Ето го блатото. Бухаш ги вътре и това ти е.

— Млък — ревна старейшината, — щом аз кажа нещо, това е закон!

Старшията се изсмя.

— Я се погледни бе — какъв старейшина си? На дрипа приличаш.

— Светотатство! — ревна старейшината. — Да бъде хвърлен на динозаврите!

Старшията го посочи.

— Да бъде хвърлен в блатото!

Двамата скочиха един върху друг и започнаха да се въргалят по земята. Хук изсвири пронизително. Веднага пристигнаха войници, предвождани от стотник.

— Разтървете ги! — каза Хук.

Войниците ги дръпнаха един от друг.

— Дайте го на динозаврите! — ревна старейшината.

— Хвърлете го в блатото! — ревна старшията.

— Тихо — каза Хук и се обърна към войниците. — Вземете ги, облечете ги в кожи и ги зачислете като редници. За непослушание — пет пръчки на голо.

Сетне се обърна към стотника:

— Всичко ли е готово за нападението?

— Тъй вярно — изпъна се стотникът. — Всички войници са обучени за бой от долу на горе. Скелите за катерене са готови.

Хук погледна към очертанията на платото, което се издигаше в далечината:

— Утре призори ще нападнем внезапно дивото племе и ще заемем отново слънчевото плато, където са живели нашите прадеди.

— Урааааааа! — ревнаха войниците.

— Напред, ходом марш! — изкомандува стотникът.

С бодра стъпка войниците отминаха. Най-отзад се мъчеха да влязат в крак двамата нови редници.

Трети апокриф

Завързан за кола, Джордано Бруно наблюдаваше как монахът нареждаше под краката му съчки.

— Некадърник! — ядоса се Бруно. — Най-отдолу трябва да сложиш най-сухите съчки, та като се подпалят, да подхванат и мокрите.

Монахът махна с ръка;

— И така ще изгориш.

— Знам, но се дразня, когато гледам некадърници.

Монахът се изкиска.

— А ти видя ли докъде се издигна с твоята кадърност? На най-високото обществено стъпало.

Посочи го и се затресе от смях.

Бруно помръдна с рамене:

— Без да искаш, ти каза истината.

— Значи, наистина се гордееш с кладата?

— Точно толкова, колкото и Прометей с огъня.

Ужасѐн, монахът запуши ушите си.

— Престани да говориш за езически богове! Ти си богохулник!

— А ти си глупак.

Монахът посочи небето:

— Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно.

Бруно се засмя:

— Теб ще те сложат в небесния глупариум.

Монахът поклати глава:

— Смей се, смей се. След малко аз ще се смея. Безбожник такъв! Слушай бе, ама ти наистина ли не вярваш в светата троица?

— Не.

— И в нафора?

— Не.

— И в сватбата в Кана Галилейска?

— И в нея.

— А в какво вярваш?

— В човека.

— Ха. Човекът е направен от кал. Виж — Исус — да. Той е син божи. Той седи отдясно на отца. Или ти не вярваш и в това!

— Пикая аз на твоя Исус.

Монахът изпищя и запуши ушите си. Но нищо не се случи. Монахът вдигна глава и ахна:

— И си още жив?

— А какъв искаш да бъда?

— След това богохулство?

Замисли се, сетне се огледа и прошепна:

— Слушай…

— Какво?

— А можеш ли да кажеш това и за… бога отца?

— Разбира се.

— Сега ми е ясно. Бог не те уби, защото иска да те измъчи. Хе-хе — точно така. Ако те прасне по главата с гръм — веднага ще хвърлиш петалата, а той — не, иска да му замирише на човешко месце… Хе-хе, хитър е бог. Не го познаваш ти.

Вгледа се в Бруно.

— Слушай, ти да не си луд?

— А ти си нормален?

— Да, разбира се. Аз съм като всички. Всички пеят в черквите, всички палят свещи, всички целуват статуите. И аз с тях. А ти — не. Да не искаш да кажеш, че всички са луди, а само ти си нормален?

— Ти вярваш ли в Исус?

— Разбира се.

— И си чел евангелието?

— Разбира се.

— Е, да, ама си тъпак и нищо не си разбрал.

— Всеки може да обижда.

— Кажи ми тогава, какво направиха с твоя Исус?

— Как какво — разпънаха го.

— Кой го разпъна?

— Евреите.

— Не. Разпънаха го всички, които бяха около него. Всички!

Монахът се замисли и повтори машинално:

— Всички…

— Да, всички. Един-единствен Исус твърдеше, че е божи син, а всички му се подиграваха и го разпънаха. Значи, излиза, че Исус е луд, щом е бил против всички.

— Той не е луд! — изкрещя монахът. — Той е божи син!

— Ама сега го казваш. А ако беше край кръста, щеше да ревеш: „Разпни го!“

— Нямаше. Как ще викам, когато е божи син?

— Глупак! Сега е божи син. Сега всички казват, че е божи син. А тогава само той е казвал, че е божи син. И чак след кръста го признаха.

Монахът отново се замисли.

— Слушай, ти да не искаш да кажеш?

— Какво?

— Че след като умреш, ще те признаят?

— Като нищо. Басирам се, че ако не синовете ти, внуците на сегашните фарисеи ще крещят: „Да живее Джордано Бруно!“ Ще има улици „Джордано Бруно“, университети „Джордано Бруно“…

— Е, добре де — ти затова ли умираш?

— Пази, боже!

— А за какво?

— Най-малко умирам за синовете и внуците на фарисеите. Аз умирам заради прометеевците, заради исусовците и джорданобруновците.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз умирам за хората, които са като нас. За лудите, които мислят. За вечната истина. За тези, които първи съзират промяната. За тези, които първи виждат новото. За тези, които дават огъня на човека. За тези, които искат да накарат човека да разбере, че той е бог и няма други богове освен него. Всеки миг по света приковават по един Прометей. Разпъват по един Исус и изгарят по един Джордано Бруно. Но в същото време има хиляди, които мислят като нас, а се страхуват да го кажат. Те се плашат от мнозинството. Те не са уверени в себе си. И само огънят на Прометей, кръстът на Исус и кладата на Джордано Бруно могат да ги накарат да повярват в себе си. Да повярват, че не са сами. Че са прави.

Внезапно лицето на монаха светна.

— Е, тогава всичко е наред.

— Какво?

— Всичко е наред, казах. Аз пък изпитвах малко угризение. Викам си, все пак човек изгарям. А то излиза, че моята роля е благородна.

— Така ли?

— Ами да. Ако не ти запаля кладата, как ще станеш известен? Ако не бяха фарисеите, кого щяха да презират вярващите? Значи, за да има прометеевци, исусовци и бруновци, трябва да има и такива, които ги приковават, разпъват и изгарят. Може би и аз ще вляза в историята, кой знае. Този Херострат не е бил глупак…

Огледа се и се сепна.

— Я да запаля бързо кладата да не ме изпревари някой!

Блъсна горящата главня в съчките.

— Ето, гори!

Сетне разпери ръце и закрещя с пълен глас:

— Хора, запомнете! Аз запалих кладата на Джордано Бруно! Аз — монахът Силвециус — чувате ли, хорааааа, да не ме забравите, хораааааааа…

Трета глава

Десет години след събитията, които видяхте в глава втора, към слънчевото плато се промъкваше брадясал, изпокъсан мъж. Той кашляше силно. Лицето му беше измъчено. От време на време се спираше, облягаше се на тоягата, поемаше въздух и отново тръгваше.

Ето последното баирче. Хук (защото това беше той) с мъка се изкачи и впери очи в платото. И очите му станаха по-големи от лицето.

По средата на слънчевото плато се издигаше огромен паметник, издялан от камък. Това беше силен, войнствен мъж, облечен в кожи. Дясната му ръка сочеше някъде нагоре.

— Господи — ахна Хук, — но това съм аз!

Около паметника бяха скупчени здрави, солидни хижи без никакви прозорци. Пред тях, на палещото слънце тътреха уморено крака малки дечица, облечени от глава до пети в дебели кожи. Под паметника висеше огромен плакат: „Да превърнем всички динозаври в домашни животни!“

Хук притвори очи и изстена:

— Господи…

Сетне се затътра напред. Когато стигна до паметника, от първата хижа излезе мъж, облечен в кожи. От лицето му течеше вода, но той се облещи срещу слънцето и като изтри чело, каза:

— Ей, че студ!

Хук отново се ококори. Та това беше бившият старейшина. Гледай как се е оял, мръсникът.

За всеки случай Хук се скри зад паметника. Искаше да види всичко.

От съседната хижа изскочи бившият старшия. Той не само че беше навлечен с кожи, ами се беше наметнал и с кожух.

— Ей, че студ — изохка и той, като изтри потното си чело.

Като го видя, старейшината се провикна:

— Страшен студ, съседе!

— Да — кимна старшията, — студът е страшен!

Изтри челото си с кърпа и като я изстиска, от нея рукна вода:

— То бива студ, бива, ама това на нищо не прилича.

— Прав си — кимна старейшината, — ама нали съм разсеян, загубил съм си някъде наметалото. Я ела при мен да се наметна и аз с твоето наметало, та белким се постопля.

Ругаейки наум, старшията дойде до него и го покри с покривалото.

— Да — кимна старейшината, — сега е по-топло. Мислех, че ще се пръсна от студ.

— Знаеш ли — каза старшията, — понякога си мисля да си направя още едно кожено наметало. Този студ, брате, не се трае вече.

— Ще теглим — изпръхтя старейшината.

— Е, какво — каза старшията, — да почваме, а?

— Да почваме.

Двамата надуха гърди и зареваха срещу слънцето:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Първо. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, е студът. За да се предпазим от неговото смъртоносно влияние, ние трябва: А. Да се обличаме в дебели кожени дрехи. Б. Да си правим солидни колиби върху колове с много малки прозорци. В. Да ограждаме колибите с ровове за оттичане на водата.

Спряха, защото от тях започнаха да се стичат локви.

— Съседе — каза старейшината, — не е ли по-добре да влезем вътре, че тук е такъв студ…

— Прав си — зарадва се старшията.

Двамата влязоха вътре и оттам се чуха гръмките им ревове:

— Г. Да просичаме дърветата, за да влизат през тях слънчевите лъчи…

Хук подаде глава зад паметника:

— Тия са се побъркали…

Изсмя се.

— Великият Хук!… Ей, какво не правят от хората, които смятат за умрели. Велики ли не щеш, класици ли не щеш… Дори и думите ми зазубрили наизуст.

Чу се команда:

— Едно-две, едно-две.

Хук се скри отново и пред паметника замаршируваха войници.

— Стой! — изкомандува стотникът. — Тук, пред паметника на великия Хук, ще си припомним онази част от поученията му, в която се говори за военните учения. Почни!

Войниците зареваха в един глас:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Втора глава. Военните обучения на племето трябва да стават по следния начин: А. Заставаме точно в основата на скалата и насочваме копието нагоре. Б. Покатерваме се по предварително приготвеното скеле. В. Нападаме спящия неприятел и Г. Празнуваме победата.

Стотникът посочи скелето, което се издигаше вдясно от паметника:

— Почни!

Войниците се затърчаха, но Хук изскочи пред тях:

— Вие луди ли сте?

Стотникът ревна:

— Човече, дръпни се от пътя на войниците.

— Къде е вашият неприятел? — запита Хук.

Стотникът се замисли и изведнъж заговори като картечница:

— Неприятелят — това е дивото племе, което се намира на слънчевото плато, което…

— Глупак! — прекъсна го Хук.

— Моля? — зяпна стотникът.

— Глупак!

Стотникът се ококори:

— Обида!

— Махни ръката си от меча — каза Хук, — ти къде се намираш сега?

Стотникът се огледа:

— Ами… тук.

— Какво е това „тук“?

— Това тук — заекна стотникът — е всичко това.

— Не се прави на ударен! Това е слънчевото плато, за което ти преди малко спомена.

— Е, да — въздъхна стотникът.

— Защо учиш тогава войниците да превземат слънчевото плато, когато то вече е превзето?

Стотникът примигна, но изведнъж се изпъчи.

— Ние се учим от заветите на великия Хук, избавителя на племето, който във връзка с подготовката на войниците казва следното: А. Боевите учения на войниците…

— Момент — прекъсна го Хук, — това той го е казал, когато бяхте долу, в блатото. А сега вече всичко се измени.

— Е, да — съгласи се стотникът, — но великият Хук изчезна по време на битката и затова ние следваме неговите велики завети, благодарение на които победихме дивото племе и заехме слънчевото плато.

— О, богове — вдигна ръце Хук, — разберете! Всичко се изменя! Думите му са били правилни по-рано, а сега се превръщат в явна глупост.

Стотникът се хвана за главата.

— Обижда великия Хук, избавителя на племето!

Извади меча си:

— Войници, дайте го на динозаврите!

Хук се разсмя:

— А къде са динозаврите?

Стотникът зяпна.

— Динозаврите… Ами едно време Хук така е наказвал провинилите се.

— Видя ли? Дори не можеш да ми направиш нищо, защото тук динозаври няма. Те живеят в блатото.

Стотникът кимна:

— Добре де — ще те пронижем с копия.

— Защо?

— Защото се гавриш с паметта на великия Хук, който…

— Я ме погледни по-добре…

Стотникът се вгледа в Хук и изведнъж отскочи назад:

— Ти…

— Да, аз съм Хук.

Стотникът изпищя и хукна, последван от войниците.

Малко след това пред паметника се появиха деца, водени от учител. Всички бяха потни, навлечени с дебели кожи.

Учителят се огледа, изтри потта си и кимна:

— Малко е студено, но нищо, нали, деца?

Децата отпаднало казаха:

— Ние сме свикнали със студа.

Едно дете обели очи и падна.

Учителят кресна:

— Завийте го с кожа!

Отново изтри челото си:

— Знаех си, че няма да минем без жертви. Такъв студ не помня от памтивека…

Свали коженото си палто и зави припадналото дете.

Хук не се стърпя, скочи и хвърли кожата настрани.

— Не пречете на заниманията! — кресна учителят.

Хук се наведе над припадналото, свали кожените му дрехи и го поръси с вода от кратунката, която висеше на кръста на детето. То отвори очи и се усмихна:

— Колко е хубаво така. Щях да се пръсна преди малко…

— От какво?

Детето изведнъж примигна.

— Ами от студ.

Хук се разсмя:

— Не виждаш ли, че те спасих, като ти махнах тази идиотска кожа? Какъв студ при това слънце?

Детето изсъска на ухото му:

— Мълчи! Ще те убият. Кажи, че ти е студено.

Хук се изправи.

— Не, топло ми е. Деца, веднага хвърлете кожените дрехи!

Учителят отново се разкрещя:

— Това е кощунство с паметта на великия Хук!… Деца, кажете какво е казал великият Хук за облеклото!

Децата ревнаха в хор:

— Ние трябва да се обличаме в дебели кожени дрехи…

— Престанете — ядоса се Хук и се обърна към учителя: — На тебе студено ли ти е?

— Разбира се — каза учителят.

Хук избърса челото му с кърпа и като я изстиска, рукна вода.

— А това какво е?

Учителят примигна.

— Това е вода — поясни Хук, — а когато на човек му е студено, не се поти. Човече, на теб ти е топло. Затова махна коженото си палто, а не от любов към ученика.

Учителят кресна:

— Ще те дам на динозаврите!

— Динозаври няма — каза Хук и се обърна към учениците. — Деца, виждали ли сте динозаври?

Децата примигнаха.

— Знаете ли как изглеждат?

Децата вдигнаха рамене.

Учителят кресна:

— Аз съм ги виждал. Те изядоха майка ми и баща ми долу в блатото.

— Но тук не е блато, а плато — кимна Хук.

Учителят изведнъж стана кротък.

— Вижте какво. Моля ви се, не пречете на заниманията. Видите ли, отгоре е спуснат такъв учебен материал и така преподавам. Разбирате, нали? Наредете да го променят, ще преподавам иначе. Какво мога да направя? Аз съм на заплата, пионка. Изпълнявам заповед.

— Какво говорите! — ядоса се Хук. — Нима ви заповядват да убивате деца?

— Такова е нареждането — вдигна рамене учителят. — Вече десет деца ми измряха, но ако не ги завия с кожа, когато припадат, ще ме уволнят.

— Вие сте убиец!

— Не — врътна глава учителят, — само изпълнявам заповед. Убийци са тези, които са я издали.

— Ха! Тогава вие ще изкарате, че убиец е самият Хук, който на времето е казал децата да се обличат с кожи.

— Вие казвате това.

— За какво ви е тази глава? — чукна го по главата Хук. — Защо не мислите сам?

Учителят попипа главата си.

— Много си е добра главата ми. Няколко мои колеги се опитаха да възразят и къде са сега? Копаят около къщите за оттичане на водата.

— Вода? На това плато?

— Е, да, ама копаят. На времето великият Хук е казал да се копаят ровове за оттичане на водата и във връзка с това…

— Добре — кимна Хук, — ако аз ти кажа сега да престанеш да говориш глупости, да съблечеш децата и ги облееш със студена вода, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ти кощунствуваш със заветите на великия Хук, който…

Хук го погледна втренчено.

— Я ме погледни по-добре… Не ме ли познаваш? На времето аз те спасих от динозаврите…

Учителят се вгледа в Хук и…

— Призраци! — ревна ужасен. — Призраци!

И хукна презглава, като пищеше.

Хук се обърна към децата:

— Деца, хвърлете тези кожи. Аз съм същият този Хук, с чиито глупости са ви напълнили главите. Аз съм Хук. Хвърлете кожите.

Децата стояха като замръзнали. Хук грабна кожата на едно от децата и я смъкна. Сетне смъкна кожените дрехи и на останалите. Те не смееха да мръднат.

— Деца — усмихна се Хук, — деца. Не е ли по-добре така?

Изведнъж децата креснаха с всичка сила:

— Ураааааа, да живее великият Хук!

Хванаха се за ръце и започнаха да подскачат в кръг около него.

Чули шума, от хижите си изскочиха старейшината и старшията. Като видяха голите деца, те политнаха назад от ужас:

— Кощунство!

— Веднага се облечете!

— Нееееее — ревнаха децата. — Хук ни каза да се съблечем.

— Какъв Хук?

— Ето този.

Двамата погледнаха дрипавия и болнав странник с иронична усмивка. Но миг след това тя замръзна.

— Хуууук!…

— Да — каза Хук, — аз съм.

Двамата затрепераха и започнаха да се потят.

— Тттова е призрак!

— Не съм призрак.

— Ттти не си жив!

— Приличам ли — изсмя се Хук — на таласъм?

— Дддокажи, че не си таласъм.

Хук дръпна ухото на старейшината и той изпищя. Сетне ритна старшията и той подскочи.

— Е? — запита Хук.

Двамата се огледаха. Старейшината се окопити и се изду.

— Деца! Измитайте се оттук! Веднага!

Децата грабнаха дрехите си и хукнаха презглава, като ревяха:

— Ураааааа, да живее Хук!

Когато всичко утихна, старейшината дойде до Хук:

— Мда… Слушай, Хук. Ти сбърка, че се върна.

Хук се засмя.

— Чудесна приказка. Десет години бях пленник на диваците. Държаха ме като псе, завързан за врата. Добре, че ги научих как се прави вино, та се изпонапиха една вечер и успях да избягам. Идвам при вас, същите, които спасих от смърт, и сега ми казвате — сбъркал съм, че съм се върнал.

Старейшината се изду отново.

— Виж какво, Хук. Докато те нямаше, станаха някои промени. Аз отново станах първи старейшина, а този — посочи старшията — отново бе назначен за старшия на войската.

— Охо — кимна Хук, — сега вече ми е ясно.

— Не, не ти е ясно. Знаеш ли как станахме отново ръководители на племето?

— Не мога да знам?

— Видя ли, че си изостанал. Ние отново поехме властта, защото те възвеличихме. Още на другия ден след победата, когато видяхме, че те няма, събрахме племето и помолихме всички, които си спомнят някои от твоите поучения, да ги кажат, за да ги запомним и да си ги повтаряме. Сетне предложихме да ти издигнат паметник. После изградихме тук същите жилища, които ти ни научи да градим долу, в блатото. Засадихме високи дървета, за да можем сетне да ги просичаме, както ни беше учил, изградихме високи скели на войниците, за да се бият от долу на горе, както ни беше учил. И, естествено, признателното племе, като видя, че ние сме най-искрените твои почитатели, от благодарност към теб избра нас за ръководители.

Старейшината въздъхна:

— И виждаш, малко неудобно се получава. Ти идваш сега и — явно — ще искаш ти да станеш ръководител. Признай, че не е красиво от твоя страна след всичко, което направихме за теб.

Хук слушаше като втрещен. Сетне се хвана за главата:

— Това е идиотщина. Сега именно трябваше да изпълнявате заветите на основателя на племето, които едно време бръщолевехте долу, в студеното, мръсно и влажно блато. Сега трябва да строите леки, прозрачни хижи, да се обличате само с по няколко листа, да се пазите от слънчев удар. Не виждате ли, че децата измират от горещина?

Разсмя се.

— Да садите дървета, само и само за да ги просичате после, да копаете отводнителни ровове тук, където няма дори капчица вода…

Старейшината погледна към старшията, сетне се обърна към Хук:

— Не, Хук. Явно е, не си за държавник. Какво искаш да направиш сега? Да хукнеш между хората и да ги караш да правят точно обратното на това, което ги учеше преди десет години?

— Разбира се. Сега всичко е точно обратното. Значи, и животът трябва да се промени.

Чукна се по главата.

— Това за какво е?

— Аха — кимна старейшината, — значи, искаш да накараш всички да мислят, така ли?

— Че какво страшно има в това?

— Страшното идва оттам, че нищо не разбираш от психология на управлението. Ако ги накараме сега да хвърлят дрехите, да съборят къщите и всеки да прави това, което му скимне, какво ще стане с властта? Какво ще стане с авторитета на ръководителите?

Хук ги погледна втренчено.

— И ми предлагате да оставя хората да се пържат в горещината? И да ме проклинат, когато останат сами? Разбирате ли какви идиотщини говорите?

Старейшината се изду.

— Виж какво, Хук. За обидата, която нанасяш на първия старейшина на племето, би трябвало да те накажем със смърт. Но пред вид миналите ти заслуги, ние ти прощаваме.

— Благодаря. И какво трябва да направя в замяна на тази висока милост?

— Иди си, Хук. За твое добро. Не развенчавай ореола си. Ние те сложихме на пиедестал, какъвто и боговете нямат, а ти искаш да се смъкнеш сам.

Старейшината се замисли.

— Дори, знаеш ли, сега ми хрумна, ще те обявим за бог, точно така. Ще кажем, че всъщност си бил самият бог, изпратен да избави племето, и след като си го избавил, си се възнесъл на небето.

Хук разтвори широко очи. Сетне каза тихо:

— Говедо!

— Какво?

— Ти си говедо! Съжалявам, че тогава не ви оставих на динозаврите. Аз исках да освободя племето от глупостта, а в мое име вие сте го свързали два пъти по-здраво с нея. Ей, че разбойници! Аз сам ще гътна този идиотски паметник. Разбрахте ли — богове няма! Само човек е бог!

Чукна главата си.

— Ако мисли с това. А вас — той изведнъж се разсмя — ще накарам да копаете не ровове, а кладенци. Цял живот. И то облечени в тия кожи, с които сте сега. И да се пръснете, няма да ви съжаля. Сега ще извикам хората да ви завържат.

Извърна се и тръгна. В същия миг старшията изтърча зад гърба му и го прониза. Хук падна по очи и издъхна.

— Бързо — каза задъхан старшията, — да го хвърлим от скалите.

Вдигнаха го на ръце и хукнаха с него към скалите.

Малко след това до паметника дотърчаха десетина мъже от племето, водени от деца. Едно от децата посочи пред паметника.

— Тук стоеше Хук. Той ни каза да се съблечем.

В това време от далечината се зададоха старейшината и старшията, които вървяха с наведени глави. Те пристъпваха бавно и тържествено. Когато приближиха, множеството заговори:

— Къде е Хук?

— Къде отиде Хук?

Старейшината вдигна ръка. И вдигна глава. От очите му се лееха сълзи.

— Хора — прошепна той, — на колене!

Шепнейки, множеството падна на колене.

Все така, с вдигната ръка и с развълнуван глас, старейшината продължи:

— Днес Хук беше при нас. Облечен като беден просяк, той се доближи до нашите хижи и за да изпита вярата ни, накара ни да се съблечем. Някои лековерни деца се поддадоха и се съблякоха, но ние — не. Тогава той ни целуна и каза, че отново — може би след сто години, ще дойде да види дали изпълняваме заветите му. След което се възнесе на огнена колесница към небето. Предлагам, в негова чест, да повторим заветите му!

Множеството ревна в хор:

— Поучения на великия Хук, избавителя на племето. Глава първа. Най-големият бич, който заплашва племето от измиране, е студът. За да се предпазим от неговото смъртоносно влияние, ние трябва: А. Да се обличаме в дебели, кожени дрехи. Б. Да си правим масивни колиби между колове, с много малки прозорци. В. Да ограждаме колибите с ровове за оттичане на водата. Г. Да правим просеки на дърветата…