Васил Цонев
Размирникът (1)

Първи апокриф

Пред скалата, до голям огън, раздухван от ковашки мех, Хефест ковеше окови. Прометей го гледаше с любопитство, седнал на една издатина на скалата.

— Как ти се виждат? — подхвърли Хефест.

— Ще влязат в работа — усмихна се Прометей. — Но трябва да почукаш още малко.

— Прав си — кимна Хефест и бутна отново оковите в огъня.

Сетне се огледа и каза виновно:

— Не би ли могъл…

— Какво?

— Да подухаш малко с меха.

Прометей отново се усмихна и скочи:

— Нали сам ти предложих преди малко, но ти отказа.

— Признай си — малко неудобно е.

Прометей се разсмя:

— Карай бе, нали сме приятели. Приятел в нужда се познава.

Хефест трепна и лицето му се изкриви:

— Слушай…

— Е нищо де — успокои го Прометей, — аз само на смях.

Хефест наведе глава:

— Смях пред вратите на рая, който разплаква ангелите.

Сетне грабна чука и започна да блъска яростно оковите.

— Ей така ще начукам главата на Зевс!

Но изрева и изтърва чука, като държеше ударения си пръст.

Прометей се усмихна и взе чука:

— Казах ти — не те бива за тая работа.

Хефест подскочи:

— Не, слушай! Това е вече много!

— Какво „много“? И тъй, и тъй — трябва да се свърши, нали? Колкото по-бързо, толкова по-рано ще идеш да си гледаш работата. Защо само да те бавя?

— Подиграваш се!

Прометей въздъхна:

— Не. И ти влизам в положението.

Затрака с чука:

— Погледни как ми спори.

Хефест седна на един камък и извърна глава:

— На теб всичко ти спори. Затова ти завиждат.

Огледа се и прошепна:

— Ако искаш да знаеш — това за огъня беше само претекст. Те отдавна ти крояха тоя номер. Колко пъти съм го виждал оня — и той намигна към небето, — щом нещо направи и Хера се изсмее: „Прометей да беше, щеше да го направи като хората…“ А той побеснее и започне да хвърля мълнии… Все мислех да ти кажа — трай си бе, мой човек, какво се тикаш в очите! Мислиш, че аз не виждам някои неща? Виждам ги, ама си познавам хората. Трябва внимателно, деликатно — дори и да имаш някакво предложение — направи така — все едно че Зевс го е измислил.

Прометей се усмихна:

— Как да печелим приятели и да влияем на околните… Разбери — ти си Хефест, а аз — Прометей.

Хефест се намръщи:

— Знам, че ме презираш.

— Защо — ти си Хефест.

— Омръзна ми да бъда Хефест. Ще пратя всичко по дяволите.

— Няма да е искрено. Ти знаеш, че аз те обичам.

— Понякога те мразя именно за това — обичаш! Все едно че раздаваш милостиня. Вие сте говеда, но аз ви обичам. Напсувай ме поне веднъж!

— Ти си смешен. Нима трябва да ругаем децата, защото са деца?

— Тая твоя грандомания ти изяде главата, я! Всички за теб са дечурлига. С всички се държиш все едно че само ти си бог, а другите — отпадъци. Не ходиш с жени, не пиеш вино, винаги си прав, винаги усмихнат, на всички прощаваш. Ето — сега ковеш собствените си окови!

Прометей спря да поеме дъх и огледа оковите.

— Извинявай, но оковите на Прометей не трябва да се различават от самия Прометей. Ще ме е яд, ако ми сложиш някакви калпави окови. Няма да ми отиват.

Разсмя се и подаде оковите:

— Хайде, готово е.

Хефест се отдръпна:

— Какво?

— Всичко е готово.

Хефест се огледа:

— Слушай… съвсем приятелски… ако искаш…

— Е, хайде де! Много добре знаеш, че не мога да избягам. Най-много и теб да те заковат заедно с мен.

— Не искам! — кресна Хефест. — Той се гаври с нас. Знае, че сме приятели, и нарочно заповяда аз да изкова оковите и аз да те прикова. Това е мръсно, разбираш ли?

Ритна оковите.

— Да става, каквото ще. Нека ме приковат и мен.

Прометей се разсмя.

— Искаш да кажеш, че Хефест е подлец? Че той не може да направи нищо геройско? Така ли?

— Нищо не искам да кажа. Всеки човек трябва да бъде верен на себе си.

— Ей, мръсен грандоман! Само той е бог, а ние сме плява!

Прометей го погледна строго:

— Сложи си ръката в огъня!

— Защо?

— Сложи си ръката в огъня!

— Ти луд ли си?

— Ще сложиш ли ръката си в огъня?

— Това е глупост!

Прометей сложи ръката си в огъня.

— Полудя ли? — изрева Хефест и дръпна ръката му. — Това вече не е ръка, а пържола.

— Връзвай ме — каза Прометей.

— Вържи се сам.

— Сам не мога. Изгорих си ръката.

— Изгори я, защото се фукаш.

— Исках само да престанеш да говориш големи приказки. Хайде — вържи ме.

Отиде до скалата и се облегна.

— Вържи ме!

Хефест се разтрепера:

— Прометей, приятелю…

— Вържи ме де!

Хефест побесня:

— Добре. Щом толкова искаш, добре.

Грабна веригите и започна да увива тялото на Прометей, като го блъскаше.

— Нали това искаш? Ето ти!

— Ако обичаш — около черния дроб малко поотвори веригите.

— Защо?

— Защо трябва да измъчвам птицата?

Хефест потръпна с ужас.

— Престани!

Но сетне разтвори веригите и попита глухо:

— Така добре ли е?

— Да. Можеш да си идеш. Довиждане, приятелю!

— Аз не съм ти приятел — тръсна глава Хефест.

— Ти си ми приятел.

— Не мога да ти бъда вече приятел, след като сам те приковах.

— Ти си ми приятел, защото ме обичаш. А ме прикова, защото си Хефест, а не Прометей.

Хефест изсъска злобно:

— Да, аз съм Хефест. И те обичам. И те приковах. Какво ще се лъжем… Така си е. Всички знаят, че съм ти приятел, а когато отида горе, ще пият и ще се гаврят с мен. И ще ме карат хиляди пъти да повтарям, че си крадец, защото знаят, че ще кажа — да, той е крадец, и ще се измъчвам, и ще се презирам, защото те обичам. Да, точно това ще направят.

Изведнъж се сниши и изпищя:

— Прометей!

И посочи огромната птица, която беше започнала да кръжи над тях.

Прометей надигна глава:

— Иди си. Плашиш птицата.

Хефест погледна нагоре и като закри очи, побягна.