Линда Хауърд
На ръба (9)

Девета глава

Калвин не искаше да я остави сама. Закара я в апартамента, ала бе напълно неспособен да си тръгне. Тя седеше на дивана и го гледаше как крачи неспокойно напред-назад и се чудеше какво ли иска. Той също я наблюдаваше с изумено изражение в сивите си очи, сякаш не можеше да повярва какво е направила.

Най-накрая движенията му започнаха да я изнервят въпреки дълбокото емоционално изгнание, което сама си бе наложила.

— Калвин, съжалявам — изграчи с възможно най-мекия си тон. — Знам, че ме посъветвахте да сторя най-разумното нещо.

— Не става дума за това — гласът му беше приглушен. — Аз… по дяволите, бях забравил какво е да имаш доверие в някого, да повярваш на честната му дума. Трябваше да ви вярвам, но не го направих. Бях толкова циничен и си мислех, че невинността или вината ви нямат значение за мен като адвокат.

— Нямат значение. Не трябва да имат, иначе не можете да си вършите работата.

Защо се опитваше да го успокои? Бе много изморена и искаше да легне да спи. Само да си тръгне, щеше да се увие в едно одеяло и да легне на дивана. Усещаше, че няма да издържи още дълго. Краката и ръцете й бяха натежали като олово и умората я поваляше.

Някой започна да думка по вратата с юмрук. Калвин я погледна, но Теса не показа никакви признаци, че ще отвори.

Бе замряла като дребно животинче, над чиято глава кръжи сокол, затова той отвори. Брет Рътланд изпълни входната врата, лицето му беше тъмно и застрашително, очите — подивели.

— Как е тя? — излая Брет.

Калвин се обърна и хвърли поглед към Теса, но тя бе вперила очи напред и не ги поглеждаше. Брет го подмина, без да обръща внимание на острите му думи:

— Господин Рътланд, това изобщо не е в реда на нещата…

— Не ме интересува какво е в реда на нещата — отсече Брет, отиде при Теса и клекна пред нея, за да вижда лицето й. Очите й се отвърнаха от него и невиждащо се загледаха в някаква точка на стената. Той протегна ръка, пое нейната и целият се наелектризира от нежното докосване. Откога не бе усещал кожата й, не е бил до нея да вдъхне нежния й аромат. Искаше да я вземе на ръце и да я притисне до себе си, ала тя бе толкова бледа и скована, и се бе отдръпнала от него, без всъщност да помръдне. Ръцете й бяха ледени. Той пое и другата й ръка и задържа и двете, за да ги стопли.

— Теса, свалих обвиненията. Разбираш ли? Свободна си. Няма от какво да се страхуваш.

Това нара Калвин да се обади:

— Какво? Свалили сте обвиненията? Но защо — не разбирам?

— Всичко ще ви обясня след малко — отвърна Брет, без да сваля очи от лицето на Теса. — Теса, разбираш ли какво ти казвам?

— Да — прошепна тя, твърде вцепенена, за да почувства каквото и да било — облекчение, изненада или дори любопитство. Не искаше да чувства, не искаше да мисли. Не и сега, когато Брет бе така близо. Защо не си тръгваше? Защо не пускаше ръцете й?

— Какво е станало с гласа ти? — попита я остро.

Тогава тя го погледна и Брет конвулсивно пое дъх, видял израза в очите й.

— Махай се.

Нещо в погледа, в лицето й го накара да я пусне. Освободи ръцете й и се изправи, а по загорялото му лице се изписа решителност.

— Да поговорим в кухнята — предложи на Калвин и двамата излязоха от стаята.

Теса остана на мястото си, притеснена, че я обсъждат, но бе напълно неспособна да отиде там, докато Брет бе все още тук. Присъствието му я смазваше, донесе й твърде много болка, която не можеше да понесе, с която не съумяваше да се справи, можеше само да признае наличието й. Не можеше да я обмисля, не можеше да се изправи срещу нея.

Минутите се нижеха едва-едва, онези двамата сякаш от часове стояха в кухнята. Отчаяно й се искаше да легне и да поспи, но не смееше, не и когато Брет бе толкова близо. За какво толкова приказваха? Едва ли имаше някакви юридически спънки при снемането на обвинения от някого. Обвиненията наистина бяха свалени, беше казал той. Бе свободна. Над главата й вече не висеше мрачният призрак на затвора. Защо това не й се струваше реално?

Когато излязоха от кухнята, Калвин се приближи и стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Господин Рътланд ще се погрижи за всичко. Трябва да се връщам в кантората, но ще ви се обадя по-късно.

— Почакайте — отчаяно промълви Теса, а очите й се стрелнаха към Брет. Нали Калвин нямаше да я остави сама с него?

— Господин Рътланд ще се погрижи за всичко — повтори Калвин, после пусна ръката й и се отпра към вратата.

Теса с мъка се надигна. Трябваше да го спре, трябваше да направи нещо. Не можеше да остане тук с Брет! Обаче той се раздвижи, широките му рамена й препречиха пътя, за да изпрати Калвин, а Теса се поколеба — не искаше да се приближава до него. Той затвори вратата след Калвин и се обърна да я погледне.

Отчаянието й даде сила. Преглътна, при което гърлото й болезнено се сви, но го погледна право в очите и дрезгаво проговори:

— Махни се от дома ми.

— Какво е станало с гласа ти? — отново я попита, без да обръща внимание на нареждането.

Преди Теса да успее да се отдръпне, той се приближи и застана много близо до нея, а тя едва сега забеляза, че има в ръката си чаша с бистра жълтеникава течност. Постави чашата в ръката й, притисна пръстите й към нея, а тя беше толкова гореща, че Теса едва я задържа.

— Гореща лимонада — каза той. — Изпий я. Ще облекчи гърлото ти.

Усещането по студените пръсти бе вълшебно и понеже като малка често й бяха давали такова „лекарство“, вдигна чашата към устните си и предпазливо отпи от горещата, лепкава сладко-кисела смес. Вкусът бе като сладък спомен върху езика й и опари гърлото й, но пък веднага почувства облекчение.

— Какво е станало с гласа ти? Болна ли си?

Защо не я оставеше на мира? Щеше да я тормози с един и същ въпрос, докато се разкрещи или полудее, или и двете.

— Не, не съм болна! — изкрещя тя, ала от устата й излязоха само приглушен шепот.

— Тогава какво има?

Настойчивостта му я дразнеше, нарушаваше самообладанието й — нали той бе единственият мъж, изтръгнал от нея реакции, които не можеше да овладее. Отдръпна се от него, тялото й започна леко да трепери, докато гледаше суровото, некрасиво лице и изумителната синя прелест на очите му; същото лице и очи, които я омагьосаха още от първия миг, в който ги бе видяла. Бе го обичала, а той я бе предал. Треперенето се засили, внезапно тя избухна в ярост и лицето й се изкриви, когато плисна съдържанието на чашата в лицето му.

— По дяволите! Мразя те! Мразя те, разбираш ли?

Снощи гласът му бе разтърсил бариерите, издигнати около болката й, а сега разби и контрола й върху изгарящия, натрупан в нея гняв. Тя му се нахвърли, заудря с юмруци лицето, гърдите, всяка част, която можеше да достигне. Яростно крещеше със спадналия си глас, докато напрежението върху гърлото й се оказа прекалено, гласът й напълно изчезна и виковете станаха беззвучни. От очите й потекоха сълзи, докато истерията й бушуваше. Брет отдръпна глава, за да предпази лицето си, но остана неподвижен, докато тя го удряше по гърдите, приел ударите, болката, яростта; собственото му сърце страдаше заради това, което й бе причинил. Когато силите я напуснаха, тя немощно се отпусна и едва тогава той я притисна към себе си, успокоявайки слабите движения на ръцете й.

— Миличка, бих те оставил да ме залееш с вряла вода, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — докосваше с устни косата й, челото, слепоочията. — Господи, да можех да поправя всичко! — това бе горчив вик от дъното на душата му.

Усещането за обгърналите я ръце бе толкова болезнено, че не можеше да го понесе, но нямаше сили да го отблъсне. Ризата и сакото му лепнеха от лимонадата, която бе изляла върху него и от която лицето и косата й също бяха станали лепкави, но въпреки това главата й уморено се отпусна върху широките му гърди. Лимонадата нямаше да повреди скъпия вълнен плат, помисли си замаяно, но бе доволна, че Брет ще трябва да си направи труда да го даде за почистване.

Стаята се завъртя около нея, когато той я вдигна на ръце и занесе в кухнята, за да я постави на един стол. Намокри салфетка, изми лепнещото й лице, после се зае с косата. Нежно свали фибите от кока, прокара пръсти през косата й и остави тъмният водопад да се разпилее върху рамената й. След това сипа нова чаша лимонада и я притисна в ръката й.

— Това е последната лимонада. Ако искаш, полей ме с нея, но за теб ще е по-добре да я изпиеш.

Тя се подчини, твърде изтощена и безсилна да се да противопоставя, наблюдаваше го как сваля сакото си, и го мята на облегалката на един стол, после разкопча ризата си и я съблече. При вида на силното му голо тяло стомахът й се обърна. Споменът за тялото му под нежните й галещи и изучаващи пръсти я накара да извърне очи от него и да се загледа невиждащо в пода, докато той миеше лимонадата от гърдите и рамената си, но в съзнанието й изникна картината на свиващите се мускули на ръцете и гърба, когато се движи, на изпъкващите и надигащи се бицепси.

— Хайде, допий я — подкани нежно той, а тя подскочи, защото не бе усетила кога се е приближил. Изтриваше тялото си с хавлия, но вниманието му бе насочено към нея. Теса изпи останалата част от лимонадата и му подаде празната чаша. Той я изплакна и остави да се изцежда, после отново се приближи до нея, наведе се, плъзна едната си ръка под колената й, а с другата обви гърба й. Повдигна я, а Теса издаде дрезгав протест.

— Шшшт — успокои я той. — Не се опитвай да говориш, ще те заболи гърлото. Изтощена си и трябва да поспиш. Само ще те сложа да си легнеш. Когато се събудиш, ще бъдеш по-добре и тогава ще поговорим.

Отнесе я в спалнята, тя се заизвива с ужас в ръцете му, но не й бе останала никаква сила и той лесно я съблече, сякаш бе капризно дете. Вече гола, той я пъхна между хладните чаршафи, после отиде до прозореца и пусна щорите, за да закрие яркото калифорнийско слънце. Теса лежеше замръзнала, не смееше да се изправи, докато той е там и я гледа, макар да не искаше да лежи в това легло. Той събу обувките и чорапите си, после свали панталоните и ги пусна на земята.

Теса скочи с ням протест на устните.

— Не, не се опитвай да говориш — каза строго той, докато сваляше бельото си и застана пред нея гол в цялото си великолепие.

Легна до нея и я притисна към възглавницата.

— Поспи. Само ще те прегърна, нищо повече. Казах да не говориш — повтори той, когато тя отново понечи да каже нещо. — Пренапрегнала си гърлото си и трябва да го оставиш да си почине.

Отново я привлече към себе си, голотата му я изгаряше като пещ, топлината я обгърна и Теса потъна в нея. Ръцете му бяха като живи въжета около нея, а ямката на рамото му стана място, където главата й да почине. Неудържимата му мъжественост за миг я накара да протестира, но той не помръдна, просто я държеше в обятията си, а тя бе толкова изморена, че и краткотрайният ропот спря.

— Заспивай, скъпа — прошепна и Теса заспа.

Събуди се след часове — в пълен мрак и със силното желание да отиде до тоалетната. Пребори се да се измъкне от ръцете му и от оплелите се завивки и сънено се запрепъва към банята. Когато излезе, той я чакаше, подпрян в коридора. Безмълвно я върна в леглото и отново я взе в обятията си. Теса зарови лице в силната му шия, вдъхна от познатия, неуловим мускусен аромат на кожата му и отново потъна в дълбок сън, дългите безпаметни периоди — точно това, което бе необходимо за тялото и за духа й.

Когато се събуди, бе сама в леглото, и вродения инстинкт да усеща хода на слънцето и времето й подсказа, че е късен следобед, което означаваше, че е спала поне цяло денонощие.

Бе замаяна от съня, но се чувстваше по-силна от когато и да било. Дали Брет все още бе там? Странно, но не бе разтревожена от тази вероятност. Добре отпочинала, Теса вече можеше да се изправи срещу него. Стана, уви се в халата си, събра дрехите си и отиде в банята. Най-важното беше да си вземе душ и Теса се къпа продължително, а свежата ледена вода сложи ред в мислите й.

Дребните довършителни ритуали по измиване на зъбите и сресване бяха успокояващи и тя се почувства още по-добре. Като видя Брет търпеливо да я чака пред вратата на банята, цялото й тяло потръпна, но паниката вече я нямаше.

— Закуската е готова — обяви той с лека усмивка, която не докосна очите му. — Казвам закуска, макар че е четири следобед. Предположих, че обичаш овесени ядки, иначе нямаше да си купиш, а и те са полезни за гърлото ти. Как е то? Можеш ли да говориш?

— Да — отвърна тя, малко засрамена от дрезгавото кряскане.

Твърдата му, топла ръка обгърна кръста й и преди да успее да се отдръпне, той се наведе и бързо целуна устните й.

— Не се тревожи, гласът ти ще се върне — успокои я той, като с ръка я насочи към кухнята.

Бе толкова смутена от допира на устните му, че ръцете й трепереха, докато ядеше овесените ядки, които Брет вероятно беше приготвил, веднага след като е чул, че се е размърдала. Защо я целуна? И в този ред на мисли — защо прекара нощта при нея? Определено не бе от любов, помисли уморено. Е, това си беше негов кръст, тя си имаше собствени проблеми, като не най-маловажният бе да го забрави. Ако изобщо успееше. Ако изобщо минеше ден, без да си мисли за него, без да се събуди сутрин с копнежа да го намери до себе си. Някак си не вярваше, че такъв ден ще дойде.

Бе с други дрехи, забеляза Теса — панталони в цвят каки и широка бяла памучна фланела с навити върху загорелите ръце ръкави.

— Кога ходи до хотела? — попита дрезгаво, като посочи дрехите.

— Не съм ходил. Обадих се на Евън и той ми донесе дрехи. Не исках да те оставя, дори за час.

Теса замислено отпиваше от кафето и след малко каза:

— Добре съм. Няма да направя някаква глупост, ако това те притеснява.

— Не, не това ме притесняваше. Боях се, че ще събудиш, докато ме няма, и после няма да ме пуснеш — отвърна простичко той.

Тя кимна.

— Прав си.

— Не можех да поема този риск. Не и сега — гласът му се напрегна. — Знам, че не мога да компенсирам това, което си преживяла тази седмица, но, кълна се, ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки.

В нея се надигна гняв.

— Не се нуждая от вината ти! Казах ти — добре съм.

Той отпиваше от кафето, без да отговори на разгорещеното й изявление.

— Обадих се на леля ти — каза неочаквано, с което напълно я изненада. — Открих номера й в тефтерчето ти. Между другото, записала си го на буквата „л“, а не на „с“.

— Тя е леля Силвър, а не Силвър леля — отнесено измърмори Теса. — Защо си се обаждал?

— Предположих, че се притеснява за теб и исках да й кажа, че всичко е приключило, поне що се отнася до теб. Аз все още трябва да хващам крадец — добави мрачно той.

Теса отново се изуми.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че не си го направила ти.

— Така ли? Ами всичките тези прословути доказателства? — попита тя рязко и се изправи от възбуда.

— Не бях прав. Не си го извършила ти.

Решителният му поглед имаше обратен ефект — разтърси я, вместо да я успокои. Не бе мислила за причините и за мотивите, не си бе задавала въпроса защо е свалил обвиненията. Бе решила, че го е направил от съжаление или от гузна съвест, че я е прелъстил заради разследването си. И да го чуе как категорично заявява, че я смята за невинна, бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Не разбирам — промълви разтреперано Теса. — Защо ми вярваш сега, а преди — не. Доказателствата са същите, нали? Нещо ново ли научи?

— Не. Няма нова информация.

Щеше да отнеме много време да й обясни чувствата си, а още не беше готова да го изслуша. Миналата нощ бе лежал буден часове наред, бе я държал в прегръдките си, докато тя спеше, и обмисляше внезапно появилото се силно убеждение, че несправедливо я бе обвинил. Отчасти това се дължеше на зашеметяващата констатация за непоклатимото й чувство за чест. Толкова силно, че не би го предала, дори и ако по този начин щеше да се предпази. Но още по-убедителен бе начинът, по който се бе любила, как открито и безрезервно бе отдала себе си и девствеността си. Бе на двадесет и пет години и се беше сгодявала два пъти. Определено не бе очаквал, че ще е девствена. Никой не би го очаквал. При все това е останала девствена заради дълбокото си самоуважение, заради вътрешното убеждение, че още не е готова да се отдаде на по-дълбока интимност с мъж. Не бе обичала достатъчно годеника си, за да му прости изневярата, нито пък да му се отдаде.

Усети как в него се натрупва напрежение. Ще го обича ли достатъчно, за да му прости? Бе го обичала достатъчно, за да му дари сладостта на тялото си, но това бе преди той да вземе любовта й и да я потъпче. Какво щеше да прави, ако не можеше да му прости?

Теса седеше несигурно в стола си, изражението на лицето му я накара да смени темата. Вместо това се върна към предишния въпрос:

— Какво каза леля Силвър?

— Разплака се — лаконично отвърна Брет. Бе казала и някои работи, които нажежиха телефонната линия, но те си бяха само между двамата. Заслужаваше си повечето от нещата, които Силвър беше казала. Едва когато го обвини, че е използвал Теса, той й разясни положението. Поне Силвър бе наясно точно какви са намеренията му към Теса. Друго нещо бе да убеди Теса и знаеше, че ще трябва да бъде търпелив. Само времето щеше да излекува раната, която й бе нанесъл. В момента дори нямаше да го изслуша, ако й кажеше, че я обича.

— Тя… тя ще пристигне ли за почивните дни?

— Не. Няма нужда.

Главата й клюмна на нежната шия.

— Значи аз ще си отида у дома.

Колкото и дрезгав да бе гласът й, в него се долови известна горчивина, когато произнесе думата „дом“. Копнееше за спокойствието и великолепието на планината, разцъфнала от свежото зелено чудо на пролетта. Можеше да се разхожда, да обикаля парка, както всяка година, преди да се премести в Калифорния, за да може самотата да излекува наранената й душа. За нея вече нищо не бе останало тук. Бе напуснала Тенеси, за да забрави Андрю, и успехът й надхвърли най-смелите й мечти. Андрю бе блед спомен, завинаги изгорен от сърцето й и от запаления от Брет пожар. Искаше да се прибере вкъщи.

Брет бе поразен от мисълта, че тя може просто да си събере багажа и да си замине, без той да може да я последва, не и в този момент. Трябваше да остане в Лос Анжелис, докато открие виновника, затова бе необходимо да задържи Теса до себе си. Ако сега я оставеше да замине, се боеше, че никога няма да успее да си я върне.

— Не можеш да заминеш сега — каза остро.

Зелените й очи се разшириха от страх.

— Не мога ли?

— Нуждая се от помощта ти — бързо импровизира той.

Тя подозрително попита:

— За каква помощ става въпрос?

— Да открием кой те е натопил — незабавно отвърна той.

— Не виждам как мога да ти помогна.

— Никой не знае, че обвиненията срещу теб са свалени. Виновникът се чувства в безопасност, но ако заминеш, може да заподозре нещо. Той може да вземе парите и да изчезне.

— Той ли? — попита Теса и вдигна вежди.

— Условно казано.

След минута тя каза:

— Не ме интересува дали ще го хванеш или не.

Той се изправи, леко ядосан.

— Не искаш да бъде заловен човекът, който за малко да те вкара в затвора?

Тя автоматично се отдръпна.

— Знам, че е редно един престъпник да бъде заловен и наказан, но точно сега не ме интересува. Искам само да забравя… всичко. Всичко.

Включително и мен, помисли си Брет вбесен. Толкова по-зле, защото нямаше да го допусне. Морско сините му очи се свиха в гневни цепки, когато протегна ръце към нея, нежно, въпреки яда си. Тя се стегна при допира му, но не оказа съпротива, когато я взе в обятията си, притисна я към себе си и погали косата й.

— Съсипана си, преживя много лоши мигове — прошепна той. — Миличката ми, ще ти се реванширам. Вече за нищо няма да се тревожиш. Аз ще се грижа за теб.

— Не съм съсипана и мога да се грижа за себе си.

Притиснатото до нея едро тяло живо й напомни за миговете, в които я бе държал под себе си, когато я любеше с разкъсваща сила. Съпротивата й бе автоматична и можеше да си я спести, защото той не й обърна никакво внимание.

— Липсваше ми да те прегръщам — каза дрезгаво той и премести устни към слепоочието й. — Ароматът ти е толкова сладък. Кажи ми нещо, любима. Бременна ли си? Носиш ли бебето ми?

Внезапна остра болка я прониза. Затова ли е свалил обвиненията? И всички приказки, че вярва в невинността й са били… празни приказки?

— Не — изсъска тя, сви ръце пред стомаха му и се опита да го отблъсне. — Не съм. Проверих миналата седмица.

Той дръпна ръцете й от стомаха си и внимателно ги прихвана зад гърба й с едната си мощна ръка. Брет почувства разочарование, че не носи детето му, но осъзна, че така бе най-добре. Не искаше тя да свързва зачатието на първото им дете с нещо друго, различно от удоволствие, различно от любов. Бе прекрасно да я усеща в прегръдките си, сякаш някаква липсваща част от него бе намерена. Допирът на стегнатия й, закръглен бюст до тялото му го възбуди и възбудата се засили от това, че цяла нощ я бе държал гола, копнеейки да я люби, но знаеше, че е изтощена и отчаяно се нуждае от сън.

Теса усети какво става с него и гърлото й се сви от страх и от спомена за екстаза. Екстазът бе част от нея, спомен, който никога нямаше да я напусне, а се боеше, защото бе тъй уязвима пред него. Обичаше го, а той я нарани повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Можеше отново да я нарани, защото тя го обичаше, а нямаше никаква защита срещу него.

— Брет, моля те — изпъшка тя. — Не искам това да се случва. Не мога да се справя, не и сега. Моля те.

— Знам — успокои я с дрезгав глас. — Знам. Само те прегръщам, нищо повече. Знаеш, че няма да те насиля, нали?

— Да — думата излезе като въздишка. В това отношение наистина му вярваше. Физически винаги е бил повече от нежен с нея.

Той се поотпусна, но все още я притискаше плътно към себе си и постепенно и тя се отпусна. Все пак снощи бе спала гола в обятията му и не й беше направил нищо, затова можеше да се чувства в безопасност в кухнята, когато е напълно облечена.

На вратата се позвъни и тя подскочи и започна да се мята в ръцете му като малко, подплашено животинче.

— Спокойно — успокои я той, намръщен от реакцията й. — Сигурно е Евън. Казах му да дойде по-късно следобед, за да започнем работа.

— Не можете ли да работите в хотела? — попи тя, като го последва в дневната.

— Нямам хотел — спокойно й обясни и отвори на Евън.

Теса изпита безпокойство, в което имаше доста голяма доза увереност, за да се нарече подозрение. По-скоро знаеше. Ала взаимоотношенията им бях твърде объркани и лични, за да ги обсъжда в присъствието на Евън и вероятно Брет разчиташе точно на това.

Евън я поздрави приятелски, което напълно я изненада, особено когато Брет силно я прегърна през кръста и я привлече до себе си на дивана, докато Евън измъкваше документи от претъпканото си куфарче. Теса остана скована за момент, после се отдръпна от Брет, за да не се допират телата им. Нима си въобразяваше, че ще я заблуди с престорената си привързаност? Това си беше преструвка и Теса не беше толкова глупава отново да му се върже. При отместването й Брет рязко обърна глава към нея и в очите му се четеше опасност, обаче Евън бе започнал да обяснява и той трябваше да му обърне внимание.

— Следобед получих интересна информация — започна Евън със сдържано вълнение. — За анализа на подписа върху чековете.

Брет се наведе и Евън му подаде заключението. Брет бързо го прегледа и челото му се набръчка съсредоточено.

— Какво пише? — попита Теса й наклони глава, опитвайки се да прочете.

— Подписът върху чековете много прилича на твоя, но има достатъчно различия, които не дават възможност за окончателно заключение. Все пак е почти сигурно, че лицето, подписало тези чекове, е жена, което изключва човека, когото отначало смятахме за най-вероятният заподозрян.

Тя се намръщи на фамилиарното му обръщение, но последното изречение отвлече вниманието й.

— Кого подозирахте?

— Сами Уолъс — отговори Евън, докато прибираше подадения от Брет документ.

— Невъзможно — рече Теса без колебание.

— Вече знаем това, но той беше най-подозрителният. По твоите думи у дома си има много скъпа техника, за която трябва да е платил по някакъв начин.

Значи я е използвал да получи информация и за приятелите й! Стисна ръце поради надигащия се в нея гняв. Вцепенението бе изместено от емоционален водовъртеж и настроението й преминаваше от една крайност в друга, изплъзнало се от наложения от нея контрол, и сега бурно се променяше.

— Сами се опитваше да ми помогне — каза и двамата я погледнаха слисано. — Ако разполага с името и номера на използваната банкова сметка, може да я проследи до оригиналните данни, часа, в който са вкарани, и дори до компютъра, който е бил използван. Но не успя да намери името.

Черна сянка премина през суровото лице на Брет.

— По дяволите, знаех си, че някой се е ровил из документите в кабинета ми!

Тя потръпна при мисълта, че може да причини уволнението на Сами. А точно това се бе старала избегне.

— Само се опитваше да ми помогне — изтъкна и се сдържа да добави, че Сами й беше повярвал самото начало.

Като по поръчка на вратата се позвъни. Този път не подскочи, макар че звукът разтърси нервите й. Евън припряно заприбира документите, а Брет отиде да отвори.

На вратата бяха Сами и Били, които зяпнаха Брет. После Били скочи в защита на Теса.

— Какво правиш тук? Махай се! Как смееш така да я тормозиш?

— Успокой се — хладно я посъветва Брет. — Не я тормозим. Опитваме се да разберем кой я е натопил.

— Какво искаш да кажеш с това „натопил“ — отвърна Били.

— Това, което чу. Хайде, влизайте. Голяма компания се събрахме — отвори по-широко вратата и те забелязаха Евън.

— Какво значи това? — подозрително попита Били.

Брет рязко кимна с глава настрани в безмълвна заповед и двамата предпазливо влязоха в апартамента.

— Като начало вчера свалихме обвиненията срещу Теса.

Лицето на Сами светна, ала Били каза:

— И се предполага, че това ще поправи всичко? Въобразяваш си, че можеш да доприпкаш тук и да продължиш, откъдето прекъсна?

Изпитото лице на Теса поруменя, а Брет отвърна сериозно:

— Де да беше така. Не, нямах това предвид. Някой съзнателно, е направил така, все едно Теса е виновна, и искам да разбера кой е.

— Били, моля те — намеси се Теса с намерение да помоли Били да прекрати враждебните действия, ала спря изречението до там.

— Какво е станало с гласа ти? Звучиш като гарга.

— Пренапрегнала е гласните си струни — побърза да съобщи Брет и умело промени темата. — Уолъс, разбрах, че можеш да проследиш сметката, ако разполагаш с име или с номер.

Сами предпазливо го изгледа.

— Точно така.

— Колко време ще ти отнеме?

По отношение на компютрите Сами губеше всякаква стеснителност. Беше майстор в областта си и самоувереността му пролича.

— Зависи. Ако използвам главния компютър в службата — две нощи. Може и по-малко.

— Ако утре работиш само по този въпрос?

— Искате да кажете в работно време?

— Точно това искам да кажа.

— Утре ще мога да ви дам търсената информация.

— Действай тогава — каза Брет.

— Какво е името по сметката?

— Конуей Инкорпорейтид — меко отвърна Брет, доловил напрежението у Теса. — През цялото време е използвано нейното име.

— Нищо чудно да решиш, че тя го е направила! — измърмори Били.

Сами се намръщи.

— Не, не може да бъде. Наистина ли е Конуей?

— Съществува друга сметка, на името на Конмей Инкорпорейтид. Разликата е само в една буква, която е доста сходна, и при матричен принтер с изтъркана лента, нещо съвсем обичайно, е почти невъзможно да се различат, когато се проверява списъкът.

Като чу как са я натопили, на Теса почти й призля.

— Значи с моето име са подписани чековете, дадени по сметката, в която са депозирани средствата на компанията…

Доказателствата бяха унищожителни и всичките бяха срещу нея. Не й приличаше на случаен избор, а на съзнателно действие да уличат точно нея.

Брет остро я погледна.

— Именно.

— Утре ще работя заедно с теб — каза Евън на Сами. — Двамата ще свършим за половината време. Кой знае, с Брет можем и да си спасим работата.

Теса веднага се скова, после се обърна и изгледа Брет с дълъг и спокоен поглед.

— Имаше ли правомощията да свалиш обвиненията срещу мен? — попита тихо.

Брет хвърли унищожителен поглед на Евън.

— Имам правомощията — провлече той, като гледаше предизвикателно Евън.

— Тогава да задам въпроса по друг начин: имаш ли разрешение да свалиш обвиненията?

— Не съвсем — отвърна с вълча усмивка Брет. Въпросите й не му харесаха, но нямаше намерение да лъже, не и сега. Имаше много информация, която не би дал доброволно, но ако го попиташе направо, щеше честно да й отговори. — Поех отговорност за решението.

— Но може да те уволнят.

— Възможно е, но не ми се вярва. С господин Картър имаме споразумение, касаещо подобни случаи. Когато се изисква решение на място, го взимам аз.

Теса искаше да му зададе много въпроси, но не пред останалите. Просто ги добави към списъка с неща, които щеше да го попита, когато останеха насаме — не се съмняваше, че ще останат сами. Знаеше, че когато другите си тръгнат, Брет ще остане.

Не бе особено доволна да разбере, че е била права, но като останаха отново сами, тя се обърна към него. Сега се чувстваше много по-спокойна, отколкото преди седмица и макар че не можеше да не му е благодарна, задето се беше погрижил за нея предния ден, когато на практика бе като парцал, крайно време беше да поговорят. Отлагането нямаше да намали болката.

— А сега да поговорим — въздъхна тя.

Той кимна и в погледа му проблесна удовлетворение, сякаш нямаше търпение.

— Да, непременно. На няколко пъти успяваш да отклониш въпроса, но сега ще ми кажеш какво точно се е случило с гласа ти — каза той много нежно.

Очите им се срещнаха и тя забеляза решимостта му. Усмихна се кисело.

— От много плакане.

Нещо се промени в изражението му, но преди отново да продума, тя пое дълбоко въздух и каза:

— Следващият въпрос е мой: къде си отседнал сега, след като си освободил хотелската стая?

Очите му се преместиха върху лицето й и гласът му бе тих, но неумолим, когато отговори:

— Тук.