Линда Хауърд
На ръба (10)

Десета глава

Теса се изправи с непоколебим поглед.

— Не съм те канила да оставаш.

— Знам — призна той сухо. — Затова трябваше да се самопоканя.

Тя го зяпна и осъзна, че е твърдо решен да остане и да сломи съпротивата й. Накара я да се почувства преследвана, а от отчаяние се разгневи.

— По дяволите, Брет, всичко свърши!

— В никакъв случай. Няма да се откажа, скъпа. Няма да те оставя да си отидеш. Това, което е между нас, е твърде хубаво, за да се откажем от него.

— Между нас никога нищо не е имало! — каза тя с горчивина. — За мен бе любов, за теб — разследване. Сега за теб има вина, а аз… аз просто не искам да имам нищо общо — довърши унило тя.

Той трепна от пороя думи.

— Да, чувствам се виновен! Трябваше да ти имам доверие, а ти нямах. Когато видях подписа ти върху тези чекове, се побърках, защото реших, че ме използваш като параван срещу съдебно преследване!

— Какво прекрасно мнение имаш за мен! — избухна тя, а малките й ръце се свиха в юмруци до тялото й.

Брет прокара пръсти през гъстата си коса в търсене на обяснение.

— Аз съм самотник, Теса. Не съм свикнал да се доверявам на никого или да допусна някого близо до себе си. Ти стигна толкова близо до мен, че ме изкара от равновесие. Това не е никакво извинение, но е единственото, което мога да предложа. Помислих, че ме използваш и дяволски ме заболя. Толкова ме заболя, че щях да повърна. Единственото, за което можех да мисля, е да не допусна да разбереш колко съм наранен. По дяволите, обичам те! — гневно възкликна той.

Сълзи опариха очите й.

— Как не. Толкова ме обичаш, че изобщо не ми показа уликите. Не ми даде никаква възможност да се защитя! Имаш ли представа какво значи да те арестуват, да те картотекират, да ти вземат отпечатъци, колко е унизително? Чувствах се омърсена! Опитах да ти се обадя. Все се надявах, че ако се свържа с теб, всичко ще се оправи, ще уредиш проблема. Можеш ли изобщо да си представиш как се почувствах, когато разбрах, че ти си причина за арестуването ми? — гласът й стана по-плътен, напрегнат, почти беззвучен. — Не знаеш какво значи любов.

Той грубо изруга. За пръв път в живота си се обясняваше в любов на жена, а тя не му повярва! Най-ужасното бе, че разбираше логиката й. Сигурно си мисли, че е воден от вина, че се грижи за нея, за да облекчи съвестта си. И по никакъв начин не можеше да я убеди, никакви думи нямаше да смекчат болката й. Не тя го бе предала, а той — нея. Като не й се довери, загуби нейното доверие, нарани я толкова силно, че тя можеше никога да не го преживее. Мисълта бе така непоносима, че напълно я отхвърли. Щеше да направи всичко за нея, освен да я остави да го напусне. Ще направи всичко възможно, за да я убеди, че я обича, да разпали любовта й към него. Бе негова и ако думите не са достатъчни да я убедят, щеше прибегне до по-драстични мерки.

Теса го гледаше с горчива умора и забеляза как лицето му се изменя, как очите му решително се присвиват и леката промяна в изражението втвърди чертите му. Внезапно придоби по-опасен вид и от приготвяща се за скок пантера.

Бавно протегна ръка и изгаси лампата. Едно светло петно се разля в дневната от кухненската лампа, падна върху лицето му и освети половината, а другата половина остана в сянка. Теса затаи дъх и инстинктивно отстъпи, но не можеше да свали поглед от него. Бе хваната, хипнотизирана от огнената чувственост на лицето му, докато той измъкна бялата памучна фланелка от панталоните си, бавно я издърпа през главата си, после я хвърли на пода. Загорялата кожа излъчваше матов блясък, а космите по гърдите му изглеждаха още по-тъмни на фона на плътта му.

— Щом не искаш да ми повярваш — прошепна гърлено, — ще трябва да ти покажа.

Теса отстъпи още една крачка назад, сърцето й подскочи високо и сякаш заседна в гърлото й, от което дишането й се затрудни. Гледаше го с огромни изумени очи.

— Какво… какво правиш?

Тръгна към нея с бавни, безшумни движения, без да сваля поглед от нея.

— Каза, че ме обичаш. Излъга ли?

Каквото и да очакваше, то не беше разпит. Въпросът изискваше вниманието й и тя се втренчи в него, което я отвлече от натрупващия се в нея гняв.

— Не, не съм лъгала! Да не мислиш, че освен крадец съм и лъжец?

Не обърна внимание на втората част от отговора й, а пристъпи още една крачка към нея.

— Два пъти си се сгодявала, но не си се отдала и на двамата, защото всъщност не си ги обичала. Обичаш мен, прави любов с мен и не можеш да забравиш това, както и аз. Независимо от всичко още ме обичаш, нали?

— По-добре ли ще се почувстваш от едно признание? — попита с дрезгав глас тя, а тялото й бе сковано от болка. — Да, обичам те, но няма да пропилея живота си за човек, който не ме обича! Дойдох при теб, исках да ти кажа, че те обичам, че съм невинна, обаче ти не ми даде никаква възможност.

— Вътрешно се късах на парченца — избухна той. — Почти бях полудял от мисълта, че ме използваш. По дяволите, Теса, това чувство ти е познато! И ти мислиш същото за мен!

Очите й бяха сурови и горяха с вътрешната й болка.

— Има малка разлика — каза, запращайки думите като камъни. — Не съм се опитвала да те вкарам в затвора.

— Когато отново можех да мисля трезво, осъзнах, че не мога да те оставя да отидеш в затвора. Дявол да го вземе, изслушай ме! — изръмжа той и я дръпна за ръката, за да я обърне отново към себе си. — Когато свиках срещата в областната прокуратура, все още те мислех за виновна, но нямаше значение. От значение бе само да те предпазя. По никакъв начин, нямаше да допусна да влезеш в затвора.

Теса се опъна срещу мощта на ръцете му, но той без усилие я задържа, дългите му пръсти се стегнаха около горната част на ръцете й.

— Пусни ме — задави се тя от надигащата се паника. Чувстваше се задушена от ръста му, от потискащата му мъжественост, а крехкият стремеж да се овладее започна да й се изплъзва. Някаква скрита, дълбоко в нея потребност подкопаваше решимостта й. Дори и сега го желаеше, нуждаеше се от него. Имаше нужда топлината му да изгони арктическия студ, който я бе сковал, имаше нужда от силата му, защото не й бе останала никаква. Бе уморена, победена и не можеше повече.

— Моля те — проплака тя. — Пусни ме.

— Не. Никога. — Той леко я разтърси. — Кажи ми, че ме обичаш.

— Пусни ме!

Брет забеляза потреперването на устните й и разбра, че е на ръба. Преживя момент на болезнена нерешителност дали е разумно да я притиска, ала това бе последният му отчаян залог. Трябваше да разбие стената от ледена отчужденост, която бе издигнала помежду им, иначе никога нямаше да стигне до нея.

— Обичаш ме — каза грубо и я задържа, когато се опита да се отскубне от него. — Обичам те. Кажи ми, че ме обичаш. Искам да го чуя. Кажи го!

Теса неудържимо трепереше и го гледаше с отчаян поглед. Да го обича ли? Копнееше по него. Чувстваше, че би умряла без него, но през изминалата седмица бе разбрала, че човек може да е изключително нещастен й пак да живее, пак да функционира. Би дала почти всичко да върне часовника назад и напълно да изтрие тази седмица. Поне все още щеше да живее в заблудения си рай. Нямаше да знае какво е да видиш как умира смехът.

— Кажи ми, че ме обичаш — настоя той и отново я разтърси.

Острото парене на сълзите замъглиха образа му, после те преляха и започнаха бавно да се стичат по страните й.

— Защо ми причиняваш това? — прошепна тя. — Не ме ли нарани достатъчно?

Той не се отказваше.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — промълви тя, победена, дала му исканите думи, ала те бяха камъни, извадени от издигнатата от нея защитна стена, и пролуката позволи на всички забранени чувства да се излеят, блъскайки я, разкъсвайки я. От гърлото й се откъсна хлипане, предизвестило края на самообладанието й. Главата й клюмна напред и тя покорно застана в ръцете му, с разтреперано от силата на риданията й тяло. Този път сълзите съдържаха нещо различно, приеха мъката и болката, които бе отрекла.

Един мускул изкриви челюстта на Брет и за миг той усети как и неговите устни потреперват, преди да се овладее. Бавно отпусна ръцете й и плъзна своите около кръста й. Привлече я към себе си, за да може тя да почувства всеки сантиметър от тялото му.

Очите й бяха заслепени от сълзи, въпреки това усещаше, че топлите му, голи гърди я подканят да отпусне глава, върху тях; мощните му, мускулести крака подкрепяха нейните, бедрата му бяха стегнати и силни. Бе я прегърнал, предлагаше й силата си, когато не й бе останала никаква. Въпреки това се боеше да се опре на тази сила, отдръпна се от него, ала той веднага я хвана и придърпа обратно и този път тя положи глава на гърдите му.

— Как мога да ти вярвам? — проплака тя, без да усети иронията от разменените им роли, но той я долови и потръпна.

— С времето, любима. С времето — въздъхна той. — Само не се отказвай. Дай ми още една възможност да ти покажа колко те обичам.

Сега беше слаба, опряла се на него, точно както искаше да стане. Защото сега бе напълно беззащитна и той се премести, за да затвърди спечелената позиция. Наведе глава, за да гризне ухото й, после плъзна устни към откритата извивка на шията, знаейки колко е чувствителна кожата й там. Тя потръпна и се притисна към него, протегна ръце да обгърне бедрата му и го придърпа напред, сякаш да спои телата им. Той простена и плъзна длани да покрие гърдите й.

Тя опря глава на рамото му, по бузите й все още се стичаха сълзи, защото го желаеше толкова силно. Боеше се да му повярва, ала не можеше да се отдръпне от него. Бе празна и студена и самотна, а той бе топлината, която щеше да я спаси от смърт.

Той простена високо, завъртя я в ръце и я вдигна към гърдите си.

— Не плачи, миличка. Моля те, не плачи — прошепна, докато я носеше към леглото. Бе пожелал тя да се пречупи, но не бе очаквал такава болка. Сега само желаеше да оправи всичко в нейния свят.

Тя обгърна врата му с ръце и увисна така, с лице, заровено в ямката между лицето и рамото му.

— Плаках само веднъж, точно след ареста — изхлипа тя между риданията. — А сега не мога да спра. О, Брет, толкова се изплаших!

— Знам, скъпа, знам — лицето му бе измъчено, когато я постави на леглото и започна да я съблича. — Никога повече не искам да те карам да плачеш.

Не беше лесно да я съблича, докато виси на врата му, но се справи. За нищо на света не би отместил ръцете й. После се измъкна от панталоните си, изрита ги и се отпусна до нея.

Държеше я в прегръдките си, докато тя плачеше, а собствените му очи горяха. Бе негова, част от него. Болеше го, че тя страда.

Най-накрая риданията преминаха в хлипане, после напълно стихнаха, но той продължи да я прегръща и не понечи да я люби. Теса кротко лежеше в ръцете му, чувстваше космите на краката му върху гладките си крайници, стегнатия му стомах и гръден кош, опънатите мускули на обгърналите я ръце. Усети как някакво внезапно решение взима връх, но не бе готова за него, обаче не искаше и да предизвика окончателен разрив помежду им. Мислеше, че вече са скъсали и преживяваше агонията от загубата му, а сега, когато й се предостави нова възможност, се боеше да я приеме. Ами ако отново сбърка? Искаше любовта, а не вината му, и ако разбереше, че й предлага бледо подобие вместо истинска любов, това щеше да я пречупи. А не можеше да го отпрати, не и сега, когато бе така празна и само той можеше да я изпълни, да я върне към живота.

Лежаха един до друг, той бавно прокарваше пръсти по стройния й гръб и успокояващото движение я приспиваше в сънливо чувство на доволство. Поне в този момент й принадлежеше. Той почувства как тя се отпуска към тялото му.

— По-добре ли си вече? — прошепна в косата й.

Ръката й се премести по гърдите му, пръстите се плъзнаха през космите.

— Да — отвърна сънено. Не се замисли какво изрича след това. Думите излязоха от подсъзнание й, от вродената нужда да достигне мъжа, когото обича. — Брет, искам да ме любиш, моля те.

Цялото му тяло внезапно се стегна, потрепервайки от копнеж, електричеството на неговата чувственост прогони дрямката й.

— Сигурна ли си?

— Да — прошепна тя. — Толкова се нуждая от теб.

Искаше да стигне възможно най-близо до него, повторно да утвърди живота и свободата си чрез сливането на телата им. Тази нощ нямаше да даде отговор на въпросите й, но щеше да й помогне да прогони седмицата на кошмари и самота. Имаше нужда отново да я направи цяла.

Без да каже дума повече, той се претърколи върху й, разтвори краката й и проникна дълбоко в нея. Тя извика без думи заради шока от проникването и от дивото удоволствие при сливането им, от мига, в който престанаха да са две отделни същества. Успокой я с дрезгав шепот и придърпа краката й да се увият около кръста му.

Любенето бе предизвикано не толкова от страст колкото от потребност да са заедно; да дадат и получат успокоение, но не след дълго Теса застена от бавните му движения, които доведоха тялото й до нови висини на екстаз. Ръцете му галеха и успокояваха и възбуждаха, а целувките му бяха така дълбоки и ненаситни, че не можеше да си поеме дъх, ала дишането вече не бе важно. За нея от значение бе единствено любимият мъж и в този момент не я интересуваше какво ще стане.

— Обичам те — прошепна в шията й той. — Теса!

Неудържимо извика името й, сграбчи бедрата й и я повдигна, за да го срещне. Тя също извика, разтреперана от силата на удоволствието си и приела неговото.

После настъпи мълчание, но тя бе доволна. Той се отпусна тежко в обятията й, тялото му бе мокро от пот, но не се отмести, а се притисна още по-плътно към нея. Обърна лице към нежната й шия, прошепна нещо неразбираемо и заспа. Теса го държеше в прегръдките си, гледаше в тъмнината към тавана и се чудеше защо бе поискала да я люби и дали това бе разрешило нещо или само усложни мислите й.

Силното му тяло й тежеше, приковало я към леглото, обаче за нищо на света не би го помръднала. Не съжаляваше, че бе поискала да я люби. Така успокои дълбоката, смазваща болка в сърцето си. Неочакваното му предателство я остави загубена и объркана, а страстта му я увери, че наистина я желае. Ако не на емоционалния, то на физическия му копнеж по нея можеше да се довери.

С действията си през този ден й бе предложил ясен избор, въпреки че едва ли е искал да й дава какъвто и да е избор. Устните й се извиха в лека, примирена усмивка. Брет Рътланд бе деспотичен, самоуверен, налагащ се мъжкар. Жената, която живееше с него, ще трябва да води непрекъсната борба, за да поддържа равновесието във връзката им. Искаше да бъде тази жена. Можеше да стане тази жена, защото Брет й бе дал възможност — ако решеше да заживее с него.

Можеше да му се довери или не, а все още се чувстваше твърде объркана, твърде смачкана емоционално, за да разчита, че ще вземе правилното решение. Единственото, в което не се съмняваше, бе любовта й към него. Странно бе, защото винаги бе смятала, че любовта има граници, че всяка връзка достига точка, когато любовта умира. Такъв бе опитът й с Уил и Андрю, а тогава бе убедена, че ги обича. Дали е било така? Чувствата й към Брет далеч надхвърляха всичко, което бе изпитвала преди, и това я накара да се усъмни в емоциите си или поне в способността си да ги тълкува. Животът й невинаги беше лек. Като малка трябваше да приеме предателството на баща си, а няколко години по-късно и смъртта на майка си. Ала някак си бе заобиколила пропастите от тези емоционални удари, като предпочете да се обърне към слънцето вместо към сенките. Момичето, което непрекъснато се забавлява — това бе тя. Нямаше лоши намерения, но винаги бе отбягвала връзките, които можеха да я засегнат дълбоко, да въвлекат чувствата й.

Докато не срещна Брет. Като личност бе толкова силен и авторитетен, че бе преодолял крехките бариери, а същевременно с хладното си самообладание я бе провокирал в много лично, женствено отношение. Като се вземат предвид характерите им, бе неизбежно да се влюби в него, и се влюби истински за първи път в живота си.

Бе я наранил повече, отколкото мислеше, че може да понесе, обаче това не уби любовта й към него. Обичаше го въпреки всичко и това нямаше да се промени.

Добре дошла в действителността, Теса, каза си през болката на прозрението.

След доста време той се размърда в ръцете й и се надигна от тялото й. Теса долови как пробуждането стегна мускулите му и нежно го погали с длани по мощния гръб.

Гласът му бе нисък и дрезгав от съня, тих в заобикалящата ги тъмнина.

— Успя ли да поспиш?

— Не — прошепна тя, гласът й все още бе дрезгав като неговия. Лика-прилика, помисли разсеяно. И двамата звучаха като гарги.

Минаха няколко минути в мълчание, докато ръката му бавно и проучващо се плъзгаше по бедрото и тялото й.

— Съжаляваш ли? — попита най-накрая той.

— За това ли? Не — отвърна бавно.

— За какво си мислиш?

— Че още те обичам. Че още ме боли. Че още не знам какво да правя.

Той въздъхна.

— Не е лесна работа, нали? Любовта. По дяволите, не знаех какво значи тя.

В тишината и топлината на нощта можеше да разговаря по-добре с него, отколкото изобщо досега. Тук бе само неговият глас и топлината на тялото му, без нещо странично да отвлича вниманието й. Искаше да се съсредоточи върху него, да научи всичко възможно за този мъж. Познаваше го физически, обаче искаше да разбере всички дребни неща, които да й дадат ключ към мислите му.

— Обичаш родителите си, нали? Дома си? Коня, кучето, учителката от първи клас…

Тих смях го разтърси.

— Не, изобщо не обичах учителката си от първи клас. Що се отнася до ранчото… Не знам дали това е любов. Ранчото е част от мен. Не мога да го отделя от себе си. Независимо къде съм или какво правя, то е в ума ми — спря за момент, сякаш обмисляше нещо. — Коне и кучета… Имах си любимци, но не мога да кажа, че съм обичал животно. Баща ми… да, обичам го. Дължа му живота си и не му е било лесно да се грижи за мен.

— Майка ти починала ли е? — попита нежно Теса.

— Не знам. Оставила ме е седмица след раждането ми. Може още да е жива, но няма особено значение. Сега между нас няма връзка, любопитство или потребност. Никога не е имало. Том е биологичният ми баща, но никога не се е женил за майка ми. Работил е в югоизточен Тексас, където са се запознали. Била е дъщеря на собственик на ранчо, а той — наемен работник, обикалящ из страната. Но тя е била дива, искала да се измъкне, да потърси друг живот. Срещали са се в някаква изоставена барака.

Теса лежеше омагьосана, пленена от историята, която й разказваше с нисък и бавен глас. Усещаше, че най-после й дава ключа от себе си, че отваря несподелена част от съзнанието си.

— Разбира се, забременяла. Вероятно е можела да направи аборт, ако е искала да поеме риска на една незаконна по онова време операция, но предпочела да ме роди. Сигурно съм бил крайната форма на протеста й. Разразил се невероятен скандал, но отказала да признае пред семейството си кой е бащата, отказала да замине, отказала да се крие до раждането ми. Том се опитал да я убеди да се оженят, обаче и това отказала. Опитвала се да се измъкне точно от живота в ранчото, а това било единственото, което можел да й предложи. Това било единственото, което познавал.

Той мълча доста дълго и Теса реши, че повече няма да й разказва. Докосна косата му, прекара пръсти през рошавата, златиста коприна.

— А след като те е родила?

— Когато съм се родил, ми е дала име, гледала ме е една седмица, после се обадила на Том и му поръчала да се срещнат в бараката. Взела ме със себе си на срещата, дала ме на него и си тръгнала. Оттогава не я е виждал. Повече не се върнала у дома си, непрекъснато пътувала.

— Значи баща ти те е отгледал съвсем сам?

— Да. Още същия ден и той напуснал Тексас, защото се боял родителите й да не ме вземат от него, ако разберат, че не ме е отнесла със себе си — в тъмнината тя усети усмивката му върху кожата си. — Представяш ли се един груб селски работник да мъкне едноседмично бебе по пътищата, без да има елементарна представа от деца? Истинско чудо е, че съм оцелял.

Тя се закиска.

— По-мъчно ми е за баща ти, отколкото за теб!

— Е, и двамата сме преживели периода с пелените и той винаги е бил до мен. Не притежавахме нищо, но бяхме заедно. Работеше из цялата страна, приемаше всякаква работа. Хранили са ме в повече селски кухни, отколкото можеш да преброиш, като улично кученце. Играех си по дворове и обори и чаках Том да се прибере вечер, докато не пораснах достатъчно, за да ходя с него.

— На колко години беше тогава?

— На четири или пет.

— Колко малък си бил!

— Бях достатъчно голям да стоя на седлото по цял ден. Откакто се помня, мога да яздя. На шест години работех. Можех да връзвам и скопявам, и макар да не бях достатъчно силен да подкарвам животните, помагах при дамгосването и щавенето на кожите.

— Ами училището?

— Тогава Том реши да се установи. Трябваше да тръгна на училище, иначе някой щеше да уведоми властите и можеха да ме вземат от него. По това време се намирахме в Уайоминг и той даде последния си цент за парче земя, построи барака, в която да живеем, и основа собствено ранчо с две крави, един бик и с много инат. Невинаги имахме много за ядене, но не сме гладували. Тръгнах на училище, като работех рано сутрин и след часовете. Когато навърших десет, той ме осинови, за да мога да нося името му. Името ми винаги е било такова, но не и по закон. Нямаше никакви проблеми. Никой не знаеше къде е майка ми, а баба ми и дядо ми остаряваха. Нямаше да се справят с десетгодишен палавник, какъвто бях.

Теса продължи да милва косата му, дълго след като той спря да разказва. Нищо чудно, че бе така дистанциран, така сдържан. През целия си живот е можел да разчита само на един човек. Най-ранното си детство е прекарал на път, без да се обвързва с хора и места. Баща му е бил единственото сигурно нещо, а вероятно е забелязвал как другите деца имат двама родители, любяща майка и постоянен дом, докато собствената му майка го е оставила. Бе израснал предпазлив, без да позволява някой да се доближи до него, защото е можел да се довери единствено на баща си.

При такова детство чудно ли е, че не й се бе доверил автоматично? Започна да го разбира и това внесе спокойствие в мислите й, макар още да не бе сигурна дали ще успее да му прости. Пръстите й се плъзгаха през косата му. Само да не го обичаше толкова силно!

Той се повдигна на лакът и си осигури достъп до гърдите й, а коравите му пръсти нежно погалиха меките извивки и втвърдиха кадифените зърна.

— Когато Том се запознае с теб, ще се стопи в локва на земята. Има неудържима слабост към жените и ще се влюби във великолепната ми южняшка красавица — в тона му се прокрадна по-гърлена нотка и той наведе глава, за да вкуси на воля възбудената й плът.

Теса простена от внезапното удоволствие, разтърсило тялото й. Той завъртя език около зърното й, после вдигна глава и с явно удоволствие прокара пръсти по гърдата й.

— Добре си надарена, колкото и да си слабичка. Костите ти са толкова крехки, че понякога се боя да не те прекърша на две. Но тук… — многозначително се подсмихна.

В мрака Теса силно се изчерви. После той отново залепи устни върху гърдите й и вече нищо нямаше значение.

След това тя заспа, ала не след дълго я събуди, за да я люби отново. Така бе цялата нощ, той все се връщаше към нея, с тялото си й показваше колко силно я желае. Тя разбра, че това е целта му, ала се нуждаеше от това специално внимание да повдигне самоуважението й, да възвърне вярата й в собствената й женственост, а той страстно се посвети на тази задача.

Когато пак се събуди, слънцето грееше ярко, а той лежеше подпрян на лакът до главата й и я наблюдаваше как спи. Бе му покарала тъмна еднодневна брада и приличаше на хулиган, иначе лицето му носеше спокойствието на пълно физическо удовлетворение. Знаеше какъв е резултатът за нея след часове любене и удоволствието бе изписано на лицето му. Погледите им се срещнаха и заковаха.

— Добро утро — прошепна той и отмести кичур коса от очите й.

Тя се прозя и протегна под одобрителния му поглед.

— Добро утро. Не си ли закъснял за работа?

— Няма да ходя на работа. Сега всичко е в ръцете на Евън и Сами. Моята задача е да стоя тук при теб и да се старая да си доволна.

Тя го изгледа сериозно. Вече долавяше по-добре настроенията му и усети, че увърта.

— Обещавам, че няма да избягам. От това ли се боиш?

— Мина ми и тази мисъл.

— Все още съм объркана — бавно призна тя. — Не знам какво да правя, но снощи… много мислих. Все още те обичам и като видях уликите срещу мен, не мога да те виня, задето си решил, че аз съм взела парите. Какво друго можеше да заключиш? Все още не мога… не мога напълно да ти простя, но не мога и да те напусна.

Лицето му се стегна при думите й.

— Няма да те оставя да си отидеш. Дай ни малко време, само за това те моля.

— Става. Мога да си го позволя. Няма какво да правя — в гласа й се прокрадна горчивина.

Той рипна от леглото и неспокойно вдигна панталоните си от пода, където ги бе пуснал предната вечер.

— Искаш ли да се върнеш на работа? — попита я рязко.

— В Картър Енджиниъринг ли? Не, не искам, не и след случилото се. Но ще трябва да работя някъде, нали? Имам си обичайните сметки за плащане.

— Направи ми една услуга. Още не търси работа.

— Защо?

Той въздъхна и прекара пръсти през косата си.

— Защото няма да живеем тук.

Тя също стана и облече халата си.

— Не приемаш ли твърде много за дадено? — попита го тихо.

— Не толкова много, колкото ми се иска — увери я със сериозен тон. — Засега не си търси работа. Не се притеснявай за парите. Аз ще се погрижа за всичко — и не ми обръщай гръб, дива котко. Преживя трудни моменти и трябва психически да си починеш. И след като се преместих при теб, е редно да платя своя дял.

— Опитваш се да ме направиш зависима от теб.

— Толкова ли е лошо? Миличка, опитвам се да си изгладим отношенията. Липсата на доверие е в дъното на проблема. Нека за разнообразие се доверим един на друг, както емоционално, така и физически.

— И така докога? Кога трябва да се връщаш в Сан Франциско?

Лицето му внезапно стана безизразно и тя не долови нищо зад каменната маска.

— За никъде не бързаме.

Спокойствието му я разтревожи и тя заизвива колана на халата.

— Евън каза, че може да те уволнят. Вярно ли е?

— Не. Не съм уволнен. Няма защо да се притесняваш за работата ми, миличка.

Криеше нещо от нея, но изражението му беше така съзнателно празно, та й стана ясно, че е безполезно да се опитва да измъкне от него информация. Как можеше да му се довери, като все още имаше тайни от нея? Неспокойна заради това, че в емоционално отношение отново попада в задънена улица, тя рязко се извърна.

— Отивам да си взема душ.

— Звучи… интересно — провлече той. — И аз щях да си взимам.

— Добре. Можеш да ползваш банята, като свърша.

Все още гол и напълно отпуснат, той я наблюдаваше как прибира бельото си.

— Да приема, че не съм поканен — думите му прозвучаха като заключение, а не като въпрос.

— Не си. Няма да се бавя. Защо не се заемеш със закуската? После аз ще я довърша, а ти ще можеш да си вземеш душ. Докато се оправиш, ще е готова.

Той лесно се предаде.

— Добре, щом така искаш.

— Точно така.

Беше неспокойна, защото не знаеше дали няма да влезе при нея, но той удържа на думата си. Когато излезе от банята, усети великолепния аромат на прясно приготвено кафе и това я накара да осъзнае колко е гладна. Бързо се облече и се втурна в кухнята да довърши закуската. На прага спря, слисана при вида на високия мускулест мъж, който стоеше чисто гол в кухнята и си подсвиркваше, докато бъркаше смес за палачинки.

— Защо не си облякъл нещо? — попита го неуверено.

— Искам хубаво да видиш от какво се отказа — й обясни с непоклатимо хладнокръвие, докато я подминаваше.

Наистина го постигна. Дланите й бяха влажни, дишането леко ускорено, докато довършваше тестото и го изсипваше в тигана. Той много добре осъзнаваше какво бе направил с нея, защото той я бе научил, бе тренирал реакциите й, та и най-лекото докосване можеше да я възбуди.

Появи се в кухнята точно навреме, прилично облечен в джинси и разтворена риза, обаче само при вида му устата й пресъхна. Добре си бе направил сметката, като се премести при нея, помисли си мрачно. Вероятно бе планирал да я държи упоена от секс, за да прави всичко, каквото поиска той.

Стегна се, когато осъзна какво мисли. Автоматично му приписваше скрити подбуди, вместо да се опита да му се довери. Но човек не може просто да вземе решение да вярва на някого. Доверието трябва да се изгради и спечели. Чудесно се бе погрижил за нея, а с любенето си бе положил всички усилия да й помогне да възстанови равновесието си, ала част от нея се отнасяше с подозрение към него. Не желаеше да е така. Искаше просто да бъде в обятията му и да забрави миналото, но не успяваше. Все още се боеше.

— Яж — каза й нежно и тя разбра, че е застанала неподвижно с вилица в ръка.

— Не мога да взема решение — обясни глухо и той разбра за какво му говори.

— Не е нужно веднага да решаваш. Имаме време. Ще почакаме.

— Толкова те обичам — каза му с копнеж.

— Знам — отвърна той.

След като измиха съдовете, стана неспокоен и започна да кръстосва малкия апартамент. На няколко пъти понечи да намекне, че трябва да отиде на работа, след като явно не го свърташе, но настроението му не бе от най-добрите и тя се отказа да прави предложения. Дълго време бе стояла потисната и безжизнена и бе изоставила домашните си задължения, но предишната енергия се върна, натрупало се бе много за чистене и пране и тя го остави да кръстосва наоколо. Когато в ранния следобед телефонът звънна, той скочи да се обади и тя внезапно осъзна, че е очаквал обаждането.

Побърза да отиде до него и се опита да сглоби разговора от неутралните му реплики, но той бе майстор на едносричните отговори. Докато слушаше, погледът му стана каменен, а устата — сурова черта.

— Добре, идвам веднага — каза той и затвори.

— Какво има? — попита тя разтревожено, като го следваше по петите, а той влезе в спалнята и започна да се съблича. — Открили ли са кой го е направил?

— Може би — изсумтя той. Бе по бельо и риза, преди тя да осъзнае, че няма да й каже нищо повече, а когато започна сръчно да връзва вратовръзката си, челото й се смръщи.

— А, не, Брет Рътланд! Няма да тръгнеш така, без да ми кажеш! — тя изрита обувките си и изхлузи джинсите. — Идвам с теб.

— Не, оставаш тук — той закачи сакото на пръста си и я хвана за врата, задържа я на място и грубовато я целуна. — Работата може да загрубее, а не искам да пострадаш, не и повече, отколкото досега. До скоро.

— Брет! — изкрещя гневно подире му, а гласът й пресекна.

Той спря на прага и я погледна през рамо. За пръв път видя убийствения му поглед и потрепери, внезапно зарадвана, че не е предназначен за нея.

— Ще се върна — каза й с безизразен тон.

Апартаментът остана тих и пуст без него и сякаш мравки я полазиха от изражението му. Ако беше отправено към нея, щеше да умре на място от страх.

Винаги бе сдържан. Не можеше да си го представи бесен, а долови как самообладанието му е на ръба. Знаеше кой е виновен за кражбата, кой съзнателно я бе натопил, но не й съобщи. Кой би могъл да бъде, че Брет не пожела да го разкрие? Някого, на когото е вярвала.

Преди беше твърде уплашена да се замисли за самоличността на престъпника, макар да бе наясно, че трябва да бъде разкрит. Който и да е той, сигурно я е мразил, и отново представата на Теса за самата нея бе разклатена. Какво бе сторила да заслужи подобна омраза и отмъстителност?

Мислите й се лутаха като побесняло животно, опитваше се да си припомни всяка жена от Картър Енджиниъринг и отчаяно се мъчеше да се сети да е направила нещо, ала напразно. Не бе откраднала ничий приятел, не бе разбила ничия връзка. Не си спомняше за нищо, което да й спечели враг, а ето, че това бе станало.

Измъчвана от неспособността си да открие причината за случилото се, тя се разплака с тихи, беззвучни ридания, пълни с болка. Къде е Брет, когато имаше нужда от него? Не знаеше ли колко е мъчително да стоиш в неведение? Не, откъде може да знае? Брет никога не бе в неведение — винаги беше уравновесен и владееше ситуацията. През нощта се облегна на него, за да се опита, въпреки себе си, да затвори пропастта помежду им. Обичаше го, искаше да му повери любовта си и искаше да е сигурна, че отговаря на чувствата й. А я бе оставил сама с мислите й, знаейки, че полудява от безпокойство и неизвестност. Това беше ли любов? Дали не бе излязъл да й даде възможност да вземе решение и пое риска, че като се върне, нея може да я няма?

Следобедът стана вечер, нервите на Теса бяха съвсем разклатени и тя подскочи и потисна лек вик, когато в ключалката се завъртя ключ и Брет влезе с уморено и състарено лице. С него бе Сами, изглеждаше толкова блед и изморен, колкото се чувстваше и Теса, но съзнанието й едва отбеляза присъствието му. Тя зяпна ключа в ръката на Брет.

— Взел си ключа ми — каза му вцепенено.

Той погледна ключа в ръката си и се намръщи.

— Да — отвърна и пъхна обратно ключа в джоба си. Приближи се до нея, изгледа я изпитателно сантиметър по сантиметър.

— Пак си плакала, по дяволите — рече й яростно.

— Открихте ли нещо?

Вместо да отговори, Брет я попита:

— Има ли прясно кафе? Трябва ми да се освежа.

— Няма. Брет, отговори ми!

— Ще сложа кафеварката.

Тя изригна и стана.

— Ще запратя кафеварката по теб, ако не отговориш на въпроса ми!

Неохотна усмивка изви устните му и донесе блясък в очите му.

— Дива котка — рече с нежност и любов. — Сами всичко ще ти обясни.

Теса се завъртя към Сами, който стоеше с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Сините му очи бяха нещастни.

— Аз съм виновен — промълви сериозно той. Винаги бе изглеждал като момченце, макар да бе по-голям от нея, но сега сякаш за една нощ бе остарял с десет години.

Тя поклати глава. Изявлението му й се стори глупаво.

— Как така? Ти не си взел парите.

— Хилари го е направила. Заради мен.

Като че някой внезапно вдигна завесата. Теса ужасена се втренчи в него, осъзнала цялата история. Всичко й стана ясно. Бедната Хилари, така свита и неуверена в себе си и толкова влюбена в Сами. Сами имаше нужда от средства за реализирането на технологичните си идеи. Хилари му ги бе намерила. Разполагаше с всички възможности да го направи — работеше в банка, работеше със Сами и чрез него имаше достъп до компютрите в Картър Енджиниъринг и бе остатъчно умна да знае как да действа. Дори изборът на Теса за изкупителна жертва бе в реда на нещата, защото Сами явно се възхищаваше от нея, тъй като бе умна, чаровна и самоуверена, освободена с мъжете, докато Хилари се вцепеняваше от стеснителност.

Тя погледна Сами и от съчувствие очите й се наляха със сълзи.

— Проследих операциите — каза дрезгаво той. — На няколко пъти е влизала в системата от апартамента ми. Има ключ… Можеше да идва, когато пожелае. Господи, на практика съм й осигурил всички условия! Теса, следите водеха до моя номер!

Той се тресеше. Тя се приближи до него, прегърна го и известно време останаха така.

— Какво стана после? — прошепна тя, изпълнена с болка заради него.

— Пресрещнахме я, когато си тръгваше от банката, с господин Рътланд и Евън. Тя ни видя и се разплака. Веднага разбра.

— Той накара ли да я арестуват? — попита разтреперана Теса.

— Още не. Първо исках да обсъдя с теб — хладно ги прекъсна Брет. Той незабелязано се бе подпрял на вратата. След това се изправи и приближи до Теса. — Първата ми реакция бе да я вкарам в затвора, не толкова задето е взела парите, колкото заради това, което ти причини. Но не искам да се ръководя единствено от чувството за отмъщение, затова задържах положението. Евън е при нея, пази я и очаква обаждането ми.

Теса ужасено го погледна. Той я караше да реши съдбата на друго човешко същество. От нея зависеше дали да даде Хилари под съд или да я остави. Защо бе така убеден, че отмъщението няма да повлияе на нейните решения? И тя бе просто човек!

— Брет, не ме карай да го правя!

— Знам какво искам от теб — заяви категорично той, без да сваля поглед от нея. — Виждаш ли, миличка, доверявам се на преценката ти.