Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bygones, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Т. Миланова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лавърл Спенсър. Миналото, което не забравихме
Немска. Първо издание
ИК „Футура“, София, 1998
Редактор: М. Дамянлиева
ISBN: 954-9792-01-3
История
- — Добавяне
IX
Февруари измина незабелязано, а датата, определена за сватбата на Лиза, все повече наближаваше. Сега тя всеки ден звънеше на майка си.
„Мамо, имаш ли при теб в магазина писалка със специален писец, за да изпиша имената на гостите в книгата?“
„Мамо, какво ще ме посъветваш за това, каква торта да поръчам — сметанова или с шоколад?“
„Представяш ли си, мамо, искат предварително да се плати булчинския букет!“
„Мамо, какъв ужас, напълняла съм с още един килограм! Ами ако роклята не ми стане?“
„Мамо, ти купи ли си рокля?“
И тъй като още не беше избрала тоалета си, реши да се освободи един следобед и се обади на Стела.
— Остават две седмици до сватбата и Лиза се безпокои, че още не съм помислила за тоалета си. При теб как е? Купи ли си вече?
— Все още не.
— Искаш ли да излезем заедно?
— Няма да е лошо.
Те влязоха навътре в Минеаполис и спряха близо до търговския център. В един от бутиците твърде бързо направиха покупките. Стела, която не се съобразяваше с това, че й предстои да стане прабаба, избра сребристобяла рокля с градирана пола и буфон ръкави, докато Бес се спря на бледорозов костюм. Когато излязоха от пробните кабини, Бес възхитено каза.
— Я гледай, коя от нас в същност е бабата?
— Ти, разбира се, аз ще съм прабаба.
Оглеждайки се в огледалата, Стела продължи.
— Не мога да разбера, защо майките на момичета винаги се ориентират към примитивни рокли, които ги правят петнадесет години по-стари, и изглеждат сякаш са ушити от пердета на стар замък. Аз се чувствам толкова добре с този тоалет!
— Наистина, стои ти безупречно.
— Така трябва да бъде. Между впрочем, аз ще доведа Гил Хароуд.
— И кой е той?
— Един мъж, който повдига моето самочувствие.
— Мамо!
— Имам намерение да поддържам връзка с него. Ти какво ще кажеш?
— Мамо!!!
— Откакто почина баща ти, при мен е тихо и скучно, не се случва нищо интересно. И преди всичко да е загинало безвъзвратно, искам нещо да променя. Когато последния път излязох с него, аз го поставих на изпитание. При него ясно се разбра, че не артериите се втвърдяват.
Бес се преви от смях.
— Мамо, ти си невъзможна!
— По-добре невъзможна, отколкото старчески безсилна. Мислиш ли, че трябва да взема мерки заради опасността от спин?
— Ти си непоправима! По-добре питай него.
— Идеята е добра. А как са отношенията ви с Михаел?
Една от продавачките се приближи към тях с думите:
„Всичко наред ли е при дамите?“ — и на Бес не й се наложи да отговори. Въпреки това, името му остана в мисълта й, а от подозрителния поглед на Стела стана ясно, че усеща задкулисните игри. Те платиха роклите и се отправиха в друг магазин за обувки.
На път за в къщи Стела поднови разговора.
— Ти не ми отговори. Какво става между вас двамата?
— Само служебни отношения.
— Настина разочароващо.
— Мамо, вече ти обясних, че нямам намерение да задълбочавам отношенията си с него, но между нас вече я няма тази враждебност, която съществуваше след развода.
— Например?
— Това, че и двамата мислим, че трябваше да положим повече усилия за запазването на семейството ни.
— Той наистина е добър мъж, Бес!
— Да, знам.
До сватбата Бес имаше малка възможност да се вижда с добрия мъж. В апартамента му вече беше тапицирано и когато Бес отиде да приеме работата, Михаел не беше там. На следващата сутрин тя му позвъни, за да го попита, дали е доволен от работата.
— Повече от доволен. Изглежда чудесно!
— Това е добре.
— Разбира се, в момента мирише като в конюшня.
Бес доволно се разсмя. Даже и по телефона чувстваше все по-нарастващата симпатия у него. Беше забравила, колко спонтанно се развеселява и колко лесно му се отдаваше да я разсмее.
— Харесва ти, нали?
— Да, много.
— Радвам се. Между впрочем, първите сметки за мебелите пристигат и, както изглежда, до средата на най-голяма част от тях ще бъдат готови. Разбира се, от Италия още нямам потвърждение, но там при всички случаи ще трае по-дълго. Когато всичко е готово, ще те информирам.
— Значи всичко е наред!
Бес замълча, преди да смени темата.
— Михаел, трябва да говоря с теб относно разноските по сватбата на Лиза. Някои вече са платени, но непрекъснато идват нови. Как ще манипулираме по-нататък?
— До момента съм платил осемстотин долара. Ако ти също си платила толкова, значи остават още по две хиляди, които всеки от нас трябва да даде, за да може Лиза да ги внесе в касата и да ги ползва по необходимост. Ако се явят и други разходи, за което се съмнявам, ще й дадем още.
— Добре, имам всички документи и мога да ти ги изпратя, ако ти…
— За бога, Бес, аз ти вярвам и без тези доказателства.
— Добре… благодаря ти, Михаел. Тогава просто прати чек на Лиза.
— Вярваш ли, че ще получим нещо в отплата?
Бес се разсмя.
— Съмнявам се.
— Очевидно гледаш реалистично на нещата.
— Нямам нищо против даването на тези пари, а ти?
— В никакъв случай! Та тя е нашата единствена дъщеря.
Тези няколко случайни напомняния ги накараха отново да замълчат.
„Ако можеха да заличат лошото и да спасят това, което беше останало след тези години!“ Толкова й се искаше да го попита какво прави в момента, с какво е облечен, къде точно се намира. С удоволствие би му задала тези въпроси. Вместо това тя само каза.
— Значи ще се видим на генералната проба, нали?
Михаел се закашля и отвърна със странно тих глас.
— Да, по всяка вероятност.
След като остави, слушалката, Бес се облегна на фотьойла и, отхвърляйки глава назад, силно изстена.
В деня на генералната проба и вечерята с гостите, Ранди изкара своя шевролет 8/4 и се насочи към бензиностанцията. Преди това той разчисти всички излишни неща, събирани през последно време — пликове от McDonald’s, мръсни чорапи от тренировки, кондом опаковки, неизпратени писма, останки от сладкиши — всичко това отиде в контейнера за боклук. Той изчисти колата си и я полира, докато светна. След това купи и един ароматизатор, с който замени стария, така че накрая вътре ухаеше на хубаво момиче.
Едва след като приключи, той се отправи към търговския център „Мепълууд“ и се сдоби с панталон и пуловер. Накрая се прибра в къщи, за да посвири и помечтае за Мариан Падгет.
Пробата беше насрочена за шест часа вечерта. Когато в шест без петнадесет майка му го попита ще я придружи ли до църквата, той отговори.
— Съжалявам, мамо, но имам да свърша още нещо.
Планът му беше да се обади на Мариан, за да й предложи да я закара до вкъщи.
Когато прекрачи преддверието на „С. Мария“ и забеляза Мариан, дъхът му спря. Тя беше със спретнато малко морскосиньо манто и също такива малки обувки с малки токчета и сигурно под мантото си беше с малка рокличка. Тя оживено разговаряше с Лиза.
През зимата тя участваше в училищния вестник, а през лятото възнамеряваше да вземе участие в библейски учебен курс.
През целия си живот не беше изпитвал, такова силно желание да се хареса на някого и да му направи впечатление.
Лиза го забеляза и му махна.
— Ей, Ранди.
— Здравей, Лиза — каза той и веднага се насочи към Мариан, надявайки се, че няма да му изхвръкнат очите.
— Ти и Мариан идете напред към олтара.
„Да! Чудесно! Дявол да го вземе, точно аз! Браво, Гуран, това се казва нещо. Сигурно го дължиш на малките обувчици.“
Мариан се обърна към него.
— Преди малко разказвах на Лиза, че никога не съм взимала участие в сватба.
— Аз също.
— Много е вълнуващо, нали?
— Да, може да се каже.
Чувстваше, че му е горещо с новия пуловер и същевременно го втрисаше от вълнение. Тя имаше малко, чаровно, изразително лице, сини очи — големи като Мичиганското езеро, пълни устни и един едва забележим белег по рождение, който щеше да почувства, ако я целуне.
— Нещо подобно преживях при първото си причастие — обясни тя.
Преддверието на църквата продължаваше да се изпълва с хора и Лиза непрекъснато поздравяваше някого.
Ранди търсеше тема за разговор, за да избегне неловкото мълчание.
— Отдавна ли живеете в Уайт Беар Лейк?
— Тук се родих и израснах — отговори Мариан.
— През лятото съм идвал тук да гледам през прозорците. Често свирят добри състави.
— Обичаш ли музика?
— Тя е всичко за мен. Желанието ми е един ден да свиря в джаз състав.
— И на какъв инструмент свириш?
— Ударен инструмент.
— О-о. — Тя замълча за момент, след което сподели. — Такъв живот не е много лек, нали?
— Не зная, не съм имал възможност да пробвам.
Отец Мооре пристъпи и се опита да въдвори ред сред присъстващите. Всички метнаха палтата си върху последните седалки и не беше ли вече предсказал това — Мариан беше с рокля като на послушничките — с бяла якичка, толкова малка и семпла и същевременно неповторима. Беше без всякакво подсилване или прическа на косата, с пуснати къдрици. Ранди я гледаше като омагьосан. Стоеше в средата на входа, омаян от близостта й, сякаш някой го беше притиснал за раменете.
— Здравей, Ранди, как си?
Ранди се обърна и се оказа лице срещу лице с баща си. Той се опита да отговори съвсем спокойно.
— Окей.
Ръката на Михаел увисна във въздуха. Той бързо я подаде на момичето.
— Здравей, Мариан.
Тя се засмя и отново повтори.
— Разказвах на Ранди, че за първи път вземам участие в сватба и той каза, че и с него е същото.
— Ако не смятам своята, за мен е също първо участие в сватба.
Михаел изчака и, след като не получи никаква реакция от Ранди, продължи по-нататък, подхвърляйки.
— Е… ще се видим пак.
Ранди го проследи с невъзмутимо изражение и промърмори ядосано.
— Ако не се броят неговите… двете.
Мариан му прошепна.
— Ранди, това беше баща ти!
— Не искам да го виждам.
— Но как можеш да се държиш така с него?
— Старият и аз не си говорим.
— Да не говориш с баща си! Но това е нечувано!
— От тринадесетата си годишнина не съм разговарял с него.
Тя го погледна така, сякаш беше извършил най-ужасното престъпление.
Отец Мооре отново се опита да въдвори ред и тишина. „Представлението“ започна. Ранди беше бесен заради баща си. Той развали всичко, прекъсна приятния му разговор, който започна толкова обещаващо. През целия ден беше мислил за Мариан, заради нея лъсна колата си, за да й направи впечатление и изведнъж всичко отиде на вятъра, само заради неговото появяване.
„Защо не ме остави на мира, защо трябва винаги да ме заговаря и да ме принуждава да стоя като идиот пред него? Идвам тук с мисълта за Мариан и се опитвам да й говоря и да се държа като джентълмен. Можех да я поканя да излезем и изведнъж идва старият и разваля всичко!“
По време на пробата той проследи как родителите му поведоха Лиза към олтара, след което седнаха един до друг на първия ред, сякаш всичко за тях на този свят беше в пълен порядък.
„Какъв фалш! Как можеше така спокойно да седи до него, сякаш не носи никаква отговорност за разбитото им семейство? И колкото и да се опитваше да го убеждава, че и тя има вина, никога не можеше да го убеди в обратното.“
След приключването на пробата се събраха в ресторант „Финуйган“, където Падгет бяха резервирали обяд за гостите. Ранди тръгна сам и пристигна, преди Мариан да дойде. Той застана във фоайето. Скоро след това се появи Мариан. Тя, чаровно усмихната, оживено разговаряше с родителите си.
В момента, в който го забеляза, усмивката изчезна от лицето й.
— Здравей, отново… — самоуверено я поздрави той, нали все пак чакаше само нея.
— Здравей!
— Ще имаш ли нещо против, ако седна до теб?
Тя го погледна право в очите и каза.
— По-добре ще направиш, ако седнеш до баща си, но лично аз нямам нищо против, ако седнеш до мен.
Той почувства, че кръвта нахлу в главата му и бързо каза:
— Дай да ти помогна — забелязвайки, че разкопчава мантото си.
Тя тръгна след родителите си към залата, където за гостите беше приготвена дълга маса. Ранди ги следваше, без да сваля очи от гарвановочерната й коса, която прикриваше раменете й.
„Човек може да напише песен за нея — мислеше си той. — Нещо силно, вълнуващо. Ударният инструмент започва тихо, след което бавно се извисява, за да премине в нежно барабанно тремоло.“
На другия край на масата, далеч от родителите си, той приближи стола си и седна до нея.
По време на яденето Мариан усмихнато разговаряше надясно с баща си и насреща с Марк и Лиза или се навеждаше напред, за да размени някоя дума с майка си, или с една от нейните сестри. На Ранди не проговори нито дума.
Накрая той я помоли за солта и тя му я подаде с учтива усмивка — беше все пак по-добре, отколкото без никаква усмивка.
Той отново направи усилие.
— Яденето е чудесно, нали?
— Хм — успя само да каже тя и едва след като преглътна, избърса със салфетка мазните си устни и продължи. — Всъщност родителите ми искаха да се приготви нещо по-специално, но повече от това не можеха да си позволят. Марк, разбира се, беше във възторг, че така поне няма да се налага на майка ни сама да приготвя всичко.
— Вие имате добри взаимоотношения… искам да кажа в семейството ви.
— Да, така е!
Той с удоволствие би казал още нещо, но просто не се сещаше и само подхвърли.
— Ти обичаш пилешко, нали?
Тя не беше хапнала нищо друго.
Мариан се разсмя и кимна.
— В същност исках да те попитам, мога ли да те закарам до вас? — каза той със свито сърце.
— Да, но трябва първо да питам баща си.
Такъв отговор не беше чувал от десети клас, когато взе шофьорска книжка.
— Това значи, че ти си съгласна? — не скри той изненадата си.
— Всъщност, аз очаквах, че ще ме попиташ.
Тя леко се дръпна назад, за да може и Ранди да чуе и се обърна към баща си.
— Татко, Ранди иска да ме закара до нас. Разрешаваш ли?
Жак чукна по слуховия апарат и попита.
— Какво, моля?
— Ранди иска да ме закара до нас.
Бащата се наведе и секунди наблюдава Ранди, след което отговори.
— Мисля, че нямам нищо против. Но утре трябва да ставаш рано, знаеш, че имаш задължения.
— Добре, татко, ще се прибера навреме.
След това Мариан се обърна към Ранди.
— Окей!
Той вдигна ръка по посока на баща й и обеща: „Директно към къщи“.
На излизане, както винаги, се получи задръстване на вратата.
Той помогна на Мариан при обличането на мантото, отвори вратата пред нея и двамата заедно преминаха през заснежения паркинг.
— Тази е моята — гордо посочи той към своето Шеври.
Отвори й вратата, изчака, докато седне, след което затвори. Чувстваше се галантно, желаеше да прояви цялата учтивост, която един мъж можеше да засвидетелства на една жена.
Когато вече беше на кормилото и искаше да потегли, тя каза.
— Повечето момчета не правят вече това.
Той знаеше защо. Имаше такива, които не понасяха да им се кавалерства. Трябва да имаше нещо общо с еманципацията. Запали мотора.
— Това е абсурдно. Аз намирам, че е хубаво.
Думите сякаш опариха езика му и той реши да бъде откровен. Щом тя постъпва по този начин, тогава и той може да отговори със същото.
— Аз наистина намирам това за приятно. Но, знаеш ли… освен за майка ми, за никой друг не съм го правил. Ще променя това.
Тя закачи предпазния колан и той направи същото, макар че по принцип не го слагаше. Включи отоплението, въпреки че до тях имаше десет минути път.
— В колата ти мирише много хубаво.
— Ето от това тук — показа й той висящото коледно дръвче.
Той не пое по булеварда, а зави по странични пътища край източния бряг и караше с двадесет мили в час, макар че беше разрешено с тридесет. Към средата на пътя той се обърна към нея.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Какво?
— На колко си години?
— На седемнадесет.
— Излизаш ли с някой?
— За това нямам време. Тренирам лека атлетика, играя в баскетболния отбор, работя в училищния вестник и имам много да уча. Искам да следвам медицина или право и вече съм подала молба в университета „Хемлайн“. Родителите ми не са в състояние да ме издържат и аз съм зависима от стипендия, а за да я получа трябва да имам високи оценки.
Ако в този момент й беше разказал, как се е провалил в училище, тя веднага щеше да слезе от колата.
— А как е при теб?
— При мен? Не, с никого не излизам.
— Искам да кажа с колежа?
— Не, завършил съм само гимназия.
— И искаш да свириш в състав?
— Да!
— А дотогава?
— Дотогава ще продължа да работя в този магазин за ядки.
Тя се разсмя.
— По-точно казано, това е склад. Аз пакетирам прясно изпечени ядки — орехи, лешници и други подобни.
След кратко мълчание Ранди ядосано подхвърли.
— За бога, за неудачник ли ме смяташ?
— Преди всичко много те моля, да не казваш „за бога“ в този случай, защото ми е твърде неприятно.
Това не го обезпокои много, не се осъзна навреме да каже: „Щом така мислиш“.
— А що се отнася до твоите неудачи — това е въпрос на ориентиране. Искам да кажа, ако един човек се чувства така, трябва нещо да предприеме: да посещава някакво учебно заведение или да си потърси по-добра работа — нещо, което да му даде по-добро самочувствие. И това е първата крачка.
Междувременно бяха пристигнали и той паркира отстрани на пътя. Наоколо имаше много коли и навсякъде в сградата светеха лампи.
— Знам, че ти ме смяташ за глупак, само защото не пожелах да говоря с баща си, но може би искаш да узнаеш причините?
— Нямам нищо против, аз мога да слушам внимателно.
— Когато бях на тринадесет години, той започна връзка с една жена, след което се разведе с майка ми и се ожени за нея. Всичко сякаш се разпадна — дома ни, училището — и най-вече загубих интерес към всичко.
— И до днес не можеш да преживееш това?
— Той разби семейството ни. — Ранди я гледаше безизразно в очакване на отговор.
— Това, което ще ти кажа, едва ли ще ти хареса, но фактически всеки сам отговаря за постъпките си. Не може да смяташ, че за провалянето ти в училище е виновен баща ти. Ти просто се оправдаваш.
— За бога, това е твърде високомерно от твоя страна.
— Отново „за бога“. Още веднъж — и ще си отида.
— Имаш право, съжалявам.
— Предупредих те, че мнението ми няма да ти хареса. Твоята сестра е превъзмогнала обидата, майка ти също е успяла, защо само ти не си?
Той се отпусна на седалката.
— За бога, не знам защо!
Тя бързо излезе от колата, затваряйки шумно, и се затича към входа на сградата.
Той отвори и извика след нея.
— Мариан, съжалявам. Просто така ми се изплъзна от устата.
Когато вратата се затвори след нея, той удари с юмрук по покрива на колата с думите.
„За бога, Гуран, защо си губиш времето с това фанатично женско същество?“
Моторът на колата избоботи, колелата забуксуваха и той се понесе с оглушителен шум по булеварда. След малко отвори прозореца и след като скъса ароматизиращото борче го запрати навън с проклятие. Той едва не отнесе един човек, след което премина през два забранени знака, крещейки с цяло гърло: „Целуни ме отзад, Мариан Падгет! Разбра ли?“. Близо до някаква къща той спря, извади торбичката с марихуана и напълни лулата си.
През това време Лиза се сбогуваше с родителите си, като първо прегърна баща си.
— До утре, татко.
— До утре, дете. — Той беше развълнуван и я задържа по-дълго в прегръдките си. Беше за последен път преди да е взела фамилното име на съпруга си. — Разбрах, че тази вечер ще останеш при майка си. Това ми харесва.
— Да, вече пренесох всичките си неща при Марк. Хей, татко — подшушна тя в ухото му, — продължавай така. Разбрах, че още плюс точки печелиш при мама. — Тя се отдръпна, смеейки се. — Мамо, с теб ще се видим у дома. Все пак — приятна вечер.
Докато Марк и Лиза напускаха локала, той не скриваше възхищението си и, помагайки на Бес при обличането на мантото, каза.
— Мисля, че тя е наистина щастлива.
— Да, наистина е така.
През това време всички от семейство Падгет си бяха тръгнали, само Бес и Михаел спокойно си закопчаваха мантата.
— Имам впечатлението, че между Ранди и Мариан нещо се започва — подхвърли Михаел.
— През цялата вечер бяха заедно.
— И това забелязах.
— Тя е много хубаво момиче, нали?
— Определено може да се каже.
— Защо винаги майката прави тази забележка? — попита Бес.
— Защото за милото си момче иска да избере хубаво момиче. За бащите не е по-различно. И те предпочитат красивия лебед пред грозното патенце.
Бес се подсмихна и смени темата.
— Те са чудесно семейство, нали?
— Мислех, че за теб е по-приятно да си в кръга на по-изтънчените семейства?
— Не така, както по-рано.
— И защо?
Тя замълча. Отвътре се чуваше прахосмукачка и една от сервитьорките мина покрай тях вече облечена с палто. Беше разумно да прекъснат тази игра на котка и мишка с чувствата си и да си тръгнат, но те продължаваха да стоят един до друг.
— Знаеш ли какво? — изплъзна се от устата на Михаел. „Бих искал да си тръгна заедно с теб към къщи.“ Но в следващия момент той каза нещо по-добро. — Имам изненада за Лиза и Марк… Поръчал съм един Ролс-Ройс, който утре могат да имат на разположение.
Очите на Бес се разшириха.
— Не, това не може да бъде истина!
— Защо? Да не би…?
— Разбира се, че аз!
— Сериозно?
— Повече от сериозно, аз трябваше да предплатя и връщане назад не може да има.
— Точно както при мен.
И двамата се разсмяха.
Към тях се приближи шефът на ресторанта и учтиво ги помоли: „Извинете, моля ви, но ние вече затваряме“.
Михаел се почувства неловко, той се извини и двамата излязоха в студената нощ, чувайки след себе си заключването на вратата.
— Е, и сега? — от дъха му се образува бяло облаче. — Какво ще правим с втория Ролс-Ройс?
Бес вдигна рамене.
— Нямам представа. Можем да делим загубата.
— Или да направим нещо добро за нас? Какво ще кажеш, ако на сватбата и ние пристигнем с Ролс-Ройс?
— Михаел, какво ще кажат хората?
— Хората? Кои хора? Да ти кажа ли какво ще е мнението на Лиза? Или какво ще каже майка ти? И всъщност защо да не направим една изненада за старата дама, като я вземем с нас?
— Тя вече се е уговорила. Той ще я вземе от къщи.
— Така ли? Много хубаво. Познавам ли го?
— Не, той се казва Гил Хароуд и тя твърди, че е започнала връзка с него.
Михаел се разсмя, отмятайки назад главата си. — „О, Стела, ти си една марка“ — след което се обърна към Бес.
— А при теб как е?
Тя също се разсмя.
— Дали и аз имам връзка? Михаел, нямам никакво намерение.
— Искаш ли да се возиш в Ролс-Ройс?
— Ооо… — Тя кокетно проточи думите. — Искаш да знаеш, дали имам желание да се возя в такава кола? Разбира се, само глупак може да се откаже, още повече, след като сам е заплатил това удоволствие.
Той доволно се разсмя.
— Добре, тогава ще оставим Лиза да потегли с твоята кола, а аз ще дойда с моята при теб, да кажем към пет часа и тогава ще сме точни за часа на снимките.
— Добре. Ще съм готова за този час.
На паркинга той й показа колата си на единия край, докато нейната беше в обратна посока.
— Значи, ще се видим утре.
— Да, до утре.
Те се разделиха и тръгнаха всеки към колата си. Нощта беше толкова студена, че просто зъбите те заболяваха, но те не го чувстваха. След като се настаниха вътре, отново се погледнаха през празния паркинг.
— Бес?
— Какво има?
Беше изключителна гледка в тъмната нощ, един миг, за който си спомниха от преди доста години, защото любовта от такива нощи оставя трайни следи и чертае пътя по-нататък.
— Мислиш ли, че ще е добре за нас утре да сме заедно?
— Не, но Лиза би го нарекла така. Лека нощ, Михаел — махна Бес засмяна.