Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bygones, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Т. Миланова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лавърл Спенсър. Миналото, което не забравихме
Немска. Първо издание
ИК „Футура“, София, 1998
Редактор: М. Дамянлиева
ISBN: 954-9792-01-3
История
- — Добавяне
VI
В четвъртък Бес отиде на фризьор, изсветли кичури от косата си и направи прическа. Вечерта лакира ноктите си и поне половин час избира тоалета си за другия ден. Спря се на рокля от вълнен жоржет в кремав цвят с широка пола и колан със златна катарама. Сутринта сложи златни обици и красив шал, след което се пръсна с един от най-хубавите парфюми и хвърли последен критичен поглед към огледалото.
„Ти все още изглеждаш ослепително, мамо!“ — беше й казала Лиза.
Макар в последните години в някои отношения да се чувстваше добре, то след последните срещи с Михаел и неговите комплименти, всичко рязко се промени. Винаги когато се погледнеше в огледалото намираше, че нещо трябва да промени и най-вече теглото. Поне с пет килограма трябваше да отслабне, за да изглежда перфектно.
Тя пристигна пет минути преди уговореното време и беше удивена от тази неколкоетажна сграда, която за първи път виждаше на дневна светлина. На входа имаше старинен надпис. Паважът от улицата към сградата се извиваше във вид на сводест мост, край който имаше два огромни бряста, след което следваше малък парк с чворести дъбове, а пред входа на самата сграда като стража стояха два бора, които се изравняваха с най-високите етажи. Сградата беше в V-форма, готически стил с голям навес. Имаше дълбоки гаражи с врати от полиран месинг и много стъкло. Най-горните тераси бяха с фронтонна греда и украсени с розетки. Необикновено беше и езерото и Бес веднага си представи красивата гледка от балконите.
Във входа до пощенските кутии тя видя телефон и веднага набра апартамента на Михаел.
Той веднага отговори.
— Ти ли си, Бес? Веднага слизам.
Тя чу шума на асансьора и малко след това той беше пред нея — с панталон на цветни ивици и поло блуза със същите цветове. Комбинацията беше безупречна. „Кой му беше помогнал при избора?“ Михаел нямаше усещане за цветовете и трудно комбинираше.
— Благодаря ти, че дойде, Бес. — Той задържа вратата на асансьора.
Тя се качи и изведнъж се озова сама с него в този един и половина квадратно метров асансьор. Лъхна я аромата на одеколона за бръснене.
— Как се наричаше тази сграда? — попита тя, за да наруши неловкото мълчание.
— Chateauguet — Шато-и — изговаряме ние. През 1900 година тук е имало хотел с това име.
Когато слязоха от асансьора, вратата на апартамента му стоеше отворена. Едва прекрачила прага, тя извика от възхищение. Толкова голяма празна площ, идеална възможност за изявата на един архитект по вътрешно обзавеждане. Само коридорът беше широк колкото спалните. Единственото красиво нещо бяха кристалните полилеи, които осветяваха със стерео ефект.
Михаел пое мантото й, след което продължи да я запознава с обстановката.
— Ето това е в общи линии… — Той разтвори ръце.
Гостната и всекидневната бяха почти еднакви, с големи прозорци. В едната до прозореца имаше писалищна маса. Бес продължаваше да следва Михаел с бележник и метър в ръка.
— На север ли е изгледът от тези прозорци?
— По-голямата част е от север.
Бес искаше първо да добие цялостна представа за жилището, преди да започне преценката за мебелите.
Близо до входа имаше едно остъклено помещение.
— Това архитектите наричат галерия — обясни Михаел, заставайки в средата.
Бес се завъртя.
— Сензационно! Може наистина да стане такова.
Оставаше да видят кухненските помещения и трапезарията.
— Кухня, комбинирана всекидневна с трапезария, помещение за домакинството и баня. Какво искаш да видиш първо?
— Нека да видим всекидневната.
Тя влезе първа и не скри възторга си.
Помещението имаше южно изложение, а на северната страна беше камината от мрамор. Две големи плъзгащи се стъклени врати водеха към терасата, от която се откриваше гледката към езерото.
— Току-що ми хрумна, Михаел, жилището не е правоъгълно.
— Да, наистина не е. Строежът е с основен стълб във формата на стрела и този апартамент се намира на острието, ако мога така да се изразя. Бих казал, че има ромбовидна форма.
— Чудесно! Като имаш предвид, колко много правоъгълни жилища съм обзавела, можеш да си представиш, колко вълнуващо е за мен да се занимая с нещо по-интересно. Нека да погледнем останалите помещения.
Преминаха през кухнята, която беше в бяло и се озоваха в спалнята. И тук имаше големи плъзгащи се врати, които водеха към терасата. Вратата към банята беше отворена. Бес се приближи. Вратата към душа беше мокра, а отстрани висеше голяма черна хавлиена кърпа и, разбира се, освен сапун, друго нямаше. „Все още се къпе само с ръце, без гъба или тривка.“
„Засрами се, Бес, отново се връщаш в миналото.“
В спалнята тя задържа погледа си върху матраците, след което бързо се премести в другия край, сякаш това не й напомняше нищо. Явно беше напуснал Дарла, без да вземе и най-необходимите неща. Даже и чаршафите му бяха нови. „Наистина комично — разсъждаваше Бес. — Ще трябва да помисля и за спално бельо.“ Тя вече си представяше помещението с подходящи пердета и пасващо бельо.
— Това беше всичко — каза Михаел.
— Честно да ти кажа, аз съм поразена.
— Благодаря ти.
Те се върнаха към всекидневната с фантастичния изглед. Начинът, по който беше построена тази сграда, умението на архитектите да използват бреговата линия и дърветата, показваше изключителния синхрон на вътрешна и външна архитектура. Благодарение на големите прозорци въздействието на природата достигаше до всички помещения, дори големите дървета бяха запазени непокътнати и съжителстваха необезпокоявани. Бес премери с крачки помещението, докато Михаел я наблюдаваше с ръце в джобовете.
— Малко архитекти по вътрешно обзавеждане успяват да се съобразят с възможностите на строежа. Необходимо е веднага да се решат проблемите. Честно казано, този тук е знаел какво прави.
Михаел се засмя.
— Ще му предам това. Той работи за мен.
Тя го гледаше от другия край на помещението.
— Ти си построил тази къща?
— Не съвсем. Аз открих това място и организирах строежа. Останалото реализираха градски строежи.
— Ясно… — Бес многозначително вдигна вежди. — Не знаех, че твоите проекти са намерили такова приложение. Моите поздравления!
Михаел кимна със симпатично изражение, в което имаше гордост и смутеност.
Тя не беше експерт, но тази сграда струваше вероятно милиони долари и щом бяха дошли при него, за да му възложат тази поръчка, значи той си е спечелил добра репутация. Излиза, че и двамата след раздялата имаха прогрес в развитието си като специалисти.
— Имаш ли нещо против да уточняваме, преминавайки по стаите?
— Нищо против.
— Ще ми бъде от полза да свикна с тези стаи и още веднъж да проследя падането на светлината.
Влязоха в галерията, където осветителното тяло беше във форма на корона. Бес отвори бележника.
— Сега към личните въпроси.
— Можеш да ги зададеш.
— Ти ли избра килимите? — Беше установила, че те са почти еднакви, с изключение на тези в коридорите и кухнята. Намираше ги за добри.
— Не, заварих ги тук, когато се нанесох. По-точно казано, този апартамент вече беше продаден на едно семейство, но мъжът починал, малко преди да се нанесат. Така аз се озовах тук и мокетите останаха на мое разположение.
— Ще останат ли и в бъдеще?
— Биха могли, те са съвсем нови.
— Казваш го така, сякаш не си сигурен?
Той стисна устни.
— Помисли още веднъж, преди да сме уточнили обзавеждането. Добре е да знаеш, че цветовете влияят на психиката и доброто настроение, на работоспособността и много други неща, също както и осветлението в стаите. Трябва да се спреш на цветовете, които са приятни за теб.
— За мен няма особено значение.
— Мога да засиля влиянието на сивите багри и по-мъжките цветове. Как ти звучи това?
— Много добре!
— Имаш ли някакви парчета от този мокет?
— В шкафа при входа има, ще ти дам.
— Какво ще кажеш за огледални стени тук, в галерията?
— Звучи интересно, но все пак трябва да го обмисля.
Те се върнаха във всекидневната с писалищната маса.
— Тук ли работиш?
— Да!
— Често и продължително ли си тук?
— Най-често вечер. Денем съм в бюрото.
Бес се приближи.
— Работиш ли…? — Но въпросът заглъхна на устните й.
На лампата, която беше отгоре, тя видя закрепена снимка на децата си във възраст около седем и девет години в градината им. И двамата бяха с лунички и усмивка, която се сливаше с огрялото ги слънце. Ранди беше без преден зъб, а Лиза — с плитка.
— Дали работя…? — повтори Михаел.
Естествено, той разбра реакцията от снимката, но тя нямаше време за сантименталности. Тук беше по работа и личните им отношения не биваше да оказват каквото и да било влияние.
— Всяка вечер ли работиш?
— В последно време доста често. — Той продължи. — Откакто се разделихме с Дарла.
— Ще искаш ли ново бюро?
— Бих се радвал.
— А шкаф за скици и материали?
— Мисля, че не е нужно.
— Регали?
— Що се отнася до подробностите, нека приоритет да има твоето предложение.
— Добре… да продължим.
Продължиха към гостната, след което към банята, галерията, кухнята и накрая отново са върнаха във всекидневната.
— Михаел, какво мислиш за обзавеждането стил „Деко“?
— Мисля, че има малко хладно въздействие, но съм виждал и неща, които ми харесват.
— Стъклена маса с месинг или противоположно — изцяло от дърво?
— И двете приемам за хубави.
— Ще посрещаш ли тук гости?
— Може би!
— Колко човека едновременно, примерно шест или дванадесет?
— По-скоро шест.
— Тези посещения от официален или интимен характер ще бъдат?
— По-скоро интимен, приятелски.
Тя застана до камината.
— Ще ползваш ли при тези случаи камина?
— Да!
— Искаш ли телевизор тук?
— Не!
— Какво е мнението ти за касетофон или Си-Ди-Плейър?
— Това бих предпочел във всекидневната или в кухнята.
— Хоризонтална или вертикална линия предпочиташ?
— Какво, моля?
Тя се засмя.
— Този въпрос обърква най-много всички. Едната има успокоително въздействие, а другата — динамично.
— Вертикална!
— Така значи… динамична. Рано или по-късно ставаш?
— По-рано.
Това го знаеше, но въпросът трябва да се зададе.
— А как стои въпросът с почивните ти дни? Гледаш ли късните телевизионни предавания?
— Какво искаш да кажеш с това?
— Нощна птица ли си, Михаел?
Той се усмихна хитро, почесвайки се по врата.
Беше време, когато това често се случваше, но странно как се променя човек на средна възраст.
Тя се засмя и погледна към тавана, готова да зададе следващия въпрос.
— Какво мислиш за полилея?
— Напомня ми грейпфрут — отговори й той, проследявайки погледа й.
Бес отново се засмя на израза му.
— Имаш право, с тези единични, еднакво отдалечени опушени стъклени елементи, прилича на обелен грейпфрут. Харесва ли ти?
— Хм… — Той го огледа внимателно. — Да, даже много!
— Добре, на мен също.
Тя нотира кратко и тръгна към кухнята, а оттам и към всекидневната. Отново я привлече изгледа.
— Случва ли се понякога нещо по-необикновено в този парк?
— През лятото — пикник… иначе — нищо особено.
— Малки концерти или кратки пътувания с лодки по езерото?
— Не, лодките са в яхтклуба „Уайт Беар“.
— Имаш ли намерение да си вземеш една?
— Може би, вече мисля за това.
— Но гребни лодки има и на езерото?
— Да, твърде много.
— По всяка вероятност ще искаш да имаш възможност да я наблюдаваш от терасата?
— Сигурно.
Тя отново си записа и се върна към кухнята, където стояха камари от продукти и неизмити съдове.
— Функционална ли ще бъде кухнята?
— Не! — след кратко мълчание отговори той.
— Имаш ли някакво хоби, което ще е от значение за мен?
— През изминалите шест години не съм променил своето хоби — лов и разходка сред природата, но за тази цел имам своята ловна хижа.
— Имаш ли алергия към нещо?
— Не, никаква.
— Добре, сега трябва да уточним бюджета за този проект. Имаш ли вече установен лимит?
— Направи го така, както би го направила за себе си. Ти винаги добре си се справяла. Имам ти пълно доверие.
— Значи, това е всичко.
— Мисля, че да!
— Важи ли това и за спалнята за гости? Може би трябва да я преценим заедно?
— Не понасям празни помещения — каза той подчертано.
— Да — съгласи се тя.
— Освен това е първото помещение, което вижда човек, когато влезе.
Като от ясно небе се спусна към нея желанието да го приближи и прегърне и, потупвайки го по гърба, да му каже успокояващите думи: „Всичко ще се оправи, Михаел, ще ти мебелирам апартамента така, че да ти е приятно и да не се чувстваш самотен“. Макар че тя много добре знаеше, че и най-скъпите мебели не могат да заменят човешкото същество.
Тя погледна бележника си.
— Има още някои неща, които трябва да уточня. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, с удоволствие.
— Опитах се да скицирам апартамента, но нещо ме затруднява. Доста по-различна е конструкцията.
— В бюрото си имам скица на този апартамент. Беше приготвена за семейство Маклер. Ще ти я пратя.
— О, благодаря ти! Ще ми бъде от полза. Може ли все пак да взема някои размери?
В следващите двадесет минути те прекараха в измервания, като всеки държеше единия край на метъра.
Когато приключиха с това, тя нави метъра, затвори бележника като го взе го под мишница.
— Какво следва след това? — попита той, държейки й мантото за обличане.
— Първо трябва да нанеса всички измервания на милиметрова хартия, помещенията както следват, след това ще избера всички мебели по каталога, комплекти, пердета, тапети, ще изчисля мащабно всички мебели, ще приготвя всичко това от синтетични материали, така че да могат да се разместват по желание. Когато всичко това е готово, ще те повикам и ще ти представя проекта. Това трябва да стане при мен, във фирмата, защото там са каталозите и мострите, с които разполагам. Ако нещо не ти хареса, може веднага да се замени с нещо, което ще избереш в другите каталози.
— Кога ще ми се обадиш?
— Ще се опитам веднага да започна работа, така че след около една седмица да мога да ти позвъня. Ти живееш доста спартански. За мен не е проблем да те изтегля пред другите клиенти. Съгласен ли си?
Тя се усмихна съвсем професионално и му подаде ръка.
— Благодаря ти, Михаел.
Той здраво й стисна ръката.
— Не забрави ли нещо?
— Какво?
— Твоите четиридесет долара за посещение в дома.
— Ах, това го казвам само като респект, отнасящ се за самотни хора, които се обаждат само, за да имат компания известно време през деня. Ще се учудиш, ако ти кажа колко такива случаи имам. При теб нещата са ясни. Ти се нуждаеш от мебели и не си непознат, в който мога да се усъмня.
— Но това посещение е служебно и ти се заплаща. Няма да правя изключение.
— Е, добре, ще ти ги впиша в сметката.
— Не, в никакъв случай! Изчакай ме!
Той я остави и влезе във всекидневната с писалищната маса. Тя бавно влезе след него. Приведен над бюрото, той попълваше чек. Над широките му рамене Бес отново видя снимката.
— Толкова сладки бяха на тази възраст.
След секунди той се изправи и се обърна към нея.
— Да, наистина бяха чудесни!
Очите му се спряха на нея и тя почувства погледа му като изгарящ пламък.
— Михаел, аз… — Тя търсеше думи, изпитвайки желание да му даде някакво обяснение. — В неделя аз разговарях дълго с майка ми. — Тя замълча за момент. — Разказах й, колко ми е трудно да те срещам след всичко, което се случи. Причината за това, според нея, е, че едва сега аз слагам под лупа и собствените си грешки, които помогнаха да се стигне до развода ни.
Той мълчаливо изчакваше, докато тя, стискайки папката си, полагаше усилие да продължи.
— Мисля, че ти дължа извинение за това, че настройвах децата срещу теб.
Погледът му леко се промени, пробягна сянка, която прикри гнева и, макар че не трепна нито един мускул на лицето му, той изглеждаше напрегнат.
Тя сведе погледа си, поглеждайки ръкавиците си.
— Бях се зарекла да не бъркам служебните с личните си отношения, но когато видях снимката на децата, ми стана ясно, че… че ти също ги обичаш и ти е било много трудно да бъдеш така отблъснат от тях.
Очите й отново потърсиха неговите.
— Наистина, много съжалявам, Михаел.
След кратко мълчание, той тихо каза.
— Това беше единствената причина, за която те ненавиждах.
Тя отново погледна към бюрото. Гласът й едва се чуваше.
— Защо го направи?
— Защото се чувствах наранен и излъган.
— Но това са две коренно различни неща!
— Днес вече знам това.
Те стояха, вгледани един в друг, и едва когато почувстваха потискащото мълчание, откъснаха очи.
— Майка ми каза още нещо. Според нея, с тръгването си отново в Колежа, аз съм занемарила отношението си с теб и затова си потърсил друга. Вярно ли е това?
— Какво искаш да кажеш?
— Само питам.
— Не искам да ти отговоря. След толкова време не намирам смисъл да говоря за това.
Лицето й пламна, когато той й подаде чека.
— Съжалявам, Михаел, не трябваше да започвам този разговор. Моментът не е подходящ за това.
Тя тръгна към изхода. Той отвори вратата, задържайки я за момент.
— Защо все пак започна този разговор, Бес?
— Не зная. В последно време не знам какво става с мен. Имам чувството, че между нас стоят толкова прегради, които никога не бих могла да премахна и това чувство, това грозно чувство на ненавист, което не мога да пречистя. С това искам да се справя, Михаел. В това е смисълът на извинението, ти как мислиш?
Погледът му я прониза, когато той сухо каза.
— Приемам извинението ти. Всичко е наред.
Прозвуча комично, но никой не се засмя. В последния момент той си спомни за мострата и извади една от шкафа. Придружи я до асансьора и каза още веднъж.
— Благодаря ти, че дойде Бес.
Тя влезе в асансьора и се обърна, за да му се усмихне още веднъж, но той вече вървеше към входа на апартамента.
Докато пътуваше към бюрото, тя си мислеше дали със своето извинение беше подобрила или влошила техните отношения.
Ранди Гуран се отпусна на едни люлеещ се стол и извади пакетче хашиш от джоба на якето си. Беше единадесет часа вечерта и майката на Бърни, която работеше като бар дама, още не се беше прибрала. Бърни се намести на пода и без желание дръпна струните на електрическата китара, чийто усилвател беше изключен.
Ранди дружеше с него от осми клас, от времето, когато се разделиха родителите му. Оттогава двамата бяха изпушили доста хашиш.
Жилището на Бърни беше мизерно, подът — стар и захабен, с проскубан мокет, който изглеждаше по-зле от двете стари вълча порода кучета Скипър и Беан, на които беше позволено да вършат всичко в къщи. И в момента те лежаха на канапето, чиито мръсни петна личаха, въпреки цветната дамаска. По стените висяха безброй безвкусни пластмасови украшения. Пердетата, закачени на халки, падаха върху пирамида от празни кутии от бира, като последната беше изпита от майка му.
Ранди никога не сядаше на канапето, даже и когато беше пиян предпочиташе този раздрънкан, едностранно люшкащ се стол, изпъстрен с мазни петна. Той извади от джоба си лула, достатъчно дълга, за да може с едно дръпване да изсмуче всичко. Беше минало времето, когато завиваха цигари джойнт’с. Кой можеше да си го позволи вече?
— По дяволите, тази гадост става все по-скъпа!
— Нищо ново не ми казваш. Колко плати?
— Четиридесет долара.
— За една четвърт?
Ранди сви рамене и направи красноречива мимика.
Бърни свирна.
— Страшно готино, а?
— Най-доброто. Я погледни и ти.
Ранди отвори торбичката.
— Ще умра от кеф.
Бърни се наклони напред, за да вижда по-добре.
— Къде го набави?
Всеки от тях знаеше, че с големи усилия получаваше нещо според парите си.
Ранди погледна за часа, за да прецени продължителността на действие. Лулата събираше един напръстник. Той я запали, засмука и се отдаде на първото въздействие, докато почувства, че гърлото му гори. След това издиша, закашля се й отново я напълни.
— Искаш ли една, Бърни?
Той също дръпна веднъж и се закашля. В стаята замириса на прегоряло Орегано.
Ранди не се нуждаеше от много, за да му подейства — това сладко усещане, което го освобождаваше от цялото напрежение и бавно го довеждаше до еуфория, след което изпадаше в приятно изтощение. Бърни му се виждаше като през стъкло, а лампите на усилвателя блестяха като метеори, които със скорост се изсипваха от небето. Всичко добиваше друга светлина. Музиката, която звучеше от радиото беше според случая — сякаш отваряше всички пори и достигаше до върха на пръстите му и до корените на косите му — увеличаваща насладата. Всичко това беше фантастично. Думите преминаваха през главата му и сякаш добиваха форма и тегло.
— Аз срещнах това момиче — каза Ранди. — Разказах ли ти вече? — Имаше чувството, че това изречение го беше изрекъл преди това.
— Кое момиче?
— Мариан! Това се казва име… а? Мариан. Кой назовава днес децата си с такива имена?
— Коя е Мариан?
— Мариан Падгет. Бях у тях на вечеря. Лиза се омъжва за брат й.
Върху канапето Беан хъркаше с трепереща муцуна. Ранди беше погълнат от тази калейдоскопична хубост, тази кучешка муцуна, която отвън беше черна, а вътре — розова и под ритъма на хъркането се отваряше и затваряше.
— Тя ме кара да съм страхлив и неспокоен.
— Но защо?
— Защото е едно съвсем порядъчно момиче.
Изведнъж почувства жажда, която заглуши всичко.
— Бърни, устата ми пресъхва. Имаш ли бира?
Още с първите глътки почувства бирата като вълшебен еликсир, по-добър от оргазъм.
— Не трябва да се срещаме с порядъчни момичета, нали Бърни?
— Не, приятелю… Плюй на тях. За какво са ни?
— Ние ги прекарваме и ги захвърляме, нали?
— Точно така.
Малко по-късно Бърни отново започна да ругае, след което се разсмя. Ранди го чуваше като в дълъг коридор.
— Изобщо не ми пука. Даже и носът ти ми изглежда по-хубав.
След малко Ранди продължи.
— Момичетата не трябва да се взимат на сериозно… по дяволите… искам да кажа, докато се усети човек и вече е женен, после се раждат деца… След това старият хваща друга, изчезва с нея, а децата страдат.
— И с теб ли беше така?
— Малко… но после всичко свърши. Плюя на него.
— И аз.
Скоро след това Ранди усети, че го обзема летаргия. Той изброи седем кутии от бира около себе си, изруга високо, събуждайки Беан, който от разтърсването си събори нови кичури козина до себе си. Скипър направи същото. Малко след това и двете заскимтяха край Бърни, чиито очи бяха така зачервени, сякаш ги беше обгорил.
Ранди реши, че е време да си тръгва. Беше след полунощ, а в шест часа трябваше да става. Почувства отвращение от всичко, което го заобикаляше — от мръсотията, от вида на Бърни, от това, че за марихуана трябваше да плащат все по-скъпо. „Какво по дяволите правеше още тук? Седеше на този стол и броеше празни кутии от бира. Може би искаше да докаже нещо на някой? На баща си, разбира се! Проблемът обаче беше в това, че на стария изобщо не му пукаше.“
Два дни след посещението си Бес получи скицата на апартамента, заедно с бележка, написана от Михаел.
„Бес, това е хоризонталната проекция на апартамента. Изпращам ти я, както ти бях обещал. Планирай както прецениш, вярвам, че ще ми хареса.
Мислих доста върху това, което ти ми каза, преди да си тръгнеш. Сега преценявам погрешните си стъпки и затова последиците лежат на моята съвест. Може би отново ще имаме възможност да поговорим за това. Беше толкова хубаво отново да те видя.
Познатият почерк й подейства доста странно. Всичко, до което се беше докоснал, я вълнуваше. Тя многократно прочете бележката и задържа на последните редове.
Това наистина беше сериозно предложение. Дали наистина му беше приятно да я вижда? Не се ли чувстваше неспокойна сама с него в стаите? Не изпитваше ли и той желание час по-скоро да се разделят?
Лиза телефонира на баща си.
— Ало, татко, как си?
— Добре, а ти?
— Имам много работа. Не съм мислила, че има толкова много работа при подготовката на една сватба. Имаш ли време в събота след обяд?
— Ще се постарая да се освободя.
— Добре, по мъжки можете да се срещнете и да си потърсите смокинги.
— Смокинги? Дявол да го вземе, Лиза! Наложително ли е?
— Ти ще изглеждаш неповторимо, татко!
Михаел се разсмя.
— Така ли мислиш? Кога и къде ще се срещнем?
— В два часа при Мепълууд.
— Ще бъда там.