Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (7)

VII

Ранди не предполагаше, че и баща му ще бъде там. Когато пристигна на уреченото място, той видя Михаел, който разговаряше с Марк и Жак Падгет. Ранди се спря, но Марк вече беше го видял и веднага го повика, поздравявайки го.

— Сега вече сме всички. Ей, Ранди, чудесно е, че дойде!

Жак Падгет също го поздрави.

Оставаше Михаел, който му подаде ръка.

— Ранди.

Той гледате сериозните очи на баща си и в този момент не желаеше нищо повече от това да го прегърне с думите: „Здравей, татко“. Толкова отдавна не беше изричал тази дума! И тази прилика! Сякаш се гледаше в огледало. Ръката на баща му го очакваше.

Накрая той положи ръка в неговата.

— Здравей.

Михаел се изчерви, а Ранди дълго усещаше здравото ръкостискане на баща си.

Един млад продавач ги посрещна.

— Моля, последвайте ме!

Влязоха в друго помещение, цялото в огледала и застлано с мокет. Там висяха смокинги в най-различни цветове — от черен до бял. От съседна стая се носеше миризма от гладене на дрехи.

— Предлагам ви черен или бял цвят. Това е изящно, елегантно и модерно. Имаме различни модели на Кристиан Диор и Афтер Сикс.

Продавачът не преставаше да обяснява, развеждайки ги.

Михаел и Ранди бяха развълнувани и объркани. Накрая всеки от тях вече пробваше сака, ризи, обувки. Събличане, обличане, по чорапи пред големите огледала, смутено поглеждайки един към друг.

— За Вас — четиридесет и втори номер, сър — каза младият мъж на Михаел.

Марк се шегуваше, а Ранди се заливаше от смях.

Жак също се пошегува.

— Обличал ли си такива маймунски фракове, Михаел?

— Само веднъж, на собствената ми сватба.

Когато пробата приключи, те напуснаха магазина, озовавайки се в пасажа. Марк и Жак вървяха напред.

Михаел попита Ранди.

— Още не съм обядвал, а ти?

— Аз вече изядох един хамбургер.

— Настина ли? Аз плащам.

За секунди погледите им се срещнаха и Михаел почувства колебанието му.

— Не, благодаря! Имам среща с приятел.

Михаел не скри разочарованието си.

— Добре, може би друг път.

Всеки се оттегли с болезнено чувство. Шест години са много време, за да се забравят за няколко часа. Те напуснаха през различни врати и тръгнаха в различни посоки. Като каещ се от Мека, Ранди се отправи към магазина на майка си. Срещата с приятел беше само претекст, той нямаше такава, а имаше силно желание и необходимост да бъде близо до майка си, след като отклони боязливото предложение на баща си за сдобряване.

Когато влезе, Хеатър беше зад щанда, а няколко клиенти оглеждаха експонатите.

— Здравей, Хеатър. Майка ми тук ли е?

— Да, тук, горе съм, скъпи — викна Бес, — ела при мен.

Той се качи, леко привеждайки глава, за да не се удари в тавана. Тя работеше сред хаос от разхвърляни скици, каталози и мостри.

— Това се казва изненада — каза Бес, обръщайки се със стола си към него.

— Мога да си представя — почеса се той по главата.

Тя го гледаше изпитателно.

— Какво има?

Ранди вдигна рамене.

Бес разчисти един стол и му предложи да седне.

— Какво те е притеснило?

— Преди малко бях с баща си.

— О-о. — Тя застана в напрегнато очакване. — Къде се видяхте?

— Заедно пробвахме смокинги.

— Говорихте ли един с друг?

Ранди чоплеше един от ноктите си.

— Покани ме на обяд, но аз му отказах.

— Но защо?

— Защо? — Ранди я гледаше ядосано. — По дяволите, мамо, ти знаеш защо!

— Не, не зная и ти трябва да ми кажеш, след като отказът те е притеснил.

— Защото го ненавиждам.

— Наистина ли?

— Не ми е притрябвало да се срещам с него. Защо ми е?

— Защото по този начин общуват възрастните хора и така може да се поправи една несправедливост и понеже вярвам, че дълбоко в себе си желаеш това, макар че не ти е лесно да се пребориш с гордостта си.

— Не мисля, че трябва да го правя. Не аз, а той ме е наранил!

— По-тихо, Ранди, долу има клиенти.

— Той ме е изоставил, не аз него — вече с по-тих глас приключи Ранди.

— Слушай, момче, той изостави мен, а не теб!

— Не ти ли се струва, че е същото?

— В никакъв случай! Да се раздели с теб и Лиза е било по принуда и му е причинявало болка. В продължение на всичките тези години той е правел хиляди опити да ви вижда, но аз забранявах това.

— Но…

— Бих искала да зная, дали през тези години си се запитвал, защо все пак той ме напусна?

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че заради Дарла.

— Дарла е била симптом, а не болестта.

Ранди възмутено подхвърли.

— Стига, мамо, кой ти внуши всичко това? Може би той?

— В последно време много мислих и изпитвах себе си и стигнах до заключението, че не само баща ти е виновен за всичко, което се случи. Знаеш ли, някога ние много се обичахме! Когато се оженихме и се родихте вие двамата, не можех да си представя по-щастливо семейство от нашето. Спомняш ли си това време?

Ранди седеше, отпуснат на стола, с чувство на човек, който се е загубил на баскетболен турнир. Той гледаше краката си, без да каже нито дума.

— Спомняш ли си кога започна всичко да се променя?

Ранди мълчеше. След кратка пауза, каза само.

— Не.

— Всичко започна, когато се върнах в Колежа и знаеш ли защо? Просто не намирах време за баща ти. Вечер се връщах, набързо приготвях нещо, после четях до късно и във всичко това забравих за нашите отношения. Дразнех се, че не ми помага, стисках устни и не му говорех, вместо да го помоля за помощта му. И всичко беше сметнато за негова вина. Оставях на вас да се оправяте, колкото умеехте тогава. В къщи цареше хаос, а щом в един дом нищо не е наред, можеш да си представиш и какво става в спалнята?

Ранди втренчено гледаше майка си.

— Нищо. И щом там вече не се разиграва нищо, значи камбаната е предизвестила края на едни семейни отношения. Това беше моя грешка, а не на баща ти и затова той отиде при Дарла.

Ранди почервеня.

Бес приближи стола си към неговия и сложи ръце на коленете му.

— Разказвам ти всичко това, защото вече си достатъчно голям, за да го разбереш и си вземеш поука. Един ден ти също ще се ожениш. В началото е като в приказка, но след това идва ежедневието, в което се занемарява вниманието, събудило любовта. Вече не се чува ведрия поздрав, не се интересуваш от любимите неща на другия. Всичко като че ли само утежнява ежедневието и всеки е непрекъснато зает или бърза. Ако единият предложи да се разходят с колела, другият отказва под предлог, че е уморен. Така той излиза сам и човек дори не разбира как с това се е лишил от нещо хубаво! Докато единият си взима душ и идва в леглото, другият вече се прави на заспал. Скоро ролите се сменят. Започват забележките, критиките, наставленията и сексът умира, а с него и бракът.

Бес се отдръпна и се облегна на стола, след което замислено продължи.

— Спомням са, че малко преди да се разделим, той ми каза: „Ние вече изобщо не се смеем, Бес“. И аз трябва да призная, че той беше прав. Човек не трябва да губи ведрото си чувство, даже ако животът не е лек! Това помага да се преодолеят кризите и, по-точно казано, с това доказваш, че обичаш, за да може другият да каже: „Ти значиш много за мен и аз желая твоето щастие“. Баща ти беше прав, ние престанахме да се смеем.

Последва мълчание. Отдолу се чуваше шума от касата. Когато Хеатър приключи, тя запали осветлението на витрината и викна.

— Аз тръгвам и ще заключа. Бай.

Тишината, която беше настъпила и изключеното осветление сякаш засили доверието между двамата.

С малко по-топъл глас Бес каза.

— Чуй ме, Ранди, шест години аз ти подчертавах грешките на баща ти, а сега за няколко минути ти признах моите грешки, но истината е, че никой не носи сам вината. И двамата сме допринесли за това, нашето семейство да се раздели. Аз не съзнавах вината си и търсех отмъщение. Ти също се чувстваш ощетен и си с правото да отхвърляш всякакво сдобряване. Разбирам те много добре… но вече е време да премислим постъпките си.

Ранди я гледаше напълно объркан.

— Щом аз мога, трябва и ти да направиш усилие.

Бес несъзнателно прехвърляше скиците. След минути тя каза, обръщайки се към него.

— Изумителна е приликата ти с него! Толкова се вълнувам, когато те наблюдавам — очите ти, ръцете, начина, по който разговаряш — опитваш се да го отблъскваш, но дълбоко в себе си не желаеш това, затова изпитваш болка и ти е трудно.

Ранди мълчеше, но изражението на лицето му говореше за трайното въздействие от това, което се случи през този ден, особено след думите на майка му.

— Така. — Бес погледна часовника си. — Вече е доста късно, а аз имам да свърша още нещо.

— Ще се прибереш ли след това?

— Най-много след час тръгвам.

— Толкова ли е важно, че трябва да го свършиш в събота вечер?

— Това тук е за баща ти. Скицирам обзавеждането на апартамента му.

— И как стигна до това?

— През седмицата го посетих.

— Да не сте решили да се събирате?

— Не, просто той ми възложи да се занимая с това.

— Искаш ли пак да живеете заедно?

— Не, но е толкова приятно да сме учтиви един към друг, вместо да се държим като врагове. Омразата изопачава характера. И така, момчето ми, аз наистина трябва да се залавям, Окей?

— Разбирам…

Ранди неохотно стана и си тръгна. На стълбите той се спря и отново се обърна към майка си.

— Ще се видим у нас. Ще приготвиш ли нещо за вечеря?

Бес изпита неудобство.

— Мисля, че няма да мога. Имам уговорка с Кайт за тази вечер.

— Е, не се притеснявай…

— Ако знаех…

— Няма нищо… не съм малък вече. Ще намеря сам нещо за ядене.

— Какво ще правиш тази вечер?

— Вероятно ще отида да послушам музика.

— Добре, след час ще се видим в къщи.

Щом Ранди излезе, Бес се наведе над милиметровата хартия, но ръката й отказваше. Странно! Ранди имаше желание тази вечер да бъдат заедно, а тя го разочарова. Как можеше да предвиди това? Той беше на деветнадесет години, а тя на четиридесет. Отдавна всеки живееше посвоему, макар да бяха под един покрив. В събота той никога не оставаше у дома. Не можеше да го съблазни и с най-вкусната вечеря.

Потискащото чувство растеше и всяка нова мисъл влошаваше настроението й. „Ако не бяхме разведени, щяхме да си бъдем в къщи, там, където биха искали да ни виждат децата ни, а Ранди нямаше да преживява това болезнено чувство!“

 

 

Недалече от „Синия ирис“ Ранди затвори шумно вратата на колата си, запали мотора и се загледа през замръзналото стъкло. Беше съвсем тъмно и улиците бяха безлюдни. Така изглеждаше обикновено скоро след затварянето на магазините. След шест и половина отново се оживяваше, защото тръгваха към заведенията, но в момента беше сякаш са съобщили за авария в атомна централа — никакъв човек.

Не му се прибираше.

Нямаше желание да вижда Бърни.

Не беше в настроение да се среща с момичета, а и не му се вечеряше в закусвалня.

Реши да отиде при баба си.

Тя винаги се радваше да го види. Там винаги имаше нещо вкусно, а освен това много му харесваше новото й жилище.

Стела Дорнер отвори вратата, прегърна го и радостно го притисна към себе си.

— За бога, Ранди, покорителю на женски сърца, какво правиш тук в събота вечер?

Тя беше в светла празнична рокля, с направена на вълни коса, а ароматът на парфюма й му беше непознат.

— Исках да видя любимото си момиче.

Тя се засмя и закачи и другата си обица.

— Ти си един ужасен лъжец, но ми е приятно да чуя това. Как изглеждам?

— Да те изяде човек, бабо.

— Дано наистина мислиш така, защото имам среща.

— Среща?

— Да, и той наистина изглежда добре. Все още има естествена коса, няма проблеми със зъбите и даже с жлъчката е добре, но най-хубавото е, че за възрастта си има добра мускулатура.

Ранди се разсмя.

— Запознахме се в курса по гимнастика. И сега иска да отидем заедно да потанцуваме в „Бел Рей“.

Ранди нежно я прихвана и направи един кръг в ритъма на валс.

— Знаеш ли, просто му откажи и ела с мен!

Тя се засмя и леко го отблъсна от себе си.

— Сам си потърси приятелка. Как е при теб? Имаш ли в момента момиче?

— Хм… да кажем, че съм си харесал едно?

— А тя какво мисли? — Баба му леко го плесна по бузата и формално се отправи към спалнята, като се провикна оттам. — С теб всичко наред ли е?

— Блестящо! — подхвърли той и бавно се отправи към всекидневната, където беше включена стерео уредбата, а на статива пред стъклената врата за верандата имаше картина.

— Вече дочух, че ще имаме сватба — викна Стела — и ти ще ставаш вуйчо.

— Не мога още да си го представя.

— А ти намираш ли, че аз имам вид на прабаба?

— За нищо на света! Ей, бабо, ти ли си нарисувала тези теменужки?

— Да, харесва ли ти?

— Гръм да ме удари, забележителна е. Нямах представа, че рисуваш така хубаво!

— Аз също, но ми доставя удоволствие!

Светлините в спалнята, банята и коридора последователно угаснаха и Стела се появи във всекидневната.

— Намери ли вече някакъв джазбанд, в който да се включиш да свириш?

Сега тя беше и с огърлица.

— Не, за съжаление.

— Правиш ли нещо по този въпрос?

— В същност в последно време не съм…

— И как можеш да очакваш да се получи нещо, след като не полагаш никакви усилия за това?

На вратата се позвъни. Стела трепна и се отправи към входа.

— О, ето те и теб.

Ранди я последва, чувствайки се вече излишен.

Влезе мъж със сива вълнообразна коса, гъсти вежди и добре сложена фигура с елегантен костюм. Видът му наистина беше добър.

Двамата мъже се представиха един на друг, разменяйки многозначителни погледи и за Ранди беше ясно, че двойката е с намерение веднага да потегли.

Минути по-късно той отново беше в колата си и още по-самотен отпреди, наблюдавайки как баба му потегли с обожателя си.

Той пое по крайбрежната улица и в бара на един много посещаван ресторант поръча наливна бира. Отвътре се носеше миризма на грил. Повечето от мъжете, които бяха насядали пред тезгяха, бяха с бирени търбуси, дрезгави гласове и зачервени лица. Те обръщаха една след друга чашите и слушаха високата музика от музикалния бокс, която се сливаше с общия шум и с този, който идваше от кухнята.

След като изпи чашата бира, Ранди остави монета и се отправи към телефона. Набра номера на Лиза.

— Ей, Лиза, тук е Ранди. Заета ли си?

Гласът й прозвуча напрегнато.

— Да, може да се каже. В момента приготвяме специалитет, което ще вземем с нас. Имаме среща с приятели. Ще има и гръцко меню. В момента сме омазани до лактите.

— Исках да те попитам, дали имаш настроение за един видео филм? Мислех да заема един и да дойда при теб.

— Съжалявам, Ранди, днес просто не става. Но утре съм си в къщи.

— Добре, може би ще дойда утре. Приятно прекарване и поздрави Марк!

— Непременно! Обади се утре. Бай!

Отново седеше сам в колата си. Той включи радиото и се отпусна на кормилото. Оглеждаше се наоколо към осветените прозорци на къщите. Какво ставаше в момента в апартаментите? Малки деца вечеряха с родителите си, влюбените двойки се усамотяваха. Какво би казала Мариан Падгет, ако й се обадеше?

„По дяволите, нямаше пари да я заведе и в най-обикновен локал!“ В началото на седмицата даде четиридесет долара за марихуана, вноската за джаз банда беше провалена, резервоарът му беше празен, а пари можеше да очаква едва следващия петък.

„По дяволите!“

Той притисна плътно челото си към студеното кормило.

Изведнъж сякаш някой му засече време.

Спомни си сцената пред огледалата в магазина, когато се поглеждаха с баща му, пробвайки костюмите. Спомни си поканата му. Но за какво биха могли да говорят, ако все пак седнат заедно?

Нямаше още седем часа. Майка му сигурно още се приготвяше за срещата си с Кайт. Ако сега се прибереше, можеше да я срещне и отново да я постави в неловко положение, както в магазина, когато я попита иска ли да вечерят заедно.

Всеки имаше някой, само той беше сам.

Бръкна в джоба си, извади лулата и торбичката с марихуана и, след като прати всички по дяволите, дълбоко пое отровата.