Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bygones, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Т. Миланова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лавърл Спенсър. Миналото, което не забравихме
Немска. Първо издание
ИК „Футура“, София, 1998
Редактор: М. Дамянлиева
ISBN: 954-9792-01-3
История
- — Добавяне
VIII
Бес и Кайт вечеряха в „Лидо“, на маса край екзотични растения, леко осветена от стерео осветление. Менюто беше превъзходно и след като приключиха, останаха още малко само с вино и десерт.
— Така… — каза Кайт, търсейки погледа на Бес, при което очите му през очилата изглеждаха уголемени. Имаше тъмноруса коса, която леко оредяваше, и кръгло лице.
— През цялата вечер очаквам да ми обясниш нещо за отношението си към Михаел.
— Защо ти е дотрябвало?
— Не се ли досещаш защо?
— Не, защо трябва да говоря за Михаел?
— Защото в последно време ти се срещаш с него.
— Да, ние се виждахме няколко пъти, но не в този аспект, който ти си въобразяваш.
— Няколко пъти?
— Не мога да не се виждам с него, докато не оставим зад нас събитията около сватбата на Лиза.
— Вечерта, когато Лиза ви покани, вечерята при родителите на Марк, а третият път?
— Кайт, не понасям това разпитване.
— Упрекваш ли ме? Виждам те за първи път, откакто той се появи на сцената.
Бес сложи ръка на сърцето си.
— С този мъж аз съм се развела, забрави ли това?
Кайт отпи глътка вино, преди да отговори.
— Ти си тази, която явно забравя този факт. Аз все още очаквам да ми обясниш, кога за трети път се видяхте?
— Ако ти кажа, ще престанеш ли с тази проповед?
Той я гледаше втренчено, кимна непохватно, търсейки място на ръцете си.
— Огледах апартамента му и поех обзавеждането. Мога ли сега да си изям десерта?
Той автоматично се зае със същото, но неочаквано пусна лъжичката в крем сладоледа и попита.
— Ще дойдеш ли тази вечер при мен?
Бес чувстваше погледа му, но продължаваше да яде десерта си. За момент го погледна и каза.
— Не, няма да мога да дойда.
— И защо не можеш?
— Защото утре имам много работа, освен това искам рано да отида в църквата, а най-вече заради Ранди. Искам час по-скоро да се прибера. Имам усещането, че нещо с него не е наред.
— Всичко и всички са по-важни за теб, отколкото аз!
— Съжалявам, Кайт, но…
— Твоите деца, твоята работа, твоят бивш мъж — всички са с предимство пред мен!
— Ти искаш твърде много от мен!
Той се наведе към нея, казвайки й шепнешком.
— В края на краищата аз спя с теб. Това не ми ли дава някакво право?
Негодуванието му не я засегна.
— Съжалявам, но не ти дава никакво право.
Той се облегна назад и раздразнено допълни.
— Предлагах ти да се оженим.
— Вече съм била омъжена, Кайт, и не желая да преживявам още веднъж това.
— Защо тогава се срещаш все още с мен?
След леко премисляне тя каза.
— Мислех, че сме приятели.
— И ако за мен това не е достатъчно?
— Сам трябва да решиш.
Междувременно сладоледът му се беше превърнал в грозна супа. Той го отстрани и предложи.
— Мисля, че е по-добре да си тръгваме.
Те напуснаха ресторанта и се отправиха към неговото жилище, тъй като беше оставила колата си в неговия гараж. Докато изчакваше да загрее моторът, Кайт седна до нея. Осветлението от улицата не стигаше до тях. Беше пълна тъмнина. Тя сложи ръка между двамата.
— Кайт, мисля, че е по-добре да престанем да се срещаме.
— Не! — ужасено подскочи той. — Знаех, че ще се стигне до това. Моля те, Бес, недей. — Той бурно я прегърна и целуна с влажни устни, от които лъхаше на вино. — Ти никога не даде шанс на нас двамата, винаги пазеше дистанция. Ако нещо сбърках… аз ще се променя, ще се поправя! Сигурен съм, че двамата можем да сме единни и добре да се разбираме. Моля те, Бес!
Тя се опитваше да го отстрани.
Той отново я целуна, от което тя изпита отвращение.
— Моля те, Бес, вече три години сме заедно. Аз съм вече на четиридесет и четири. Нямам желание да създавам нова връзка.
— Престани, Кайт!
— Не, не си отивай. Ела с мен в леглото… моля те!
— Кайт, наистина ли не забелязваш, че ние си създаваме само неприятности.
— Не, аз те обичам и искам да се оженя за теб.
— Аз обаче не мога да се омъжа за теб.
— Защо не, защо не можеш?
Нямаше желание да го наранява повече.
— Не ме карай да ти казвам това.
— Бес, моля те… — Той отново се опита да я целуне.
— Престани, Кайт! — Тя изведнъж изпита ярост и силно го отблъсна. — Престани вече. Не се унижавай!
— Съжалявам, Бес.
Той отвори вратата и бавно излезе.
— Трябва да тръгвам.
— Бес, чакай, моля те. Никога няма да те нараня… — Думите му заглъхнаха от шума на мотора.
Едва след няколкостотин метра тя усети как здраво се е вкопчила в кормилото и сълзите, които се стичаха по лицето й. Тя мина съвсем встрани, за да се успокои.
„Какво се случи в същност? Разбира се, че Кайт не искаше да я обиди. Наистина тя го държеше на дистанция. Това, че й беше любовник не му даваше право да очаква повече от нея. Разбира се, че появата на Михаел изигра своята роля и проблемът с Кайт явно беше свързан с него.“
През следващата, седмица тя често мислеше за Михаел. Докато преглеждаше каталозите или прехвърляше тапетите, тя виждаше празните помещения, чуваше гласа му от кухнята и пред очите й се явяваха матраците от спалнята му. Макар че бяха разделени, тя не се разделяше със спомените: Понякога го виждаше полугол, така както може да го види само любима жена, или елегантно облечен с още зачервено лице от бръсненето и ухаещ на одеколон. Като на лента се редяха спомени от интимния им живот.
Без всякакво угризение тя работеше върху скиците на апартамента му, макар че други клиенти чакаха отдавна.
Познаваше неговите предпочитания. Дълго канапе, на което един мъж може спокойно да легне, кресла с плътни облегалки, закръглени, а не ъглови мебели и да са от естествена кожа и осветлението да не е директно.
Знаеше много добре и какво не му харесва. Навсякъде разхвърляни килимчета и покривчици, пълзящи растения, силни, крещящи цветове, дълги преплетени телефонни жици, телевизия по време на хранене.
Не си спомняше друга поръчка, която да е изпълнявала с такова желание и да е изпитвала такова удоволствие при реализирането. Сякаш сега познаваше по-добре вкуса и навиците му, отколкото преди, или просто не се беше замисляла. Приятно беше и това, че работи, без да се ограничава във финансите.
В четвъртък тя му се обади.
— Ало, Михаел! Бес е тук. Готова съм със скиците. Кога можеш да дойдеш, за да ги обсъдим?
— Кога е удобно за теб?
— Както рече ти казах, най-добре е след свършване на работния ден, за да не ни безпокоят. Какво ще кажеш за утре, пет часа след обяд?
— Добре, ще бъда точен.
На следващия ден в три часа тя се прибра в къщи, за да се преоблече и освежи, да сложи грим, да подреди косата си.
Във фирмата се върна навреме. Успя да погледне още веднъж аранжировката и освободи Хеатър по-рано от всеки друг ден.
Когато Михаел дойде, вече беше запалено витринното осветление и в магазина ухаеше на кафе. В дъното на магазина, на определено за съответната цел място, бяха подредени плетени мебели, според проекта, с драпирани платове и мостри от тапетите, аранжирани с фотоси.
Бес го посрещна на вратата.
— Здравей, Михаел, как си? Първо ще заключа.
Тя внимателно мина покрай изложените модели, докато през това време той се оглеждаше с любопитство.
— Направила си нещо превъзходно от това помещение — каза той.
— Претоварено е, а в галерията през лятото е нетърпимо, но винаги, когато се спра на нещо ново, ме обзема носталгия. Има нещо тук, което ме задържа.
Тя тайно констатира, че и той се беше постарал за тази среща — гладко обръснат, свеж мирис на парфюм.
— Ще ми дадеш ли пардесюто си?
Тя с усилие закачи сивото вълнено пардесю, след което пое дълбоко въздух и започна.
— Ето тук съм подредила макетите. Да ти предложа ли кафе?
— Звучи добре, тъй като навън студът е отвратителен.
Той остана прав, докато тя сервираше кафето, след което седна на един от фотьойлите.
— Благодаря — каза той и разкопча сакото си. И тъй като креслото беше ниско, коленете му стърчаха нагоре и той се чувстваше доста неудобно. Той отпи от кафето, докато тя подреждаше мащабните скици на масата.
— Да започнем с всекидневната и трапезарията. Най-добре да погледнеш първо тапетите, за да можеш да си представиш като основен фон, когато ти описвам подреждането на мебелите.
Заобиколена от мостри, тя започна представянето на проекта си — деликатни светли цветове, под резедавото пред камината, стъклените, маси, растенията в саксии.
— Спомням си как ти поливаше цветята, когато аз забравях и знам, че ги харесваш, затова ти предлагам за всекидневната.
След като внимателно проследи макетите, той се обърна към нея.
— Честно казано, всичко ми харесва.
Тя се засмя и продължи обясненията си.
— За трапезарията — маса с опушено стъкло с месинг и тапицирани столове.
За входа, например, голямо огледало в младежки стил, под него — малък тоалетен шкаф с две страни, облицовани с брокат в стил „Ла Барж“.
За галерията — огледални стени, както и един цокъл в средата, точно под коронното осветление с една скулптура по твой избор.
За работната стая — писалищна маса и регал.
Бес вдъхновено обясняваше, показвайки макетите и мострите за цветовете.
— Скъпо е, но си заслужава. Освен това, ти ми даде свобода на избора и аз реших да ти доставя удоволствие с луксозни мебели.
— Да, така е — малко разсеяно каза Михаел, задълбочен в цветните мостри.
Минути след това все пак попита.
— Какво все пак да разбирам под „ще струва скъпо“!
— Ще ти кажа накрая. Сега трябва да се съсредоточиш в представянето на проекта. А шокът от цената ще дойде накрая, когато вече всичко е уточнено.
— Добре, щом така трябва.
Бес продължи с обясненията, движейки макети, предлагайки мостри. Докато направи и най-съществените пояснения, вече беше станало осем часът. Неговата възприемчивост беше изчерпана.
— Мисля, че достатъчно те натоварих. Да приключваме. Общо взето вкусовете ни съвпадат.
Тя оправи някои от макетите, докато той се отпусна на облегалката на креслото. След това тя постави на масата пред него няколко листа калкулации, закрепени в папка.
— Ето това е шоковата новина. Тук имаш изчисления за всяко помещение поотделно. Общо 76300 долара.
Лицето на Михаел придоби твърде объркано изражение.
Бес високо се разсмя.
— И ти намираш това комично? — сърдито измърмори той, прокарвайки ръка през косата си.
— За бога, Бес, казах ти, че ти се доверявам, но това надхвърля представата ми!
— В обзавеждането ти влизат италиански мебели, само диванът в гостната струва осем хиляди долара, а новият мокет е съобразен с камината. Освен това ти предлагам световноизвестен дизайн като „Ла Барж“ и „Джей Спектър“.
— А колко трябва да платя на теб за услугата?
— Това е включено в изчисленията. Повече от предприемачите ще ти начислят тези 10% отгоре. Освен това ти предлагам най-изгодните продажни цени. Можеш да направиш сравнение.
— Намирам, че цените на мебелите доста са скочили. Така ли е?
— Разбира се. Но социалното ти положение също е на друго ниво. Ти имаш самостоятелна фирма. Естествено е жилището и обзавеждането му да отговарят на новото ти положение.
Той упорито я гледаше право в очите, очаквайки, че тя ще сведе поглед, но тя му отвръщаше с лека усмивка. Меката светлина заличаваше напрегнатото му изражение. Наистина изглеждаше много добре и дълбоко в себе си тя призна, че и във връзката си с Кайт винаги е търсила него, макар че сравнение не можеше да има.
— И кога могат да бъдат доставени всички тези неща?
— За извънредна доставка са необходими дванадесет седмици, а за това, което ще бъде доставено директно от Италия — шестнадесет. Само транспортирането с кораб трае четири седмици.
— А как стои въпросът с пердетата и тапетите?
— Ако веднага подам поръчката за работа, пердетата ще бъдат доставени след шест седмици, а тапетите — в по-кратък срок. Ако имат производство в наличност — след две седмици ще бъдат в апартамента ти.
— Ти сама ли ще организираш това?
— Имам под ръка няколко тапицера. От теб се иска да им осигуриш възможност да работят.
Той още веднъж погледна крайната цифра.
— Може би трябва да те предупредя и за това, че ще ми се налага многократно да посещавам жилището ти. Аз нося отговорност за перфектното изпълнение на договора и трябва да контролирам работата и навреме да отстранявам грешките. Ще те притеснява ли това?
— В никакъв случай!
Бес събра листата, закрепвайки ги в папката.
— Съгласна съм с теб, Михаел, че цената е висока, не споря за това, но всеки друг архитект по вътрешно обзавеждане няма да ти струва по-малко, като се прибави и това, че не те познават.
— Вероятно си права.
— Убедена съм, че ще бъдеш във възторг от кожените мебели и всичко останало, което ти предлагам и което ти одобри.
„И ти също“ — помисли си той. В същност той я познаваше добре и знаеше, че тя също обича тези форми и цветове. За момент си представи, че всичко това се планира за двамата, както веднъж вече бяха го правили — в началото на техния съвместен живот.
— Ще ми дадеш ли все пак време да помисля?
— Разбира се!
Тя стана и прибра чашите.
Той стана, поглеждайки часовника си.
— Вече е осем и половина и аз умирам от глад. При теб как е?
— Стомахът ми се свива от глад.
— Мога ли… — Той прекъсна смутен, но след това продължи. — Ще вечеряш ли с мен?
Можеше да откаже, измисляйки хиляди причини — че трябва да събере всичките книжа и мостри, или че трябва заради Ранди да се прибере, който в петък вечер можеше да бъде навсякъде другаде, но не и в къщи, малко благоразумие също нямаше да бъде излишно, но истината беше, че тя се наслаждаваше на неговата компания и нямаше нищо против да бъде още един час с него.
— Можем да отидем във „Фрахтхаус“ — предложи тя.
Той се засмя.
— Все още ли приготвят тази приказна рибена супа?
— И още как!
— Тогава да вървим.
Те оставиха зад гърба си ефирното осветление на витрината на магазина. Силен вятър люлееше клоните на дърветата и уличните фенери. Тръгнаха пеша, тъй като в края на седмицата трудно се намираше място за паркиране. Беше отдалечено само на две преки. Вятърът духаше директно срещу тях и Бес с усилие се придвижваше на високите си токове. Михаел хвана ръката й, стискайки я здраво — беше приятно доверчиво чувство — и така с бързи крачки приближиха ресторанта, който беше също една реликва от онова време. Вътре беше топло и миришеше приятно на вкусни ястия.
Келнерът им обясни, че трябва да имат търпение около петнадесет минути. През това време той им предложи да седнат на бара.
Двамата се отправиха натам, сядайки на високите столове.
— Цяла вечност не съм идвал тук.
— Аз също не идвам много често, понякога за обяд.
— Ако добре си спомням, тук отпразнувахме нашата десетгодишнина от сватбата.
— Не, десетгодишнината отпразнувахме в Амана, спомняш ли си? Майка ми пое децата, а ние заминахме за края на седмицата.
— … и коя все пак отпразнувахме тук?
— Мисля, че единадесетата. Не съм сигурна. След първите години другите вече доста си приличат.
— Но ние винаги предприемахме нещо по-специално, нали?
Тя отвърна с усмивка.
Келнерът се появи.
— Какво да ви предложа?
— Едно шише „Михелоб“ — отвърна Михаел.
— Също и бира, моля Ви.
Когато момчето се отдалечи, Михаел попита.
— Все така ли с удоволствие пиеш бира?
— Трябва ли да се променя?
— Кой знае. Нова фирма — нови възможности. Това е видимо. Може би вече предпочиташ концентрати във високи тънки чаши?
— Съжалявам, ще те разочаровам.
— Не споделям мнението ти. Знаеш с какво удоволствие изпивахме по чаша бира. Това винаги ми е липсвало.
— Особено в топлите летни вечери, когато седяхме на терасата и се любувахме на лодките в реката.
Спомените им бяха общи, но когато им дадоха сметката, всеки плати поотделно.
— Най-често съм ангажирана с работата си, със скицирането, а ти?
Той замислено гледаше към нея.
— С Дарла никога не се случи нещо, което да има стойност за мен. След работа просто живеехме в едно жилище. Докато майка ми беше жива, през почивните дни ходех там. Помагах й в градината. Странното е, че за своята наех градинар. След инсулта й ходех много често при нея.
— Дарла идваше ли с теб?
— Знаеш ли, с втора жена е някак странно. Просто близките не я приемат. Остава чужда.
Отпивайки глътки от чашата, той внимателно наблюдаваше Бес. Близостта й го вълнуваше. Толкова му харесваше!
— Ти знаеш, майка ми беше католичка, тя не призна развода и не прие втората ми жена. Заради мен се опитваше да бъде учтива, но студенината оставаше.
— Твърде комплицирано за Дарла.
— Може би… но да оставим това, тя вече е сянка от миналото.
Келнерът им предложи маса в едно от сепаретата с високи разделни стени, закрити от трите страни. Докато Бес разглеждаше картата с менюто, Михаел като че ли съвсем се затвори в себе си. Тя непрекъснато чувстваше погледа му, накрая попита.
— Какво има?
— Изглеждаш чудесно.
— О, моля те, Михаел, остави това. — Чувстваше, че се изчервява.
— Е, добре тогава, ти не изглеждаш добре.
Бес несъзнателно се засмя.
— Откакто сме тук, непрекъснато ме наблюдаваш.
— Извини ме, съжалявам, че те притеснявам. Но поне днес не избухна.
— Ако не престанеш, сигурно ще се случи.
Келнерът прие поръчката им.
Михаел поръча сандвич с пиле и рибена супа. Бес се беше спряла на същото.
Някога това често се случваше и в подобни ситуации тя се шегуваше, че вкусовете им се уеднаквяват и ако продължават така, на стари години ще си приличат и външно, както се пее в една народна песен.
Този път искаше да промени, но се отказа.
Михаел я гледаше недоверчиво.
— Може да не ми вярваш, но аз се бях спряла на това, преди ти да го поръчаш.
— Разбирам — съгласи се той.
Докато им сервираха, той й разказваше за последната си среща с Ранди.
— Вече зная, той ми разказа.
— Исках само да знаеш, че не съм се отказал от намеренията си.
Когато приключиха вечерята и масата беше почистена, той отново се върна на тази тема.
— Много мислих след нашия последен разговор.
Бес не го прекъсна, знаеше, че ще продължи.
— Върху моите и твоите грешки. Що се отнася за времето, през което отказвах помощта си в домакинството, докато ти посещаваше Колежа, имаш право, днес знам, че беше некоректно от моя, страна да те оставя сама да вършиш всичко.
Сега тя очакваше да последва извинение, но се почувства по-добре, когато той замълча.
— Михаел, мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Кажи ми честно, ако приемеш този въпрос. Случваше ли се да помагаш на Дарла в къщи?
— Не.
Тя го гледаше известно време изпитателно, след което констатира.
— Съгласно статистиката и вторият брак отива по дяволите, ако грешките се повтарят.
Михаел се изчерви и нищо не каза.
След това останаха известно време мълчаливи, докато накрая разделиха плащането на сметката и си тръгнаха.
— Реших да ти възложа поръчката за обзавеждането на апартамента — каза той, докато й държеше мантото, за да се облече.
— Защо все пак? — многозначително го погледна тя.
— Защото вярвам, че ти си най-подходяща за този случай. Какво трябва аз да направя? Да подпиша договор или нещо подобно?
— Да, нещо такова.
— Тогава нека да уредим това.
— Още тази вечер?
— Ако те преценявам правилно като жена бизнесмен, договорът вече е направен и лежи на бюрото ти.
— Имаш право.
— Тогава какво чакаме?
Той енергично я хвана за ръка и я поведе към магазина. На следващия ъгъл вятърът просто връхлетя върху тях, задържайки ги на място и заглушавайки ушите им.
— Защо се съгласи все пак? — викна тя срещу силния порив на вятъра.
— Защото ще ми бъде приятно да се суетиш из моя дом — високо отговори той.
— Михаел, това ли е единствената причина? — с усилие попита тя.
— Беше само шега, Бес — каза той, принуждавайки я да вървят по-нататък.
Когато влязоха в магазина, тя тайно желаеше това, което той й каза, да е истина.