Лавърл Спенсър
Миналото, което не забравихме (2)

II

Срещнаха се в преддверието на ресторанта, сред което последваха един млад, излъчващ женственост, мъж.

— Насам, моля!

Когато Михаел тръгна след нея, в главата му изплуваха спомени. Размахването на мантото й, движението на ръцете й, походката, всичко това му беше толкова познато и близко, също като този парфюм с дъх на рози.

Останалото беше ново. Светлите къдрици в косата й, която стигаше до раменете, скъпите дрехи, с които беше сега, студената самоувереност, това се появи след развода им.

Седнаха на маса близо до прозореца. Върху лицата им падаше отражението от плафонното осветление, а някъде зад бара се чуваше телевизионно предаване на хокей на лед, което беше като фон на леката оркестрова музика, която звучеше от високоговорителя на тавана.

Вечерните гости вече си тръгваха.

Млад сервитьор прие поръчката им за две кафета.

Когато останаха сами, Бес се загледа в ръцете на Михаел, които той беше сложил една върху друга на масата. Тя винаги беше обичала тези силни хубави ръце с дълги пръсти и добре поддържани нокти. Даже и в средата на зимата кожата му не беше бледа, а тъмно окосмените му китки подчертаваха още повече белоснежните му маншети. Често след раздялата им погледът й падаше върху ръцете на чужди мъже, опитвайки се да направи сравнение, след което се упрекваше за своята уязвимост, изпълнена със спомени и самотност. Ето че шест години след раздялата им тя седеше отново с него в този ресторант, без да може да откъсне погледа си от тях. С усилие погледна лицето му. Имаше хубави кафяви очи, а тъмните му коси вече светлееха зад слепоочието.

— Значи така — започна тя, — една вечер, пълна с изненади.

Той се засмя и кимна утвърдително.

— Най-малко съм очаквала, че обещавайки на Лиза за вечерята, ще срещна там и теб.

— Аз също.

— Въпреки това, струва ми се, че ти не беше чак толкова шокиран от срещата ни, както аз.

— Напротив, бях безкрайно изненадан, когато ми отвори вратата.

— Със сигурност нямаше да приема поканата на Лиза, ако знаех какво има предвид.

— Може би и аз щях да се замисля.

След моментно мълчание Бес се опита да обясни.

— Всичко това… Михаел, наистина съжалявам… Този искрен стремеж на Лиза да събуди отново всичко в нас… нашите семейни сервизи, твоето любимо ядене! Може би трябваше да ни познава по-добре.

— Доста неловка ситуация, не намираш ли?

— Да, така беше и все още продължава.

— Да!

Сервираха кафето — най-после нещо неутрално, което можеше да им отвлече вниманието. Когато сервитьорът се оттегли, Бес попита.

— Успя ли да разбереш какво ми каза Лиза, когато отидохме в кухнята?

— Не, какво е то?

— „Стани най-после възрастен човек, мамо, в продължение на шест години ти се държа детински.“ Нямах представа, че толкова много осъжда нашата враждебност. А ти?

— Едва след като спомена колко мили са родителите на Марк и как добре се разбират.

— Кога е говорила с теб за това?

— Не зная точно. Може би, когато сме разговаряли по телефона.

— Не ми е споменавала, че толкова често е разговаряла с теб.

— Ти постави бариера между нас, Бес, може би това е причината. И в момента се опитваш да издигнеш нова. Трябва да погледнеш лицето си.

— Във всеки случай е болезнено за мен да науча, че тя е разговаряла с теб и че фамилията на Марк познава по-добре Лиза, отколкото ние него.

— Сигурно е болезнено, но е естествено, че двамата клонят повече към безупречната фамилия.

— Какво ти е все пак мнението за Марк?

— Малко го познавам. Досега съм имал само няколко случайни срещи и малко съм разговарял с него.

— Ето това имам предвид. Как можем да познаваме това момче, след като те от скоро време са заедно?

— Първо, той вече не е момче. Трябва да признаеш, че днес, представяйки се, той се държа като мъж. Аз, откровено казано, бях впечатлен.

— Значи ето какво било.

— Разбира се. Вместо да остави на нея да съобщи новината, той застана над нея и, гледайки ни открито, сам направи това. Не те ли трогна това?

— Да, мисля, че си прав.

— И както изглежда, той е от добро семейство.

На път за ресторанта Бес беше решила, че засега не иска да се запознава с родителите му, което даде ясно да се разбере.

— Но, Бес, това е глупаво, защо не?

— Не казах, че няма да се запозная. Просто за момента нямам желание. И ако все пак се налага, ще го направя.

— И защо все пак?

„Защото ми е непоносимо да застана наравно с едно щастливо семейство. Това ще направи нашето положение още по-нетърпимо. Те имат това, което ние също искахме и вярвахме, че ще имаме. Даже и след толкова години, аз имам усещането, че съм отблъсната.“

Той замълча, след което призна.

— Да, знам какво имаш предвид, но за мен това важи двойно.

Тя отпи глътка кафе.

— Трудно ми е да ти задам такъв въпрос, но все пак… какво се случи, в края на краищата?

— Между мен и Дарла ли?

Тя кимна.

Той се вгледа в чашата си, леко побутвайки я.

— От самото начало ние бяхме неудачни партньори. И двамата имахме провалени семейства зад нас и мислехме… е, ти знаеш вече. Оженихме се, за да прикрием разочарованието, самотата си и защото, както ти преди малко се изрази, имахме усещането, че сме отблъснати. За нас беше важно да започнем нова връзка и то с по-голям успех. Трябваше да изминат пет години, за да разберем, че никога не сме се обичали истински.

След малко Бес каза.

— Страхувам се, че при Лиза ще се получи същото.

Погледите им се срещнаха и задържаха с една и съща мисъл: дъщеря им да има по-щастлива съдба от тях двамата.

Шумът от включен миксер, който идваше от бара, ги накара да замълчат.

— Но ние не можем да вземаме решение вместо нея.

— Може би не точно това, но не е ли наше задължение да я предпазим от възможна заблуда? Те са още толкова млади!

— Ние с теб, застанахме пред олтара много по-млади, а те, изглежда, добре знаят какво искат и как да постъпят.

— Това е тяхното твърдение, но какво ще стане по-нататък, когато се сблъскат с трудностите в живота?

Той замислено отбеляза.

— Не зная, Бес, но в тяхното положение те изглеждат прекалено самоуверени. Марк отбеляза неща, които не са за отричане. Щом вече са убедени, че искат да имат деца, значи са с крачка напред пред техните връстници. И, честно казано, аз не намирам нищо фалшиво в техните планове. Те работят, имат жилище, желаят да имат дете това са доста солидни фактори. Младите родители са с повече търпение, повече енергия и са по-здрави, което не е без значение за децата. И когато след това излязат от дома, са в по-добра форма и по-подготвени за свободния живот.

— Значи ти не мислиш, че трябва да ги разубеждаваме?

— Не, в никакъв случай! Каква алтернатива можем да имаме? Да махне детето или да го даде за отглеждане, или да бъде самотна майка? При положение, че двамата се обичат това ще е безумие.

Бес въздъхна.

— Мисля, че се държа като майка, която иска гаранция за щастието на дъщеря си.

Погледът му й показа какво мисли по този въпрос.

След малко тя продължи.

— Кажи ми честно, не мислеше ли и ти при нашата женитба, че любовта ни ще е завинаги?

— Разбира се, но ти не можеш да разубеждаваш децата си, само защото се страхуваш, че могат да повторят същата грешка и, за да избегнат това, ги съветваш да се откажат от намеренията си. И смяташ ли, че с това ще коригираш и нашата съдба?

Докато Бес осмисляше това, отпиваше глътки кафе.

— А какво мислиш за другите точки от плана? Че трябва да я водим към олтара, че иска да бъде с моята рокля и т.н.?

Представяйки си стотиците хора, някои от които бяха и на тяхната сватба, целият показ й се струваше твърде неудобен.

— Какво искаш да кажеш, Бес?

Тя шумно въздъхна.

— Не беше приятно да бъда мъмрена от собствената си дъщеря. Наприказва ми такива неща, които просто ме вбесиха. Как се стигна дотук, това младо същество да разговаря по този начин с мен?

— Е, какво толкова ти каза? — поиска да разбере Михаел.

— Нали това обсъждаме сега.

Бес мислеше за отражението от шестгодишното й мълчание върху децата й.

— Не мислиш ли все пак, че ще се справим?

— Не зная.

Тя гледаше през прозореца към паркинга, мислейки как за втори път ще тръгне към олтара, придружена от Михаел.

— Разбираш ли, че нямаме друг изход?

— Искаш да кажеш, че трябва да дам съгласието си?

— Мисля, че от любов към Лиза трябва да се примирим.

— Добре, но преди това искам още веднъж да разговарям с нея. Трябва да съм сигурна, че не от морална гледна точка или по принуждение се съгласява на този брак. Ще ми позволиш ли това?

— Разбира се, даже е редно да го направиш.

— А какво мислиш за роклята?

Тази точка я засягаше повече от всички други.

— Ще има ли лоши последици за нея?

— Моля те, Михаел! — в погледа й се четеше колебание и упрек.

— Да не мислиш, че това дете страда от предразсъдъци и суеверие? Или това, че някой ще я разпознае? Моля те, бъди разумна, Бес! Кой в черквата, освен мен и теб и, може би, твоята майка, биха я разпознали? Остави я да бъде с нея. Освен това ще спестим петстотин долара.

— Ти винаги си бил неин покровител и защитник.

— Може би, но това ми е доставяло удоволствие.

— Необходимо ли е да напомня, че пианото отново трябва да се мести?

— Не, не е необходимо!

— Лиза не е в състояние да си позволи това.

— Аз ще платя. Още когато купих пианото й обещах, че ще имам грижата за транспорта, докато се налага. Имам предвид всички разходи, свързани с него.

— Ти си обещал това? — Бес беше изненадана.

— Аз я помолих да не ти говори за това. Твоето неблагоразположение към това пиано беше достатъчно силно.

Бес пресилено се засмя.

— От твоята забележка за спестяването на петстотин долара ми се стори, че имаш готовност да финансираш сватбата…

— Мисля, че ще е благородно от моя страна да подкрепя двамата, защото би било скъперничество да оставя детето си да изнемогва при положение, че печеля стотици хиляди долара годишно.

Бес многозначително повдигна вежди.

— О-о, звучи много добре! За твое сведение и при мен не е по-лошо, макар и не такава цифра, да речем половината.

— Окей, решено!

Михаел смело подаде ръката си към нея, на което тя отговори с готовност. Чувство на взаимно доверие обзе и двамата.

— Мисля, че изпих достатъчно кафе, за да съм буден до три часа през нощта — изстена Михаел.

— Аз също.

— Искаш ли да тръгваме?

Тя кимна. Когато облякоха мантата си, той се осведоми за майка й.

— Тя е неуморима, както винаги. Само като я слушам, излизам от равновесие. Ако излезе нещо от всичко това и се състои сватбата, ще имаш възможност лично да я поздравиш.

— А сестра ти Джоан още ли живее в Колорадо?

— Да, и все още е омъжена за този глупак. Отказва развод, защото е католичка. А между впрочем, Михаел… съжалявам за майка ти.

— Аз също съжалявам за твоя баща.

След развода всеки загуби родителите си, само че тя имаше майка си, а той остана сам.

— Беше много мъчително за мен, когато загубих и двамата. Ако имах поне брат или сестра. Но това са напразни пожелания. Когато човек става на четиридесет и три години, трябва вече да е приел подобна ситуация.

Той винаги ненавиждаше това положение на единствен син, а Бес желаеше да има сестра, с която да е по-близка, отколкото с Джоан.

Обзети от странно чувство на състрадание един към друг, те бяха застанали на средата на заведението.

Беше свикнала вече с това чувство на самота, но сега сякаш всичко беше по-досадно. И двамата изпитаха желание по-бързо да се разделят.

На паркинга Михаел каза.

— Ако за сватбената подготовка ти е необходим личен контакт с мен, аз имам нов адрес… — И той й подаде визитната си картичка. — Ако не съм у дома, остави съобщение или позвъни в бюрото ми.

— Добре! — каза тя, пъхайки визитката в джоба си.

Двамата смутено търсеха думи за сбогом. Бес си припомни безброй сцени на раздяла от влюбените им години, след парти или танцови забави, следваха винаги дълги и страстни целувки пред тяхната врата. Погледът върху миналото трая секунди, след което Михаел каза.

— Значи ти ще се обадиш на Лиза?

— Да… тогава, лека нощ.

— Лека нощ, Бес.

След кратко колебание всеки тръгна в посока към колата си.

Бес включи мотора. Във времето, когато с една кола изкарваше пет или шест години, той беше я научил как да загрява мотора зимно време, за да издържи по-дълго. Сега всеки две години тя сменяше колата и в момента караше „Буик Парк Авеню“. Тя беше любопитна да види каква кола кара той в момента, затова изчакваше. Когато мина край нея, тя позна сребрист „Кадилак Серила“. „Значи беше истина, че добре печели.“ Преди шест години имаше желание да забие игли в куклите, които той произвеждаше, но днес я обзе чувство на гордост за това, че той беше успял. Спомни си за визитката, след което прочете: „5011 Лейк Авеню. Уайт Беар Лейк“. „Значи ето къде се е преместил да живее. Няма и десет мили от нейния дом. И защо все пак, след като той живееше в обратна посока, в западната част на града? Прекалено близко“ — помисли тя и пъхна обратно в джоба визитката, след което бавно напусна паркинга.

 

 

Двадесет минути по-късно тя зави към същия този дом, където живееха по-рано с Михаел. Беше двуетажна къща в георгиански стил над река Сейнт Кройс, една подчертано хубава градска къща. Входът беше фланкиран от четири колони, които крепяха полукръгъл балкон с каменни перила, така че от втория етаж спокойно можеше да се наблюдава цялата градинска част.

„Имам чувството, че къщата е строена за векове напред — беше казала Бес, когато се спря на нея — като от албум за изящни домове, в които само някои фамилии имат щастието да живеят.“ Беше я пленила от пръв поглед, фантастичният изглед над реката и околността чак до Уисконсин беше завладял и двамата. Сред обширната, потънала в зеленина, част се извисяваше кичест явор. Нищо от това, което се случи през последните години, не можа да промени привързаността й към този дом. Обичаше го прекалено много, въпреки че и до момента изплащаше кредитите.

Тя влезе в двойния гараж, а вратата зад нея автоматично се спусна. Оттук, през вътрешния вход, влизаше направо в кухнята, а оттам — в граничещата с нея всекидневна. Подът беше постлан с мек килим в кремав цвят. Гледката към реката и чудесното източно изложение, което позволяваше да се посреща изгрева на слънцето, инспирираше бледосините и кремави цветове на мебелите и пердетата.

Бес хвърли мантото си върху дивана и застана пред голямата остъклена врата, дърпайки пердетата. Погледът й се плъзна по покритата със сняг стръмнината долу реката блестеше като сребърна ивица. На стръмния горист бряг от другата страна се намираше Уисконсин, отдалечен на половин миля, където тук-там се забелязваха нощните светлини.

Мислеше за Михаел, за Лиза… и за още нероденото им внуче. Тази дума, още неизговорена, стоеше между тях като димящото кафе на масата.

„Боже господи, ще имаме внуче!“

Тя беше трогната и същевременно уплашена. Беше тежко да ненавиждаш един мъж и същевременно да преживяваш такова събитие с него. Усети, че очите й се пълнят със сълзи. Досега дядо и баба ставаха другите. В рекламите винаги ги даваха шестдесет-седемдесетгодишни, посивели, със зачервени бузи, които опитваха нов асортимент бисквити или плодови млека, радвайки внуците си.

Това дете ще бъде лишено от това или по-точно ще има един неженен млад, добре изглеждащ дядо, който отскоро пак е разведен и една работеща баба, която няма никакво време да прави сладкиши. След развода често чувстваше липсата на традиционните семейни празненства, но днес като че ли повече от всякога. Нейните баба и дядо по майчина линия починаха още докато учеше в гимназията. Споменът за тях винаги я натъжаваше, тъй като детството си прекара тук, в Стилуотър, в една къща в Нордланд. Винаги, когато имаше желание, отиваше с колело до тях, за да ги види и си побъбрят или да хапне нещо вкусно. Дядо й обичаше птиците и се грижеше за тях и през лятото градината им се огласяше с тяхното цвърчене.

Червеношийки отдавна не се виждаха в този край.

Бес въздъхна и откъсна погледа си от студената нощ. Съблече се и запали огън в камината. Седна на пода и тъжно загледа пламъците. Отново и отново през главата й преминаваха Михаел, Лиза, Ранди. Дали наистина Лиза искаше този брак? След срещата й с Михаел я беше обзела меланхолия, непозната през последните месеци.

Телефонът иззвъня. Бес погледна часовника. Беше 11 часът. Тя вдигна слушалката.

— Бес, исках само да ти пожелая лека нощ.

— О-о, Кайт!

Тя вдигна глава, оправяйки косата си.

— Много късно се прибра.

— Да, преди минути.

— И как беше вечерята с Лиза?

Бес се отпусна на един от двата фотьойла.

— Не особено радостно.

— И защо не?

— Поканата не беше само за вечеря. Ах, Кайт, още малко и ще ревна. Лиза е бременна и сега иска след шест седмици да е сватбата.

— А бащата на детето? Какво мисли той?

— Бащата е Марк Падгет.

— Да, беше ми споменала за него.

— Точно така, споменала и нищо повече.

— Е, той иска ли тази женитба?

— Така поне твърди. Искат сватба с всичките му ритуали.

— Тогава не виждам какво те безпокои.

Ето това беше най-непонятното с Кайт. Той никога не проумяваше проблемите. Вече три години се срещаше с него, но той никога не й съчувстваше и не беше до нея, когато тя се нуждаеше от това. Особено, когато ставаше въпрос за децата й. Ставаше нетолерантен и това я възмущаваше. Той самият нямаше деца и тази тема заставаше като цепнатина между тях и, според Бес, беше непреодолима.

— Проблемът е, че аз като нейна майка искам тя да се омъжи по любов, а не защото очаква дете.

— Нали го обича?

— Така поне твърди, но…

— А той?

— Да, но…

— Добре, какво те притеснява?

— Не е толкова просто, Кайт.

— Защо? Може би не ти харесва мисълта, че ще станеш баба? Но това е глупост. Никога не съм разбирал защо някои хора приемат толкова трагично това — на тридесет, на четиридесет или все едно кога. Важно е човек да бъде здрав, да има занимания и вътрешно да остане млад.

— Не това е, което ме притеснява.

— Какво тогава?

Бес се облегна назад и след кратко мълчание каза:

— Михаел също беше там.

Никакъв отговор, единствено:

— Михаел?

— Лиза инсценира това. Поканила е и двама ни, след което под предлог, че има работа навън, ни остави в продължение на двадесет минути сами.

— Е, и?

— Беше като в ада.

На другия край се замълча, след което Кайт решително каза.

— Бес, искам да мина за малко.

— По-добре недей, Кайт, вече е единадесет часа.

— Бес, не ми харесва това.

— Това, че съм срещнала Михаел? За бога, от шест години не съм разменила една учтива дума с този мъж.

— Може и да не си, но въпреки това една съвместна вечер е достатъчна изцяло да те обърка. Бих искал да дойда при теб.

— Моля те, Кайт… За да дойдеш до тук, ти е необходим половин час, а аз утре трябва да съм рано във фирмата. Повярвай ми, не съм объркана. Добре съм.

— Ти сама каза, че имаш желание да заплачеш.

— Но не заради Михаел, а заради Лиза.

От начина, по който замълча, тя вече очакваше реакцията.

— Ти отново ме отблъскваш, Бес. Защо, за бога, правиш това?

— Моля те, Кайт, не тази вечер. Аз съм уморена, а освен това Ранди може всеки момент да се прибере вкъщи.

— Аз нямам намерение да оставам през цялата нощ.

Бес и Кайт имаха интимни отношения, но още в началото Бес даде да се разбере, че нощуване няма да има, докато тя и Ранди живеят заедно. Напускането на дома от баща му достатъчно го нарани. Вероятно имаше съмнения за връзката й с Кайт, но тя не искаше открито да признае това.

— Моля те, Кайт, нека приключим за днес. Беше тежък ден.

Той замълча, от което стана ясно, че му иде да вие от яд, но след секунди хладно каза.

— Е, добре. Няма да настоявам повече. Всъщност исках само да разбера, дали ще вечеряме заедно в събота вечерта?

— Важи ли още поканата ти?

— Бес, питам се понякога, какво ме кара да съм толкова привързан към теб?

Тя се разкая.

— Съжалявам, Кайт. Разбира се, че искам да вечеряме заедно. Кога ще ме вземеш?

— В седем ще мина да те взема.

Бес живееше в „Сейнт Паул“ на тридесет мили разстояние и всички техни любими заведения бяха в тази част.

— Е, добре тогава!

Дълго след като затвори телефона, тя остана пред камината, подпряна на лакти, загледана в пламъците. Какво беше всъщност отношението й към Кайт? Не го ли използваше само, за да разсее самотата си? Беше преди три години, когато за първи път го видя във фирмата. Три години тя беше живяла без мъж, имаше само краткотрайни връзки, които завършваха неудачно, щом се стигнеше до секс. Време, през което имаше желание да изпрати всички мъже в пустинята. И тогава се появи Кайт. Пристигна с голям куфар, пълен с мостри пердета от неговия бизнес. По-късно тя пое обзавеждането на дома на най-добрите му приятели — Силвия и Рейд Горман. Постепенно се сприятелиха. За деня на майката той се появи с ваза за четиридесет долара, казвайки:

— Все едно, майка ми никога нищо не харесва.

И двамата се разсмяха.

— Възможно е да дойде тук и да я замени за тази стъклена топка с трите жаби.

— Защо, не Ви ли харесват моите жаби?

— Това е много деликатен въпрос, а освен това не сте ми казали, какво е мнението Ви за моите мостри от пердета?

Бес беше трогната и Кайт разбра това преди да си тръгне.

Седмица по-късно той се обади, за да я попита дали има желание да посети едно кабаре заедно с него и приятелите му Силвия и Рейд. Харесваше й неговият стил, беше това, от което имаше нужда в момента, а това, че щяха да бъдат заедно с негови приятели й даваше по-голяма сигурност.

Той беше безукорно учтив, не правеше никакви опити за сближение, никакви двузначни забележки, даже и на раздяла не я целуваше. Едва шест месеца след тяхното запознаване започнаха техните интимни връзки. Непосредствено след това, той я помоли да се омъжи за него, но тя категорично отказа. Обясненията й, че не би рискувала отново, че работата й в момента е по-важна от всичко — бяха само претекст. Истината беше, че тя не го обича достатъчно.

Беше мил, не й противоречеше — но това беше всичко. Когато идваше във фирмата, тя просто му се усмихваше, но без въодушевление. Когато я целуваше, чувстваше топлина, но не й ставаше горещо, а когато спяха заедно, искаше лампата да е угасена.

Освен това децата на Бес винаги заставаха между тях. Двадесетгодишен беше встъпил в брак, но съвсем краткотраен и бездетен. Вътрешно в себе си той винаги я ревнуваше от Лиза и Ранди и когато му отказваше да се види с него, защото има уговорка с Лиза, той се обиждаше.

При първото си посещение при нея той застана пред голямата остъклена врата, загледан наоколо, след което вдъхновено каза.

— По дяволите, тук може да стои моят шезлонг.

Първо, тя не понасяше шезлонги, и това, което я ядоса бе, че има желание да се пренесе при нея. За секунди си представи Михаел. Как изобщо можеше да си помисли Кайт, че тя ще му позволи да заеме неговото любимо място?

Много от неговите навици и черти на характера не й харесваха. Често се питаше, защо още продължава да се среща с него.

Отговорът беше прост. Беше станало като навик и без него животът й щеше да бъде прекалено самотен.

Тя въздъхна, приближи камината и събра цепениците към пламъка. Огнените езици изпълзяха нагоре като при пожар. Тя отново седна. „О, Лиза, не прави две непоправими грешки една след друга! Толкова е тъжно да седиш сам пред камината и да се молиш да промениш някак си това!“ Лицето й пламтеше. Тя отпусна глава върху ръцете си. Къщата беше тиха и пуста. Откакто Михаел я напусна, сякаш уютът си отиде завинаги.

Отсреща, на другия бряг, вече не се виждаха светлини. Тя стана и бавно тръгна от всекидневната към граничещата с нея трапезария, плъзгайки ръцете си по перилата на празните столове, и влезе в салона, който също беше с източно изложение.

Между два огромни прозореца блестеше голямото черно крило на пианото. Откакто Лиза напусна дома, остана неизползвано и беше декорирано с голяма обрамчена семейна снимка, а за коледните празници служеше като поставка за елхови клони и коледни украшения. В началото на новата година тя отново връщаше семейната снимка. Това беше единственото му предназначение сега.

Бес седна върху гладката седалка от абаносово дърво и включи лампата, чиято светлина падаше върху затворения капак. Докосна месинговия педал. Седеше подпряна, сложила ръце върху бедрата си. Защо всъщност престана да свири? Михаел толкова обичаше да я слуша. Може би точно затова, когато той си отиде, тя не се докосна повече до клавишите. Разбира се, това беше глупаво и детинско. Вярно е, че не й оставаше много време, но чрез музиката човек може да внесе успокоение в душата си и да забрави болката.

Днес неочаквано изпита желание да свири. Копринените ръкави на блузата й леко се разлюляха от движението на пръстите й по клавишите.

Първите звуци прозвучаха призрачно, като звуци от арфа в полуосветеното помещение. „Home coming“ — песента на Лиза, на нейния баща. Защо ли избра точно тази мелодия? Не искаше да мисли за това. Сякаш магически беше премахнала несигурността на пръстите й и напрежението в раменете й. Скоро се почувства като бегач, който е хванал ритъма. Беше възвишено и приятно чувството да открие отново способността си, която като че ли е чакала този момент. Забеляза присъствието на Ранди, едва когато изсвири докрай откъса и той я поздрави усмихнато.

— Добре звучи, мамо.

— О-о, така ме изплаши, Ранди. От колко време стоиш там?

Той се облегна с рамо на вратата към трапезарията и отново се засмя.

— Не много дълго.

Той лениво се приближи и седна до нея на пейката. Беше с джинси и кафяво кожено яке, което изглеждаше сякаш беше взето от военен батальон. Черната му коса блестеше от брилянтин. В горната част беше късо подстригана, отстрани загладена, а отзад падаше на къдрици до яката му. Беше от този тип младежи, които момичетата заглеждаха с усмивка, очаровани и от двете трапчинки на бузите му. На лявото ухо имаше златна халка. Дългите мигли правеха кафявите му очи още по-красиви. Движенията му бяха подчертано бавни.

Той многозначително се усмихваше на майка си.

— Откога си започнала пак да свириш?

Бес само изхълца.

— Защо по принцип престана да свириш?

— Защо не искаш да говориш с баща си?

— Защо ти не го правиш?

— Аз съм му сърдита.

— Аз също.

Бес замълча няколко минути.

— Тази вечер се видяхме.

Ранди погледна настрани, но след това подхвърли презрително.

— Как е този задник?

— Ранди, ти говориш за баща си, не забравяй това! Забранявам ти такива изрази!

— Аз си спомням как ти го ругаеше.

— Кога?

Ранди се почувства неловко и само сви рамене.

— Стига, мамо, не се преструвай. Ти го мразеше като чума, точно както и аз, и никога не си скривала това. Защо сега се опитваш да ме заблуждаваш? Неочаквано започваш съвсем приятелски да говориш за него.

— Съвсем не е така. Просто днес ние се срещнахме при Лиза. Това е всичко.

— Така ли? — Ранди изкриви глава и се почеса. — Вероятно вече ти е разказала за намерението си или не?

— Да, вече зная!

Той погледна майка си право в очите.

— И ти си се шашнала, нали?

— Може и така да се каже.

— И с мен беше така, но сега смятам, че всичко е Окей. Какво пък, тя иска това бебе, а Марк е съвсем редовен. Мисля, че той наистина я обича.

— Откъде знаеш всичко това?

— Понякога ходя там, тя ми приготвя нещо за ядене, гледаме видео. Най-често и Марк е там.

Това беше последната изненада за деня.

— Не знаех, че толкова често ходиш там.

Ранди изтегли ръката си от клавишите.

— Лиза и аз се разбираме добре. А и тя често ми помага, когато съм загазил.

— От нея разбрах, че ти ще бъдеш свидетел при бракосъчетанието.

Ранди потвърди с кимване на глава и свивайки раменете си.

— И си обещал, че ще си подстрижеш косата?

Той цъкна с език.

— Това ти харесва най-много, нали, мамо?

Той отново се ухили.

— Брадата ти ме притеснява повече от косата.

Той поглади сплъстената си черна брада, която за деветнадесетгодишните момичета сигурно беше вълнуваща.

— Е, може би съм на път да направя и това.

— Имаш ли момиче, което ще те упреква за това решение, на което ще й липсва? — закачи го Бес, готова да го дръпне за брадата.

Той се дръпна рязко назад, стискайки ръцете си в юмруци и заставайки в поза на карате.

— Не докосвайте брадата ми, лейди!

И двамата стояха в пози сякаш готови да се борят, след което се разсмяха и се прегърнаха. Ако грижите, които напоследък имаше с него я довеждаха понякога до отчаяние, то сега това беше крачка по пътя на надеждата за промяна. Един вече израснал син е нещо чудесно. Неговите случайни прегръдки компенсираха липсата на баща му, присъствието му даваше живот на иначе потъналия в тишина дом и, не като най-последна причина, оправдаваше зареждането на хладилника. Вероятно беше дошло времето да го отпрати от гнездото, но тя с ужас отхвърляше тази мисъл. Ако и той си отиде, оставаше съвсем сама.

Ранди се освободи от прегръдките й, тя му се усмихна мило.

— Ти си един непоправим чаровник.

— Мамо, ти ме познаваш най-добре.

Тя реши да прекъсне нелепите приказки и вече сериозно го попита.

— Между впрочем, на сватбата… — Той я гледаше въпросително. — Лиза помоли към олтара да бъде водена от нас.

— Да, знам това.

— И, както изглежда, предстои ни една вечеря с родителите на Марк за опознаване на двете фамилии.

Ранди мълчеше, затова тя продължи.

— Мислиш ли, че ще издържиш на това?

— Аз и Лиза вече го обсъждахме.

Тя отново стисна устни. „Значи децата й имаха трайна връзка, която прикриваха от нея.“

— Не се притеснявай, няма да изложа семейството си. — Той я погледна изпитателно. — А ти?

— И аз ще се държа, както е необходимо.

— Е, добре тогава… — Ранди стана, потупвайки бедрата си. — Тогава всичко е наред.

Той искаше да тръгне, но Бес го задържа за ръката.

— Има още нещо.

Той застана в очакване, приемайки отново хладното изражение на лицето си.

— Мислех, че е редно да знаеш, че баща ти и Дарла са подали за развод.

— Да, знам го от Лиза. Чудесно! Първо е влюбен в нея, след това я изоставя. Типично за Гуран. — Той се засмя презрително. — Хич не ме интересува.

— Е, аз просто исках да знаеш.

Бес многозначително махна с ръка, като че ли искаше да го извини.

— Тук свършва родителското задължение.

Той стана от пейката и се оттегли към затоплената част на салона.

— Трябва да внимаваш, мамо, ако малко се поддадеш, той ще ти почука на вратата. Такива са този тип мъже… Той просто има нужда от някоя жена и, както изглежда, в момента е сам. Веднъж вече той те е изоставил, надявам се, че няма отново да го допуснеш до себе си.

— Ранди Гуран, всъщност ти за какво мислиш?

Той тръгна към трапезарията, но неочаквано се спря и подхвърли.

— Все пак, тази вечер ти свиреше неговата любима мелодия.

— За твое сведение, тя беше и моя!

Той я погледна проницателно, барабанейки с пръсти по вратата.

— Да, наистина си права, мамо.

Той рязко се отблъсна и изчезна, без да каже нито дума повече.