Арчибалд Кронин
Зелени години (8)

Осма глава

Тази година пролетта дойде рано и трите кестена пред къщата кимаха с белите си китки пред едно момче, омаяно от свободата, опиянено от някаква непозната досега, нечувана радост.

Както обикновено на петнадесети април баба замина да прекара няколко месеца при роднините си в Аиршир. Вече споменах, че тя разпределяше годината съвсем по равно — есента и зимата в Ливънфорд, пролетта и лятото, месеците за работа на полето — в Килмърнок.

Двамата с нея отбелязвахме напредък в тържествените ни уединени молитви. Никой, и подчертавам това, никой, при моето деликатно положение не можеше да е по-сдържан в отношението си към мен от баба. Тя членуваше в малка, но дейна секта, в която на времето я въвел мъжът й, имаше неоспорими убеждения и неведнъж се опита да ми ги наложи. Но никога не прехвърли приличните граници на търпеливата надежда. Най-решителните й действия се проявяваха в неделя следобед. Тогава тя ме отвеждаше в стаята си, караше ме да седна до коляното й и да чета на глас откъси от Библията.

Одобрявайки разказа ми за войната между Саул и Давид, тя спокойно се полюляваше на стола си до прозореца, по който сънено жужаха мухи, гледаше редовните неделни разходки отвън по пътя към Драмбъкското гробище, смучеше бонбон, но не от плоските меки бонбони, които безразсъдно предпочиташе дядо, а твърд, кръгъл, „императорски“ и той дълго тракаше между зъбите й. (Струваше ми се, че противоположното естество на любимите им бонбони съответствуваше на различията между двамата ми прародители.) От време на време баба прекъсваше четенето ми, за да даде кратки наставления за това как да се живее, за опасността от запек и преди всичко да ме убеди твърдо да се противопоставям на сатаната.

Сатаната, злият дух, Луцифер, или както тя още го наричаше Звярът, за баба беше личен враг, който вечно точи зъби за праведника. И в действителност, тъй като суровата й теология незабелязано подкрепи наученото по-рано, за мен дяволът започна да се превръща в ужасяваща реалност.

През тези зимни вечери, когато баба излизаше по някои религиозни работи, мое задължение оставаше да занеса в леглото един каменен съд с топла вода, който тя наричаше „грейката ми“ и ако не се върнеше до осем часа, да се съблека сам и сам да легна. Горният етаж бе слабо осветен. Дядо също често излизаше, но не за църква, разбира се. Лежах в тъмната, изпълнена с някакъв шепот спалня, страхувах се от призрачните стени навсякъде около мен, от скърцащата ламперия и с всеки свой напрегнат нерв долавях, че не съм сам. Там беше злият дух, криеше се в бабиния „шкаф“, готов да скочи отгоре ми в мига, в който се отпусна.

Дълго страдах така неподвижен и притаен, докато накрая повече не издържах. С онази слаба храброст, скрита зад естествената ми плахост, скачах и заставах пред ужасния шкаф. Там, с разтреперани колене аз, една малка бяла фигурка, едва осветена от слабия блясък, издаван от уличния фенер навън, надигах разтреперания си глас в заклинание:

— Излизай, Сатана. Знам ти номера, Звяр!

После, като се прекръствах три пъти за по-сигурно, бутвах вратата. За миг сърцето ми преставаше да бие… Но не, там нямаше нищо, нищо, освен неясните очертания на бабините дрехи. С въздишка на облекчение се обръщах и се хвърлях под чаршафа.

Баба никога не научи за тези мои нощни конфликти, но мисля, че беше доволна от тактическия си ход при оформянето на нежната ми и неосъзната душа. Когато заминаваше за Килмърнок с нова шапка, тя пъхна в ръката ми монета от шест пенса, изкопчи от мен обещание да си вземам лекарството и след много предупреждения и съвети „да се пазя“, измърмори:

— Когато се върна, агънцето ми, ще видим какво може да се направи за теб.

Сърцето ми преливаше като фонтан от обич към баба. Но странно: отсъствието й породи у мен едно необикновено чувство на облекчение и то се засили, когато мама ме прехвърли в походното легло зад завесата на кухненската ниша. Тази сладка усамотеност на малкото уединено място, почти моя собствена стая!

Дядо сякаш също се почувствува свободен. Първата му работа беше да вземе голямото шише с лекарство, оставено ми от баба, и с непроницаема усмивка да го изхвърли през прозореца. Почти веднага папратта отдолу пожълтя и загина, което накара Мърдок да се мръщи и мърмори съвсем неправилно против дядовите скрити наклонности.

Но нищо, нищо от това. Живеещите в Луамънд вю започнаха да намират временно спокойствие в чудото на сивото възродяване на земята. Успокоен от тишината на горния етаж, дядо всеки ден кротко ходеше на поляната да бие Садлър Боуг на марлис. Татко сложи хубава бяла чоха на униформената си шапка и в неделя следобед ме водеше до водохранилището да се полюбувам през червената островърха ограда на големия резервоар и красивата административна сграда, в която той се надяваше да се настани, когато мистър Глегхорн, надзирателят, се пенсионира. Мама се притесняваше по-малко, престана с онези непрекъснати дребни пресмятания за всяко пени, за да свърже двата края. Сутрин можеше да се чуе как Мърдок, докато намалява мъхестата си брадичка, напява мелодично: „Обичам девойче, хубаво шотландско девойче…“ Обезпокоена изглеждаше само Кейт, дразнеше се от бързо течащата мъзга, от стремителния полет на червеношийките, пренасящи сламки за гнездата си, от далечното очарователно цвилене на жребеца във фермата на Сноди.

Преди да ви открия собственото си щастие, трябва да проникна внимателно и нежно в тая загадка Кейт.

Прозорецът е отворен, до нас достига ухание на люляк от задната градина, седим около масата на обед и ядем десерта си в пълно разбирателство. Мама, която мрази да види нещо неизядено, вдига с лъжицата последните сливи от сладкото, останали върху блюдото.

— Кой ще ги вземе? — пита тя. — Много са полезни за кръвта през пролетта.

Предлага ги нерешително на мрачната Кейт, но като не получава отговор, ги пуска в чинията на Мърдок. В този миг Кейт скача, буците на челото й пламват червени, като петна при главоболие. Тя истерично крещи.

— Аз не съм нищо в тази къща. А аз също печеля… Нося добри пари… По цял ден уча онези вонящи зверчета. Никога вече дума няма да проговоря с когото и да е от вас.

Тя изскача от стаята; смаяна, мама я последва, но след миг се връща, клати глава разочаровано и въздиша:

— Странно момиче е Кейт.

Мърдок великодушно желае да отстъпи сливите, но мама приготвя универсалното си лекарство — чаша чай — и ме моли да го занеса на Кейт в стаята. Избира мен, защото е сигурно, че аз не бих могъл да я обидя. Намирам Кейт върху леглото, цяла в сълзи, поомекнала, изпаднала в самосъжаление.

— Всички ме мразят, всички до един — тя сяда на леглото и обръща към мен покритото си със сълзи лице. — Кажи ми, мили, мислиш ли, че съм ужасно грозна?

— Не, Кейт, не… нищо подобно! — така се сепнах от въпроса, че излъгах.

— Майка ти беше много по-хубава от мен. Направо чудесна — тя клати тъжно глава. — А имам и такова ужасно име. Помисли… Кейт. Кой би завел Кейт на разходка при лунна светлина… или на естрада в Поинт. Ако някога ме видиш в компанията на непознат млад мъж, наричай ме Айрин. Обещай ми!

Обещавам послушен, но изумен. Иначе Кейт е толкова разумна, съзнателна учителка с похвални отзиви от педагогическия колеж, играе добре хокей, плете чудесно, посещава женския институт. В нея се проявява до съвършенство онова чудесно шотландско качество — „непреклонността“. Борейки се да премахне гнидите от главите на бедните си ученици, тя, която е толкова чиста, често измъква по някое насекомо от самата себе си и когато си дойде, трябва да стои в банята, пребледняла от отвращение, мрачна, но без да се оплаква, да изтърсва дрехите си. Страничните хора одобрително отбелязват за Кейт: „такова достойно момиче“. На Кейт дължа здравите си зъби. Когато преди месец те започнаха да се развалят, тя, без много приказки, ме заведе при мистър Странг, ливънфордския зъболекар. Тя ми дава от малката си библиотека солидни книги като „Айвънхоу“ и „Хиъуорд“^[1]. Но аз знам, че там, в същото чекмедже, има, и със затаен дъх съм ги прилиствал, томове, където в последната глава тъмният красив герой коленичи и несвързано шепне пред любимата — една нежна фигура в бяла лъскава рокля, която досега той не е забелязвал…

— Виж какво, Роби — с въздишка завърши тя разговора, — мисля, че е все едно дали ще гнием тук, или някъде другаде.

Слязох и казах на мама, че сега Кейт е много по-добре. Но тя не беше. В продължение на две седмици ограничаваше семейните разговори с надраскани съобщения върху парченца хартия. Бурно се скара с най-добрата си приятелка Беси Юинг, а Беси, вярната очилата Беси, късно вечерта влезе за дълъг тревожен поверителен разговор насаме с мама в килера. Беси, момичето, което още от ученическите години е търпяло темперамента на Кейт, е интелигентната дъщеря на едно изтънчено семейство от Ноксхил. Цяла седмица тя работи в местната телефонна централа, а в събота вечер облича униформата на Армията на спасението в синьо и червено. Ниска и анемична, но с хубава бухнала коса, тя има ангелски нрав и по особен начин гледа Мърдок, когато се срещнат в кухнята.

Сега я чувам да казва сериозно на мама:

— Наистина, мисис Леки, обезпокоена съм. Липса на интерес. Само ако можехме да я накараме да се залови с мандолината, да кажем… или дори с банджо…

Като малък клюкар изтичвам при дядо с новината.

— Дядо! Дядо! Мисля, че Кейт ще се учи да свири на банджо.

Той се взира в мен, лека ирония изкривява златистия му мустак.

— Страхувам се, че този инструмент няма много да й помогне, момчето ми.

Вторачвам се в него безизразно. Може би иска да каже, че Кейт трябва да се учи да свири на пианото в гостната, рояла с желязно устройство, производство на фирмата „Братя Маккилъп“. Няма значение. Аз тръсвам глава и се втурвам навън, просто за да потичам. Изпълнявам поръчките на всички: на мисис Босъмли например, и когато се връщам, тя ме награждава с усмивката си на зряла жена и препечена филия с консервирано месо и от този сандвич лигите ми потичат. Забравяйки несигурното си положение, че съм един жалък бездомник, когото почти не забелязват, застанал на края на неизвестността, аз съм щастлив… щастлив, че обичам Гавин и че той ме обича.

Заедно с Гавин започнахме да се провираме по хълмовете: тези смели експедиции направиха предишните ми разходки с дядо наистина детински. Без да спира, Гавин страстно търсеше единствения липсващ в колекцията му екземпляр — яйцето на дъждосвиреца — най-рядката от всички птици в Уинтън. И, наумили си да го търсим, ние пресичахме по-ниските гори, а той имаше търпението да ме учи; заради мен в скрити и неочаквани места той откриваше гнездата на най-обикновени птици, разтваряше клоните на глогинките и спокойно шептеше: „Имелов дрозд с пет яйца“, а аз със светнали очи надничах в чистата чашка от сламки и кал, където лежаха яйца — топли, чупливи, със сини петънца по тях. Посвети ме в деликатното изкуство на „продухването“. Закле ме с клетвата на лесничеите: никога да не вземам повече от едно яйце от гнездо. Малкото му лице побеля от гняв, когато говореше за онези момчета, които ограбват целите гнезда и принуждават птицата майка „да напусне“ местността.

После изкачихме Драмбъкската височина. Добрахме се сякаш до нова страна, с бриз — хладен и приятен, който като пролетна вода брулеше бузите ми. Далече под нас лежеше една ширнала се необхватна панорама на света, нарязана от бели пътища, разсечена от устието на река Клайд — широка преграда от трепкащо сребро с малки кораби по нея. Град Ливънфорд се губеше в милостива мъгла, а от нея се издигаше закръглената гърбица на замъка Рок. Далече, далече долу в краката ни лежаха сгушени малките като играчки къщи на село Драмбък. Вълни от зелени площи се виеха на запад и докато погледът ми следеше тези ливади, започнах почти със страх да виждам едно очертание — огромно, високо, извисяващо се остро и синьо над движещите се бели облаци.

— Гледай, Гавин, гледай! — извиках пронизително, приближих се до него и показах към планината.

Той сериозно кимна:

— Това е Бен.

Бих могъл да гледам така цял живот, но той ме примами към падината на ловния участък покрай една боядисана в бяло ферма с краварник и пристройки, струпани около нея във формата на правоъгълник. В двора миришеше на крави и сено; един ракитов храст, вече ярко жълт, засенчваше задната веранда. Пресичахме землището на фермата, над главите ни кръжаха навяци, пчели жужаха сред ярки прещипи, кравите лежаха на сянка, обърнали глави в една и съща посока, едва преживяха и само потрепваха с уши, за да прогонят мухите и ни гледаха изкосо с големите си влажни очи.

Стигнахме края на полето и започнахме да се изкачваме нагоре към по-високите върхове.

Ловният участък, до който ме доведе Гавин, беше почти в небето — пустош, изпълнена с музика, на места блатиста и нарязана от варовити върхове. Напредвахме, приведени напред, очите ни търсеха, опипвайки между пурпурния салеп и влажната блатна мирта и ни се струваше, че се надхитряме с пухестите облаци, носещи се в синьото небе точно над главите ни. От време на време Гавин се спираше, за да ми посочи мълчаливо някоя рядкост: росенката — растение, което омотава и поглъща насекоми, чисто белият салеп с невероятен аромат. Веднъж на пътеката ни се стрелна пепелянка и преди да успея да извикам, Гавин й смаза главата с тока на обувката си. Обядвахме на една плоска скала, Ветровития зъбер, до която стигнахме след най-шеметното си изкачване.

В продължение на месец с цялото си умение и решимост Гавин търси яйцето, но безрезултатно. Един следобед, когато обезкуражени се връщахме от най-далечната си експедиция, аз се забавих в някакво мръсно блато. Странно, но започнаха да ме интересуват тези планински блата, гъмжащият живот, изобилстващ в техните води. Наведох се да загреба малко попови лъжички с ръцете си. После, като в сън, погледът ми попадна върху груба слама, небрежно разпръсната по някакъв мъх наблизо. Върху сламата лежаха три яйца — големи, златистозелени с пурпурни петна.

Нададох вик, който накара малката тъмна фигура на Гавин на фона на небето да се спре. Беше уморен. Но дивашки размахваните ми ръце го върнаха с тежка походка при мен. Без да говоря, посочих мъха. Не можах да видя лицето му, но по внезапното вцепенение почувствувах, че най-после сме намерили гнездото.

— То е! — той нагази до колене и донесе едно яйце. Седнахме в края на блатото и с изключително внимание, пускайки го първо във водата, за да види дали не е развалено, Гавин го продуха и го сложи в ръката ми. — Ето! Красиво е, нали?

— Изключителна красота! — радвах се аз. — Толкова съм щастлив, че най-после го намерихме — полюбувах му се и го подадох: — Заповядай, Гавин.

— Не! — и той се вторачи право напред в останалите яйца, а аз знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да ги докосне. — То е твое, а не мое.

— Недей, Гавин, твое е.

— Не, твое е! — настоя той стоически. — Ти го намери, и който го е намерил, негово е.

— Никога не бих го намерил, ако не беше ти — уговарях го аз, — твое си е, само твое.

— Твое е — настоя той леко.

— Твое е — извиках аз.

— Твое е — смотолеви Гавин.

— Твое е — почти изплаках аз.

Отчаяно се препирахме, докато накрая, доведен до капитулация, изтърсих голата истина:

— Гавин, повярвай ми, яйцето е чудесно. Но не го искам. Аз нямам колекция, а ти имаш. Това, което наистина ме интересува, са жабите, поповите лъжички, водните кончета и тем подобните. Ако не вземеш яйцето, заклевам се, ще го… ще го хвърля.

Тази страшна заплаха най-после го убеди. Той се обърна и ме погледна — сивите му очи светеха от задоволство. Гласът му трепереше.

— Тогава ще го взема, Роби. Но не така, за нищо. Няма да е справедливо. В замяна ще ти дам нещо… Нещо, което имам и знам, че на теб ти харесва.

Той уви скъпоценното яйце в памук, сложи го в колекционерската си кутия и ми се усмихна под полуспуснатите си ресници с онази срамежлива и малко печална усмивка, която изпълни сърцето ми с радост.

Същата вечер изнесох от стаята му единствения предмет, който желаех, откакто под указанията на Гавин се бях научил да работя с него. Това бе един стар сложен метален микроскоп. Някога той е принадлежал на сестра му Джулия, защото тя като момиче минала курса по естествени науки в Уинтънския колеж. По устройство прост, той имаше два окуляра, два обектива и лещите, макар закрепени неподвижно, бяха на фирмата „Смит и Бек“ — дори и в малките неща кметът Блеър трябваше да има най-доброто. Към уреда имаше няколко елементарни диапозитива и една плесенясала книга с пожълтели страници. Първата глава се наричаше „Какво можете да видите в капка вода“, втората — „Структурата на крилото на муха“.

Поставих прибора на масата в дядовата стая и докато той тайно ме наблюдаваше, аз започнах да изучавам диапозитивите един по един. Откак се сприятелихме с Гавин той малко охладня към мен. Никой не можеше така лесно „да се надува“ като дядо. Мисля, че в сърцето си одобряваше скитанията ми из блатата, но тъй като не участваше в тях, даваше вид, че се отнася към тях с презрително неодобрение. Сега обаче любопитството му надделя.

— Що за ултрамодерна глупост имаш там, Робърт?

Назова ме с пълното ми име, а това означаваше, че не е в най-добри отношения с мен. Обясних му с готовност и скоро той вече седеше до мен, притиснал око към тайнствената тръба, въртеше приспособленията за регулиране и се правеше, че има ненадминати познания за този апарат. Виждах, че той го очарова и когато след вечеря надникнах в стаята му, дядо със задълбочен израз на лицето още седеше прилепен към тръбата.

— Сили небесни! — извика той. — Виждаш ли тези твари в сиренето?

Така за дядо и мен започна една ера на удивителни приключения, когато размахвахме крила в неизвестното. Скоро изчерпахме всичко от избелелия учебник на мис Джулия Блеър; тогава дядо, движейки се към библиотеката като някой новопоявил се Хъксли^[2], донесе някои по-солидни книги: „Елементарна биология“ на Брук, „Живи водни бурени“ на Стийд и най-внушителната от всички — „Животът в езерото с трийсет цветни снимки“ на Грант. През деня, докато бях на училище, той се ровеше из околните застояли вирове и вечер, свършил с уроците си, аз сядах до него, за да сравняваме съществата, попаднали под нашите магически лещи с илюстрациите в книгите. Представете си как се вълнувахме, когато идентифицирахме някоя бавно подвижна амеба и се смайвахме от извиването на някоя ротатория. Запомнете — още нямах девет години, още таблицата за умножение не знаех добре.

Как съм опиянен от чудесата на новия живот. Гнездата са пълни с новооперени птичета, протягащи вратлета за храна, в полето, зад кестените стоят жребчета, в пасбищата на фермата Сноди до овцете блеят агънца. Има една дума в книгите ми, значението на която смътно долавям — възпроизводство. Някои от моите малки същества се размножават чрез просто деление, други — чрез един по-сложен процес на сливане. Объркан чувствувах, че съм на прага на велико откритие. Кой ще разкрие тази неизвестна тайна? Навярно от всички хора само Бърти Джамисън може. Гавин, спокойно освободен от училище от всемогъщия си баща, замина за една седмица в Лас, за да използува времето на движението на пролетната сьомга по Лох. Всяка вечер се връщам в къщи с Джамисън и тайфата му, но край тяхната къща, близо до Драмбък роуд, те ме оставят със забележката, че съм „много малък“, за да отида с тях и изчезват в пералнята, заключват вратата и спускат капаците на прозореца. Стоя отвън печален и отвътре, а там трябва да е тъмно, чувам шум и кикотене. Когато се появяват, Бърти ми казва глуповато, че в знак на огромно благоразположение, следващата вечер мога да вляза с тях.

Вън от себе си съм от радост. И когато сядаме с дядо пред диапозитивите, му споменавам за това.

— Какво! — скача той, обръща скъпоценния микроскоп и удря с ръка по масата. — Няма да ходиш в тази пералня. Само през трупа ми! Никога, никога!

Другата вечер аз излизам от училище, а той ме чака навън. Хваща ме за ръка и когато Джамисън изтичва покрай нас, нанася такъв удар на нещастното момче, че едва не го събаря на земята. Влачи ме сърдит, а аз не мога да не мисля колко странни и невероятни са проявленията на пролетта.