Арчибалд Кронин
Зелени години (39)

Десета глава

Във вторник след гробищата всички насядахме в гостната на лека вечеря от шунка с яйце. Макар и не разточително, по нареждане на татко погребението се извърши хубаво, от почти най-добрия гробар в града. Потривайки ръце и изпълнен с куртоазия, татко доведе мистър Маккелър от гробищата направо у дома. Баба седеше в дясно от адвоката, а Кейт вляво, Мърдок и Джеми се намираха в дъното на масата от двете му страни, Адъм — начело, до татко.

— Мисля, че всичко мина много добре — нетърпелив да получи одобрение, татко питаше Маккелър с очи. — Вземете си две яйца, приятелю. Да, не ми се искаше да се перча. А от друга страна винаги съм обичал да правя каквото трябва. Освен това в известен смисъл, ако ме разбирате, дължахме му го.

Очакваше се някакъв отговор от адвоката. Той пое от Кейт чашата си чай и сухо каза:

— Мисля, че погребението съответствуваше на обстоятелствата.

Татко изглеждаше малко смутен: досадно е, но никога не можа да накара Маккелър да го хареса. Благодарен беше загдето Адъм отбеляза:

— По-добро никой не може да желае.

Маккелър повдигна широките си рамене:

— Когато човек стигне до там, той изобщо нищо не желае.

Татко и Адъм си размениха погледи, изпълнени с разбиране, сякаш сключваха съюз срещу този груб натрапник. Въпреки че пристигна едва тази сутрин, Адъм вече успя да увери татко, да го успокои по въпроса за къщата; в крайна сметка тя вероятно ще бъде продадена на детската градина и той спокойно му предложи, а когато татко се поколеба, също така спокойно откъсна чек и в същност до такава степен изцяло го спечели, че във файтона на път за в къщи те тихо изпаднаха в обсъждане на възможните „случаи“ за новия капитал на татко, застраховката, дошла най-сетне при него.

— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.

— Да, наистина ще ги опитам.

Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му шареха по масата и объркваха всички.

Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с почетната длъжност „да държа връвта“ и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак. Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев… и това на моята възраст! Този спомен ме караше да провеся засрамен глава.

— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.

— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата — представителят на застрахователната компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче — не се обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това имаше една особена фраза: „Лоша работа. Да, да, лоша работа“. Явно не се доверяваше на Адъм като на опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за сметка на другите.

— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.

— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса… точно.

Адъм наклони глава, а татко пребледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие. Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.

— Кога можете да я изплатите?

— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.

— Още чай, мистър Маккелър?

— Не, благодаря. Добре си похапнах.

— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.

— Е, добре, щом настоявате.

Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.

— Къде отиваш?

На помощ ми дойде татко:

— Още е малко разстроен… може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.

— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.

Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и унижи.

— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.

— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57 430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.

— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж? Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.

Маккелър даде вид на изненадан.

— По-правилно ще е, ако го прочета. Няма да отнеме и минута.

— Разбира се — позамаза нещата татко.

Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ. Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.

— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.

— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата. Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.

Погледът му отново ме намери и с нескривана доброта се задържа върху мен. После той каза:

— Има допълнение към завещанието, саморъчно написано допълнение с дата двадесети юли 1910 година.

Татко възкликна, но аз почти не го чух. Колко ясно помнех този ден, ден на мъка до смърт, когато загубих стипендията Маршъл и загина Гавин.

Маккелър продължи, като оставяше всяка дума да проникне до съзнанието, сякаш му доставяше удоволствие да терзае татко, с всяка отделна дума да му нанася удар.

— В този ден, двадесети юли, Денди Гау влезе в кантората ми. Наричам го Денди, защото въпреки всичките му несполуки и беди, аз се гордея да кажа, че той ми беше приятел. Направо ме попита дали мога да изменя условията на полицата. Дълго разговаряхме с него този следобед. И в резултат всичките пари, до последното пени, казвам ви, до последното пени, и се кълна в бога, именно до последното пени, остават на това момче тук, Робърт Шанън, под мое опекунство да му дам възможност да завърши Медицинския факултет на Уинтънския колеж.

Мъртва тишина. Пребледнях, гърлото и сърцето ми се свиха. Не можех да повярвам. Толкова бях свикнал с нещастието, толкова бях съсипан — просто това бе още един похват на сляпото небе, което се прави, че ме издига, за да мога пак, но още по-жестоко да се сгромолясам.

— Опитвате се да ме измамите! — изскимтя татко. — Не може да е направил такова нещо. Не е имал право!

Ехидната усмивка се разшири.

— Имаше всички права по тази полица. Не можеше да я залага, нито да погасява частични дългове с нея, докато е жив, но тя беше негова, за да може по желание да я прехвърля и завещава.

Татко метна жален поглед към Адъм.

— Така ли е?

— Мама се съгласи само при тия условия — Адъм гледаше Маккелър свирепо. — Не е бил с всичкия си.

— Но не и преди две години, когато състави допълнението към завещанието. Беше толкова нормален, колкото и вие сега.

— Ще оспорвам завещанието — каза татко с висок и странен глас. — Ще го отнеса в съда.

— Направете го — Маккелър престана да се усмихва. Той погледна Адъм, после татко с много заканителен поглед. — Да, направете го. А аз ви обещавам, че ще се боря с вас по своя собствена инициатива, ще се боря, дори ако трябва да отида в съда на графството и във Върховния съд. И в самия парламент ще го отнеса.

— Лошо ще е за вас, Леки. Тогава, скъпи приятелю, няма да има никакво водохранилище за вас — той помълча, наслаждавайки се на тази малка мелодрама, с която му се случи да се сблъска след толкова години сериозна практика. — Жена ви не пожела да премахне полицата, въпреки че по-голямата част тя сама плащаше. А колкото до стария човек, той нямаше възможност да вземе и един фартинг от нея. Но искаше тя да послужи за една добра и полезна цел. И ще послужи за тая цел или името ми да не е Дънкън Маккелър.

О, господи, нима наистина е вярно… този чудесен дар от дядо, и за него той не ми е споменавал нито дума? Продължавах да стоя с наведени очи. Едва дишах. Мускулите на лицето ми потрепваха от постоянна напрегнатост. Изведнъж чух гласа на Кейт, почувствувах ръката й на раменете си:

— Не знам какво мислят другите… според мен това е най-хубавото, което може да се направи с тези пари… да, най-полезното.

— Правилно, да, правилно — добави Джеми със силен шепот.

Благословена Кейт с лошия си характер и бучки на челото, и Джеми, който прави парите да изглеждат чисти и почтени… скромно се надявам тяхното момченце да израсне в по-малко затруднения от мен. Нагъвайки документа, Маккелър се обърна към мен и стана:

— Утре в десет в кантората! Но междувременно сега можем да повървим заедно по пътя. Глътка чист въздух няма да ти навреди.

Излязох с него от къщата като сляп. Идва такъв момент, когато нервите на човек се опъват до скъсване и той повече не може да издържа.