Арчибалд Кронин
Зелени години (24)

Седма глава

Дните се влачеха. Бях в отчаяние. В четвъртък, малко преди края на великденската ваканция, косях тревата в задния двор на мисис Босъмли — татко се беше договорил със съседката за шилинг месечно да поддържам тревата в ред и да я подрязвам. Тази дребна моя печалба не се изплащаше на татко — би било недостойно, но тъй като мисис Босъмли беше собственичка и на двете къщи — и на нашата, и на своята (двойната собственост й бе останала от съпруга) — всяко тримесечие татко внимателно записваше и удържаше тази сума от чека за наема.

Този следобед, след като свърших и прибрах машината, тя дойде до прозореца, извика ме вътре и сложи пред мен студен ябълков сладкиш и чаша чай.

Пиеше силния си чай без захар и ме наблюдаваше с израз на явно неодобрение. Беше станала по-едра и по-внушителна, лицето й с мрежата от изящни венички по бузите изглеждаше някак съсипано като на стар боксьор, но очите й блестяха, а устните й насмешливо се свиваха — свидетелство за живия й характер.

— Робърт — каза тя най-после, — съжалявам, но трябва да ти кажа, че ти все повече и повече започваш да ми приличаш на кон.

— Наистина ли, мисис Босъмли? — унило заекнех аз.

Тя кимна.

— Лицето ти се издължава с всеки ден. Защо, за бога, си такова меланхолично момче?

— Навярно просто по природа съм тъжен, мисис Босъмли.

— Харесва ли ти да си нещастен?

— Не… — задъвках сухо сладкиша, макар той да бе напоен от плода. — Не винаги, мисис Босъмли. Но понякога в едно и също време съм и тъжен, и щастлив.

— Сега тъжен и щастлив ли си?

— Не… страхувам се, че съм просто тъжен.

Мисис Босъмли поклати глава и запали цигара. Тя толкова много пушеше, че пръстите й бяха оцветени от никотина — едно от нещата, отличаващи я от по-обикновените обитатели на Драмбък роуд. Говореха се разни истории за нея, но тя изглежда ни най-малко не се интересуваше от общественото мнение. Беше оригинална, избухлива, мила. Мърдок ми е казвал как често яростно се карала с мъжа си, хвърляла чинии по него — Мърдок чувал това през стената — в следващата минута можела да се разхожда с него из градината и с ръка около кръста му да го нарича с гальовни имена.

Тя рязко се наклони към мен.

— Дай да ти погледам на чаша да видя дали няма да открия нещо весело в нея.

Завъртайки празната ми чаша между пръстите си, с цигара в ъгъла на устата, за да пази очите си от дима, тя разглеждаше фигурите от чая по дъното. Гледаше отлично на чаша, тълкуваше сънища, гадаеше по линиите на ръката, а можеше да предсказва бъдещето и на карти.

— Мно-о-го интересно. Твоят цвят е зелен… нежен оттенък. Голям успех ще имаш… полята и горите. Но не се шляй там по тъмно… докато не пораснеш още малко. По отношение слабия пол си буен и ревнив. Аха. Какво е? На двайсет и една години ще срещнеш красива тъмна жена с хубава фигура — тя вдигна глава. — Не си ли доволен?

— Страхувам се, че не съм, мисис Босъмли.

— Ще бъде изключително любяща… испански тип… луда по червените коси.

Просто пламнах, а тя остави чашата и започна да се смее.

— Мило мое момче, чак ме боли за теб. Какво те безпокои?

— Нищо особено, мисис Босъмли — отвърнах вяло аз.

— Нищо не мога да измъкна от теб — тя събра приборите за чай и стана. — Защо не поговориш за тези неща с дядо си? — в гласа й прозвуча нотка на леко стеснение. — Каквото и да говорят за него, мистър Гау е изключителен човек.

За нещастие сега не споделях нейното мнение. Обичах дядо, но дните, когато тичах при него с детските си болки, отминаха. А и придобих способността да се затварям като стрида в собствените си тревоги и да се сражавам в стоическо уединение, както това мекотело може да се бори със седефените си дразнители. Не можех да се заставя да говоря с мама, която изглеждаше разтревожена и нещастна заради мен — вероятно разбирах, че каквото и да кажех, само щях да влоша нещата.

Но явно мисис Босъмли беше „разменила някоя дума“ с дядо и на другия ден той ме отведе встрани и ме накара да разкажа какво има.

Дълго няма да забравя изражението, с което ме слушаше, втренчените, сбърчени като при болка очи. Човек с много грехове, вършил е щуротии, бягал е, но на дребна подлост не беше способен и сега не можеше да разбере това. Когато посегна за шапката и бастуна си, лицето му имаше величествен вид.

— Хайде, моето момче. Да отидем при онзи твой мистър Рийд.

Не ми се искаше да ме видят с дядо на улицата — неговите странности засилваха ужасната ми стеснителност, но бях твърде потиснат, за да му се противя много и след миг, въпреки убедеността ми, че нищо няма да излезе от неговата намеса, ние тръгнахме по улиците, окъпани в съботната следобедна тишина, към квартирата на Рийд.

Повечето преподаватели в Академичното училище заемаха прилични вили в „хубавите“ квартали като Ноксхил и Драмбък роуд. Но Джейсън Рийд живееше във висока опушена сграда, далеч от прехвалената част на града, близо до стария Венел, населен предимно от поляци и работнически семейства, докери и други скромни хора. Задната му стая гледаше към покрит със сажди двор; отвореше ли прозореца на предната стая, обикновено мрачна, понеже не се почистваше, се откриваше чудесна гледка към трите блестящи метални топки на сградата на Ливънфордското дружество за взаимопомощ и към интересната процесия, която всяка вечер се изнизваше, през люлеещите се врата на пристанищната кръчма. Рийд обичаше тази квартира заради пълната свобода, която му предоставяше, и защото тя пристъпваше условностите на установената практика и утвърждаваше социалистическите му възгледи.

В Академичното училище Рийд дойде преди две години като заместник на мистър Дъглас, когото назначиха за директор на Ардфилънската гимназия. Сам Рийд даде да се разбере, че е тук временно — не обичаше да се застоява дълго на едно място — а и ректорът не се впечатляваше от небрежното облекло на Джейсън, от неортодоксалните му методи и дразнещата липса на почитание. Но Джейсън остана. Беше блестящ и оригинален преподавател. Дори ректорът трябваше да признае това. Освен по разните науки той можеше, а това бе особено удобно, да води и английски език в горните класове, имаше степени магистър на изкуствата и бакалавър на науките, получени в колежа Тринити. А колкото до самия Рийд, когато след много години го попитах защо остана толкова дълго в този никакъв Ливънфорд, той отговори с особената си усмивка, подчертаваща плоския му нос и волски очи:

— Квартирата беше много удобна.

Тази несериозност представляваше една упорита поза, наложена му от обстоятелствата на неговия живот. Бил син на свещеник от Северна Ирландия и въпреки леко уродливото му лице го готвели за църквата, но по средата на обучението си попаднал под влиянието на Хъксли и отрекъл „книгата-битие“. Рийд никога не споменаваше за последвалото семейно отчуждение, но аз чувствувах, че този катаклизъм го е принудил да надене маската на безразличието, на презрението към условностите в поведението, проникнали дори в преподавателската му работа. Когато за пръв път се появи при нас в час по английски, ние, следвайки практиката на мистър Дъглас, ставахме поред и излагахме мнението си по зададената тема, а този следобед тя беше: „Какво ще правя следващата неделя“. Рийд ни изслуша, излегнат на стола с крака върху бюрото — една не съвсем подходяща поза за преподаване, а всички ние се държахме изключително целомъдрено и чинно. Тогава замислен, той обяви:

— Следващата неделя ли? Да, мисля, че ще лежа в леглото си и ще пия бира.

Въпреки цялото си бабаитство, той беше нещастна и самотна душа. Държеше се настрана от другите преподаватели, нямаше нищо общо с тях. Понякога посещаваше събранията на местното Фабианско дружество^[1], но всички останали ливънфордски клубове, включително известния „Клуб на философите“, той отминаваше с насмешка, просто като „пиянски свърталища“. Очевидно интерес към жените нямаше. През цялото това време никога не го видях да разговаря или да се разхожда с някоя по улиците. Но поради любовта си към музиката се сприятели с мисис Кийт и малкия й кръг. Домът на Синклер Драйв изглежда беше единственият, който той обичаше да посещава.

Възможно е Рийд да си е мислел, че имам заложби на учен, а още по-вероятно е присъщата и за двама ни скромност да бе породила интереса му към мен. Често в неделя сутрин той ме вземаше на закуска и ме хранеше с най-различни и много вкусни пържени салами. Не говореше много, никога не показваше и най-малка демонстративност. Напротив, от чувствата правеше пародия. Имаше строг литературен вкус и вършеше всичко по силите си, за да избие от мен купешките фрази. Обичаше Едисон, Лок, Хазлит и Монтен. Обожаваше Шилер. Позовавайки се на собствената си изолация в този ограничен град, той цитираше философа: „Единствената връзка с обществото, за която човек никога не съжалява, е войната“. Но понякога с изненада откривах в големите му очи не войнствен, а дружелюбен поглед.

Когато се качихме с дядо по тясното стълбище, тъмно и нехигиенично, чухме музика от стаята на Рийд. Дядо почука с бастуна си по вратата. Един глас зад панела извика:

— Влез!

Джейсън лежеше уморен в плетеното кресло до прозореца, без сако, панталоните му запретнати, с дебели чорапи на краката и в черни колоездачни обувки с връзки, а върху масата имаше чаша пенливо питие, грамофон с плоска въртяща се плоча и дълга фуния с форма на цвете. Дядо започна учтиво да му се представя. Джейсън с предупредителен жест го накара да замълчи и ни посочи да седнем. Плочата свърши, той бързо стана, обърна я и после се метна обратно на плетения си стол. От време на време правеше гримаси с чело и пиеше от чашата. Разбрах, че се е завърнал от поредната си бурна колоездачна разходка — понякога, когато чувствуваше нужда от движения, сам се мяташе на велосипеда си и привел глава, бясно караше по гори и долини, лудо въртеше с крака, реки от пот течаха от челото му, а зад него на мили разстояние се носеше прах във въздуха. После, върнал се благополучно в къщи, той се успокояваше с много храна и пиене, с плочи от бетховеновите симфонии в изпълнение на Лондонската филхармония, пуснати неотдавна от компанията „Колумбия“. Рийд обичаше музиката, свиреше на пиано доста хубаво, но рядко, понеже намираше таланта си за незадоволителен и дилетантски.

Симфонията свърши, той спря грамофона и върна плочата в албума.

— Е, сър — обърна се той любезно към дядо, — с какво мога да ви помогна?

Леко раздразнен от чакането и от отсъствието на „блясък“ при посрещането, дядо каза заядливо:

— Напълно ли сте свободен да ни приемете?

— Напълно — отвърна Рийд.

— Е, добре, искаше ми се да поговорим за това момче и за стипендията Маршъл.

Джейсън премести погледа си от дядо на мен, после отиде до бюфета под книжните лавини, донесе още една бутилка бира и докато я накланяше, за да налее, погледна дядо отстрани.

— Инструкциите ми са да държа нашия млад приятел възможно по-далеч от стипендията, а, разбира се, един презрян помощник-учител, какъвто съм аз, може само да се подчинява на инструкциите.

Дядо се усмихна с мрачна и величествена усмивка и се облегна на дръжката на бастуна си. Чаках нажален и нетърпелив, разбрах, че ще последва заключителна реч, една от най-цветистите му речи.

— Драги сър, може наистина да сте получили такива инструкции. Но аз съм тук да ги отменя. И не само от свое име, а в името на приличието, свободата и справедливостта. Има в края на краищата, сър, дори в този непросветен век, някои съществени свободи, позволени и на най-скромния индивид. Свобода на вярата, свобода на словото, свобода да развиваш дарбите си, дадени от Великия изобретател. И ако, сър, има някой човек, достатъчно низък, достатъчно подъл да ви откаже тези свободи, аз не бих стоял настрана и не бих го насърчавал.

Дядовият глас се издигаше величествено, а Джейсън слушаше с удоволствие и когато дядо употреби думите „Великият изобретател“, лека усмивка разтегна белега на горната му устна.

— Чувате ли го, чувате ли го! — каза той възхитен. — Ето, приятелю, сигурно гърлото ви е пресъхнало. — Подаде му чаша бира и добави: — Реториката настрана, но никак не виждам какво може да се направи.

Дядо смукна пяната от мустаците си и каза бързо с променен глас:

— Да се яви тайно! Никому нищо не казвайте.

Рийд поклати глава:

— Невъзможно. Вече си имам достатъчно неприятности. Освен това молбата за участие трябва да се подпише от наставника му.

— Аз ще подпиша! — рече дядо.

Джейсън прие това някак странно, започна да ходи напред-назад из стаята с меките си колоездачни обувки, сбърчи чело, устните му повече не се усмихваха. Гледах го напрегнато. Разбрах, че прехвърля в ума си дядовата идея и с почти мъчителна надежда, надигнала се в мен, забелязах у него признаци на нарастващ ентусиазъм.

— Дявол да го вземе! — изведнъж спря той и вторачил поглед пред себе си, започна да размишлява на глас. — Чудесно ще е, ако успеем. И ще си мълчим за всичко. Ще работим като бесни. И после… ако стане… ще наблюдаваме лицата на всички тях, от ректора до този завързак Леки… при неочаквания резултат — и се завъртя към мен, — ако я получиш, никой не може да ти попречи да учиш в колежа. Боже мой! Това се казва номер. Все едно черен кон да спечели на дерби състезание.

Изучаваше ме с големите си очи, сякаш претегляше всичките „за“ и „против“ у мен, а аз видимо се изчервих и, въртейки неспокойно шапката си в ръце, се опитах да издържа погледа му. Каквото и да мислеше мисис Босъмли за моите конски наклонности, не се чувствувах като победител в дерби състезание. Мама, която винаги сама ме подстригваше, за да спести парите за бръснар, вчера така ме окастри, че скалпът ми отдолу блесна и главата ми се смали до главата на най-големия глупак. Но Джейсън винаги, от самото начало, е бил мой приятел. И сега ирландската му кръв се разпалваше, разпалваше се пред този нов, хазартен елемент в случая. Удари във въздуха със свит юмрук.

— Честна дума! — възкликна той и бузите му пламнаха от вълнение. — Ще опитаме. Ако се давиш, в дълбока вода се дави. Знаеш, че винаги съм искал да опиташ, Шанън. Но сега искам повече от всякога. И никому нито дума. Просто ще се явим и ще спечелим!

Такъв момент в живота не се повтаря. Смъкна се непоносимото разочарование, пред мен се откри великолепието на едно бъдеше, съзнавах, че Рийд вярва в мен — всичко това роди в сърцето ми чувството, че пея от радост. Дядо подаде ръка на Джейсън, в същност ние възбудено си стиснахме един друг ръцете. Да, това беше наистина чудесен миг. Но Джейсън разумно го прекрати.

— Нека не ставаме смешни. — И издърпа стола си по-близо до нас. — Дяволски трудно ще ти бъде, Шанън. Ти си само на петнайсет години, а ще се състезаваш с момчета две-три години по-големи от теб. А си пълен и с недостатъци. Знаеш как се хвърляш на нещата, правиш заключения без точна обосновка. Трябва да оправиш всичко това.

Гледах го със зяпнала уста и блеснали очи, не смеех да говоря, но с мълчанието си изразих всичко.

— Добре си представям нещата — започна отново Рийд с такъв доверителен тон, та цял потреперих. — Картината, както я виждам тази година, е такава: по-малко на брой участници от обикновено, но на високо, много високо ниво. От три момчета особено се страхувам… и той изброи на пръсти — Блеър от Ларчфилдския колеж, Алардайс от Ардфилънската гимназия и един младок на име Макюън, учил частно. Познаваш Блеър, отличен ученик, всестранно развит. Алардайс е на осемнайсет години, състезавал се е и преди и това му дава огромни предимства. Но опасността, истинската опасност, е Макюън — Джейсън внушително замълча. Как мразех този непознат Макюън! — Той е млад, горе-долу твоя възраст, син е на преподавател по класическа литература в Ардъншоуз и баща му специално го е подготвял години наред. Разбрах, че на дванадесет години вече е можел да говори свободно гръцки. А сега знае половин дузина езици. Истинско дете-чудо, с високо чело и големи очила. В същност тези, които го познават, мислят, че стипендията му е в джоба.

Леката горчивина в гласа на Рийд, ироничната нотка не можаха да прикрият факта колко сериозно се страхува от това ужасно момче, което на санскритски моли баща си да му подаде печена филийка на закуска. Какво друго можех да направя, освен да стискам зъби и да мълча.

— Нали разбираш, млади приятелю Шанън… — заключи Джейсън с по-благ тон, — трябва наистина много да работим. Не, няма да те претрепя от работа, не чак толкова. Всеки ден ще имаш по един свободен час да се раздвижиш. Когато стигнеш до състояние на пълна истерия, няма да искаш да ползуваш този час, но аз ще настоявам. Трябва да проветряваш мозъка си, бог да ти е на помощ, да се разхождаш пеш извън града, а може да вземаш и колелото ми, само внимавай да не го спукаш. Ще ти давам много книги. Дръж ги в спалнята си. За предпочитане е там да учиш. Нищо не може да те задържи над работата повече от една гола стена. Ще направя програмата ти. В бюрото си в училище имам изпитните работи от последните десет години. Ще минем всички въпроси. Започваме утре… Мисля, че това е всичко. Някакви забележки?

Гледах го вторачен, очите ми светеха с белия пламък на възторга, цялото ми тяло се тресеше под напора на чувствата ми. Как можех да му благодаря? Как можех да му кажа, че ще работя, ще се боря и ще умра за него.

— Да, сър — заекнах аз, — обещавам ви…

Безполезно, но съм сигурен, че ме разбра.

Той енергично стана и започна да отделя за мен книги от лавицата.

Дядо ми помогна да ги занеса в къщи. Намирах се между земята и небето, ходех сякаш по въздуха.