Арчибалд Кронин
Зелени години (29)

Дванадесета глава

След като острото възпаление утихне и ципицата започне да се отделя от гърлото, дифтеритът вече не е нито болезнен, нито продължава дълго. След първите няколко дни в треска, следва състояние на замаяност — пулсът бие бавно, нервите са приятно отпуснати. Понякога то трае толкова дълго, че ларинкса, дори сърцето отказват да функционират и карат лекаря да дойде бързо с подкожна инжекция. Но при моя случай такава драма нямаше. Боледуването не беше тежко и доктор Галбрайт обеща след по-малко от две седмици да се вдигна от леглото. След месеци мъчителни усилия колко успокоително действуваше просто да полежиш по гръб, съвсем неподвижен, с ръце, отпуснати върху юргана, загледан в снопа слънчева светлина, проникващ през тесния прозорец на спалнята с настъпването на деня, който бавно се въртеше, изпълнен с танцуващи прашинки.

Не мислете, че ме тормозеше разочарование и отчаяние — не, съвсем не. Имах твърдата увереност, родена от изтощението ми и близкото общуване, което още поддържах с божествата, непоклатимата вяра, че бог в неговата безкрайна добрина няма да разбие своеволно бъдещето на едно момче, което го обича и го е омилостивявало ден и нощ на колене. Чудо не се искаше, нито бурна манифестация на божествената сила, просто справедливост, малко справедливост. Комисията само трябва да ми постави средна оценка за пропуснатия изпит. Дори Джейсън подхвърли, че такова нещо не е невъзможно. Когато се обявят резултатите… затворих очи, слабо, доверчиво се усмихнах и пак тихо зашепнах молитва.

Татко и мама още не бяха се върнали. По мамините пощенски картички до дядо съдехме, че посещението в Лондон е успешно. Тя гордо намекваше как татко „е вложил пари в къщата на Адъм“ и по силата на това обстоятелство, което изглежда почти е ударило татко в главата, на път за в къщи те прекъсваха пътуването си, за да прекарат още една седмица с братовчедите на баба в Килмарнок. Щяха да се върнат след десет дни заедно с баба. По календара изчислихме, с дядо, че е възможно да се вдигна от леглото преди да се върнат — щастливо предзнаменование — и двамата бяхме доволни.

Дядо се оказа много добър болногледач. В първите дни на боледуването ми го забелязвах, макар и като през мъгла, как се движи из стаята по чехли и на всеки час през нощта са навежда над мен, за да ми даде лекарство и да почисти гърлото ми. Чух и гласа на мисис Босъмли зад напоения с карбол чаршаф, провесен от външната страна на вратата, когато му подаваше желе или „формичка“ от нишесте с мляко, собствено производство. Сега не се чувствувах ангел-унищожител по отношение на нея.

Макар да лежах изолиран, не оставах без посетители. Д-р Галбрайт, сух, неразговорчив и малко груб човек, идваше всеки ден и дори и да позна в мен един от участниците в онзи странен епизод у Антонели, нито веднъж не спомена за това. Няколко пъти до входа дойде Кейт, но не влезе, страхувайки се да не предаде инфекцията на детето си. Мърдок имаше по-малко основания за предпазливост, но дори и така честите му посещения ме радваха и ласкаеха. Започнах с нетърпение да чакам тромавите му стъпки, несвързаната му, изпълнена с дълги паузи реч, плоските вицове (знаех ги наизуст), съобщенията му за развитието на новия сорт карамфили. Гавин, разбира се, много искаше да ме посети и дядо едва не разби сърцето ми като отказа да го пусне. Но аз се оправях бързо и скоро щях да го видя.

Наближаваше денят, който повече не може да се премълчава, двадесети юли, един незабравим ден. Има дни, за които човек нищо не може да разкаже освен отделни банални, абсурдни неща, извършвани от всяко момче в хода на неговия растеж. Но този ден, този двадесети юли… той е жив в паметта ми, за него и след много години пак ще говоря като за ужасен ден.

Сряда. Предиобедът мина без никакви събития, ако не се смята това, че се облякох, излязох от стаята и в същност направих няколко крачки из градината. Времето беше толкова хубаво, та след храна дядо инсталира един шезлонг на тревата в задния двор, аз седнах и с дъска под краката и одеяло на коленете, се наслаждавах на топлото слънце. Когато здравето се възстановява, в сърцето на човек понякога може да се надига радост, дори от забравената яркост на външния свят, от онова внезапно появяване на птича песен, долитаща, щом небето се проясни след дъжд. Дядо отстраняваше следите от моето боледуване в къщата, те можеха само да разстроят татко, а след като мистър Рийд заплати на лекаря, нямаше нужда да го занимават с това.

След малко чух стъпки по настланата с камъчета пътека, енергичните скърцащи стъпки на Джейсън. Той обиколи зад ъгъла на къщата, усмихна се и седна на тревата.

— По-добре ли се чувствуваш?

— Вече съм съвсем добре.

— Хубаво — той кимна, отскубна една тревичка и я захвърли.

Настъпи тишина. Рийд се замисли, погледът му се движеше някак особено от един предмет на друг.

— Представил си се изключително добре, Шанън. По-добре от мен някога. Да ти призная, когато се разболя, идеше ми да се разплача с кървави сълзи. Но трябва да надживеем разочарованието си, в това е умението да се живее. Междупрочем, чел ли си „Кандид“?

— Не, сър.

— Трябва да ти я дам. Ще разбереш как благодарение на милостта на провидението всичко се развива най-добре.

Гледах го втренчен, без да мога да схвана накъде клони, но се развълнувах, по-скоро се смутих от тази на място спомената намеса на провидението. Изведнъж той каза:

— Резултатите от конкурса няма да излязат още една седмица — помълча, после уверено продължи, — но току-що видях професор Грант. Съобщи ми бележките.

Сърцето ми, макар и подкрепено от стрихнина на доктор Галбрайт, подскочи разтуптяно, чувствувах как силно стискам ръцете си, как се изтеглям напред, а гърлото ми пресъхва. Сякаш разбрал това, Рийд с неочаквана язвителност, спрял големите си кръгли очи почти прочувствено върху мен, бързо рече:

— Макюън.

Вундеркиндът победи. Тези момчета винаги печелят стипендиите, въпреки че понякога за това може да им помогне и някое заболяване от дифтерит.

Пронизан в сърцето, гледах Рийд, а той продължи да говори, като късаше трева и я хвърляше:

— Събрал е само деветстотин и двайсет точки бал.

Видях като в мъгла как дядо минава през кухненската врата и се присъединява към нас на тревата в задния двор, разбрах също, че той знае. Рийд му е казал на влизане. Наведох глава, изведнъж тя така ме заболя, та чак не виждах. С пребледнели устни попитах:

— Кой е втори?

Пауза.

— Ти… с двайсет и пет точки след него… без изпита по физика. Опитах се, едва ли не на колене ги убеждавах да ти сложат „среден“. Предложих да им покажа оценките ти от училище. Казах им, че не двайсет и пет точки, а деветдесет и пет щеше да изкараш! — Гласът му спадна, прозвуча с горчивина. — Никаква полза. Не можели, не можели да нарушат закона или не искат.

Отново тишина. И все пак не можех напълно да проумея, че съм се провалил окончателно. Сигурно предстоеше да ми разкрият още нещо. Сякаш желаейки да укроти мъчителното биене на сърцето ми, Джейсън добави:

— Трети е Блеър, една точка след теб.

Две момчета в една лодка в осветеното от луната езеро Лох. „Единият от нас, единият от нас трябва да победи!“ В миг забравих своето нещастие и объркване, изведнъж ми домъчня за Гавин.

— Той знае ли?

Рийд поклати глава:

— Още не.

Изведнъж с развълнуван глас заговори дядо, но не като дребен клюкар, а с гласа на човек, сам познал нещастието, съобщавайки против волята си нещо тъжно, което рано или късно трябва да се каже. Дядо никога не ми е изказвал съчувствието си направо. Но в този момент мисля, че му се искаше да ме отвлече от мъчителното страдание поради собствения ми провал.

— Страшен удар сполетя кмета Блеър.

Погледнах го вцепенен.

— Какво искаш да кажеш?

— Фалирал, накрая претърпял банкрут в бизнеса.

Седях като парализиран, притиснат от още една тревога. Бащата на Гавин банкрутирал, разорен, опозорен… За Гавин да загуби стипендията Маршъл в сравнение с това е нищо. Изведнъж видях бледото гордо лице на това момче, което се прекланяше пред баща си като пред бога на Олимп. Знаех — трябва веднага да отида при него.

Бях достатъчно разумен да не спомена за намеренията си. Никой изглежда нямаше какво повече да каже. Изчаках дядо и Джейсън да влязат в къщата, после, без да моля за разрешение, изскочих на пътя. Почти не забелязах колко слаби са краката ми, как треперят. Исках да намеря Гавин.

Нямаше го. В голямата къща на кмета изглежда нямаше никого — нито прислужници, нито градинар — зад официалните стълбове на фенерите цареше атмосфера на големи промени и бъркотии. Почуках три пъти. Мис Джулия едва открехна вратата, сякаш се страхуваше да не би да се покаже някаква нова беда. Каза ми заекваща, че Гавин заминал за няколко дни с приятели в Ардфилън. Телефонирала му. Връща се с влака в четири часа.

Знаех — ще слезе на Далрохската гара. Небето беше побеляло от зной. Мъжете се разхождаха по ризи, носеха саката си на ръце, ветрееха си с шапките. Влачех се напред, борех се със слабостта в краката и стигнах входа на гарата, когато Ардфилънския влак пристигна. Чаках там, на обикновеното място, напрягах очи през горещия прахоляк, пресечен от лъскави линии.

Той беше там. Видях го как скочи от стъпалото на спрелия влак и започна да пресича товарната гара. Не ме видя. Лицето му — по-бяло и от бялото небе, очите му гледаха право напред. Знаеше.

Началник-гарата изсвири и махна с яркозеленото си флагче. Товарният локомотив бавно преместваше вагоните. От един останал на мястото си вагон бавно се търкаляха в някаква каруца бурета с картофи. И досега виждам тази картина, запечатана в паметта ми.

Пътническият влак потегли. Гавин, изцяло погълнат от мислите си, живеещ със собствената си болка, пресичаше кръстосаните линии и изглежда не виждаше бавно преместващия се на другата линия влак. Не гледаше къде върви. Отиваше право към приближаващия локомотив. Уплаших се и нададох див предупредителен вик. Чу ме. Видя локомотива. Но, о боже! Спря се. Изглежда обувката му се е захванала между релсите, навежда се, върти се дърпа с всички сили.

— Гавин, Гавин! — извиках аз и хукнах напред.

Очите му, тъмни върху бялото му лице, срещнаха моите през маранята на гарата. Той яростно се опитваше да се отмести от линията, но не можеше. Тогава локомотивът връхлетя върху него. Преди да извикам отново, чух неговия вик и червена мъгла падна върху мен.

Когато дойдох на себе си, на гарата се тълпяха хора; гласове, бъркотия. Локомотивният машинист въртеше в развълнуваните си ръце някакви парчета въглища и обясняваше на полицейския чиновник, че не е виновен. Хората казваха с ужасени гласове: „Каква трагедия… Баща му…“ Опитваха се да изкарат, че Гавин сам се е убил.

Замъкнах се към къщи, подпирах се по стените, стисках зъби от страшна слабост, копнеех по-скоро да се стъмни. Но когато нощта настъпи, не можах да заспя. Там, под мъката в мен започна да действува някакво смътно негодувание. Колко наивен, колко доверчив съм бил. Мъчителните ми мисли още не бяха ясни, и понесен от един бавен обрат в чувствата си, съзнавах, че съм стигнал до криза в живота си.

На другия ден се върнаха татко, мама и баба. Останал сам, заключен в спалнята си, чух раздвижването при пристигането им. Баба ме викаше. Не отговорих.

Отбягвайки ги, аз излизам, спускам се бавно по пътя покрай трите кестена, открояващи се на фона на небето, към къщата, където транспарантите на прозорците са дръпнати, сякаш срещу твърде натрапчивата красота на света.

Вървя вторачен, уморен, пъхнал ръце в джобовете и пръстите ми попадат на малкия медал, „медал-чудо“, даден ми, когато аз, доверчивото дете, седях до манастирския филчев храст и вярвах в приказки. В мен се надига силно ридание, преминава от гърдите в гърлото ми. Вземам свещената дреболия и с треперещи пръсти я захвърлям. Стига вече за този бог, който съсипва деца, убива ги, разбива сърцата им. Няма бог, няма справедливост на земята! Изчезва всякаква надежда. Нищо не остава, освен сляпото предизвикателство на небето.

Гавин лежи на леглото в стаята си, дълбоко заспал в сън, от който никога няма да се събуди. Сънят го е обгърнал, очите му са затворени, лицето му е спокойно, необезпокоявано. Все още горд и решителен, но далече, далече от всичко.

Джулия Блеър със зачервени от плач очи тихо ми показва обувката на Гавин, здравият ток почти се бе изкъртил при усилията му да освободи крака си, захванат между релсите. Не, не беше се предал! Дори в съня си това храбро сърце още лежи непобедено!