Арчибалд Кронин
Зелени години (10)

Десета глава

Дойде юли, а заедно с него перспективата за лятната ваканция и топлия вятър, люлеещ зреещото зърно. Двамата с Гавин тичахме боси зад поливъчната кола под топлия намокрен прах по пътищата на село Драмбък. Качихме се до най-високата точка Гаршейк хил, събирахме боровинки, а те растяха там, мама ги вземаше с благодарност и правеше от тях конфитюр, много по-хубав от нашето обикновено сладко от ревен. Къпехме се във воденичния яз и аз, режейки прохладната вода с ръце, за пръв път преплувах през най-дълбокия му край, после пъхнах глава под малкото водопадче, струята падаше в устата, в носа ми и пасажи подгонена дребна риба се вдигаха от пясъчното дъно и гъделичкаха краката ми. Преизпълнен с удоволствие, аз чух собствения си звънък, възторжен смях. Нима водата е толкова хубава? Тя сякаш изми и последните следи от печал в душата ми. Излизахме на брега, скачахме, играехме, накрая се хвърляхме по корем в тревата и с някакво изгарящо ни въодушевление се заглеждахме в светлото небе. Каква радост! Този чист, мек, топъл въздух, светлината, зеленината на дърветата и онези сили, които събуждаха у мен радостта, че дишам, най-висшата радост, че живея!

Бях много щастлив в този мой езически живот. Вятърът по блатата издуха бога от главата ми. На бабините пощенски картички не обръщах достатъчно внимание. Вече не зовях злия дух да се появи от тъмните ъгли на къщата, а веднага заспивах, едва измънкал най-кратката молитва. Да, аз се бях отвърнал от бога. Но небето ми готвеше нови нещастия.

Най-напред дойде новината, че Гавин пак трябва да ме остави. Всяко лято баща му наемаше квартира в Пъртшир край малко блато, предлагащо риболов и лов на дивеч — още един разкош, който по-късно като позор щеше да се стовари върху главата на това олимпийско божество, кмета. Разбира се, Гавин щеше да прекара ученическата ваканция там, сред пурпура на пирена и синевата на далечните хълмове.

И не един намек от страна на мис Джулия Блеър, че мога да отида с него, но мизерният ми гардероб, цената на влаковия билет и редица други обезсърчаващи обстоятелства караха тази топла душа да замълчи. На гарата се сбогувахме с Гавин, очите ни подозрително блестяха и с едно особено ръкостискане, твърдо като стомана, с едно специално съзаклятническо сключване на палците си дадохме обет за вечна дружба.

После, на връщане към къщи по Хай стрийт като гръм от ясно небе открих, че пътят ми бе препречен. Вдигнах поглед и сепнат от неизказан ужас се намерих пред високата тъмна фигура на каноника Рош. Той се подпираше на разпънатия си чадър и ме пронизваше с тъмните си немигащи очи на василиск^[1], както навярно аз вцепенявах някой малък организъм под микроскопа.

Въпреки че досега тактически го отбягвах, каноникът беше една от най-видните личности в града. Беше млад, в действителност най-младият каноник в епархията. Имаше слабо лице, гърбав нос и хубаво чело — забележителният му научен успех в шотландския колеж в Рим явно потвърждаваше особената му интелигентност. При встъпването си на длъжност в паството на църквата „Светите ангели“ той открил, че е страшно трудна работа да посади семето в една енория, винаги непокорна поради размесването на различни националности в нея — работата и добрите заплати, предлагани в котелния завод, по различно време са привлекли полски, литовски, словашки и ирландски емигранти в града. Каноникът бързо разбра, че само едно оръжие е в състояние да ръководи тази груба, малограмотна тълпа. И той не се поколеба да го използува. Със суровост, несвойствена за природата му, сипеше огън и жупел срещу тях от амвона, засягаше ги жестоко със сатирата си по стълбите на църквата, заговаряше ги и ги изобличаваше по улиците. За дванадесет месеца той усмири паството, спечели приятелството на братя Маршъл, собствениците на котелния завод, завоюва пестеливото уважение на по-голяма част от либерално настроените градски власти — нещо много трудно в една малка шотландска община, където католиците биваха презирани и ненавиждани. Странно е още, но успя не само да внуши страхопочитание в паството си, но и възхищение. Ужас, свещен ужас беше каноникът, бог да го поживи и да върви по дяволите!

Не е за учудване, че въпреки мекия му тон, сега аз потреперах при мисълта, че такъв човек ме е набелязал.

— Нали ти си Робърт Шанън?

— Да, отче.

О, това „отче“. Издадох се. Той леко ми се усмихна.

— И католик, разбира се.

— Да, отче.

Започна да свива разпънатия си чадър.

— Получих писмо за теб от един мой колега в Дъблин… отец Шанли… Пише ми и ме моли да те наглеждам — и той хвърли бърз поглед към мен. — Идваш на литургия в неделя, нали?

Провесих глава. Вече бях страдал заради верността си към римската католическа църква — отпечатъкът й се намираше в душата ми — но сам и плах, откак дойдох в Ливънфорд не бях посещавал храма.

— А — само колко неприятности му създаваше този чадър — първото си причастие сигурно вече си направил?

— Не, отче.

— Тогава първата си изповед?

Болестта на родителите ми бе попречила да изпълнят това огромно задължение. Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне заедно със срама ми.

— Не, отче.

— Господи! Печален пропуск за човек, носещ името Шанън. Трябва да го направим, Робърт. Веднага, веднага. Ще ми простиш тези думи, защото, сигурен съм, че ти си съгласен, те ни най-малко не са остроумни, а и повече подобават на някой достоен владишки свещеник, отколкото на мен, недостойния.

Защо се усмихва? Защо не сипе огън и жупел върху мен? Очите ми вече смъдяха, пълни със сълзи. Гавин замина и сега това. А и знаех, че сме предмет на много любопитни погледи от страна на минувачите, многобройни по това време, защото беше по обяд. Скоро скандалният разказ за този разговор щеше да се пръсне надлъж и нашир и още веднъж щеше да ме провали в очите на съучениците ми и да преобърне всичко в Луамънд вю.

— Следващият месец в манастира започваме обучението на тези, които ще получават първото си причастие. Всеки вторник и четвъртък след четири часа. Много удобно наистина. Майка Елизабът Джозефина ги води… Мисля, че тя ще ти хареса, ако дойдеш — а той ми се усмихна с властните си черни очи. — Ще дойдеш ли, Робърт?

— Да, отче — смотолевих аз със сковани устни.

— Какво симпатично момче — чадърът му, макар сгънат в страхотен безпорядък, изглежда вече го задоволи. Накрая той го огледа добродушно и започна да го върти, като в същото време говореше накъсо за задълженията ми. Завърши с едно последно разпореждане: — Има нещо, Робърт, и то никак не е лесно, щом човек живее като теб с роднини, които не са католици. Но то е много важно. Ето какво — не яж месо в петък. Строг закон на църквата е. Запомни… никакво месо в петък!

За раздяла един искрящ лъч от тези строги, но мили очи и той си отиде.

Затътрих се в обратна посока, все още замаян от тази злополучна среща. Бях унищожен, бях заловен и обвинен в престъпление. Помрачи се светлият ден. Нито за миг не ми мина през ума, че мога да пренебрегна разпорежданията на каноника. Не, не, сега той ме преследваше, появяваше се пред мен с цялата си духовна и светска власт, толкова наблизо и така страшен — невъзможно бе да не му се подчиниш. И всички онези старателни бабини занимания, с които тя обработваше лозето на моята душа, бяха унищожени като от ураган. Чувствувах, че нещастието, тегнещо над мен по рождение, накрая ме настигна. Оставаше ми само да страдам и да се покорявам.

После, когато наближих задния вход на Луамънд вю, една внезапна мисъл ме порази и хладна пот изби по челото ми. Днес, точно днес беше петък. Във въздуха долавях миризмата на любимото ми ядене — говеждо задушено. Изстенах. Боже господи и канонико Рош! Какво да правя?

Влязох в кухнята нерешително и заех мястото си на масата. Мърдок и Кейт вече седяха там. Както и се опасявах, мама сложи пред мен пълна чиния задушено говеждо, а порцията наистина ми изглеждаше по-голяма от обикновено и съдейки по парата, къде по-вкусна. Погледнах я като обезумял.

— Мамо — казах накрая едва чуто, — днес нещо не ми се яде това задушено.

Изведнъж станах център на въпросителни погледи. Мама ме заоглежда недоверчиво:

— Да не си болен?

— Не знам. Май малко ме боли глава.

— Вземи си тогава поне сос и картофи.

Сос… та това също е забранено. Поклатих глава с лека усмивка.

— Мисля, че може би ще е по-добре нищо да не ям.

Мама цъкна леко с език, както правеше, когато не е убедена в нещо. Преди да се върна на училище, защото занятията ни продължаваха още няколко дни, тя ми даде една лъжица от сместа на Грегъри. Минавайки през килера, аз тайно пъхнах в джоба на панталона си комат хляб и на път за училище лакомо го изядох. Но цял следобед стомахът ми мъчително къркореше празен.

Вечерта цялото семейство се събра около масата и мама, с най-доброто желание да ме покровителства и в същото време да направи нещо хубаво, сложи пред мен едно дебело парче от варената главичка, приготвена за мистър Леки — по това време той винаги получаваше, както тук се изразяваха, някакъв „специалитет“ за вечеря. После погледна останалите, сякаш се оправдаваше.

— Днес Робърт нещо не е добре.

Душата ми се сви. Гледах с изцъклени очи крехките парченца месо под прозрачното желе, покрило деликатеса. Защо не им казах истината? О, не, не, хиляди пъти не. Не можех да го направя. Необикновената и трагична история на моята връзка с римската църква беше твърде болезнена тема за разговор в това семейство. Беше забулена, погребана. Да я съживя би означавало да навлека на главата си беда и катастрофа, сравними само с разрушенията, причинени от Самсон от бабината картина горе в стаята. Само при мисълта за физиономията на татко…

Но сега именно той ме спаси.

— Момчето се е натъпкало със зелено цариградско грозде — обяви той сърдито. — Пуснете го да си ляга рано — и той вдигна варената главичка от чинията ми и я сложи обратно в своята.

Не бях се доближавал до зеленото му цариградско грозде. Но се зарадвах на тази несправедливост и се оставих да ме изпратят без вечеря в малката ми отделена със завеса ниша.

В неделя, преди семейството да се разбуди, аз се примъкнах през тъмния вестибюл и изскочих навън, забързан за литургията в седем часа. Седнах най-отзад, скрих лицето си, когато минаха покрай мен с кутията за събиране на пожертвования. Църквата беше хубава, в прост готически стил, строена, както по-късно разбрах, от Пюджин, много „благочестива“, със стъклени прозорци, оцветени с голям вкус, висок бял олтар, добре разположен отзад и редица високи арки, придаващи й величието на неф^[2]. Но тази сутрин, нареждайки задъхан магическите думи, аз не намерих утешение в тях. Когато каноник Рош се качи на амвона, коленете ми се разтрепераха. Сигурно ще изобличава мен, този безбожен отстъпник, който няма смелостта да отстоява вярата си. Каква радост… не го направи! Но и това, което съобщи, не по-малко наруши покоя на душата ми. Следващата седмица започваха светите пости. Сряда, петък и събота — дни на пост и въздържание. Господ няма да има милост за онези слаби и безбожни души, осмелили се да си угаждат с месо през тези дни. Отидох си в къщи, очите ми мигаха, бях покрусен до дъното на душата си, повтарях си замаян: „сряда, петък, събота“. Да обидиш бог е много лошо, наистина. Но не това, а страхът пред ужасния каноник ме тласкаше към непосилната задача.

В сряда ми провървя. Мама, погълната от предстоящия „ден за пране“, прие без никакви подозрения тихите ми извинения, че по обяд трябва да оправям книгите си в училище и наведена край кухненския бойлер, разсеяно ме помоли да си взема и намажа няколко филии със сладко. Но в петък тя беше в друго настроение и когато опитах същата хитрост, тя строго заповяда да се върна в къщи за топъл обед. Този път мама сложи пред мен кълцано месо и излезе от кухнята с такъв вид, който не предвещаваше нищо хубаво, ако не изпразня чинията си докато се върне.

О, господи, как страдах! Нито един брадат евреин, пред когото инквизицията е поставяла парчета печено свинско, не е изпитвал такива мъчения като мен. Погледнах отчаяно Мърдок насреща ми. Той ме наблюдаваше с любопитство и дъвчеше. Сега Мърдок учеше в къщи и тъй като Кейт оставаше в училище за обедната почивка, на масата бяхме само двамата с него.

— Мърдок! — изпъшках аз. — От това месо получавам страшно стомашно разстройство — взех бързо чинията му и прехвърлих в нея цялото парче.

Той се опули срещу мен. Но обичаше да си похапва и не се възпротиви, само отбеляза с известно подозрение:

— През последните дни си станал истински вегетарианец.

Нима се досещаше? Трудно е да се каже. Разтреперан, навел глава, аз изядох картофите и внимавах да не се докосвам до онези, които бяха напоени от соса.

На следващия ден достигнах края на възможностите си. Бях обезкуражен и гладен, вече никаква хитрост не ми идваше на ум. По обяд просто не се прибрах в Луамънд вю, изобщо не се явих, скитах из пристанището с помътен поглед и като куче душех тръпчивата миризма на смола и нефт. Вечерта се завлякох към къщи, премалял от глад. Обхванат от разкъсващи болки в стомаха, забравих тревогата си, че ще трябва да обяснявам на мама отсъствието си. Исках да ям, да ям.

Мисис Босъмли стоеше с писмо в ръка пред портата си. Помоли ме да изтичам до пощенската кутия и да го пусна. Невъзможно беше да бягам. И все пак, колкото и слаб да бях, не можех да откажа една услуга на тази добросърдечна приятелка. Пуснах писмото в кръглата червена пощенска кутия на ъгъла на Банкс лейн. На връщане тя ми махна от отворения прозорец. Очите ми светнаха. Да, даваше ми обичайното възнаграждение — голям топъл двоен сандвич: препечена филия с консерва „Боврил“.

Свих залитайки зад алпинеума с дебелия златист сандвич в ръка. И само от аромата му едва не загубих съзнание. Седнах и разтворих младите си челюсти, по които вече се стичаше слюнка. И тогава, о, безмилостни боже, спомних си! „Боврил“! Месо, чисто месо. На железопътния мост има рекламен афиш на тази фирма. В ярки цветове той изобразява огромен вол, а значи от него има във всяка кутия.

Цяла минута, парализиран от ужас, аз гледах вцепенен вола, стиснат между малките ми ръце, олицетворение на всичко месно, повод за грях. После с вик лакомо се нахвърлих отгоре му. Зъбите ми захапваха, разкъсваха, унищожаваха. Колко е хубаво! Забравих за отмъстителния ангел и каноника Рош. С грешни устни смучех соления сос от месото. Облизах пръстите си със светска радост. Когато привърших и последната коричка, от мен се изтръгна голяма въздишка на задоволство и тържество.

После ужасен разбрах какво съм направил. Грях! Смъртен грях. Минута на ужасна тишина. Тогава една след друга ме обхванаха вълни на разкаяние. Тъмните очи на каноника светеха пред мен. Повече не можех да издържам. Избухнах в плач и побягнах нагоре по стълбите при дядо.