Джорджия Боковън
Дългият път към дома (9)

Девета глава

На Крейг вече му беше станало навик, когато търсеше решението на някакъв сложен въпрос, да се изправя до прозореца в дневната или в офиса си и дълго да се взира в разпрострелия се пред очите му Оклахома сити. Тази вечер неговият малък трик не му донесе успех.

„Как ще се върна в Кентъки, когато знам, че Дженифър се е омъжила?“ Машинално прокара пръсти през косата си, а после започна да разтрива слепоочията си. „Нима Дженифър е най-важна! Баща ми умира, а аз още се чудя дали тръгна!“

Взе бутилката с уиски и си наля още половин чаша. После набра телефонния номер на Майк Стивънсън — неговият личен лекар.

Когато Крейг се върна в Оклахома, Стивънсън беше потърсил помощта му, за да спаси местната болница от фалит. Това всъщност се оказа и първата по-сериозна инвестиция за Крейг след „Уелс Електроникс“. Сега клиниката беше една от най-модерните в страната, а Стивънсън — неин директор.

Отговори женски глас с необичаен за Оклахома източен акцент:

— Домът на доктор Стивънсън. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Крейг Темпълтън, искам да говоря с Майк.

— Съжалявам, но доктор Стивънсън е зает в момента. Ще му предам, да ви се обади мистър Тем…

— Искам да говоря с него още сега.

— Но, сър, в момента той вечеря и аз нямам…

— Не разбрахте ли, че спешно трябва да говоря с него!

— Добре, сър, ще видя дали той желае да се обади.

След няколко секунди Майк Стивънсън вдигна слушалката и Крейг чу учестеното му дишане.

— Крейг, какво се е случило? Добре ли си?

— Успокой се, не исках да те разтревожа. Интересува ме дали мога да стана бъбречен донор на един мъж от Кентъки. Разбира се, това трябва да стане без никой, освен мен и теб, да разбере.

— Но, Крейг, какво се е случило?!

— Ще ми помогнеш ли или не?

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Напълно.

— Сто процента съм сигурен, че говориш за онзи мъж, чийто кон спечели днес дербито на Кентъки.

Крейг учудено вдигна вежди, защото изглежда всички, освен него знаеха за състоянието на Франк Мичел.

— Ще можеш ли да го направиш, Майк?

— Но ти искаш никой друг да не разбере, а все пак трябва да се консултираме с лекарския екип в Кентъки?

— Само с ръководителя на екипа и с никой друг.

— Но, Крейг, необходими са лабораторни тестове, за да се установи подходящ ли са за донор.

— Ще можеш ли да ги направиш?

— Ще се опитам. Надявам се, че са записали данните на този мъж в компютърната мрежа. Ако е така, ще имам информация точно какъв бъбрек му е необходим.

— Чудесно, имаш ли достъп до тези данни?

— Да, но какво ще стане, ако ти си подходящ за донор? Нима мислиш да дадеш бъбрека на човек, за когото си чул по телевизията? Крейг, това е много сериозна операция и ако извършваш всичко само заради благотворителност, отиваш прекалено далеч.

Майк Стивънсън въздъхна тежко.

— Добре, добре, ела в офиса ми в понеделник сутринта…

— Понеделник е късно. Или тази вечер или най-късно утре.

— Но какво става, защо си се разбързал толкова?

От всички отговори Крейг избра възможно най-лесния:

— Просто така искам.

— Добре, сега ще позвъня до болницата и след малко ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Майк.

Крейг затвори телефона и се върна отново до прозореца. Светлините на града вече блестяха истински и много по-красиво.

На следващия ден рано сутринта отиде в болницата, за да се подложи на необходимите медицински тестове. Майк Стивънсън го придружаваше навсякъде, защото повечето от лабораториите бяха затворени в неделя.

Късно следобед Майк му телефонира в офиса.

— Крейг, пред мен са резултатите от изследванията.

— Е?

Стивънсън се поколеба около минута, преди да отговори.

— Ти си учудващо подходящ за донор на Франк Мичел.

Крейг въздъхна облекчено, облегна се на фотьойла и затвори очи.

— Благодаря ти, Майк, много съм ти задължен.

— Предпочитам да чуя някакво логично обяснение защо го правиш?

В момента само Бил и Клорис Мейсън знаеха каква е връзката му с Франк Мичел, но Крейг осъзнаваше, че Майк вече много му е помогнал и заслужава доверието му.

— Нали знаеш кога да държиш устата си затворена?

— Разбира се, не се познаваме от вчера.

— Франк Мичел е мой баща.

— Абсолютно. А и ти можеш да бъдеш — нали твърдиш, че лабораторните тестове са пред теб.

— Знаеш ли, когато ми се обади в събота вечерта, не знаех какво да мисля. Всеки си има странности, но да дадеш бъбрека си на непознат човек… От друга страна, шансовете точно ти да си подходящия донор, бяха минимални, а сега… Дяволите да ме вземат, кой би могъл да предположи? — Майк се разсмя, но после изведнъж стана много сериозен. — Слушай, Крейг, Франк Мичел, тоест твоя баща, е сериозно болен. Не знам дали си запознат, но бъбречната му недостатъчност е открита твърде късно. Има голяма вероятност да не оздравее, въпреки трансплантацията. Трябва да разбереш, че сигурна гаранция просто няма. Организмът му може да отхвърли новия бъбрек, въпреки, че ще е напълно подходящ.

— Когато кръвната група е същата и донорът и реципиентът имат пряка родствена връзка, шансовете за успешна трансплантация са почти деветдесет процента.

— Така, така, виждам, че си си подготвил домашното. Тогава сигурно си открил, че има и потенциални рискове за донора при тази операция. Крейг, това не е само благотворителен акт. Не забравяй, че ще легнеш под скалпела на хирурзите поне за пет часа. Накрая ще останеш с един функциониращ бъбрек, който може да откаже при автомобилна катастрофа или обикновена вътрешна инфекция. Ако си чел подходяща информация, сигурно знаеш, че някои хирурзи отказват да използват живи донори, защото рискът е прекалено голям.

— Имам ли друга алтернатива, Майк? Наистина ли мислиш, че ще оставя баща ми да умира, само защото се тревожа нещо да не стане с бъбрека ми?

— Крейг, ти си тридесет и четиригодишен, животът е пред теб, не можеш да разчиташ толкова години само на един функциониращ бъбрек.

— Предпочитам да изживея тези години с чиста съвест.

— Обещай ми, че ще помислиш няколко дни, преди да се подложиш на операцията!

— Майк, благодарен съм ти за загрижеността, но вече отдавна съм обмислил всичко.

— И няма нищо, с което мога да променя мнението ти?

— Не, няма.

— Тогава предполагам, ще искаш аз да поема организацията?

— Смятам лично да съобщя на баща си, но ще съм ти благодарен, ако се свържеш с лекарския екип от Кентъки.

— Ще го направя, но съм сигурен, че те ще поискат да се направи още един тест, подобен на този, който правихме вчера.

— Готов съм за него.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— Не знам, ще ти се обадя утре по някое време.

— Ако все пак се разминем, отбий се в болницата и вземи всички документи от лабораторията.

— Благодаря ти за всичко, което правиш, Майк.

— Само не го приемай като знак на одобрение.

Крейг му благодари отново и затвори апарата. Взе бележника си с телефонни номера и го отвори на буквата „М“. Люис Макдейд беше неговият личен адвокат и го търсеше в случаите, когато му бяха необходими съвети, с които не искаше да занимава юристите от фирмата. Номерът беше директен и Люис Макдейд веднага вдигна слушалката.

— Крейг! Къде се губиш? Не си се обаждал от месеци. Дори си помислих, че може да си станал японски гражданин.

— Люис, имам много важна работа за теб — започна Крейг, като пропусна обичайната размяна на любезности.

— Слушам те — веселият тон на адвоката вече беше заменен от хладен професионализъм.

— Мисля, че трябва да се видим.

— Един момент да погледна календара си. Хмм, какво ще кажеш, да дойдеш веднага?

— След петнадесет минути съм при теб.

Половин час по-късно Крейг седеше в офиса на Люис Макдейд и се опитваше да не обръща внимание на облаците тютюнев дим, които излизаха от лулата на адвоката. Макдейд твърдеше, че това му помагало да мисли и, въпреки съветите на лекарите и протестите на жена му, не се отказваше от навика си.

— Нека уточним какво искаш от мен, Крейг. Отивам в Кентъки, свързвам се с адвоката на семейство Мичел и чрез него ги уведомявам, че ти ще ги посетиш след няколко дни?

Крейг мислеше, че това е най-безболезненият начин да уведоми родителите си, че синът, когото са смятали за мъртъв, е жив и идва при тях.

— Смяташ ли това, което ти разказах, за достатъчно убедително доказателство?

— Да, особено медицинските тестове. Но все пак, те са възрастни хора и съм сигурен, че ще се усъмнят.

Люис Макдейд за момент се поколеба как да продължи. Той поглади брадичката си и изпусна малко облаче дим от лулата си.

— Не знам дали е правилно да ти го кажа, но предполагам, че ще има и недоволни от твоето неочаквано появяване.

Крейг се надигна от прекалено мекото кожено кресло.

— Ендрю ли имаш предвид?

— Не само Ендрю, но и другите две деца… — Люис сведе очи към бележника си. — Дженифър и Кайл, те също няма да са очаровани, защото ти дълго време ще си център на вниманието. Не забравяй, че и брат ти, и сестра ти са женени. Всички ще сметнат, че си се появил да прибереш твоята част от наследството на Франк Мичел. Помисли за това, преди да тръгнеш.

— По дяволите, тези дни бях зает единствено с мисълта как да помогна на баща си! Може би трябва да се срещна първоначално само с Франк и Агнес. Ще ми помогнеш ли?

Адвокатът извади лулата от устата си и записа нещо в бележника си.

— Смятай, че съм го направил.

Два дни след този разговор Крейг пристигна на летището в Лексингтън. Този път предпочете да не използва самолета на компанията, защото искаше колкото се може по-малко хора да знаят къде се намира и какво прави там. Хенри беше поел управлението на фирмата за периода, през който той щеше да отсъства, и стана един от хората, освен Стивънсън и Макдейд, които бяха информирани каква е целта на пътуването му.

Хенри бе удивен, когато чу цялата история, но след няколко часа, вече успял да асимилира информацията, се превърна в негов поддръжник в желанието му да стане донор на баща си.

Веднага щом Крейг си взе кола под наем и навлезе в покрайнините на Лексингтън, разбра, че седемте години не бяха успели да изтрият дори и частица от спомените му. Имаше много нови сгради, но улиците си бяха такива, каквито ги помнеше, когато преди години тичаше без посока по тях. Както очакваше, старата пететажна постройка, в която някога се помещаваше офисът на Джак Чапмън, също беше съборена и на нейното място имаше голям супермаркет. За момент се поколеба дали да не паркира и да се поразходи пеш по познатите места, но се отказа, знаейки, че може би всяка минута би се оказала фатална за живота на баща му.

Половин час по-късно колата на Крейг премина през металната порта на Мичел Фарм. Още щом зърна медната плочка с фамилния герб, монтирана в оградата, Крейг почувства тежест в гърдите си, която се увеличаваше с всеки изминат метър по грижливо павираната алея. Този път, вместо да завие надясно към офиса на Дженифър, направи ляв завой и веднага забеляза масивната двуетажна къща с фасада в английски стил, която Люис Макдейд му беше предварително описал. След няколко минути колебание паркира отпред и още преди да изключи двигателя видя, че вратата се отвори.

Веднага разпозна жената, която наскоро бе видял по телевизията — неговата майка. Зад нея, подпирайки се на абаносов бастун, вървеше мъж, с когото толкова си приличаха, че бе абсолютно сигурен, че е Франк Мичел — неговият баща. Крейг излезе от колата, но сякаш краката му бяха залепнали за земята, гърлото му бе пресъхнало, а стомахът му се бе свил на топка. Едва когато стъпи на първото стъпало, водещо към къщата, въздъхна с облекчение, видял сълзи в очите на майка си. В тях имаше и нещо друго, освен сълзи — тя го очакваше и приемаше като свой син. Информацията, която беше изпратил предварително по адвоката си, се бе оказала ненужна.

Крейг се приближи и спря пред нея. Агнес Мичел вдигна разтрепераната си ръка и докосна лицето му.

— Господи, знаех, знаех си, че не си мъртъв. — Тя се опита да се усмихне. — Станал си красив млад мъж… само изчакай да видиш семейния албум, толкова си приличате с баща си.

Крейг не можеше повече да сдържа чувствата си и я взе в прегръдката си, усещайки как раменете й се разтърсват от плач. Погледна към баща си — и по неговите бузи се стичаха едри сълзи, които той избърса с опакото на ръката си. Агнес проследи погледа му и отстъпи крачка встрани. За момент Крейг не беше сигурен какво да прави, но разтворените ръце на възрастния мъж му дадоха куража, който му беше необходим да преодолее смущението си. Крейг го прегърна и мислено се помоли операцията да е успешна и това да не е първата им и последна прегръдка.

— Добре дошъл вкъщи, синко… — Гласът на Франк трепереше от вълнение.

— Да влизаме вътре, там всички те очакват — обади се и Агнес.

Крейг почувства, че пребледнява, защото не беше готов още да се срещне с Дженифър. Нима трябваше да се прави, че я вижда за първи път.

— Мислех да се срещна само с вас…

— Не се тревожи, тук са само членове на нашето семейство — усмихна му се Агнес и му подаде ръката си.

— Всички са тук, освен сестрата ти — добави Франк, — тя отиде извън града да тренира за състезанието по прескачане на препятствия. Сигурен съм, че ще дойде малко по-късно.

Крейг се почувства временно облекчен от нейното отсъствие и последва родителите си. Вървейки през широкото фоайе, той загрижено изучаваше лицето на баща си. Очакваше то да поруменее от емоции, но цветът му продължаваше да е блед и нездрав. Движенията му бяха бавни, затруднени и Крейг се питаше кой ли му е разрешил да напусне болницата.

Влязоха в просторен хол с мраморен под на бели и черни квадрати и със старинни мебели от черешово дърво. Посрещна ги гробна тишина.

Агнес стисна ръцете си, за да скрие треперенето им.

— Ерик… — Лицето й поруменя от смущение. — Извинявай, ще ми е нужно малко време, за да свикна с новото ти име. Крейг, искам да се запознаеш с най-големия си брат Ендрю и с неговата съпруга Сибил.

Ендрю се приближи с учудено изражение на лицето.

— Струва ми се, че някъде сме се срещали, Крейг?

Агнес го изпревари и му спести отговора на този неудобен въпрос.

— Ендрю, това е така, защото той много прилича на баща ти.

В гласа й се прокрадваше щастие и неприкрита гордост.

Крейг срещна пронизващия поглед на Ендрю и разбра, че е въпрос на време да разбере къде са се виждали вече. Когато стисна ръката на Сибил, също потърси очите й. Остана учуден от това, което видя в тях. Тя го гледаше с интерес и неприкрито желание и това го накара да застане нащрек. Имаше вече достатъчно опит с такива жени, които притежаваха способността да извличат максимална полза от всяка ситуация.

— А това е Ричард Мартиндейл, съпругът на сестра ти.

Високият тъмнокос мъж се приближи и пое десницата му.

„Значи това е човекът, за когото се е омъжила Дженифър.“ Крейг с мъка потисна чувството си на ревност, но то скоро остана на заден план, защото надделя любопитството му. Мъжът, с когото Дженифър бе решила да прекара живота си, бе толкова различен от Крейг, колкото полудивите коне от ранчото в Оклахома бяха различни от породистите жребци на Мичел Фарм. Ричард изглеждаше така, сякаш бе слязъл от страниците на списанието „Изискан джентълмен“. Всичко в него, като се започнеше от ръчно изработените му обувки и се стигнеше до златния му часовник „Ролекс“, показваше, че е достатъчно богат и че обича удоволствията и лукса.

— А това е най-малкият ти брат, Кайл.

Крейг отново протегна ръка, но момчето се усмихна и го прегърна, давайки воля на чувствата си.

— Супер! Всички мои съученици ще умрат от завист. Имам си нов брат, а не трябва да търпя бебешко пищене и миризливи пелени.

Всички се разсмяха. Крейг го хареса. Усмивката почти никога не слизаше от лицето му, а очите му имаха същия цвят като тези на Дженифър.

— Сядай Крейг… — подкани го Ендрю. — Много сме нетърпеливи да ни разкажеш нещо за себе си.

В думите му имаше някакъв подтекст. Ендрю не беше или не искаше да бъде убеден, че Крейг е негов брат.

— Искаш ли да ти донеса нещо за пиене? — попита Агнес.

— Бих изпил чаша кафе.

Франк се готвеше да каже нещо, но Ендрю го изпревари.

— Крейг, твоят адвокат не ни каза какво работиш в Оклахома сити?

— Работя с инвестиции и…

— О, ти си брокер на фондовата борса? — възкликна Сибил.

— Не, работя за компания, която се занимава с финансови инвестиции.

Крейг не беше сигурен какво го накара да скрие истинската си длъжност в компанията, но предпочете да не изтъква финансовия си успех пред толкова много хора.

Поемайки чашата с кафе от Агнес, той случайно погледна Ричард и откри в погледа му неприкрита омраза.

— Винаги ли си живял в Оклахома? — попита с немощен глас Франк Мичел.

— Да, израснах в малка животновъдна ферма, която се намира в ненаселена част от щата.

— А хората… — Агнес с усилие намери думите, — които… са те отгледали, бяха ли добри с теб?

Сърцето на Крейг заби по-силно. Майка му беше изстрадала всеки един ден, стремейки се да прикрива мъката и нещастието си.

— Те се казваха Макс и Уинона и бе отнасяха добре с мен. Някой ден ще ви разкажа по-подробно за тях.

— Крейг, ти каубой ли си бил? — дойде редът на Кайл да зададе въпрос.

— Не, по-точната дума е фермер.

— Защо реши да се откажеш от ранчото и да започнеш бизнес в Оклахома сити? — попита Ендрю.

Докато Крейг отпиваше от ароматното кафе, обмисляше как да му отговори.

— Тогава сметнах, че това е по-правилното решение.

— А родителите ти… искам да кажа Макс и Уинона, все още ли живеят в ранчото? — обади се и Сибил.

Тя седеше точно срещу Крейг и късата й пола предизвикателно откриваше бедрата й.

— Не, те загинаха преди седем години при автомобилна катастрофа.

Ричард най-после също наруши мълчанието си.

— Крейг, съжалявам, че жена ми не е тук, но съм сигурен, че и тя, както всички тук, ще е щастлива, че се прибра в семейството.

— Благодаря ти, Ричард. Благодаря на всички ви, че ме посрещнахте толкова радушно.

— Крейг, ще ми разкажеш ли как изглежда Оклахома? — попита Кайл, който може би единствен не усещаше създалото се в стаята напрежение.

— Кайл — намеси се Франк Мичел, — нека не изморяваме Крейг още от първия ден с нашите въпроси. Сигурен съм, че по-нататък ще има достатъчно време за това.

— Татко ти е прав, Кайл. Нека сега дадем възможност на Крейг да си почине от дългото пътуване, а за вечеря всички ще бъдем отново заедно.

Крейг разбра, че майка му се тревожи повече за Франк, отколкото за него, и я погледна с благодарност. Тъкмо ставаха, когато се чу шум от отваряща се врата.

— Мамо… татко, къде сте? — извика някакъв до болка познат за Крейг глас.

— Тук сме, скъпа, в дневната.

— Вярно ли е, че Ерик се е върнал?!

— Ела по-бързо и сама ще видиш.

По коридора се чуха стъпки, а после Дженифър надзърна в стаята. Крейг стоеше като вкаменен и не смееше да се обърне. Никога не беше очаквал, че точно по този начин ще се срещне с нея. Тя не беше подготвена и не можеше да се предвиди реакцията й.

Дженифър влезе задъхана и целуна майка си по бузата. След тренировката бе намерила бележка на вратата си, че брат й Ерик се е върнал и бе тръгнала, без дори да се преоблече.

— Мамо, кажи ми, истина ли е…

Тя огледа помещението и когато погледът й се спря на Крейг, лицето й пребледня.

— Да, скъпа, това е брат ти Крейг.