Джорджия Боковън
Дългият път към дома (7)

Седма глава

Минаваше десет часа вечерта, когато се прибраха обратно в Мичел Фарм. Крейг свали багажа на Дженифър и го внесе в къщата й.

— Крейг, ще останеш за чаша кафе, нали?

— Не мога, скъпа, утре рано сутринта имам важна работа в града. Ако остана за чаша кафе, това означава, че ще я пия няколко часа.

Крейг я целуна на прага на вратата, обеща да й се обади утре следобед и се прибра в хотела си.

Събуди се на другата сутрин още преди изгрев-слънце. След като си взе душ и се обръсна, отиде да закуси и да убие времето си до осем часа, когато отваряше агенцията на Джак Чапмън. С изненада откри, че нетърпението му да се срещне с частния детектив се дължи единствено на желанието му да разкаже на Дженифър колкото се може по-скоро причината, която го беше довела в Кентъки. Обвързвайки се с нея, вече не изпитваше самотата по този начин, както когато бе пристигнал в Лексингтън, а перспективата, че в допълнение би могъл да има и семейство, предизвикваше приятни тръпки в гърдите му. Възможно бе само след дни да попадне сред хора, които да обича и от които да бъде обичан, с които да споделя успехите и проблемите си, а върнеше ли се при семейството си, това означаваше, че всички негови мечти са се изпълнили, и то само с едно пътуване до Кентъки, за което толкова се двоумеше дали да предприеме.

След като изпи четири чаши кафе и два пъти препречете сутрешния вестник, реши, че е време да тръгне към офиса на Джак Чапмън. Сградата се намираше само на три пресечки и той пристигна няколко минути преди възрастната секретарка. Жената му се усмихна приветливо, когато го забеляза, облегнат на стената.

— Добро утро, отдавна ли чакате?

— Добро утро, не от няколко минути.

— Знам, че мистър Чапмън има някаква информация за вас, но още не съм я напечатала.

— Няма нужда да го правите.

Секретарката се засмя.

— Не съм много сигурна, че щяхте да отговорите така, ако познавахте почерка му.

Тя отключи вратата и го пропусна във фоайето.

— Кога обикновено идва в офиса си мистър Чапмън?

— О, сигурна съм, че той е тук вече от няколко часа. Много обича да работи през нощта. Според него, това било единственото време, когато можел да се концентрира.

— Наистина ли той вече е тук?!

— Не само тук, но и очакващ вашето пристигане, мистър Темпълтън — чу се звучен мъжки глас зад тях.

Крейг се обърна и видя усмихнатия Джак Чапмън, облегнат на вратата на офиса си. Беше без сако и вратовръзка, горното копче на ризата му беше разкопчано, беше брадясал и имаше вид на човек, прекарал тежък работен ден.

— Открихте ли нещо, мистър Чапмън? — нетърпеливо попита Крейг, пропускайки обичайните любезности.

— Да, сигурно няма да ви задоволи напълно, но за начало това е, което успях да науча. Влезте да поговорим, а през това време мис Бърнщайн ще подготви цялата информация в по-прегледен вид.

Чапмън подаде купчина листи на секретарката си. Крейг седна на стола, на който беше седял и предишния път.

— Трябва да ви благодаря, че сте работил и през уикенда си, мистър Чапмън.

— О, няма нужда да ми благодарите, за частния детектив думите „почивка“ и „уикенд“ са непознати. Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Не, благодаря, вече изпих няколко.

Джак Чапмън си наля кафе, сложи си и сметана и седна зад бюрото си.

— Добре, в началото, мистър Темпълтън, искам да ви предупредя, че това разследване ме затрудни повече, отколкото очаквах. Никой не пожела да ми сътрудничи с информация, отнасяща се до семейство Мичел. Имената им не са попадали в жълтите страници на вестниците, а това за собственици на такова имение е нещо изключително. Освен това техните работници са им фанатично предани и не желаят да кажат дори и една обикновена клюка за своите работодатели. Опитах не само аз, но и няколко мои сътрудници, но резултатът си остана един и същ.

— Защо предполагате, че е тази конспирация и тайнственост?

— От това, което успях да науча досега, Франк и Агнес Мичел са се променили коренно, след като преди двадесет и шест години техният първороден син Ерик е бил отвлечен. Преди това те са водели активен социален живот и имената им са се появявали в пресата поне веднъж седмично.

Детективът отпи внимателно от горещото си кафе, преди да продължи.

— Знаете ли, мога да ги разбера, мистър Темпълтън, защото загубата на дете е нещо изключително, а този случай никога не е бил разрешен, дори похитителите не са поискали очаквания откуп. Логично е те да се затворят и да избягват социалните контакти, за да предпазят другите деца, които са се родили по-късно. Известно ви е, те са три.

— Интересно, защо не е бил поискан откуп за отвлеченото дете?

Чапмън дълго се взира в Крейг с любопитния си, напрегнат поглед.

— Моето предположение е, че похитителите са били аматьори. Отвлекли са бебето, то е изпаднало в шок, починало е и те не са имали възможност да поискат откуп. Разбирайки, че ще ги съдят за убийство, са предпочели да изхвърлят някъде тялото и да напуснат щата.

Крейг реши да не задава повече въпроси за отвличането на Ерик Мичел. Джак Чапмън изглеждаше достатъчно опитен и съобразителен, за да се досети кой всъщност стои насреща му.

— Добре, какво друго научихте?

— Имам информация за първите две деца, мис Бърнщайн ще ви я предаде, предполагам, всеки момент. Що се отнася до най-малкото дете, очаквам допълнителни сведения за него да пристигнат днес следобед. Странно е, че всички хора, които се съгласиха да ни сътрудничат, казаха само добри неща за наследниците, следователно или сме събирали информацията от погрешни източници, или наистина в семейство Мичел няма никакви проблеми. Единствено Ендрю Мичел е настъпил някои хора по мазолите, но те предпочитат да си мълчат.

— Какво е вашето лично мнение за него?

Чапмън остави чашата си на бюрото, сложи ръце зад тила си и се облегна назад.

— Не мога да бъда уверен, все пак заех се с тази работа само преди два дни, но винаги съм подозрителен; когато някой се опитва да се представя изцяло в положителна светлина. Много бих желал да имам нещо повече да кажа, но времето се оказа недостатъчно.

Крейг се изправи.

— Кога предполагате, че ще имате нова информация?

— Защо не ми се обадите в края на седмицата?

Крейг с мъка скри разочарованието си.

— Ако разберете нещо, предпочитам да ми телефонирате в хотела. Нямах намерение толкова дълго да оставам в Кентъки.

— Разбира се. Между другото, ако и вие научите нещо, ще съм ви благодарен да ми го съобщите.

Чапмън отвори вратата и се обърна към секретарката си.

— Мис Бърнщайн, готови ли са сведенията за мистър Темпълтън?

— Да, сър, заповядайте.

Тя подаде голям кафяв плик на Крейг.

— Благодаря, довиждане.

— Мистър Темпълтън? — спря го гласът на детектива. — Не искам да се отчайвате, сигурен съм, че скоро ще науча това, което ви е нужно, само че ще отнеме малко повече време.

Крейг кимна с глава, влезе в асансьора и нетърпеливо отвори плика. Вътре имаше три печатни страници и той взе първата, на която беше биографията на Франк и Агнес Мичел. Остана учуден, че майка му не е от Лексингтън и е само на четиридесет и осем години. Според разследването на Чапмън, родителите й бяха от Мериленд и той беше успял да събере пълни сведения за тях. Крейг се усмихна, защото това за него не бяха само сухи факти, както предполагаше частният детектив, а данни за новото му семейство и роднини. Баща му беше на петдесет и една години и рожденият му ден беше в същия месец, в който бе и неговият. Това го накара да се замисли. „Как ли е празнувал рождените си дни Франк Мичел, след като това винаги му е напомняло за изчезналото му дете?“ Баща му беше единствен син на Лорънс и Айрис Мичел, които все още бяха в добро здраве и в момента живееха във Флорида. След него им се бяха родили две момичета.

Крейг отново се усмихна, откривайки, че има и лели. Едната живееше в Калифорния, а другата в Аризона.

Асансьорът спря и той, увлечен в четене, за малко не се сблъска в една забързана жена. Едва успя да й се извини и се блъсна в друг човек. Наложи се да отиде в ъгъла на фоайето, за да продължи да чете. На втората страница имаше информация за брат му Ендрю: „Ендрю Джеймс Мичел — двадесет и петгодишен, роден в Лексингтън, Кентъки. След гимназия постъпва в колеж, а по-късно в «Кентъки Юнивърсити». Дипломира се със специалност «бизнес администрация». Сгоден за Сибил Уинчестър. Живее в бунгало за работници в района на фермата, но в момента си строи нова къща. По негово настояване Мичел Фарм спонсорира годишния благотворителен бал, който вече има тридесет и петгодишна традиция в Лексингтън. По характер е неуравновесен, понякога избухлив и груб. Мненията за него сред хората, които са интервюирани, са много противоречиви.“

Крейг не се учуди на последното изречение, защото много добре си спомняше намръщеното лице и проблясващите очи на брат си, когато го бе видял за първи път. Облегна се по-удобно на мраморната колона и извади следващата страница от плика. Но още когато прочете първия ред, кръвта му се смрази и сърцето му тежко заби в гърдите. На белия лист бяха изписани жестоките думи: „Дженифър Мичел Лангли…“.

„О, не! Дженифър ми е сестра! Не, това не е възможно! Чапмън сигурно е допуснал грешка!“

Ръката му се отпусна и той затвори очи, опитвайки се да се овладее. С отчаяната надежда, че информацията е погрешна, прочете страницата до края: „Дженифър Мичел Лангли — двадесет и тригодишна, родена в Лексингтън, Кентъки. Завършила гимназия в родния си град, била е студентка две години в «Кентъки Юнивърсити». Не завършва университетското си образование, омъжва се за Дейвид Лангли. Преди три години е тежко ранена, а мъжът й загива при автомобилна катастрофа в Швейцария. Макар че физически е възстановена, има сведения, че психологичните й проблеми продължават и в момента. Мнението на всички интервюирани за нея е изцяло положително.“

„Господи, нима това не е грешка?! Нима е някаква жестока шега на съдбата? Как е възможно, та ние се обичаме?!“

Крейг обърна лице към студената повърхност на колоната, но в съзнанието му продължаваха да ехтят думите, които току-що беше прочел: „Дженифър Мичел Лангли… двадесет и тригодишна… омъжена за Дейвид Лангли… автомобилна катастрофа…“.

Усети, че очите му се изпълват със сълзи, гърлото му се сви, болката в гърдите му се усили, карайки го да диша с усилие. От устата му се изтръгнаха стонове на отчаяние. Съзнанието му отчаяно търсеше изход от тази мъчително бавна агония. Захвърли плика в кошчето и се втурна на улицата. Тичаше покрай коли с надути клаксони, покрай хора с учудени погледи, покрай офиси, супермаркети и паркове. Продължи да тича без посока, докато вече не можеше да си поеме дъх, но болката не остана назад, а упорито го следваше.

Отново се затича, търсейки нещо, което да го спаси от отчаянието му…

 

 

Вече за трети път през последните тридесет минути Дженифър вдигна глава и погледна стенния часовник в офиса си. Часът беше два и тя отдавна очакваше Крейг да й се обади. Нетърпението й пречеше да работи през целия ден. Несъзнателно вдигна ръка и докосна брошката, която днес си беше сложила на сакото. Още с пристигането й на работа Лин бе забелязала бижуто и въпросите й не закъсняха. След като изкопни малко информация от Дженифър, на нея не й беше трудно да се досети за останалото. Този път Дженифър нямаше нищо против любопитството й, защото имаше нужда да сподели щастието си със своята приятелка, която толкова много й беше помагала в тежките мигове след загубата на Дейвид.

— Е, успя ли вече да кажеш на вашите за него? — попита Лин.

— Не, още не съм… Всичко стана толкова бързо. В самото начало не бях сигурна…

— Баща ти ще подскочи, когато разбере.

Дженифър се засмя, представяйки си реакцията на привидно спокойния си баща. Хубавото беше, че Лин споделяше напълно нейния ентусиазъм. Тя приличаше по характер на Крейг и само преди няколко години беше полудяла по своя бъдещ съпруг Боби.

Замисли се колко ли по-добре ще се почувства баща й, като разбере, че има приятел. През последните няколко години той бе обременен от мъката и загрижеността за единствената си дъщеря. Искаше й се най-после да го види отново щастлив.

— А представяш ли си как ще реагира майка ти? Та ти не си излизала с месеци в града и изведнъж й съобщаваш, че имаш приятел.

— А Ендрю? — засмя се Дженифър. — Най-после ще може да очаква да се омъжа щастливо и татко отново да концентрира цялото си внимание единствено към него.

За миг тя замълча смутено.

— Лин, не трябваше да казвам това… станала съм малко безразсъдна от щастие.

— О, хайде, Дженифър, аз познавам прекалено добре Ендрю.

— Ако някога напусна Лексингтън, ще ми е мъчно единствено за Кайл — побърза да смени темата Дженифър.

Най-малкият й брат повече приличаше на нея, отколкото Ендрю. Беше едва деветгодишен, но се справяше отлично с прескачането на препятствия и тя беше уверена, че ако продължава така, ще бъде включен в олимпийския отбор — нещо, което си бе останало нейна несбъдната мечта.

— Но ако се омъжиш за Крейг, помисли си колко ще му е забавно на Кайл да прекара ваканцията си във вашето ранчо.

— Никога не бях се замисляла за това.

— Напълно те разбирам, вие се познавате едва от шест дни.

— Господи, наистина ли са само шест? Имам чувството, че сме израснали заедно.

— Само преди шест дни Крейг Темпълтън ми се обади и пожела да му уредя обиколка на фермата. Предполагам, че говорим за един и същи човек?

Дженифър и Лин продължиха да говорят за Крейг и през следващия час. После в офиса започнаха да идват повечето от работниците, защото днес беше денят за получаване на заплати и двете трябваше да се върнат към обичайните си задължения.

Около четири и тридесет нетърпението на Дженифър вече се замени с тревога, защото Крейг все още не беше й телефонирал. В пет без пет Лин почука на вратата й.

— Дженифър, аз тръгвам, имаш ли нужда от нещо.

Дженифър се опита да се усмихне.

— Не, благодаря, имам още малко работа и после ще се прибирам.

В този миг някой влезе в стаята на секретарката.

— Един момент, сега ще се върна.

Дженифър се готвеше да й каже, че може направо да си тръгне, но Лин вече беше излязла. Минута по-късно тя се върна.

— Писмо за теб, изпратено е с бърза поща.

Лин не можеше да скрие любопитството си. Дженифър с учудване взе белия плик, на който беше написано нейното име. Нямаше адрес на подател, но почеркът й се стори много познат. Отвори го и извади лист хартия. Когато видя отдолу името на Крейг, се успокои и дори се усмихна на Лин.

— От Крейг е. Странно защо ми е написал писмо? — Погледът й се върна в началото на писмото:

„Скъпа Дженифър,

Прекарах този ден, търсейки отговор на въпросите, които може би не трябваше да задавам. Искам да знаеш, че не постъпих честно към двама ни, особено към теб. Нямах право да те лъжа и да се влюбвам в теб. Имам жена и семейство в Оклахома и те се нуждаят от мен. Колкото и да ми е трудно, принуден съм да се върна при тях.

Моля те, прости ми.

Крейг“.

Писмото се изплъзна от пръстите на Дженифър и падна на пода. Лин се поколеба за момент, но после се наведе, вдигна го и започна да чете. След това се приближи и прегърна Дженифър, а в очите й имаше сълзи.

— Кучи син! — каза тя по-скоро тъжно, отколкото ядосано.

Дженифър не реагира по никакъв начин, само прошепна в ухото й:

— Моля те, не казвай на никого за това. Дори и на Боби, обещаваш ли?

— Обещавам.

Лин си изтри очите с опакото на ръката си. Дженифър взе якето си и сякаш нищо не е станало, тръгна към вратата.

— Лин, ако някой ме търси, кажи му, че съм се прибрала по-рано.

— Дженифър, не си тръгвай, остани да поговорим!

Дженифър се обърна и срещна изпълнения с тревога и съчувствие поглед на приятелката си.

— Няма за какво да говорим, Лин.

 

 

Крейг пристигна в ранчото малко след полунощ. Само двете кучета го усетиха и излаяха няколко пъти. Той бавно влезе в къщата, в която беше прекарал целия си живот, но която сега не чувстваше като свой дом. Тази нощ щеше да е дълга и самотна — нощ, в която се боеше да остане сам. Пресегна се и отвори кухненския шкаф, където майка му държеше бутилката с уиски в случай на зъбобол или настинки. Трябваше да се справи с много по-силна болка и той отпи няколко големи глътки от златистата течност. Излезе на верандата и седна на пода, загледан към хоризонта, където след няколко часа щеше да се покаже слънцето.

След като научи ужасяващата новина, че Дженифър е негова сестра, бе изживял няколко мъчителни часа, през които трябваше да вземе решение какво да предприеме. Отначало смяташе да игнорира информацията на Чапмън и да отведе Дженифър в Оклахома, без да й казва, че са брат и сестра. Щяха да живеят в лъжа, нямаше да могат да имат деца, но щяха да бъдат заедно. Убеждаваше се, че ще може да се справи с всекидневния страх, който щеше да го преследва, но накрая отхвърли този вариант, осъзнавайки, че така ще провали и живота на Дженифър.

Докато тичаше без посока по улиците на Лексингтън, разбра и нещо още по-ужасяващо. Той губеше не само Дженифър, но и семейството, към което толкова се бе стремил. Нямаше да се ожени за жената, която обичаше, но и никога нямаше да види истинските си майка и баща. Беше обещал на Дженифър, че никога няма да й причини болка, но нямаше друг избор, освен да й изпрати писмо и да се моли тя да не го изживее прекалено тежко. В този случай истината, че е правила любов с родния си брат, беше много по-жестока. Не можеше и да остане в Кентъки, защото с това само щеше да удължи агонията на тяхната раздяла.

Крейг взе бутилката и я надигна отново. Макар уискито вече да беше на привършване, ефектът, който търсеше, все още липсваше, все едно че беше пил вода. Сложи бутилката на бедрото си и замислено прокара пръсти по хладното стъкло. Когато вдигна отново поглед, видя, че прозорецът на Бил и Клорис Мейсън вече свети — сигурен белег, че скоро небето ще изсветлее и ранчото отново ще се оживи. Макар и да се чувстваше уморен, не се решаваше да влезе в къщата. Беше сигурен, че веднага щом затвори очи, ще се появи Дженифър. Въпреки изтощението си, предпочиташе да остане буден. „Колко ли време ще е необходимо, за да се превърне кървящата рана в тъпа, поносима болка? Колко ли дни ще изминат, докато мога да мисля за нещо друго, освен за нея?“ Съжаляваше, че нямаше отговори на тези въпроси и се страхуваше, че страданието и болката му ще останат завинаги негов спътник.

Обърна глава на изток, където небето ставаше пурпурно. Още един прозорец светна в къщата на семейство Мейсън и вятърът донесе до обонянието му мирис на пържен бекон. Захвърли празната бутилка и скръсти ръце на гърдите си. Опита се да планира нещо, което да прави през започващия ден, но Дженифър отказваше да напусне съзнанието му. „Как ли е реагирала, когато е получила писмото ми? Колко ли болка й е донесло моето предателство? Защо не можах да й кажа всичко? Не постъпих ли като най-долен страхливец?“ На лицето му се появи мрачна усмивка. „Дори и да бях при Дженифър, какво можех да направя? Да й кажа, че се е влюбила в брат си, докато той се занимава с разследването на родителите им?“

Крейг чу, че се отваря вратата в отсрещната къща. Бил Мейсън излезе на верандата и тръгна към селскостопанските постройки. Когато той се отдалечи по пътеката, Крейг отново обърна поглед към къщата му. Клорис сложи на мивката чиниите от закуската и започна да ги мие. Семейство Мейсън бяха сега единствени хора, които са живели по-дълго от него в ранчото. Приживе Макс и Уинона казваха за тях, че те не са само техни работници, но и най-близки приятели.

Крейг стана и се отправи към дома им, за да каже на Клорис, че вече се е върнал. Стигна до входната врата и тихо почука. Клорис избърса ръцете си в кърпата и тръгна да отвори.

— Крейг?! Върна се най-после! — прегърна го тя. Винаги се бе грижила с любов за него, но никога не беше изразявала чувствата си по този начин.

Крейг се отдръпна малко назад и я погледна в очите.

— Ти си знаела, Клорис? През всичкото това време си знаела.

Клорис Мейсън прокара нервно пръсти през сребристата си коса и въздъхна тежко.

— Да, Крейг, знаех.

— Но защо тогава не ми каза?!

— Опитах се да мисля, че твоето пътуване до Кентъки е само съвпадение. Влез, ще ти направя чаша кафе. Изглеждаш ужасно и миришеш така, сякаш че си работил нощна смяна в спиртоварната.

Крейг пристъпи вътре, отпусна се на един стол и скоро топлината и изпитото уиски завъртяха главата му. Клорис донесе след няколко минути две димящи чаши кафе и седна срещу него.

— Ти откъде разбра, Крейг?

— В сейфа на майка ми открих стари вестници.

— Бях й казвала много пъти да ги изхвърли.

— Защо мислиш, че не те е послушала?

— Може би е искала някога да, научиш истината.

— Но защо сама не ми е казала, по дяволите!?

— Недей да говориш пред мен с такъв груб тон за жената, която те е отгледала. Уинона беше трудолюбива, честна и ти желаеше само най-доброто.

— Предполагам, че и затова съм бил отвлечен от истинските си родители — отвърна иронично Крейг.

— Тя нямаше нищо общо с това, Крейг. Дълго време Уинона мислеше, че ти си законно осиновено дете. — Клорис въздъхна шумно. — Има толкова много неща, които не знаеш.

— Не мислиш ли, че вече е време да ми ги кажеш?

— Крейг, ще ми е много трудно… пазила съм тази тайна вече толкова години, но щом вече си разбрал, може би това само ще ти помогне. Въпреки че опита почти всичко, майка ти не можеше да има дете. Имаше няколко мъртвородени и Макс реши като крайна мярка да се обърне към агенция за осиновяване. — Но оттам му отговориха, че предпочитали по-млади родители, а на него и Уинона можели да дадат само умствено или физически недоразвито дете. Няколко месеца по-късно баща ти се запознал с един човек, който обещал да им уреди осиновяване, но срещу огромна сума. Макс дълго се колебаеше, защото тази работа не му изглеждаше много чиста, но Уинона толкова искаше да прегърне свое дете, че беше готова да вземе и жив въглен в ръцете си, за да успее. Майка ти съобщи на всички роднини, че е бременна, и че този път ще отиде в някаква клиника, където ще й помогнат да роди.

Ядът на Крейг постепенно се стопяваше. Можеше да разбере как Уинона отчаяно е желаела дете и колко важно е било за Макс да има син, на когото да завещае ранчото.

— Майка ти остана много време извън ранчото, а на роднините съобщиха, че бебето се е родило болно и трябва по-дълго да остане в болницата. Изминаха още няколко месеца и мъжът, с когото Макс се беше уговорил, удържа на думата си и те доведе тук в ранчото. Уинона и Макс бяха на върха на щастието си, изпратиха покани и до най-далечните си роднини, за да дойдат на тържеството по случай твоето изписване от болницата. В следващите няколко дни през ранчото се извървя целият град. Всяка вечер идваха гости и роднини и празнуваха до късно през нощта. Всичко продължи около седмица, докато един ден, когато Уинона почиствала и започнала да изхвърля купчина стари вестници, случайно видяла на един от тях снимка на своя син. Тогава разбрала, че ти не си обикновено дете, взето за осиновяване, а отвлеченият син на богато семейство от Кентъки. — Гласът на Клорис леко трепереше от вълнение. — През следващите дни майка ти изживя истински кошмар. Макар че беше пристигнал съвсем отскоро в ранчото и не беше от нейната плът и кръв, тя вече те обичаше като свое собствено дете. Страхувайки се, че някой може случайно да те разпознае и полицията да ги принуди да те върнат, Макс и Уинона съобщиха на хората, които очакваха да пристигнат, че отново тежко си се разболял.

— Защо не са се обадили на шерифа, за да му разкажат истината?

— И да влязат в затвора за съучастие в отвличане? Крейг, те дадоха всичките си спестявания на този мошеник, който те донесе. Нямаше да имат достатъчно пари за адвокат. Макс и Уинона също станаха жертви като теб, защото искаха да имат дете и останаха излъгани, че ти си даден за осиновяване.

— И те решиха все пак да остана с тях?

— Макар, след като пристигна, животът им да се промени драматично, те никога не са съжалявали, че си при тях.

Сега Крейг разбираше защо е бил изолиран през годините на детството си. Майка му всеки ден бе живяла със страха, че ще бъде разпознат и отведен от нея. Баща му също е бил принуден да се крие. Дори и газовото находище в западния край на ранчото, от което можеше да се направи цяло състояние, стоеше неразработено сигурно поради същата причина. Макс не е искал по никакъв начин да привлича вниманието на странични хора към семейството си.

— Предполагам, че като е запазила вестниците, Уинона е искала…

— Това е нейният начин да ти каже, че съжалява — побърза да отговори Клорис.

Крейг въздъхна, изправи се и тръгна към вратата.

— Благодаря ти за кафето.

— Какво мислиш да правиш сега?

Той се спря, но не се обърна.

— Не знам…